Църквата в Коломна близо до Москва (кипчакската Коллома означава "защита" на тюркски) е пример за храмовата архитектура на Великата степ. Подобни сгради са запазени в Казан, Астрахан и други градове, основани от кипчаците.

     Блясъкът обаче обърква онези, които виждат други руски княжества да умират от глад и бедност в съседство с Москва. На някои князе дори не оставяли пари, за да си купят дрехи, а хората ходели "от едно село в друго за въглища"... Това също не убягнало от острите очи на чужденците.

     Преди това само част от събрания данък в Москва бил предаван на Ордата. Това-онова й се дължало за работата, едно-друго просто бивало откраднато и една част била отнета от населението в повече. В града имало пари. После целият данък от Русия вече се складирал в мазетата на Кремъл... Това ги накарало да се замислят за защитата на Кремъл. За собствена армия!

     С плащането на данък Московското княжество купувало собствената си защита. Колкото и унизителна да била тази процедура, така се плащала охраната на границата. Например Александър Невски нямаше да спечели на леда на езерото. Пешите руски опълченци (не армията!) се разбягала под дюдюкането на "кучетата-рицари". Краят на битката на 5 април 1242 г. е оставен на кавалерията, степният народ не дал и най-малък шанс на враговете на Русия.

     В началото на XIV век монголите настояли руснаците да им плащат данъка в сребро. Но среброто не се добивало в Русия. Трябвало да потърсят в чужбина. Така започнали да въвличат Москва в международната търговия. Московска Русия дотогава познавала само панаирите - не търговия, а размяна на стоки [69].

     В столицата на Златната орда, Сарай-Берке, руснаците основали голяма търговска колония и водели търговия под монголска защита. Доказателство за това, колко много дължи руската търговия на Великата Степ е списъкът от думи, свързани с търговията, финансите, стоките, тяхното съхранение и транспортиране. Целият търговски бизнес идва от тюркски корен!

     Просто нямало руски "търговски" думи. Това може да се види дори в бележките на Афанасий Никитин. Разбира се, той не е първият руски търговец, който вижда отвъдморски страни, но е първият, който пише за тях. Явно преди него търговците са били неграмотни. В бележките му тюркските думи стоят до руските. Но академична Русия упорито отхвърля очевидното, наричайки двуезичието "макаронически език". Казват, че "тюркският жаргон е служил като разговорен в търговската среда..." Дори очевидното е представено с лукавство.

     Но ето откъс от текста на Афанасий Никитин: в Индия «пачекътуръ, а учюзе-дерь: сикишь иларсень ики шитель; акечаны иля атрьсеньатле жетель берь; булара досторъ: а кулъ каравашь учюзъ чар фуна хубъ бемъ фуна хубесия; капкара амь чюкъ кичи хошь». На какъв език е текстът? Къде е тюркският жаргон и къде е руският разговорен език?

      Това е преводът: в Индия жените са с "ниска стойност и евтини: ако искаш среща с жена, два шетела; ако искаш да хвърлиш пари за нищо, дай шест шетела. Такъв е техният обичай. Робите и робините са евтини: четири фуни – добра е, пет фуни - добра и черна“.

     В бележките на Афанасий Никитин тюркски и руски думи стоят една до друга, те са като дясната и лявата ръка на един човек. Тъй като двата народа живеели един до друг, двуезичието било норма в общуването между ученика и учителя.

     Можем да вземем и други примери. Навсякъде е едно и също: примери за взаимодействие между кипчаците и московитите. Например, думата "хазна" е директна заемка, парите и митницата идват от думата "тамга/тенге", която обозначава държавния печат, поставен върху стоките като знак за плащане на мито.(Случаят е показателен, думата за благодарност в няколко европейски езика е производна от монголската тенге със същото значение, бел. м.). Червонец – от "ширван" (златна монета). Товар означава "добитък" или "собственост". Товарищ е "бизнес партньор", "помощник". Пай, чемодан, сундук, торба... Същото може да се каже и за думите, свързани с дрехите на един търговец-пътешественик – карман, штаны, шапка, колпак, кафтан, сапог, каблук и десетина други. Същото се отнася и за думите, свързани с транспорта и съобщенията от онова време: ямщик, яма (поща),телега, бричка, избушка, тарантас. Дори думата "книга" – и тя е заимствана по времето, когато спящата Русия свалила ликовите си цървули и навлязла в международното пространство.

     Ето това са получили руснаците от "татарско-монголското иго". И цветущата Москва в добавка!
     Наистина, имало ли е "татарско-монголско иго" в Русия? И какво е било то?

Снимка Находка от курганите на Древен Алтай. (Гаргойлите по някои катедрали имат своите първообрази в тези находки, бел. м.).

     Говорейки за този труден период, не бива да се изпуска и друго изключително важно обстоятелство: Москва действала като агент на Ордата сред северните княжества. Ето какво пишат за нравите им западните им съседи: "Този народ (московитите) е хитър и коварен, неискрен и непостоянен; връщайки се в родината си и ставайки наши вождове там, те опустошаваха нашите провинции с голяма дързост". Русия имала основание да се държи по този начин: монголите били зад нея, вдъхвайки увереност. Московчаните трябвало да се докажат. И те го направили.

     Оттук – от подкрепата на Ордата! — идат всичките й успехи: затънтеният град на Владимирското княжество се превръща във важен, бързо разрастващ се град на Монголската империя. Административният апарат в него напълно повтаря този, който монголите имат. Всъщност Москва е построена по техен модел, с тяхно участие... Традициите на Ордата са пуснали корени тук от векове. Градът е замислен да събира данък, да потиска съседните народи.

     За да управлява, потиска, събира, отнема и отнема, Москва се нуждаела от нови хора: чиновници. Тяхното място заели дворяните – готови да служат люде, знаещи, пъргави, предимно примамени от Ордата.

     Да стават москали, или по-точно да участват в московската бюрокрация, ги привличали не приходите, а неограничените възможности за лична власт. Те получавали храната си не с плуг, не с меч, а с кражби, събирали подкупи. Бюрокрацията е най-трайният феномен на живота в Русия, който е надживял всички и всичко. Тя е наднационална, неполитическа и следователно вечна!

      Кафтан на кипчакски хан от Чингулския Курган (Запорожие).

     При всяка смяна на владетелите московчаните тържествено се заклевали: да не посягат на живота на царя, " да не искат да виждат никой друг в Московската държава", да не рушат, да не предават, да потискат, да доносничат... И много други тревожни неща включвал негласният ритуал, замразен във формулите на руското верноподаничество.

     То датира от XVI век. При Алексей Михайлович то достигнало зенита си, а при Петър Велики - излъскано съвършенство, което не се променило в бъдеще: служещите хора на Русия се променяли, но навиците им - не.

     Никой никога не е учил руския бюрократ на нищо лошо или скверно, той сам измислял всичко, демонстрирайки блестяща самоорганизация. Всяко начинание да бъде изопачено по такъв начин, че доброто да стане зло, но зло, което да донесе печалба на московчанина. И това също е вечността на москалството. Формално то е професия за производство на укази и повели, които като вълни в морето достигат до най-отдалечените краища на страната и ги покриват с ръката на Кремъл.

     Властимащите винаги са ценили службата по-високо от националността и класата на служителя. "Историята на Русия е история на дворянството", ще кажат историците за тази епоха. С една дума, тюрките били привлечени от Москва – някои били поканени, а някои дошли сами.

"Този хитър човек", пише за Иван Грозни в трактата "За нравите на татарите, литовците и московитите", "назначава награда на завръщащите се дезертьори, дори празни и безполезни: на роба - свобода, на простолюдието - дворянство, на длъжника - опрощаване на дълговете, на злодея -опрощаване на вината ". Само и само да служат на трона... Но това, което правели дезертьорите, трудно може да се нарече служба: те не получавали заплата за старанията си! Що за служба е това?

     Отначало за тях било важно да угодят на княза – да се научат да служат, да търпят всякакви обиди. "И ако правят всичко според неговите желания, те се възнаграждават не с пари, а с местата на висшестоящите..." Фантастичен трик! Няма ограничение за творенията на "служебния човек". Двама кандидати бивали назначени на една позиция наведнъж: единият трябвало да измести другия чрез усърдие и доноси. И ако се случи тъжба, тя се решавала в юмручен бой. Съществувало юмручното право. За място в Москва се биели. Загубилият плащал глоба на хазната...

     Много кипчаци подмамила растящата столица на Русия. Те първи станали "москали" – отивали да служат, да се унижават и да се бият за правото да унижават другите. По-голямата половина от руската аристокрация са тюрки, местни жители на степта. Каквото казват и академичните изследвания, например "Руски фамилни имена от тюркски произход" от професор Н. А. Баскаков.

     Заедно с тюрките в Москва се появяват традициите на Ордата. Обликът на града бързо се трансформирал: и тук се утвърдила тюркската архитектура.

     Приликите в архитектурата обаче не са изненадващи: заселниците, според традицията на всички колонисти по света, носели имената на изоставените си жилища и ги пренесли на нови места. По това време Москва приема много монголски институции, заимствала от монголите неща, които нямала: данъчни отдели, комуникации, средства за потискане.

     Средствата за потискане били: затвор, окови, робство (тюрьма, кандалы, кабала) и други. Тези думи също са дошли от Златната орда...

      Находки от курганите на Древен Алтай.

     Като се вземе предвид позицията на Москва като агент на Ордата в Русия, цялата руска история се чете по различен начин. Например, защо Иван Грозни е привлечен към Казанското ханство? Защо завладява Астраханското ханство, което няма нищо общо с Русия и славяните? Както и Западен Сибир? Или защо е удушил митрополит Филип? Защо си е дал титлата "цар"? Много неща си идват на мястото.

     Защото гърците бяха накарали московския княз да гледа на себе си като на наследник на монголския хан! Не, неслучайно София Палеолог и нейната многобройна свита се появяват в Москва! Западът започнал да действа. И действал успешно... Иван Грозни бил толкова увлечен, че загубил разума си, не искал да бъде наследник на византийския император, въпреки че можел да го направи с известно усилие. И гледал на себе си само като на нов хан. Той бил привлечен не от митичната сила в мъртвата Византия, а от конкретната сила в живата степ.

     Съвременниците му пишат, че той "се е излюпил от монголския хан като пиленце от черупката си". Казан и Астрахан били смятани от "новоизлюпения" за негови феодални владения, които не отдавали почит на него, техния господар. Подготовката за похода към Казан започна.

     През 1545 г. руснаците, които нямат военен опит, са бити. След това пак и пак. Накрая, след като наели донските казаци, през 1552 г. Казан е превзет с щурм и градът е удавен в кръв. Осакатените тела на деца, жени и старци за всяване на страх били спускани със салове по Итил, който вече е наречен Волга, великата руска река.

     Монголският историк Харадаван изглежда е прав в дискусията си за монголската политическа култура, която изиграла "полезна роля в руската история". В пред-петрова Москва "целият начин на живот" носил отпечатъка на влиянието на Ордата, "и на това се основава старата Рус, това й давало стабилност и сила", заключава авторът.

     Григорий Котошихин, служител на Московския посланически отдел, който избягал в Швеция, също оставил информация за политическата култура в московската държава, когато Иван Грозни се нарекъл "Белият цар", т. е. този, който приел короната на монголите.

     Находка от курганите на Древен Алтай.

     Защо "бял"? Тук има една простичка история. Давайки на най-големия си син Джочи владение на земята "до местата, където ще достигнат монголските коне", Чингис хан заповядал да се развее бяло знаме, Дещ-и-Кипчак да се нарече царството на Джочи, а неговият господар - Белият хан.

     В началото на 16 век руските владетели, следвайки тази традиция, започват да се наричат с титлата Бял цар или Бял хан, която е пряко свързана с "бялата кост" [70]. Тоест, те се хвалели с родството си с Чингис хан! Така Москва даже подчертавала собственото си превъзходство в "цялата Русия".

     Москва показала величието си не на думи, тя събрала армия от служители, нейната ужасна и основна сила. Както отбелязва Котошихин, преди началото на службата му е имало само около сто чиновника и хиляда подизпълнители, но до края на века чиновническата армия е нараснала до 4657 души. Почти 3000 от тях са били в разпореждане на Москва. Те размътвали водите. Те имали силата, от която всички се страхували. Московската чиновническа армия щяла да върти и завърта всекиго във водовъртежа от бумащина.

     Не само в делата, но дори и в архитектурата, Москва повторила Сарай-Берке, столицата на Ордата. Тя имала радиално оформление: всяка улица започвала от Кремъл и стигала до най-външната, занемарена сграда, без да губи от поглед нищо голямо или малко. Улиците напускали града, превръщайки се в пътища, свързващи столицата с покрайнините... Нищо не пречело на погледа, хвърлен от Кремъл. Бюрократичната мрежа оплела града и цялата страна.

     Каменният Кремъл е построен в тюркски стил, който бил широко разпространен в Дещ-и-Кипчак [71]. Това също не било случайно. По това време Москва не се различавала много от Казан или който и да е друг голям град на Степта: архитектурата му - като на шатра! — била същата тази, за която византийският пратеник Приск разказва по времето на Атила.

     Впрочем, архитектурното лице на Москва обаче не е специално замислено тогава: нямало време за това, то се формирало от само себе си, по аналогия с добре познатото. А тюрките, които дошли, знаеха само тюркското, "Дещ-и-Кипчакското". Това и строили. Учреждения, кантори – това интересувало градските власти. Не външният им вид, а вътрешната им същност. Такова време било – смутно и бурно наведнъж.

     Кремъл искаше да проникне на територията на Русия с нови "лостове за контрол и принуда" и да обвърже всички с Москва. Важно било да се засили ролята на владетеля с всички средства, да се покаже неговата сила и незаменимост.

     Показателни са записките на Антонио Посевино, папски посланик при Иван IV. Царят е убеден, пише пратеникът, че той е "най-могъщият и мъдър владетел в света", "наследникът на Монголската империя". (До царя Алексей Михайлович, т. е. почти сто години, Москва се смятала за наследница на монголите.)

     Именно тогава тюрките получават унизителното прозвище "татари", за да не бъдат объркани с новоизлюпените "бели монголи". Имало какви ли не "татари" – Волжки, Тулски, Кримски, Сибирски, Рязански, Донски, Белгородски, Кавказки и др. Всички кипчаци попаднали в "татарите". Или по-скоро не всички, а тези, които не отишли в служба на Москва, които са се надявали да спасят лицето и да запазят честта на своите предци. Дезертьорите от Кипчак вече били наречени по нов начин - "руснаци". Те са руснаците, които са произлезли от татаро-монголите.

     Англичанинът Джером Хърси пише: "Царят и неговите хора, безмилостните татари..." Новите руснаци в Русия живеели много изгодно, те били разбойници и съдии едновременно.

      Казанският Кремъл съхранява традициите на тюркската архитектура. Построен е преди превземането на Казан (преди XVI век).

      В много отношения Московският Кремъл е наследил кипчакските архитектурни традиции – "стила на палатката".

     А русите, които някога се обявявали за славяни, се превръщали в монголи пред очите на всички. И отново "успели". Особено при новия цар Симеон Бекбулатович тогава, през 1575 г., дори Иван Грозни започнал да крие корените си. Фьодор станал Булат, Пьотър станал Ахмат, Матвей станал Мурат. Като спомен от онези безумни дни, фамилиите останаха в Русия.

     В "Сборника с материали, свързани с историята на Златната орда" има превод от работата на Ибн Абдез-Захир, човек, запознат с политиката, той е бил секретар на египетския султан Байбарс. Той ли не е знаел тайните на владетелите, с които Египет общувал?

     Все пак, преди да се разкаже този пасаж, е необходимо да представим султана Бейбарс, величествена личност. Той е едно от онези тюркски деца, които са продадени в робство от монголите в Близкия изток. Там момчетата роби са отглеждани, за да станат роби воини, мамелюци. Между другото, предците на маршал Мурат са били мамелюци. Момчетата показвали чудеса на бойното изкуство.

     Една от битките завършва с това, че Байбарс взима властта и се обявява за основател на империята Мамелюк, управлявала Близкия изток в продължение на два века и половина. Като истински тюрк той винаги търсел връзка с родината си. И не само заради носталгичния импулс. Веднъж разгромил монголска армия, която посегнала на земите на мамелюците, а сега самият той установявал отношения с монголите.

 

      Изображенията на фантастични животни от тюркските кургани сякаш са пренесени върху готическите сгради на Европа.

     Бележките на султанския секретар са интересни именно защото повдигат завесата над духовния живот на Ордата, който касаел султана-мюсюлманин. Той пише писмо до хан Берке, който е първият сред потомците на Чингис хан, приел исляма.

     Докладите на Ибн Абдез-Захир показват как иглата на политическия барометър в Златната орда се развява, заемайки една позиция след друга. Страхът, любопитството и желанието за промяна нарушавали спокойствието на хана. Той се мятал и въртял, като искал да намери тихо заливче и покой в океана на живота.

     Мечтаейки да се утвърди в степите задълго, Берке търсел път към душите на кипчаците, които не се чувстват покорени (армията била напълно в ръцете на тюрките и можела по всяко време да спре да се подчинява). Неговият предшественик Батий хан вярвал, че ако приеме духовните ценности на степния народ, кипчаците ще го признаят за свой легитимен владетел. Батий също не изоставил идеята за християнството в степта, но не знаел дали да бъде римското или гръцкото.

     В християнството, и това го изненадало, имало няколко течения и всяко било враждебно настроено към другото. Кое е правилното? Дори само по тази причина християнската религия не би обединила Великата Степ, не би я удържала заедно. Тенгрианството според монголските будисти също имало своите "неудобства".

     Батий хан не намерил изход. Берке открил, че и монголите, и тюрките могат да влязат в света на Аллах. Той дори основал столицата на Златната орда на ново място, воден от чувството за "новост". По принцип решението му било абсолютно правилно.

     Но кипчаците не биха се отказали от светилищата си без бой. Напрежението нараствало, а идеята за свещена война витаела във въздуха. Мъдрият Байбарс подкрепял монголския владетел. Той го насърчавал да "води свещена война срещу неверниците, дори ако те са негови роднини".

     В настойчивостта на султана се усещало, че той иска тази война повече от всеки друг. От Египет е изпратен отряд в Ордата, за да помогне на хана (и да разузнае силите му!). Байбарс обаче се престарал, което обаче го прави да прилича на кипчак, който не познава чувството за мярка в нищо.

      Химера на Нотр Дам в Париж. Украсата на сградата в готически стил е продължение на тюркската художествена традиция.

     Монголите правилно оценили провокативната щедрост на султана. Те усещали, че интересът на Байбарс към Ордата се крие не само в любовта му към религията. В края на краищата той бил воин, а не мулла.

     Подаръците на султана били удивителни с лукса си, като основният бил "Коранът в корица от червен сатен, бродиран със злато, в калъф от кожа, облицована с коприна; поставката към него беше направена от слонова кост и абанос, украсена със сребро." На царя били изпратени и "стрели с чудна изработка, в кожени калъфи; слуги; чернокожи прислужнички; невероятни папагали, диви магарета, няколко бързоноги коне, редки нубийски камили, жирафи" и много други, без да броим планините от скъпоценности от складовете на султана. Берке приел всичко това. Въпреки това, след като се замислил, добавил, че все още не вярва твърдо в исляма.

     "Султанът отново изпрати посланици при цар Берке, опитвайки се да го спечели на страната на исляма." Последвала политическа интрига, в която се намесили гърците и римляните, които не искали Египет да се укрепва и се страхували от ислямизацията на Източна Европа. Гърците веднъж дори заловили посланиците на хан Берке и дълго време ги скланяли към гръцкото християнство.

     Всичко говорело, че между Библията и Корана назрява конфликт. Но се получил конфуз поради отчаяното невежество на монголите. За него можем да съдим по следния пример: по време на преговорите Берке питал египетските посланици за Нил, обяснявайки: "Чувал съм, че през Нил е положена човешка кост, по която ходят хора". Възпитаните посланици се спогледали и казали учтиво, че не са я виждали.

      Фантастична рисунка от древен тюркски художник – „превръщащите се“ вече са били там по това време.(Най-близка до оригинала е нашата дума „върколаци“, но в случая не е съсвсем точна, ние я отнасяме към хората-вълци, бел. м.).

     Наблюдателните посланици не забелязали никакви признаци на мюсюлманство сред монголите. Нито пък другите посланици, които дошли по-късно, забелязали такива. В града имало мечети, но там ходели жителите на персийските и арабските квартали... Информацията, събрана от барон Тисенхаузен, ни убеждава, че опитите за обръщане на кипчаците към новата вяра са успели само на места: в Крим, отчасти на Итил (Волга).

     Не, не от руснаците падна най-страшният удар върху тюрките, а от Батий хан! Той заповядал да унищожат знатните хора (уздените). През 1243 г. Ордата започнала да ловува човешки глави – обезглавявали кипчакския народ. Като цяло ролята на аристокрацията е да преумножава духовните светини на народа. В запазването на морала на обществото. Батий нанесъл удара си върху най-съкровеното: народът бил превърнат в тълпа.

     Дори физически оцелялата аристокрация, загубила мястото си в обществото, умирала духовно. Такива са законите на живота... Това може да се усети например в днешните Карачай, Дагестан и Татарстан, където са запазени тукуми (родове) с древни и високо уважавани в миналото фамилии. Но... Тяхното приземено поведение е характерно за настоящите им представители. Те вече не са способни на постъпки, на героични дела в името на народа.

     Изродената аристокрация е все едно нищо.

     Преди това обществото на Кипчак се деляло на съсловия. Най-високата част от него имала съсловни линии. Различията се подчертавали преди всичко от поведението. По поведението съдели за благородството, статусът и правата на човека в обществото. Имало кодекс на честта. Имало адати, чието нарушаване се смятало за голям срам. Обществото изгонвало хората, които не уважавали адатите, а срамът се измивал с кръв. Много неща влизали в задълженията на уздените и на хановете.

     Когато монголите унищожили аристокрацията на кипчакския народ, в Дещ-и-Кипчак останали казаците, свободно съсловие. Казаците били тези, които съставяли монголската армия, нейната жива сила. Тогава се появява името "Казахстан", което означава "Земя на казаците". Подразбирало се, че няма истински тюркски аристократи (уздени), останали в земята, завладяна от монголите. Дълбоко, много дълбоко значение пази това име... Тюркската аристокрация заминала в южните земи, недостъпни за монголите, като сухите степи на Централна Азия (днешен Узбекистан), Северен Кавказ и Европа.

     Голяма част от тюркските благородници изчезнали завинаги за своя народ. Родословията на руската аристокрация разказват за това доста добре: "Общ гербов списък на дворянските родове на Всеруската империя", започнат през 1797 г., или "История на родовете на руската аристокрация", или "Руска генеалогична книга". Историческите романи бледнеят в сравнение с тях.

     "Черниговска гривна" с образа на змии - покровители на кипчаците (XI век). Съхранява се в Държавния руски музей и се приписва на княз Владимир Мономах.

      Благородниците Ермолови, например, откъдето идва генерал Алексей Петрович Ермолов, героят от Кавказката война, започват родословието си по следния начин: "Прародителят на този род, Арслан-Мурза-Ермола, а след кръщението е наречен Йоан, както е показано в представената генеалогия, през 1506 г. заминал при великия княз Василий Иванович от Златната орда..."

     Русия била приказно обогатена за сметка на тюркския народ, талантите се стичали като река, бягайки от монголското варварство. Князете Куракини се появяват в Русия по време на управлението на Иван III, този род идва от Ондрей Курак, който е рожба на ординския хан Булгак, признатият прародител на великоруските князе Куракини и Голицини, както и на благородническия род Булгакови.

     Дворяните Дашкови също са отцепници от Ордата. И Сабурови, Мансурови, Тарбееви, Годунови (от Мурза Чет, който напуска Ордата през 1330 г.), Глински (от Мамай), Колоколцеви, Тализини (от Мирза Кучук Тагалдизин)... Желателно е да има отделен разговор за всеки род – те са направили много, много за Русия. Всеки руски патриот е чувал за адмирал Ушаков, но само малцина знаят, че той е тюрк. От ординския хан Редег идва този род.

     Князете Черкаски произхождат от ханския род Инал. "В знак на своята вярност - е записано в родословието им - той изпратил при императора сина си Салтман и дъщеря си княгиня Мария, която по-късно била омъжена за царя Иван Василиевич, а Салтман бил кръстен като Михаил и получил титлата боярин".

      Юшкови, Суворови, Апраксини (от Салахмир), Давидови, Юсупови, Аракчееви, Голенишчев-Кутузови, Бибикови, Чирикови... Чирикови, например, произхождат от семейството на хан Берке, брат на Батий. Поливанови, Кочубееви, Козаковци...

     Копилови, Аксакови ("аксак" означава "куц"), Мусин-Пушкини, Старкови (първият, който идва от Златната орда през 1397 г., е Лев Огар, "човек с висок ръст и смел воин"). Баранови... Родословието им гласи следното: "Прародителят на семейство Баранови, мурза Ждан, по прякор Баран и покръстен като Даниил, дойде през 1430 г. от Крим".

     Караулови, Огареви, Ахматови, Бакаеви, Гогол, Бердяеви, Тургеневи... "Прародителят на рода Тургеневи мурза Лев Турген, покръстен като Йоан, отишъл при великия княз Василий Йоанович от Златната орда..." Този клан принадлежи на аристократичен ордински род (тухум), както и родът Огареви (техният руски прародител е "мурза с честното име Кутламамет, по прякор Огар").

     Карамзините (от Кара-Мурза, кримски жител), Алмазовите (от Алмазъ, покръстени като Ерифей, той идва от Ордата през 1638 г.), Урусови, Тухачеви (техен прародител в Русия е Индрис, родом от Златната орда), Кожевникови (произхождащи от мурза Кожай, от 1509 г. в Русия), Бикови, Иевлеви, Кобякови, Шубини, Танееви, Шуклини, Тимирязеви (имало е такъв Ибрахим Тимирязев, дошъл в Русия през 1408 г. от Златната орда).

     Чаадаеви, Тараканови... Ще отнеме много време, за да продължа. Десетки така наречени руски родове са основани от тюрките.

 

      Известният "Половец от Саркел" (Бялата кула). Реконструкция от М. Герасимов. Типичен портрет на Кипчак. Такива лица все още могат да бъдат намерени в изобилие в Южна Русия и Украйна днес.

     Чудно ли е, че носителите на повече от триста простички руски фамилии също са тюрки? Главозамайващо е! Но това е историята на Русия, където всичко е непредсказуемо.

     Много изразителни в това отношение са наблюденията на Юрий Тинянов в неговите "Ханибали", където той разказва за потомците на хан Радша, известен в Русия под фамилията Пушкин. Оказва се, че не само татарите са ставали "славяни", но и западноевропейците. Например, германецът Гундрет-Маркт станал Марков, Пагенкампф станал Поганков, чехът Харах станал Горохов, италианецът Баско станал Басков, а датчанинът Кос фон Дален станал русинът Козодавлев. "Мъгливата великоруска дворянска държава приемала и прогонвала хора - пише Тинянов – ровела се из книжа, шумоляла с писма, както истински, така и подправени, бдяла над тесногръдието, ровела в креватите. Защото имала нужда от родословие, а в родословието най-лесното нещо са първите страници, после става по-трудно". Първите страници, тези, които са безспорни, се четяли на тюркски. Късметлиите са успели да подправят "родословията си", обикновено от пруски или други далечни архиви, които не могат да бъдат проверени.

 

      Адмирал Ф. Ф. Ушаков изглежда като пряк потомък на "Половеца от Саркел" – един вид на лицата. Реконструкция от М. Герасимов.

      Трудно е да се каже кой кой е в Русия. Невъзможно да се разбере каквото и да било. За какво говорим, ако дори генеалогията на руските царе Романови така или иначе започва с тюрк? Широките царски лица, скулите, цветът на очите, пропорциите на тялото убеждават в тюркския им произход не по-лошо от всякакви документи. Всъщност външният вид е най-доброто от "документите" на човека. И основното, което ни кара да вярваме в безспорно тюркското минало на Романови, е омразата, с която са се отнасяли към всичко тюркско... Това е най-надеждното доказателство.

     През 18 век владетелите на Русия правят сегашната етнографска карта, прекрояват я по свой начин, както искат: записват цели провинции в славянството. Така Русия стана тази, за която кипчакът от тукума (рода) Турген каза: "Русия е на хиляди версти наоколо".

     Тогава, през 18-ти век, само преди двеста години жителите на Тамбов, Тула, Орел, Рязан, Брянск, Воронеж, Саратов и други региони бяха наречени "татари"... Това е бившето население на Златната орда! Те са половците. Те са кипчаци... Не е ли любопитно, че древните гробища в Рязан, Орел или Тула все още се наричат татарски гробища? [74].

     Руските гробища се появяват тук едва през 18 век заедно с руските селища. А с тях идват и "етническите недоразумения".

 

      Киевски женски бижута (XII век). Те се съхраняват в Държавния исторически музей като пример за древноруско приложно изкуство. Външно те не се различават от кипчакските, изглежда, че са в стила на същия майстор.

     Променяха лицето на Дащ-и-Кипчак изтънчено, не винаги забележимо. Например, през 19 век започнаха да разорават степите навсякъде [75]. Кипчаците бяха лишени от пасища, начинът им на живот се нарушил, земята преминала от общинска в частна собственост на новите руснаци, които я развивали по нов, "земеделски" начин... В противен случай имуществото им бивало отнето. Между другото, тази ситуация е описана в "Мъртви души" от Н. В. Гогол. С оттеглянето им в Степта дребният чиновник Чичиков купува своите "мъртви души".

     Имало още един начин. Вижда се от историята на Башкортостан, където земеделското преразпределение е предшествано от военни операции. Те започвали през пролетта и се водела тактиката на "изгорената земя": изгаряли селата. В продължение на два века район след район, село след село се отнемали от свободните степни хора.

     Много командири се отличили в тази тиха "война": кипчаците са изтиквани в мините, назначавани като роби във фабриките. Башкирите още помнят Александър Василиевич Суворов... Нека Аллах го възнагради с доброто, което заслужава.

     Американският професор А. Донъли публикува тъжна книга "Завладяването на Башкирия от Русия през 1552-1740 г.", която съдържа убийствении факти... Руските историци пишели все повече за доброволното влизане на Башкирия в състава на Русия. А прочутите башкирски въстания са споменати мимоходом...

      Разоравайки земите на Дащ-и-Кипчак, те "разоравали" паметниците на древната степна култура – кургани, гробища, каменни статуи, останки от селища. Не веднага, разбира се, не изведнъж. Дошъл обаче моментът, когато ги нямало, те изчезнали безследно. И нищо вече не говори за самобитността на степния народ.

     В град Орел например е построен завод на мястото на старо кипчакско гробище, чиито гробове са изравнени с булдозер. Кой може да докаже сега, че там е имало гробище? Слухът все още е жив, но слухът не е доказателство.

     На 5 май 1997 г. президентът на Русия издаде указ, който не беше рекламиран в пресата. Там – на две вестникарски страници! — имаше списък на "историческите и културни паметници, изключени от броя на историческите и културни паметници с федерално (общоруско) и местно значение". Държавата ги обрече практически на унищожение. В списъка има повече от достатъчно тюркски паметници! И за да не привличат окото, те бяха поместени редом с къщите-музеи на революционни дейци.

      Като перла в книгата на В. Г. Тисенхаузен блести есето на Ибн Батута, когото европейците наричат "арабския Марко Поло". През 1335 г. този стоок арабин, умел наблюдател на живота (или, честно казано, талантлив шпионин), направил пътуване през Ордата и оставил на потомството "Подарък за наблюдателите на страните и чудесата на пътуването". Брилянтно произведение от жанра на пътеписа! Истинско досие.

     Ако Марко Поло през 1298 г. запознава Европа с "Книгата", в която разказва за степния Изток, то Ибн Батута го прави за арабските страни. Те са двама велики свидетели на Дещ-и-Кипчак. Те не са мислели за никаква политика, пристрастие или неискреност: записвали това, което виждали. Обичаи, церемонии, ежедневие.

     Ибн Батута пише: "Тази област, в която спряхме, принадлежи към степта, известна като Дещ-и-Кипчак". Великодушният арабин запазва името на страната, което според руските "истории" не е съществувала. Той е съхранил името на "изчезналите" хора.

 

      Традиционни дамски украшения от Великата степ.

      "Дещ-и-Кипчак беше страна, дълга осем месеца път и широка шест месеца", продължава Ибн Батута. "Аллах знае най-добре!" Един пътешественик би видял много през тези осем месеца пътуване – целия свят. Дунав, Днестър, Днепър, Дон, Итил, Яик, Иртиш, Об, Енисей и Лена течаха през страната на кипчаците, която е непозната в Русия.

      Ибн Батута и Марко Поло свидетелстват, че на юг от Москва не е имало никакво Диво поле. Имало една страна, чиято история е покрита с мъгла. Страна, много самобитна.

     Например, Ибн Батута казва: "Видях една църква, отидох в нея, намерих монах в нея и на една от стените на църквата видях изображение на арабин в тюрбан, опасан с меч и с копие в ръка. Пред него гореше лампа. Попитах монаха: "Какво е това изображение?", а той отговори: "Това е образ на пророка Али" и бях изненадан от отговора му. Нелоша илюстрация на религиозната толерантност и мъдрост на кипчаците, тези незлобиви деца на Великата Степ, които, както виждаме, са имали най-непосредствено отношение към исляма.

     Напук на всичко на света, през 5-ти, 12-ти и 16-ти век те упорито продължавали да живеят "със собствен устав" в чужд европейски манастир – древните степни адати са били над всичко за хората... Сякаш обитателите на степите не забелязвали враждебността на света около тях, не разбирали неспособността си да се адаптират към него. Поразително. Броят им намалявал, земите им се топяли като сняг през пролетта и те не го забелязвали. Животът не е научил нищо на тези упорити привърженици на степната култура, горди със себе си.

      Знаели ли са изобщо как да правят разлика между приятел и враг? Черно от бяло? Този въпрос далеч не е излишен в историята на кипчаците... Особено що се отнася до отношенията им с Москва. Пълна мъгла! Само през призмата на вековете можем да видим как тя, следвайки примера на Запада, умело е разлагала Степта, последните й островчета – и е успяла. Степните обитатели не забелязали нищо.

     Може би това се дължало на факта, че московската политика все още се ръководела от преселници от Великата степ, които ставали нови руснаци. Може би причината е нещо друго... Но през 1570 г. Иван Грозни насърчил Сарък-Азман (атаман на малък донски юрт) да ограбва полските и ногайските кервани. И атаманът започнал да краде за пари. Дон бил отчайващо беден по онова време... Така казаците били примамени с неправедно дело. Започнали да ги укротяват с морков и тояга. "Моркови" раздавали чрез Сарик-Азман, а тоягата - чрез ногайските ханове.

     Москва подхранвала донските кипчаци с щедри подаяния, точно както римляните и гърците някога правели с воините на Атила (с тюркските федерати). Историята се повторила отново. Всичко било обидно просто и евтино, но политиката се водела с много далечна цел: и отново кипчаците били необходими като "пушечно месо".

 

      Огърлица, намерена в Киев (XII век). Тя ясно копира находките в древния Алтай. Това също свидетелства за съществуването на единна тюркска култура от Алтай до европейските степи, което не се отрича от руските учени.

      Иван Грозни, след като завладял Казан и Астрахан, тръгнал срещу Кавказ: Москва тогава имала сериозни планове. Военните успехи замаяли главата й и това, разбира се, било забелязано в Европа. Рим бил обезпокоен от неконтролируемостта на Иван Грозни, който бил готов за самостоятелни действия.

     Тревогата се засилила, когато руските войски обърнали към Кавказ, който тогава се наричал Прикаспийска (!) провинция на Римокатолическата църква. Станало очевидно, че целите на Москва в кавказките кампании излизат извън границите на Великата степ.

     От 1560 до 1600 г. руснаците предприемат десет похода. Но всичките десет пъти, получавайки поражение след поражение, така и не стигнали до планините. Тогава уязвената Москва направила блестящ ход във външната си политика. За да пречупи малкия враг, какъвто изглеждали кавказките кипчаци, тя убедила Ордата на Големите Ногаи в Казахстан да се премести от Азия в Европа, където климатът е по-мек и земята е по-добра, спомняйки си древното правило на дипломацията: "Врагът на моя враг е мой приятел". По-късно, по време на царуването на Петър Велики, през 1708 г., по съвет на граф П. М. Апраксин, руснаците довеждат калмиките в Европа от Монголия.

     Донските и кавказките кипчаци бързо усетили новодошлите: в степите започнали кървави войни за оцеляване. Дон и Терек били отделени един от друг, новодошлите се вклинили в земите от Волга до самия Крим... Всички се сражавали тогава, разбира се, с изключение на московския княз, който заел позицията на "третия ликуващ", чакайки противниците си да отслабнат.

 

      Находки от курганите на Древен Алтай.

      Лековерните управници на ногаите и калмиците дори не разбрали как са позпаднали в пълна зависимост от Москва. При избора на хан ногайците поискали разрешение от руския цар. И при избора на хан Иштерек, до астраханския войвода от Москва дошла следната инструкция: "Занапред в ордата на Ногай князе според техния закон да поставят в Астрахан пред държавните бояри и войводи, а не в юртите, и да ги управляват по волята на господаря и да ги закрепостят навеки (курсивът е добавен). — М.А.)".

      С ръцете на ногаите и калмиците Москва воювала и с Дон, и с Терек, и с Крим, разделяйки кипчаците на части, раздробявайки степния народ. "Врагът на моя враг е мой приятел." Но... тя воювала, оставайки съюзник (!) както на Дон, така и на Кавказ. Нейната двулична политика на "разделяй и владей" забелязали само в Крим.

 
      Находки от курганите на Древен Алтай.
     Не е изненадващо защо в началото на 17 век на Горен Дон започнало изграждането на руски крепости, уж за отбрана срещу кримците. И ползата от тези градове била очевидна за донските кипчаци - отначало казаците изкупували излишъците от реколтата. Това било много изгодно за тях. От 1613 г. е изградена отбранителна система на далечни разстояния: в степта се появяват Соколск, Добрий, Белоколодск и други руски градове. По това време пазарите в Москва се пръскали от "степни" стоки – закланите животни, например, се продавали не по тегло, а на око.

     С всяко свое действие Москва привличала степите към себе си, примамвала ги в лоното на своите интереси и ги потапяла в тресавището на своята политика.

     През януари 1646 г. започнало първото й "тихо" нахлуване към Дон. Изглеждало, че идва с мир, освобождавайки 3205 свободни хора да се заселят сред казаците, но близо до новите руски градове. Руснаците обаче не се вкоренили и бягството им от Дон започнало веднага. На следващата година още 2367 души са изпратени да се установят, но те избягали още по-бързо [76].

     През 1653 г. собственикът на Романово градище (и той не е единственият) се оплакал на атамана, че драгуните от Соколск извършват насилие: "Те разбиват и крадат, бият и ограбват по пътищата, обикалят в заговор, извозват сеното от ливадите, насилствено заграбват земята". Кипчаците поставили на място самонадеяните гости. Не за дълго. На следващата година всичко се повторило.

     Тези градчета са интересни и с друго: те започнали да канят тюрките да служат в руската армия, първо в обоза, а след това в строя. Все повече казаци напускали своя народ, превръщайки се в руски слуги. През 1671 г. дори им било позволено да положат клетва за служба на руския цар и да получат щедра царска заплата. Въпреки че оставали поданици на страната си... Според степния адат можете да положите клетва само веднъж в живота и да останете верни на нея до края. И това било взето предвид в Москва, която създавала "пета колона" във Великата Степ!

     Наред със заплатата от царя военнослужещите получават и името "казак", което вече не означавало степното съсловие както преди, а "член на казашката армия". Преди това думата обикновено се пишела с "о" – "козак".

     След това всичко тръгнало като по вода... В Азовските походи Петър Велики окончателно завладял донските казаци със собствените им ръце и през 1723 г. въвел назначеното атаманство по Дон. Това означавало, че атаманът вече не е избиран, както винаги е бил, а назначаван от Москва. Толкова. Край на казашката свобода – степните хора хапнали безплатния морков, сега за тях останала само тоягата... Назначавали само руснак за атаман, сега той командвал казаците.

     Първото нещо, което атаманите направили, било да задължат казаците да научат руски език, без да го знаят не ги вземали в армията. А неслужещият казак какъв казак е? Той се лишавал от облагите и привилегиите, които предоставяла службата. Ето защо казаците започнали да се прикрепват към службата.

     През XVIII-XIX век на Дон е имало като че ли два Дона - мъжете са били задължени да говорят руски (езикът на службата!), а жените все още говорели на родния си тюркски език. Любопитно е, че казаците още не са забравили родния си език на Дон и в Урал; наричат го "домашен", но го крият като нещо неприлично.

     На 9 септември 1769 г. последвала заповед за замяна на националните дрехи на казаците с руски униформи. За да не напомнят на предците си дори на външен вид. Все едно им съдирали кожите... Историята е запазила информация за това как някои казаци са падали голи, лежали бити на земята, замръзнали в снега, но не облекли руските униформи.

 

      "Писала" - стило за писане (10-11 век). Прототипът на писалката. Точно като молив (тюркски за "черен камък", карандаш), това е изобретение на кипчаците. Имало три начина на писане – с длето по камък, с перо по кожа (по-късно хартия) и с брадва по дърво – които диктували формата на руните: ръкописни и печатни. Не е ли оттук произходът на поговорката: "Това, което е написано с писалка, не може да се отсече с брадва"?

     На 18 август 1801 г. с нова заповед донските казаци са задължени да носят само руски униформи както у дома, така и на служба. По-късно същата съдба сполетяла и всички останали казашки войски.

     Вярно ли е или не?.. Руската историография хитро мълчи и за това, измисляйки една история след друга за казаците.

     Има обаче неща, които не могат да бъдат нито скрити, нито премълчани и това са архивите. Държавният архив, където се съхраняват държавни документи. Не всеки може да влезе там. И се вижда, че Иван Грозни и другите руски царе (преди Петър Велики) са водели делата си с казаците само чрез Посланическата служба, защото Дещ-и-Кипчак е бил чужда държава! А казаците не били поданици на Русия!

     Още през 17 век се появила версия, че казаците, видите ли, са избягали руски селяни. Кой е измислил тази нелепост? В Русия не биха стигнали крепостните селяни, които да населят Дон, Волга, Яик, долното течение на Днепър, Кавказ!

     През годините се развила "научна теория" за източните славяни, чиято култура е копирана от тюркската... От кипчаците правели славяни по различни начини. Някои са записани като казаци и изпратени с оръжие в ръце, за да усмиряват собствените си братя. Непокорните станици били заточавани в Сибир и там под надзора на атаманите ги учели да бъдат не просто руснаци, а послушни руснаци. Хиляди запорожки и донски казаци са прогонени в блатата на Санкт Петербург, заточени в Кавказ... Върху костите на степния народ се издигала "славянската" майка Русия.

      По учудващо подобен начин степният народ "изчезнал" и в други страни. Например в Грузия, но там имало по-малко кръв... Темата за Грузия като цяло е изключително интересна: през 11 век, по време на царуването на Давид Строителя, тук са се преместили около четиридесет хиляди кипчакски семейства. Те формират гръбнака на армията на цар Давид и обединяват коренно различните княжества Иберия в една силна държава Грузия. "Гюрджи" така тюрките наричат тази страна и синеоките грузинци, от които се излъчват силата и топлината на Великата степ.

 
      Разпространени орнаменти върху предмети от курганите на Древен Алтай.

      Разбира се, голяма част от бившите отношения между грузинците и тюрките са забравени, а друга част е изкривена. Но има и недокоснато, първично. Например, съдейки по тяхното потекло, сванските князе Дадишликиани са произлезли от кипчаците. Разбира се, те не са единствените. Връзките между степите и Кавказ наистина са много стари. През 9-13 век кипчаците изпращат деца, съпруги и старци от опустошената Степ тук, в планините. Хан Гзак например скрил там сина си, младия Кончак. Същият Кончак, който пленил руския княз Игор и подпалил Черниговското княжество...

     Изчезнали ли са кипчаците като независим народ на Грузия? Разбира се. През вековете те са станали част от грузинската култура, свързали са се с нея и започнали да се наричат грузини или свани. Нека корените бъдат забравени, но не е забравена Историята, която дава възможност по съвсем друг начин – по братски – да изградят сегашните си отношения, да речем, Азербайджан и Грузия, два братски народа по кръв.

     Абсолютно същата историческа основа, но вече покрита с балтийски пясък, може да се види в Литва и Полша, където много литовски и полски князе също имат "степни" родословия. И те са кипчаци-тюрки, надянали чужди маски на карнавала на живота... В това отношение гербовете и печатите представляват голям интерес за историка: почти всеки втори съдържа тамга или друг символ, показващ източния произход на семейството - традициите на хералдиката не са подвластни на времето. 

      Изображения на конни воини със символи, атрибути и оръжия на кипчаците (сравнителна таблица 3. С. Самашев). Обръща се внимание на "рогатите" шлемове, които традиционно се свързват с образа на германските рицари.

     Именно тамгата дава ключа към разплитането на родословията на, да речем, Дзядулевичите, Туган-Барановските и други явно нетюркски фамилии. Всичко, от което се нуждаете, е внимание... Например, потомците на хан Тугоркан сега се наричат Половци-Рожински, те са в Литва от 13-ти век.

     Кипчаците наистина дадоха "началото" на не един народ.

     Например кавказка Албания, мистериозна страна, за която се знае много малко. За съжаление, тази тема не е сериозно изследвана. Но рано или късно някои от младите учени ще се поинтересуват защо символът на кавказка Албания повтаря тамгата на тюркския род албан. Този род дошъл в Кавказ от Алтай по време на Великото преселение на народите. Част от него все още е запазена в Казахстан [77] ... И откъде лезгините знаят за Тенгри? (Тяхната църква почита Тенгри до 1836 г., следвайки източния обред.)

     Духовната култура на Кавказка Албания сега е запазена от удините (това е името, дадено на потомците на албанците, живеещи в Азербайджан). Те имат различно отношение към Христос от Рим или Москва. Тяхната Църква винаги е стояла на същите позиции като арменската... Случайни ли са многобройните тюркизми в езика на лезгините? И защо чувате древен диалект на тюркския език в някои думи и фрази на лезгинския език? (Имаше дисертация на тази тема.) И така, кои са тези мистериозни лезгини? Без съмнение те са самостоятелен народ. В същото време са народ-загадка, но той съдържа отговори на много въпроси от историята на "Кипчак".

     Неразгадаеми са пътищата на тюрките на планетата... Например, през 19 век някои кипчашки юрти в Северен Кавказ станаха осетински по заповед на Москва, а жителите им станаха осетини, въпреки че външно тези хора изобщо не приличат на осетините. Оттогава много тюрки са регистрирани като чечени, ингуши, кабардини, черкези... кипчаците били разтваряни в други народи. И те, лишени от Великата Степ, се разтваряли.
     Николай Михайлович Карамзин е прав: историята трябва да бъде свещена книга на народите, огледало на тяхното съществуване и дейност, завет на предците на потомците. Нека тази книга започне такава история за тюркския (кипчакския) народ, който, след като е дал на света велика култура, е загубил самия себе си.

     И маркиз дьо Кюстин е бил сто пъти прав, когато написал след пътуването си до Русия: "При вида им и при мисълта за това, което се нарича съществуване за тези нещастници, се запитах, какво е направил човек на Бога, за какво (те) са осъдени да живеят в Русия?"

                            За измяна на Бога! За назидание на другите...

      Основни източници

 Баскаков Н. А. Русские фамилии тюркского происхождения. М., 1993.

[Берберини] Путешествие в Московию Рафаэля Берберини. СПб., 1843.

Герберштейн С. Записки о московитских делах. СПб., 1908.

Горсей Д. Записки о Московии XVI века. СПб., 1909.

Доннели А. С. Завоевание Башкирии Россией. 1552–1740. Уфа. 1995.

Иовий П. Книга о московитском посольстве. СПб., 1908.

Карамзин Н. М. История государства Российского. Т. I–V. М., 1989–1996.

[Кюстин] Записки о России французского путешественника маркиза де Кюстина. М., 1990.

Маргулан А. X. Древняя культура Центрального Казахстана. Алма-Ата, 1960.

Маргулан А. X. Из истории городов и строительного искусства древнего Казахстана. Алма-Ата, 1950.

Меховский М. Трактат о двух Сарматиях. М.; Л., 1936.

Мурзаев Э. М. Тюркские географические названия. М., 1996.

[Никитин] Хождение за три моря Афанасия Никитина 1466–1472 гг. М.; Л., 1948.

[Никитин] Хождение за три моря Афанасия Никитина 1466–1472 гг. Л., 1986.

Новосельский А. А. Борьба Московского государства с татарами в XVII веке. М.; Л., 1948.

Поссевино А. Московия. Исторические сочинения о России. М., 1983.

Семенов В. Библиотека иностранных писателей о России. Т. 1–2. СПб., 1836–1847.

Скржинская Е. Ч. Барбаро и Контарини о России. Л., 1971.

Тизенгаузен В. Г. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды. Извлечения из сочинений арабских. Т. I. СПб., 1884.

Тизенгаузен В. Г. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды. Извлечения из сочинений персидских авторов. Т. II. М.; Л., 1941.

Флетчер Дж. О государстве Русском… СПб., 1906.

 

86 original.
Не обръщайте внимание на правопечатните грешки, няма кой да върши коректорската работа, а очите ми търпят доста критика... Изглаждам, каквото видя да не е наред.

От турски ли превеждаш, ага ефенди?

накрая съм поставил източниците, ползвани от автора.
На любимия ти съветски език са.
Две и две колко прави?

А авторът на какъв език е писал, ага ефенди?

го превеждам?
Кое те затруднява?

Добродане, понеже етносите доста са се смесвали, не етносът е важен, определящ, а културата, самосъзнанието на народите...
Генетиката определя кой етнос преобладава при руснаците /и не само при тях/, а не разни пантюркисти... :)

и разграничим етносите, освен по някои чисто расови признаци.
Руснаците са фини, угри, тюрки и тук-там някой славянин. Можеш сам да си провериш, има много изследвания.
Колкото до културата, не че нещо, но....
Между трите изброени етноса най-много са дали в цивилизационно и културно отношение именно тюрките. Съжалявам, такива са фактите. Славяните изобщо не ги слагам на кантара.