Прочетен: 272 Коментари: 11 Гласове:
Последна промяна: 17.03 10:17
Находка от тюркските кургани в Древен Алтай.
Какво по-добро да се измисли за покоряването на народите?!
Каква друга идеология може да бъде поставена в празната глава на роба? Не, гърците и римляните все пак напълно взели от тюрките реванш за Атила, за предишния си срам, превръщайки великите конници в нещастно племе от роби, които вече не гледат към Вечното синьо небе.
На Московския събор от 1666 г. гърците налагат промяна в божествения пантеон в Русия. Главно действащо лице в новата Църква бил не Бог, а Христос. Западът настоявал за неговото превъзходство!
Неопитната Русия разбирала тази най-важна идеологическа доктрина наивно, но яростно: всичко се свело до спор за правописа: "Исус" или "Иисус". Руснаците не виждали разликата между Бога и не-Бога, не я чувствали, защото били двуверци: вярвали в Бога на Небето и оставали привърженици на древните славянски вярвания, "вярата на бащите". Тя не е забравена дори и сега. Руската православна църква все още признава езическите култове (Масленица и др.).
Това, че зад Исус е стояла различна идеология, не е било разбрано от никого на Събора от 1666 г.
Рим доказал, че аргументите му са по-тежки. Сега и Москва ги приела! Тя не нарекла папата в Рим „Господар на света“, както изисква етикетът. Впрочем, изглежда, че са й простили тази дреболия.
Главното е Духовната заповед вместо свободна духовна институция... Ето ги и тях, "някои маловажни точки на вярата, които трябва да бъдат преобразени", както се казва в инструкциите на папата. Отново, според инструкциите, именно патриархът Никон е този, който привлича общото внимание към тях, но не и самият цар!. Тайното станало явно дори в детайлите. Инструкциите на папата работели прилично.
Шест големи нововъведения били включени в бившия канон на Русия. Разбира се, шест не е шестдесет, както при католиците. Но в духовния живот една неудобна дума е достатъчна, за да разруши всичко.
Шест нововъведения! И какви... Двупръстият знак на прекръстването е заменен с трипръст. Защо? Кръстенето с два пръста е знак от тенгрианството [54].
Също така е било забранено да се пише "Исус" и е било заповядано да се пише и произнася "Иисус", също по европейски маниер. Без обяснения!
В старите книги е постановено, че по време на кръщенета, сватби и освещаване на църквата трябва да се извършва обиколка по слънцето. Никон наредил да се обикаля срещу слънцето... Дреболии? Разбира се че не. През 1479 г. при освещаването на катедралния храм "Успение Богородично" гръцкият митрополит Геронтий започнал да върви не като тенгрианите по изгрева на слънцето (не "посолон"), а обратно, тогава го спрял великият княз Иван III, заявявайки, че за това иде Божият гняв. Обаче през 1666 г. Москва, забравяйки за неизбежния Божи гняв, повела Руската църква против волята на Господа.
С тези "дреболии" идеологията на вярата в Русия се променяла, тя ставала и процарска, и прозападна! Москва, мечтаеща за лаврите на лидер на православния свят, получила свобода на действията.
Неслучайно още през 1656 г. Никон заложил Новойерусалимския мъжки манастир и град Нови Йерусалим край Москва! По негово мнение - бъДещата столица на християнския свят... Така започнала новата история на Русия, свързана, както казва Ключевски, с "колонизацията на други земи и други народи".
Никой не се смутил от факта, че новата "московска" църква като изразител на морала на обществото нямала смисъл, защото казано е: "Без свободата на пастира стадото не е свободно". Пастирът бил първият несвободен. Московският "духовник", както и всеки друг войвода, се назначавал и прогонвал по прищявка на царя.
Снимка Патриарх Никон, изгонен от престола.
Нещо повече, руските духовници предавали на властите тайните на изповедите на своите енориаши. За липса на доноси те били лишавани от сан и изхвърлени на улицата.
Разбира се, благочестивият руски народ, възпитан в кипчакските традиции, никога не би приел западните нововъведения, провъзгласени от патриарх Никон, ако „реформаторът“ не беше държал в ръцете си царската сопа... Именно тази Сила победила Русия.
Духовната заповед действала в Москва: светските чиновници на Патриаршеското и Епархийското управления (появили се и такива служби!) преписвали и поправяли старинните богослужебни книги и въвеждали нови обреди в литургията. "Само по себе си поправянето на богослужебните книги от печатните издания не би опорочило тези книги", пише известният богослов, професор Н. Д. Успенски, "ако печатните издания бяха подходящи... Но тази доброкачественост не присъстваше в гореспоменатите западни издания." А именно от тях се пренасяли промените – от гръцките книги, отпечатани в латинските печатни преси на Венеция!
Корекцията на книгите била надзиравана от гърка Арсений, който променил православието в католицизъм и обратно, човек, осъден за измама. По заповед на цар Алексей този "соловецки каторжник", "хитър грък" (така пише за него в литературата) създал училище, в което преподавал на руските младежки гръцки и латински, както и правилата на живота.
В старите времена тюрките преписвали богослужебни книги на ръка. Но как? Чрез усилията на монасите. Умението им се смятало за свещено. Всяка грешка в книгата се приравнявала едва ли не на грях. В древните книги, според експертите, има по-малко грешки отколкото в съвременните типографски издания. Какви корекции са обсъждани на Московските събори от 1654 г. и след това от 1666 г.?
Имащ достъп до манастирската библиотека, историкът и богослов Б. Кутузов сравнява "старите" и "новите" текстове. Учудващо: "старите" са по-точни и по-дълбоки. И в тях има по-малко грешки. Невъзможно е да се възрази срещу убийствените резултати на Кутузов, те са твърде конкретни. Това е много добре обоснован труд. Освен него са известни и работите на други богослови, например на този същия професор Н. Д. Успенски.
"Новите" книги като че ли работели за разцепление. Многобройни примери доказват това. Например в стария текст пишело: "«Молимся Тебе, Господи, ниже да снидет со крещающимся дух лукав», а в новия: «…да снидется с крещающимся, молимся тебе, дух лукавый». Като прочел второто, народът се ужасил: «Духу лукавому молиться не желаем».
Това грешка ли е, провокация ли е? Или откровена подигравка с руснаците? Не, има друго обяснение за случващото се: "реформаторите" не знаели добре езика, на който поправяли текстовете! Те идвали от чужбина и не разбирали руските текстове, в които тюркски и руски думи и фрази бяха една до друга. В това е и цялата специфика на "църковнославянския" език!
Следователно, от непознаването на руската култура, от пренебрегването на нейните тюркски корени идва тази вечна бъркотия в духовния живот на Русия.
Първите мъченици за истинската вяра Господна в Русия били протойереите Йоан Неронов, Логин, Даниил, Аввакум и епископ Павел Коломенски, който казал на всемогъщия Никон: "Няма да приемем новата вяра". Никон отговорил на него, стареца, с побоища. След това - изгнание, мъчения и, чувайки последното "не", новоизлюпените московски християни изгорили великите мъченици през 1682 година.
По това време Руската църква вече била напълно управлявана от гърците и властта преминала към братята И. и С. Лихуд, възпитаници на йезуитските колежи във Венеция и Падуа. Те провели“никоновата“ реформа в Русия... С други думи, те окончателно оформили християнската гръко-руска църква! Така нарекли това, което сега се нарича Руска православна църква (РПЦ).
Снимка Илюстрация от уникалния ръкопис "Историята на отците и страдалците соловецки" от старовереца Семьон Денисов. Така се избавяли от тенгрианските свещеници в Русия, които не приели новата "йезуитска" вяра.
През 1687 г. един от братята станал ръководител на Елино-гръцката духовна академия, център за подготовка на кадри за нуждите на държавата и Църквата (сега това е Московската духовна академия в Троице-Сергиевата лавра). Братята Лихуд създали и мрежа от гръцко-латински училища, започвайки с манастирите Богоявление и Заиконоспаский... Те дори въвели западния мироглед в светските училища. Боголюбивата Рус се променяла неудържимо, превръщайки се в християнска Русия.
За да принуди благочестивия руски народ да приеме новата вяра и новите книги, за да вложи властта в ръцете на християнските владетели, Съборът от 1666 г. постановява: "Да се подложат онези, които се ослушват за определенията на Събора, на най-тежки наказания: да се пращат в затвора, да ги заточават, да ги бият с говежди жили, да им се режат носовете и ушите, да им се изрязват езиците, да им отсичат ръцете".
Обявилите се за мъдреци безумствали..
"Третият Рим", "най-благочестивото християнско царство", разчиствал терена за себе си. Още преди разколническия събор - през 1664 г. - царят вече предприел драстични действия. Военните експедиции на княз Иван Прозоровски и полковник Александър Лопухин напълно показали своята доблест. Те унищожавали параклиси, храмове и манастири заедно с техните обитатели.
Но упоритият народ не приел новата "йезуитска" вяра, съпротивлявал се до последно. Тогава започнало изтреблението на старото духовенство. Убивали само защото човек е сложил два пръста заедно! И вдигал поглед към небето в молитва! И споменавал името на Небесния Бог... Русия безумствала в името на Европа.
(А ние тук мислим, че сме изпатили кой знае колко от помохамеданването... нищо лично, бел. моя).....
Промените засегнаха всичко: литургичната музика, която при тюрките подчертавала величието на самата литургия, била пренаписана. По италианския начин, разбира се. Но дори и изкривена, тя прави най-дълбоко впечатление, особено на Великден, показвайки небесното великолепие, което е било в нея и от което е била лишена.
Прерисувани са и тюркски икони. В иконописта се отклонили от елегантната стара школа, към която се придържал и Андрей Рубльов, заради новата, "московска", с подпухнали гръцки лица.
Дори в Устава на Гръко-руската християнска църква гърците след това прокарали формулировките, срещу които руското духовенство се изказало. Само този факт говори за много неща, които се случвали в Русия.
Теорията за "Третия Рим" рухнала като къща от карти: създали християнската църква върху кръв, гърците направили от Русия не пазител на традициите, а техен разрушител: "Предвестникът на идващото царство на Светия Дух на земята се превърна само в една от монархиите, проста държава, макар и с нови имперски претенции..."
Така пишат историците за тези събития.
Цар Алексей усърдно и целенасочено "изрязвал прозорец към Европа". Именно в онези години руските тюрки обърнали специално внимание на исляма. Покорени, но не смазани, те не искали да изменят на Тенгри хан. Не желаели да признаят Христос, който марширувал с руски оръжия в готовност.
Знаейки, че и Аллах, и Тенгри са имена на Небесния Отец, все повече кипчаци (напук на "гръцката" Москва!) започнали да изучават други обреди на поклонение на Всевишния през 17 век. И до днес само мюсюлманите-кипчаци се обръщат към Аллах с името Тенгри или Ходай. Абсолютно правилно. Така са се молили предците им още преди новата ера, когато не е имало нито християнство, нито ислям, но на небето е имало непобедимият Алла, Всемогъщият Тенгри хан.
Обръщали се точно към него[55]. В древните времена думата "Алла" сред тюрките означавала "даващ и вземащ". Затова хората предлагали дланите си на Небето, произнасяйки: "Алла". Ето как този израз се е запазил сред чувашите, бурятите и хакасите (немюсюлмани!): от "ал" (ръка)... Не е ли оттук произходът на известната арабска фраза "Бисми-л-лqхи-р-рахмана-р-рахим" – "В името на Аллах, Всемилостивия и Милосърдния"?
Това очевидно са думи на един тенгрианец! В арабския превод те продължават добре познатoто древнотюркско: "Алла – даващ и вземащ". Неговото късно и пълно звучене. Защо не?
Именно тюрките разпространявали исляма, а водещите ислямски учени също били предимно измежду тях... Идеята на исляма като чиста вяра – е можела да възникне само сред хора, които са познавали образа на Небесния Бог и са видели оскверняването Му. В културата на езичниците-араби, както и на гърците или римляните, този образ не е съществувал. Само тюрките, които от древни времена почитат Тенгри, виждайки именно оскверняването на вярата, устроено от гърците, са намерили нов път към Всемогъщия – чрез исляма.
"Милостив" означава "проявяващият благоволение", с други думи, "този, който дава". "Милостив" означава "готов да помогне", т. е. "този, който отнема грижи или неприятности". Това значение е заложено в кратката тюркска фраза "Алла", която за първи път се е чула в Алтайските планини преди две и половина хиляди години...
Оттук и друг познат израз, "Ръката на Всемогъщия"!
Кипчаците от Руската империя, които приели исляма, се спасили като народа на Дещ-и-Кипчак. Тези от тях, които повярвали в гръцкия кръст, "изчезнали" – те се русифицирали. През 18-ти и 19-ти век те са насилствено покръствани, дали им руски имена и ги записали като руснаци. Има милиони от тях.
Снимка Шестолъчната звезда, знак за промяна на вярата във Великата степ, се среща от Дагестан до Татарстан.
Сега те не са степни обитатели, а славяни. Великата степ е забравена, нейните традиции са неразбираеми. Рязанските, Пензенските, Симбирските, Саратовските, Самарските, Донските, Тулските, Курските, Белгородските, Тамбовските, Кавказките, Сибирските и другите вчерашни кипчаци сега живеят с различна история. Без корени, без предци.
Споменът за "гръцкия" терор срещу Дещ-и-Кипчак е запазен и в храмовете (килиса), които са превърнати в джамии от тюрките. На древните стени е останал тенгрианският аджи и е добавена шестолъчна звезда - знак, показващ обръщането на вярата.
По това време Русия дори променя формата на гръдните кръстове, за да угоди на гърците. Преди това при кипчаците те били равностранни... Какво означава това? Много изненадващо заключение: оказва се, че не всички руски староверци са "пазители на истинската вяра", както наричат себе си. Те имат гръцкия кръст! Приели са го и оцелели във времето на царските гонения. Осемлъчев кръст... И това казва всичко.
Преди това и руснаците, и тюрките не се наричали християни, те казвали: "Вярвате ли в Бог?" Ето защо в Русия нямало междуетнически проблеми. "С Бога!" – предците отивали в битката с оръжие. "За Бога" живеели... Те били вярващи в Бога, крестияни. Именно "крестияни", т. е. "тези, които почитат равностранния кръст".
След Събора от 1666 г. в продължение на почти 250 години Русия обезобразявала духовната си култура, изгаряйки я у хората с огън. Но, дори и смъртно ранена, вярата в Бога не умряла: хората тайно я изповядали, отишли в горите, блатата, отишли в Сибир, издържали глад и студ, но предали образа на Небесния Отец на децата си... Въпреки че, разбира се, много неща са забравени през вековете.
Снимка Олтарен кръст от Александро-Свирския манастир (1576 г.). В него може би за първи път в Русия тенгрианският равностранен кръст е комбиниран с ранния латински Т-образен кръст. Така християнските символи постепенно започнали да проникват в духовния живот на тенгрианците.
Петър I бил особено свиреп, започнал царуването си с поход към земите на казаците, към Великата степ, където светата вяра в Бога тогава живеела в сила и чистота. Идеята за Азовските походи дълго време витаела в умовете както на гърците, така и на римляните – това било и колонизация на степите, и последен удар по вярата в Бога.
Именно по време на царуването на Петър Велики за кипчакските казаци, тези носители на чистата вяра, започва да се говори като за пияното братство, престъпници-бегълци и руска измет. Оттогава започнали да говорят за бегълците-казаци. Петър дори избрал печата за Донската войска такъв, за да й се подиграва: гол казак седи върху бъчва за вино – пропил всичко.
В доброто старо време символът на Дон не бил пияница, а елен - небесният елен, който се появил сред кипчаците в Алтай. В негова чест са поставяни стълбове и камъни, за които днешните казаци, изглежда, дори не са чували. Еленът е най-старият символ на вярата във Великата степ.
Петър I изпратил княз Долгорукий да потисне донските свободни хора. Ето какво пише известният руски историк С. М. Соловьов за онези ужасни събития: "На 4 ноември тук се явил и Долгорукий; крадците излезли да се бият, но не устояли на настъплението на царските войски и се върнали обратно в града; победителите ги погнали по петите, изгонили казаците от града, гонили ги до Дон, секли ги без милост; 3000 души паднали мъртви, много се удавили, други били застреляни докато плуват, а тези, които успели да преплуват, замръзнали. Станица Решетова пламнала, но този пожар вече бил последният. Дон утихнал".
Добър урок получили "крадците", както започнали да наричат в Москва тенгрианските бунтовници. Имало и други подобни уроци, които не научили кипчаците на нищо.
Такива са те, кипчаците, неудържим и непредвидим народ...
За съжаление, нито официалните власти, нито официалната Руска църква се покаяли за разкола. Само светите отци на "Номадския събор", истинската Православна църква, постановяват през 1928 г.: "Неправедните клетви и проклятия срещу древния православен обред и благочестие са невалидни и отвратителни; Великият Московски събор от 1666-1667 г. не е "велик“, а руски, разбойнически събор. На който хули древния обред и благочестие: Анатема."
Да, много неща са забравени. Но не всички!
Основни източници
Акатаев С. Н. Мировоззренческий синкретизм казахов. Вып. I–II. Алматы, 1993–1994.
Банзаров Д. Черная вера, или Шаманство у монголов… СПб., 1891.
Бедуелл Г. История Церкви. М., 1996.
Беликов Д. Н. Начало христианства у готов и деятельность епископа Ульфилы. Казань, 1887.
[Бузанд]. История Армении Фавстоса Бузанда. Ереван, 1953.
Валиханов Ч. Ч. Собрание сочинений: В 5 т. Т. 1. Алма-Ата, 1961.
Васильев В. П. Буддизм Его догматы, история и литература. Ч. I, III. СПб., 1857, 1869.
Васильев Л. С. История религий Востока. М., 1983.
Вилинбахов Г. В. Крест царя Константина в средневековой воинской геральдике Европы // Художественные памятники и проблемы культуры Востока. Л., 1985.
Войтов В. Е. Древнетюркский пантеон и модель мироздания в культово-поминальных памятниках Монголии VI–VIII вв. М., 1996.
Ган К. Известия древних греческих и римских писателей о Кавказе. Ч. I–II. Тифлис, 1884.
Геюшев Р. Б. Христианство в Кавказской Албании: По данным археологии и письменных источников. Баку, 1984.
Джафаров Ю. Р. Гунны и Азербайджан. Баку, 1985.
Джонс А. X. Гибель античного мира. М., 1997.
[Евсевий]. Церковная история Евсевия Памфила. Т. 1. СПб., 1858.
Жабин И. Селение Привольное, Бакинской губ., Ленкоранского уезда // Сборник материалов для описания местностей и племен Кавказа. Выпуск двадцать седьмой. Тифлис, 1900.
Жуковская Н. Л. Народные верования монголов и буддизм//Археология и этнография Монголии. Новосибирск, 1978.
Иностранцев К. А. К истории домусульманской культуры Средней Азии. Пг., 1917.
Иордан. О происхождении и деяниях гетов. Getica. M., 1960.
История Старообрядческой церкви. Краткий очерк. М., 1991.
Истрин В. М. Сказание об индийском царстве//Древности. Труды славянской комиссии… Т. I. M., 1895.
[Каганкатваци]. История агван Моисея Каганкатваци. СПб., 1861.
Карамзин Н. М. История государства Российского. Т. I–V. М., 1989–1996.
Керне Э. Дорогами христианства. История Церкви. М., 1992.
Ковальский Я. В. Папы и папство. М., 1991.
Крывелев И. А. История религий. Т. 1. М., 1975.
Кутузов Б. Трагическая ошибка или диверсия // Церковь. 1992. № 1. С. 46–47.
Ландышев Стефан. Космология и феогония алтайцев-язычников. Казань, 1886.
Латышев В. В. Известия древних писателей, греческих и латинских, о Скифии и Кавказе. Ч. I–II. СПб., 1893–1906.
Лебедев А. П. Эпоха гонений на христиан. СПб., 1904.
Магомедов М. Г. Живая связь эпох и культур. Махачкала, 1990.
Магомедов М. Г. Хазары на Кавказе. Махачкала, 1994.
Mapp H. Арабское извлечение из сирийской хроники Марибаса. СПб., 1902.
Mapp H. Крещение армян, грузин, абхазов и аланов святым Григорием. (Арабская версия Агафангела.) СПб., 1905.
Мифы народов мира: Энциклопедия. Т. 1–2. М., 1992.
Нейхардт А. А. Происхождение креста. М., 1975.
Пигулевская Н. В. Ближний Восток. Византия. Славяне. Л., 1976.
Пигулевская Н. В. Сирийские источники по истории народов СССР. М.; Л., 1941.
[Плано Карпини] Иоанн де Плано Карпини. История Монгалов. СПб., 1911.
[Поло]. Марко Поло. Путешествие в восемьдесят тысяч верст по Татарии и другим странам Востока венецианского дворянина Марко Поло, прозванного Миллионером. СПб., 1874.
Потанин Г. Н. Ерке. Культ сына неба в Северной Азии. Томск, 1916.
Потапов Л. П. К вопросу о древнетюркской основе и датировке алтайского шаманства // Этнография народов Алтая и Западной Сибири. Новосибирск, 1978.
Прокопий из Кесарии. Война с готами. М., 1950.
Ранович А. Античные критики христианства (фрагменты из Лукиана, Цельса, Порфирия и др.). М., 1935.
Ранович А. Происхождение христианских таинств. М.; Л., 1931.
Ренан Э. Апостолы. СПб., 1907.
Ренан Э. Евангелия и второе поколение христианства. СПб., 1907.
[Рубрук]. Вильгельм де Рубрук. Путешествие в Восточные страны СПб., 1911.
Савинов Д. Г., Членова Н. Л. Западные пределы распространения оленных камней и вопросы их культурно-этнической принадлежности // Археология и этнография Монголии. Новосибирск, 1978.
Сагалаев А. М. Мифология и верования алтайцев, центральноазиатские влияния. Новосибирск, 1984.
[Сирин]. Ефрем Сирин. О днях празднования Рождества. Об основании первых церквей в Иерусалиме // Тексты и разыскания по армяно-грузинской филологии. СПб., 1900.
Собрание древнеармянских и древнегрузинских текстов. СПб., 1911.
Толстов С. П. По древним дельтам Окса и Яксарта. М., 1962.
Тысячелетие крещения Руси. Международная церковная конференция «Богословие и духовность». Москва, 11–18 мая 1987 года. Т. 1–2. М., 1989.
Успенский Ф. И. Церковно-политическая деятельность папы Григория I-Двоеслова. Казань, 1901.
Феодорит, епископ Кирский. Церковная история. М., 1993.
Хозроев А. Из истории раннего христианства в Египте. М., 1997.
[Хоренаци]. Мовсес Хоренаци. История Армении. Ереван, 1990.
Христианство. Энциклопедический словарь. Т. 1–3. М., 1993–1995.
Цыбиков Г. Ц. Буддист-паломник у святынь Тибета. Пг., 1919.
Эмин Н. О. Очерк религии и верований языческих армян. М., 1864.
ЧАСТ IV. Дещ-и-Кипчак – незнайната страна?
Дали Дещ-и-Кипчак е незнайна страна?
В какво се състои подвигът? В постъпка, която не всеки ще се осмели да предприеме, не всекиму е дадено да извършва подвизи. Научният подвиг е дело на учения. В продължение на десетилетия и векове се натрупва информация, която подхранва единствения, който ще се осмели да оспори установеното мнение на обществото. И ще докаже, че е прав. Дори съвременниците му да не го разбират, това няма значение, други поколения ще го направят. Истината не остарява.
Барон Владимир Густавович Тисенхаузен (1825–1902) извършил научния си подвиг незабелязано от съгражданите си. Той публикувал уникален труд под прозаичното заглавие "Сборник с материали, свързани с историята на Златната орда", в който е осмислено едно много неясно време не само за Русия. Този период все още остава по същество "бяло петно" в световната история. Имало ли е татарско-монголско иго? И какво е било то?
"Липсата на основателна, по възможност пълна и критично обработена история на Златната орда", пише Тисенхаузен през 1884 г., "е един от най-важните и чувствителни пропуски в нашето национално битоописание".
Не може да се каже, че нещо се е променило оттогава, както впрочем не трябва и да се премълчава, че никой преди барон Тисенхаузен не е предприемал такова огромно количество работа [57].
Дещ-и-Кипчак е непозната страна в Русия. Историята на тюрките е неизвестна наука. Сякаш не съществуват и не са съществували. Защо? Това е празен въпрос. Щом дори в Енциклопедията не пише за тюркския народ, за неговата култура и език... Има славяни, но няма тюрки. Защо ли се чудим, книгата на Тисенхаузен, публикувана през 19 век, одобрена от цензурата и посветена на неруските събития преди много векове, е "репресирана" през 1937 година. В Държавната библиотека на страната остава непокътнат само първият том на този труд, публикуван през 1884 г., а вторият том е преиздаден през 1941 г. Тя е преиздадена, но редактирана и съкратена, а оригиналът е унищожен.
Но Тисенхаузен не е първият, който се опитва да събере това, което е известно за Дещ-и-Кипчак, или Ордата, както често се нарича в Русия... През 30-те години на 19 век Руската академия на науките обявила конкурс за книга за Златната орда. Без резултат, никой от учените не отговорил. Обявена била голяма парична награда. Също така без резултат: конкурсът поставил много трудни условия - наред с другите неща, "руските източници да бъдат взети предвид в тяхната цялост".
Невъзможно е да се направи това! Невъзможно е да се внесе нещо повече или по-малко убедително в гледната точка на властите за историята на южната част на Русия, без да се съгреши срещу истината и без да се постави под въпрос научната чест. Тяхната позиция е твърде далеч от Истината! Изземването на съседна държава си е изземване.
Следи от времето на Великата степ често се срещат в хералдиката на Германия, Полша, Украйна, Русия и други европейски страни.
За съжаление, по това време Европа, горда със своето просвещение, подчертано не се възползвала от плодовете на науката в другите страни, особено източните. Руската научна мисъл от XVIII век е силно повлияна от западната мисъл, устройвал я както евроцентризмът, одобрен от Рим, така и собственото й място в далечните покрайнини на Европа.
Оттук и подчертаното презрение към всичко тюркско, т. е. по-древно, с други думи, към собствените й корени. Това е, което западнячеството направи от Русия. Друга там не е нужна.
Накрая на масата на журито на конкурса в Санкт Петербург се появила единствена работа на немски език, неин автор бил Йозеф фон Хамер-Пургщал. Германският учен обаче пренебрегнал главното условие на конкурса: той не се занимавал с руски източници не толкова поради лошите си познания по езика, а поради тяхната противоречивост. Книгата била написана от него точно на основата на неруски източници като арабски, европейски, китайски и персийски.
Но дори позоваванията на повече от 400 исторически документа не убедили журито на конкурса на Руската академия на науките. Както можело да се очаква, нямало как да не отхвърли това проучване.
Гордият германец се отнесъл към предложението за преосмисляне на "погрешната" си позиция с презрение. Четири години по-късно работата му се появила в печата. Нещо повече, той изискал от членовете на журито рецензии за отхвърлената си работа и ги публикувал, придружени от жлъчни забележки, разкриващи незначителността на научните рецензенти. Имената им били опозорени в научния свят, а честта на руската историческа наука била поставена под въпрос... Въпреки че думата "чест" може би звучи твърде силно, тук тя очевидно не е на място.
Скандалът, който избухнал, приключил с това, че работата на Хамър била включена в списъците на цензурата и останала библиографска рядкост в Русия, а интересът на Академията на науките към взривоопасната тема охладнял осезаемо.
Но времето лекува. Всичко се забравя, всичко е обгърнато в мъгла от безпаметство - срамът с Хамър също бил забравен. Малко по малко руските историци започнали да изучават "степната" тема, въпреки че работели под зоркото око на цензора. С оглед на опасността от обобщения, на тях им е било позволено да вземат само малки епизоди от събитията. Единствено малки фрагменти от миналото можело да бъдат докоснати. Докосвали ги с трепереща ръка.
Например, един от учените дълбокомислено отбелязал: "На много монети на руските князе има неразбираеми чертички и точки". Няколко реда по-надолу направил обезкуражаващ извод от наблюдението си - това е староруска писменост. И не само това, той дал превод на "неразбираемите линии и знаци", приспособявайки го към добре познатото: "Владимир е на масата и това е неговото среброто..." Академик Б. Рибаков също внесъл своя безценен принос с преводи на надписите от "староруските" колелца. Все пак, за разлика от гореспоменатия "преводач", академикът, както обикновено, реконструирал текста, като дописал "липсващите" букви.
Гледайки такава "наука", остава да въздъхнете и мълчаливо да свиете рамене. "Староруските" текстове, написани с "неразбираеми чертички и точки", всъщност често се оказвали тюркска руническа писменост. Без да знаем древния тюркски език, е невъзможно да ги преведем.
Не е имало и няма реални научни трудове по история на степите (без политика), по история на тюрките, въпреки че имало дисертации по тази тема. От време на време се появявали скромни статии и кратки преводи, но на учените просто не позволявали да реконструират панорамата на събитията. Техните "дреболии" основно допълвали произведенията на източни и европейски автори, посетили земите на Златната орда: Плано Карпини, Марко Поло, Ибн Батута, Вилхелм Рубрук и др. В степите на руснаците се разрешавало да търсят само останките от славянски селища или поне скитски. И ги "намирали".
Дори видни учени, като В. Н. Татишчев или Н. М. Карамзин, са били принудени от властите да съставят първите "фундаментални" истории на Русия [58]. Какви са претенциите срещу С. М. Соловьов или В. О. Ключевски, към техните последователи? Давали им рамка за композиции (като поученията на Мономах) и те подбирали изобразителните детайли, давайки възможност на читателя да спекулира с малките неща и по този начин да го отдалечат от основното – от самата рамка с нейната грозна "официална" архитектура.
Архитектите на историята на руската държава винаги са седели в офисите на цензорите, имената им са неизвестни, но именно те са поставяли условията. Те направиха от Русия страна с "двоен стандарт", а нейната наука - с "двоен морал"...
От 15-ти век чужденците често посещавали Москва, оставили са информативни и много поучителни бележки, записвайки в тях какво би могло да се използва от Запада в неговата политика. Неточностите в тях са почти изключени. Някои от бележките им, разбира се, били от разузнавателен характер, други били написани от ласкателна ръка. Те са запазени! И според тези свидетелства, независими от върховните управници на Москва, се създава съвсем различно впечатление за Русия и нейния облик от това на "двойната" руска наука.
Почти всеки чужденец, дошъл в Москва през 16 век, отбелязва измамата и хитростта на нейните жители. "Хората в Москва, както се казва, са много по-хитри и лукави от всички останали и особено вероломни в изпълнението на задълженията си", пише един гост. Що се отнася до верността към дадената дума, руснаците в по-голямата си част я смятат за почти безразлична, веднага щом успеят да спечелят нещо чрез измама и да нарушат обещанието си", пише друг.
Пръстен с ясно обозначена тюркска тамга е знак за властта на хана във Великата степ. XII век. Съхранява се в Държавния исторически музей като пръстен на руския княз.
«... Всеки руснак не вярва на нищо, което друг казва, но самият той няма да каже нищо, на което може да се разчита. Тези качества ги правят презрени в очите на всички техни съседи", казва Дж. Флетчър през 16 век.
Само неволничеството, или по-скоро робството, може да обясни пасажите в руските исторически писания, на които открито се присмивали трезвомислещите хора. Примерите са много. Най-известна е книгата на маркиз Астолф дьо Кюстин, който през 19 век задълбочено изучил творчеството на г-н Карамзин, преведено на френски... Защо им е трябвало да го превеждат...
Френският учен пише за "История на руската държава" на Карамзин: "Ако руснаците знаеха всичко, което един внимателен читател може да научи от книгата на този ласкателен историк, когото те така прославят, те би трябвало да го мразят и да молят царя да забрани четенето на всички руски историци с Карамзин начело, така че миналото в името на спокойствието на деспота и щастието на народа... да остане в блажения мрак на забравата и за тях двамата."
Страхотен съвет! "Ако знаеха..." Но откъде да знаят? Обществото бавно гние, "защото е повярвало на думи, лишени от смисъл", пише де Кюстин за Русия. Противоречията ще убият обществото, "за да се хранят с трупа му". Този самоуверен французин сякаш е погледнал в бъдещето.
Фрагменти от глинени съдове, открити в древния Алтай.
Особено през 20 век Русия се превърна в страна, " която хората напускат с голяма радост и в която се връщат с голяма тъга". Тя се превърна в лоша държава за своя народ! Но, заключава дьо Кюстин, "не напразно Провидението натрупва толкова много неактивни сили в източната част на Европа. Някой ден спящият великан ще се събуди и силата ще сложи край на царството на словото."
И така ще бъде, защото лъжите не са вечни.
Тук вече е говорихме за митичните славяно-руси, от която стават при неизяснени обстоятелства част от руснаците. Истински абсурд... Но той е издигната в ранг на академична наука. От 18 век започнала нова "трансформация" – тюрките официално ставали руснаци. Броят на славяните в другите селища на Русия се увеличил стотици и хиляди пъти. Тогава в страната се извършваше не геноцид, а нещо друго, за което все още не е избрано име. Цял един народ бил отправен в небитието – това бил тюркският народ!
От татаро-монголите на бял свят се появила още една част от днешните руснаци. По-точно, цялата Южна Русия, разположена на юг от река Москва и до Кавказ! Десетки милиони хора! Терминът "татаро-монголи" се утвърдил. С тях плашели децата в гимназиите и училищата като кръвожадно чудовище, което нарушило покоя на Русия, от което идват всичките й беди и страдания... Но що за хибрид са тези "татаро-монголи"? И кой го е измислил?
За първи път тази нелепица е измислена през 1823 г. от гимназиалния учител П. А. Наумов. В брошурата си той строи разсъжденията си по следния начин. «... Всички историци са единодушни помежду си, че тези свирепи завоеватели не са били татари, а монголи", казва авторът за събитията от тринадесети век, докато монголите, "приближавайки се до границите на нашето отечество и страните от Западна Азия, са били подсилвани от местните татари, т. е. народите от турското племе". На Наумов му хрумнала зашеметяваща идея: да ги нарича татарско-монголи. Учителят от гимназията нямал достатъчно знания или въображение за повече.
Но неговата "логика" се харесала на научния Петербург и етикетът, прикрепен към тюрките, влезе в научния лексикон през 1823 година. "Татарско-монголското" иго подхожда и на руските власти със страшната си несигурност... Имаше нещо зловещо в това, нещо наистина плашещо.
Находка от курганите на Древен Алтай.
Дали някой освен Карамзин се е замислял тогава, че народ "татари" не е съществувал в природата през 13 век? „Нито един от днешните татарски народи не се нарича татари", отбелязва самият велик историк на Русия през 19 век.
Тогава кои са татарите?
Думата "татари" идва в Русия от кипчаците, а при тях от китайците. В древни времена това е името на един от народите на Централна Азия, който е живял на границата на Китай и Монголия. Този народ е бил културно по-близо до монголите. По-късно китайците дават на думата "татари" колективно значение, подобно на това, което се случва в Европа с "хуни" или "варвари". През 3 век пр. н. е. китайците се оградили от "татарите" с Великата китайска стена. Но дори и според по-късните китайски разбирания, татарите са разделени на бели, черни и диви, с други думи, никой никога не ги е виждал като етническа общност.
След завладяването на Китай от Чингис хан думата "татари" там придобива различно значение и се отнася само за монголите, които стоят начело на Ордата.
За руснаците нямало разлика между татарите и монголите, за тях и едните, и другите са хора от Изтока. Руснаците по това време започнали да наричат всички, които идвали в Русия от изток татари, а от запад - немци.
Съдбата на истинските татари е трагична: отначало те са притискани от бащата на Чингис хан, Йесугей-багатур; За това татарите го отровили, но синът достойно отмъстил за баща си. В "Тайната история на монголите" Темуджин казва: "Ние смазахме ненавистните ни врагове, татарите, тези убийци на нашите дядовци и бащи, когато в справедливо възмездие за злодеянията им изтребихме татарския народ без изключение". Само малцина успели да избягат от страшната му мъст.
Затова е некоректно да се говори за съюз между монголите и татарите. Нямало е никакъв съюз! И не е могло да има. Имало е подчиняване на оцелелите татари на монголите. Дори теоретично тези две думи нямат право да стоят една до друга... И да наричаме кипчаците с това ругателство е двойно неправилно, знаейки, че те "нямали нищо общо с централноазиатските монголски татари". Преди това кипчаците са наричани "половци" в Русия и "кумани" в Европа.
Защо на руските владетели им е трябвало да унижат и разделят кипчакския народ на малки тюркски народи, да им измислят имена и прякори? За да ги разделят и управляват? Разделяй и владей!
Заслугата на Владимир Густавович Тисенхаузен се състои в това, че той се осмелил да изясни това недоразумение. Именно недоразумение! Предпазливо, без коментар, той предложил фактите. Но "голите" факти, както се вижда, разказват много повече от дебелите книги.
Само документи взимал барон Тисенхаузен, те следват един след друг, допълвайки се един друг – това отличава книгата му. Може би неслучайно авторът му е дал забележима монотонност, повторение на сюжети, които са явно уморителни – обикновеният човек не може да изчете книгата... Не е ли объркал така царската цензура?
Ако преодолеете това препятствие, книгата отваря читателя към прекрасния свят на степната страна, описан от чужденците. Тисенхаузен цитира откъси от древни ръкописи, оцелели по чудо, и – отминалите дни оживяват! Дещ-и-Кипчак зашумява, степта се развълнува, изпълнена с миризма на пелин. Дори песни се чуват в нея след прочитането на бележките на Ибн Батута.
Събраните ръкописи са уникални, в тяхното многогласие е основната сила на книгата. Например, летописът на Шафи се съхранява в Bibliothиque Nationale de Paris, той съществува в единствен екземпляр.
Всеки автор, както знаем, има свой собствен стил, свои методи в работата; Тизенхаузен дава предпочитание на историческите документи. Просто трябва да прочетете тази книга – да прочетете и помислите. Тъй като пътешествениците са записали това, което са видели, те не са имали време за фантазиите, които историците страдат, светът е различен за пътешественика всеки ден, а предстои път. Само записвай.
Комплект оръжия от погребението на кипчак воин. Вниманието привлича усуканият в спирала сребърен прът – кадуцей, атрибут на пратеника на боговете.
Първият том на "Сборник с материали, отнасящи се до историята на Златната орда" е с много впечатляващ по обем, запазен е така, както е издаден от автора му. Тук е събрано почти всичко, което е "извлечено от арабските съчинения". Много страници от тома са осеяни с елегантна арабска писменост, с превод под нея. Надеждността на фактите е извън съмнение: работата се е извършвала с академична педантичност, можете да проверите всяка дума.
"Вторият том на сборника", както следва от предговора, "ще включва откъси от произведенията на персийски, татарски и турски писатели". Но какво от тези извадки са изтрили съветските цензори и какво са оставили, можем само да предполагаме.
Разказът на Тисенхаузен започва с хрониката на Ибн ал-Асир, човек на знанието, той интервюирал очевидци, сам пътувал до местата на събитията, преди да пристъпи към трудния разказ в мюсюлманските страни.
"Няколко години се съпротивлявах на разказването на това събитие – той започва мрачния си разказ с истински ориенталски такт - смятайки го за ужасен и отвратен от излагането му. Пристъпвах към него и отново отстъпвах. Кой намира за лесно да разкаже на света за смъртта на мюсюлманите и кой ще е доволен да си спомни за нея?" Следват ужасни описания на инвазията в Централна Азия, разрушенията, нанесени от татарите на Изток. Бедствието "вървяло като облак, гонен от вятъра".
Конници, изобразени върху камъните на Дагестан (Хунският проход).
След като разбиват лезгините и завладяват Задкавказието, както следва от летописа, татарите се обръщат към Северен Кавказ, където аланите живеят в подножието. Аланите знаели за предстоящата буря и се подготвили за нея предварително. Те сключили съюз с кипчаците и се сражавали заедно. Яростните татари - облак, движен от вятъра - не можели да направят нищо и скоро поискали отсрочка.
Тук ще прекъснем разказа на Ибн ал-Атир, за да се опитаме да изясним въпроса – кои са татарите?
За пришълците от Изток етническата точност е много важна. Монголите са монголи, татарите са татари, тюрките са тюрки и те не трябва да бъдат бъркани или събирани заедно. Няма причина. Те са различни!
Думата "монгол" е известна от 10-11 век, както съобщават самите монголи. Не е известно как се е наричал този народ по-рано. Историята му очевидно е била свързана с тюрките, с Алтай – съседството на два народа не изчезва безследно. тюрките, когато са излезли от Алтай в степта, трябва да са заимствали нещо от монголите, тези признати степни номади. От тях те взели уроци по живот в равнината... Съседство!
Монголската армия е тази, която тръгнала на запад от Централна Азия, въпреки че се бият главно тюрки: тюркският език очевидно доминирал войските. Но армията е била монголска! Например, Бату имал 330 000 воини, от които само 4000 са монголи. В света има едно негласно правило: под чието знаме отиват воините, негова е армията. Той плаща на воините, прави планове за завоевание, той е победен или запазва плячката. Той е господарят.
Дотук всичко изглежда ясно.
Но правилно ли е да наричаме Темуджин монгол? Въпросът е друг. Чингис хан, според популярните слухове, бил синеок и червенобрад. Да, той водел монголските войски, да, воювал под монголското знаме, да, победите му принадлежат на Монголската империя [60]. И какво от това? Бащата и майката на великия Темуджин били тюрки... Кога и как той, техният син, станал монгол? Добре познатите "теснооки" портрети на великия командир не са нищо повече от плод на въображението на художниците - монголите рисуват всички хора по света теснооки. Те не знаят как да го направят по друг начин.
Друг въпрос (болезнен и поучителен за тюрките!) е защо Темуджин, по прякор Чингис хан, се озовава в лагера на монголите? Защо се е борил срещу собствения си народ? Отговорът изглежда ясен и много обиден... По волята на Бога Чингис хан е роден гений на изкуството на войната, талантът му не принадлежи на него, не на тюрките, а на целия свят. Талантът на човека е дар от Бога. Великият командир създава своите велики шедьоври – нова бойна тактика, нови методи за обсада на крепости и др. Оттук и победите му. Но... Оставайки сред тюрките, които се карали помежду си като кучета, щеше ли командирът да може да покаже таланта си? Никога! Сънародниците му щели да го погълнат, както погълнали десетки други по-малко талантливи хора. Затова тюрките трябва да изкажат голяма благодарност на монголите, които позволили да се случи още един тюркски гений... Диамант, неоценен от собствения си народ, украсил короната на друг!
Темуджин е признат за човек на това хилядолетие. Човекът на предното хилядолетие също е бил тюрк – великият Атила...
С. М. Соловьов също искал да обясни абсурда с "татаро-монголите", но написаното от него не добавило яснота, въпреки че настъпило известно уточнение. "Може би - пише Соловьов през 19 век - някои ще ме упрекнат за това име, което води до смесване (курсивът е добавен). — М. А.) на народи от различни племена, защото хората, които сега са ни известни под името "татари", принадлежат към турското племе. Невъзможно е да се премахне от руската история думата, с която нашите предци са наричали изключително своите поробители; и древният, и съвременният руски народ не познават монголите, а само татарите".
Блестящо! Всичко е правилно. Нека руският народ нарича своите поробители както си иска. Но защо да прехвърляме "оскърбителната" дума върху тюркския народ, който също е пострадал от същите тези "татари"? Защо да даваме прякори на народа от Българския и другите каганати на Дещ-и-Кипчак и да наричаме тюркските "народи" с тези прякори?
В Русия от векове насаждат национална между двата засегнати народа – кипчакския и руския! Води се унизителна национална политика. Един народ е противопоставен на всички останали народи [61].
Забравено е, че славяните и тюрките са жители на една и съща страна и колкото повече се мразят помежду си, толкова по-слаба ще бъде Русия. Само третият печели от враждата, този, която ги настройва един срещу друг. Отначало такива били гърците, после и други.
От красивия разказ на Ибн ал-Асир става ясно, че монголите и кипчаците се срещат на бойното поле за първи път в Северен Кавказ - два различни народа,!
Исканата от монголите почивка завършила неочаквано за аланите. Техните съюзници, кипчаците, отказали да се бият. "Ние и вие сме от един и същи род", казали монголите, след като изпратили кипчаците, които служели с тях, да преговарят с кипчаците. Кавказките кипчаци им повярвали, приели дарове от кръвните си братя и обърнали конете си след уверения за приятелство.
Веднага след като избягали, монголците нападнали аланите и лесно спечелили битката. След това настигнали кипчаците в степите и ги намушкали в гърба. "Вземали два пъти повече от това, което им дали (на кипчаците)", казва арабски летописец. И кръвта започнала да тече...
Изглежда, че няма нищо осъдително в това, че тюрките са се отказали от братоубийственото клане. Е, монголите ги измамили. Този трагичен факт за тюркския народ обаче е изтълкуван от руснаците само като предателство към кипчаците... Кого са предали? Себе си?
Професор С. А. Плетньова в книгата си "Половци" пише за "първото предателство" на кипчаците. Сериозно обвинение срещу народа, пострадал от монголите!
Но нито първо, нито второ предателство, както се оказва, са се случили,те са измислени от руските историци, за да очернят отново Дещ-и-Кипчак и целия тюркски народ. Никой дори не си е направил труда да провери истинността на разказите за "предателствата".
В хрониката на Ибн ал-Асир, на когото Плетньова също се позовава за убедителност, няма дори намек за "предателството" на кипчаците, които може би са се показали като твърде доверчиви, твърде простодушни, но по никакъв начин изменници... Очевидно е дошло времето да се възстанови обективната истина за Великата степ и нейните хора. Спрете да ги се карате – няма за какво!
Следващата битка срещу монголите, на 30 май 1223 г., се води от кипчаците заедно с руснаците. Ибн ал-Aсир разказва за любимата техника на монголите, които сякаш се оттегляли прибързано и, след като разтегнали силите на противника си, бързо го довършвали. Така било и този път. "Отстъпващият" отряд повел преследването към Калка, където го чакали основните сили на монголите. Оттук започнала касапницата... "Който избягал, пристигнал в земята си в най-окаяно състояние, поради разстоянието на пътуването и поражението", пише мъдрият арабин.
Руснаците отново излагат събитията по друг начин: оказва се, че тюрките са виновни за изхода на битката при Калка. Само те! Отново предатели... Невероятна последователност. Дори Карамзин не бил стиснат на описания: "Малодушните половци не издържали на удара на моголите: смесвали се, обръщали тил..." Въпреки че всеки разумен човек, след като е прочел това, има право да попита, какъв тил може да има една преследваща армия, разтеглила се на десетки километри? Имало е преследване!
И дали "малодушието" на кипчаците е причината за поражението? След като същият Карамзин пише, че двамата руски князе, Киевският и Черниговският, дори не са се включили в битката. Уплашили се. Те се криели с отрядите си, а Мстислав Галицки, който водел битката, се оказал некадърен командир: този главнокомандващ загубил заради собствената си бездарност.
Споменатата по-горе Плетньова отива по-далеч от "малодушието" на Карамзин, измисляйки "второ предателство" и "бягство от бойното поле" към кипчаците. Но спрете, господа! Оставете поне капка справедливост във вашите измислици. Първо, нямало е бойно поле. И второ, нима са избягали жителите на степите?
Ето какво пише англичанинът Дж. Флетчър за кипчакските воини, когото вече цитирахме (разбира се, не става дума за битката при Калка): "Смъртта я презират толкова , че са по-склонни да умрат, отколкото да се предадат на врага, а когато бъдат победени, те гризат оръжията си, ако вече не могат да се бият или да си помогнат сами." И ето какво пише малко по-късно: "Руският войник, ако е започнал да отстъпва веднъж, тогава цялото му спасение се състои в бързо бягство".
И така, кой избяга от Калка? Кой обърна тила си?
Оказва се, че е Мстислав Галицки! Той. Очевидци видели как този командир, който искал да "се възползва от честта на победата", избягал, изоставяйки армията си. Обявявайки се за руски предводител, имащ 80 000 войници, той губи от монголите, които имат само 20 000 в редиците си. Изпуснал победата при четирикратно превъзходство!
Мстислав Галицки е виновен и за смъртта на хиляди руснаци след загубената битка. Кой, ако не той, уплашен, бягал от Калка и след като преминал Днепър, "заповядал да унищожат всички кораби, за да не могат татарите да го гонят". Така пише Карамзин, който не могъл да скрие истината. И няма какво да се добави към думите му... Оцеляла само една десета от руското опълчение, 6 князе и 70 бояри лежали на бойното поле заедно с останалите.
Но не с това поражение започва "татаро-монголското" иго и изчезването на кипчаците като народ. Както записва Ибн ал-Асир (Аллах да го възнагради за благородната истина), битката при Калка има сериозно продължение: останали без руснаци, тюрките не изчезнали, не трепнали, но след някое време се събрали и разбили нацяло монголите недалеч от Итил. (Кан Абдулла Челбир, Овчата битка, бел. моя). Само една жалка шепа оцеляла от монголската армия и тя е върната обратно от хан Субедей, завоевателя на Централна Азия и Закавказието.
Находки от курганите в Древен Алтай.
Странно, нали? "Страхливи", „малодушни", "бягащи от бойното поле" кипчаци – и победителите на непобедимите монголи... А бедните руснаци дори не са знаели за това?
Или са знаели, но поради дългогодишния си навик са го пазили в тайна? Между другото, монголите не говорят за това продължение на Калка, като го отнасят към категорията на произшествията. Може би е така... Но хан Субедей се върнал от Великата Степ набързо.
Сега изглежда ясно защо французинът дьо Кюстин предложил "да се забрани четенето на всички руски историци с Карамзин начело". Наистина, по-добре е да останеш в мрака на невежеството, отколкото да живееш до лъжата, облечена в одеждата на истината. Думите на самия Карамзин звучат подигравателно: "Историята е свещената книга на народите, огледало на тяхното съществуване и дейност, скрижал на техните откровения и правила, завет на предците към потомците".
Руската "плоча с откровения и правила" за съжаление е написана в традицията на гръцката историография, където лъжите са задължителни. И не е ли оттук, от усилията на писателите, че руските народи нямат "завет на предците си"?! Да не забравяме, че като цяло говорим за паметта на хората, за тяхната култура и просвещение. Невежият народ е тълпа. Невежеството, провокирано от науката, е престъпление срещу държавата.
С чистотата на тюркските души често се злоупотребява. Излъгали ги, а те повярвали... През 13 век монголците успяват в това: Чингис хан е начело на армията им, а кипчаците отначало не гледат на монголите като на врагове. Но след битките в Кавказ и на Калка те видели двуличието на монголите, така че ги победили без милост. Поражението при Итил е като студен душ: дори Чингис хан осъзнал, че няма да може да издържи на открита битка с Великата степ.
Всичко решил случаят, както се е случвало в историята на народите.
Един ден Мангуш, син на хан Котян, бил на лов в степите. На откритото поле той видял хан Аккубул, стар съперник на рода му. Ако не се бяха срещнали... Цялата история щеше да се развие по различен начин. Но те не си тръгнали по пътя. Накратко, в дуел Аккубул убил младежа. Щом тъжната вест достигнала до Днепър, до владенията на хан Котян, той събрал запорожката войска и отишъл в Дон, във владенията на хан Аккубул. Запорожците се позабавлявали добре на Дон.
Раненият Аккубул едва успял да избяга и, неспособен да намери сили да отмъсти, изпраща брат си Ансар при монголите за помощ. Той повел монголите към Дон.
Не нашествието, а ПОКАНАТА през 1228 г. – пет години след Калкa! — била фатална за Дещ-и-Кипчак. Монголите отново излъгаха, птичетата от гнездото на Чингис хан припомнили едно-друго на каращите се кипчаци, не пощадиха и Аккубул - било твърде късно тюрките да съберат армия.
При монголския владетел Дещ-и-Кипчак получил ново име в Русия - Златната орда. От цветуща страна той се превърнал в затънтено място на Монголската империя, която се крепяла на плещите на кипчаците. И това е още един абсурд в историята на тюрките – винаги да носят ключовете от оковите си в собствените си джобове.
Двата века и половина монголско робство сломило тюрките като народ: много неща били забравени, много неща ги накарали да забравят. Страхът и желанието за изтъкване бавно навлизали в кръвта на степните хора. Както кучето посяга към ръката на господаря си, така и те протегнали ръка към монголите, след което започнали да ближат ръцете на московчани.
... Не, все пак е добре, че думата "Дещ-и-Кипчак" е изтрита от картите по това време – по-малко срамно е. И така той изчезнал - и изчезнал... Вярно е, че сега има независими Азербайджан, Узбекистан, Украйна, Казахстан – законните наследници на Дещ-и-Кипчак, неговата история и култура... Но дали ще си спомнят те за Великата степ, за тяхната "изтрита" Родина?
Властта на монголите се разпростряла върху почти всички тюркски земи. През 50-те години на 13 век персийският автор Джувайни ярко пише за това в книгата си "История на завладяването на света". Разбира се, барон Тисенхаузен, който събрал всичко за Дещ-и-Кипчак, не подминал тази книга.
В разказа на Джувайни има възхищение към лековерните кипчаци - "неудачници", на които съдбата приготвила тежко изпитание и те го издържали с достойнство, предизвиквайки възхищението на иранеца. Авторът на китайския труд "Историята на първите четирима ханове от рода на Чингис хан" също не се скъпил на добри думи.
Апликация от тънък цветен филц върху килим (древен Алтай). Типичен тюрк-огуз
Само в Русия не намерили правдиви думи за южния съсед, когото през 13 век сполетяла ужасна беда. При монголите източноевропейските степи изведнъж станали "древноруски". Това твърди руската наука[65].
Но кога, от коя година са им принадлежали тюркските степи? В каква война и с кого са ги завоювали?
Монголското нашествие в Русия има особен характер. Ето един текст, който да потвърди това: "Преди идването на монголите многобройните руски княжества от варяжки произход, които само на теория признават авторитета на киевския велик княз, всъщност не представлявали една държава и името на единния руски народ не може да се отнесе към населяващите ги племена от славянски произход. Под влияние на монголското владичество тези княжества и племена се слели в едно, образувайки първо Московското княжество, а по-късно и Руската империя“. Това са думи на известния монголски историк Харадар.
Оказва се, че монголите са създали Московското княжество, укрепили са го и са го вкарали в политическата си орбита. Трябвал им съюзник в северната част на Европа и в същото време противник на Великата степ. Съюзът между монголите и руснаците също е очевиден, защото в Русия никога не е имало нито един (!) монголски владетел. Руските князе винаги са царували сами... Уви, такива са фактите, които следват от монголските и руските хроники.
На първо място, монголите се интересували от данъка, плащан от Русия и идвали за него веднъж годишно. Събирали го майсторски!
Църквата била освободена от плащане на данък. През 1270 г. хан Менгу-Тимур издал указ, който започва с думите: "В Русия никой да не смее да посрами църквите и да обиди митрополитите..." Хан Узбек разширил привилегиите на духовенството, като въвел смъртно наказание за нарушителите "без разлика дали са руснаци или монголи".
За събирането на данъка монголите се нуждаели от московското княжество, което създават през 14 век. Само в някои години този въпрос бивал поверен на князете на Твер. Така че ужасите на татарско-монголското иго не идват от митичните "татари". Монголският хан подарил на своя "наместник" в Русия отличителен знак – шапка.
Ето откъде идва изразът „тежка си ти, шапко на Мономах"... Тя е подарена на московския княз през 14 век, когато градът се утвърждава като събирач на данъците. Великият хан я връчил на своя наместник на руската земя за вярната му служба. Оттогава шапката е символ на самодържавието в Русия [66]. Великият хан и другите ханове имали една и съща шапка.
Тогава съседите-данъкоплатци измислили думата москал, с нея наричали „московските събирачи“.
Москва особено преуспяла при княз Иван I (?-1340), по прякор Калита [67] . Той бил велик човек, истински политик, събирач на цяла Русия, който положил политическите и икономическите основи на московската държава. При него в Москва е открита митрополия.
Решаващата година в историята на Московското княжество обаче все пак е 1472 г., когато в Кремъл е доведена булката София Палеолог, племенница на последния византийски император. Сватбата на Иван III отваря вратите към Европа за Москва, превръщайки княжеството в наследник на вече несъществуващата Византия... Много перспективен дипломатически ход, той донесъл на Москва бърза свобода от властта на Ордата!
Не чрез търговия или война Русия се издигнала до известност, а чрез смирение към монголите и жестокост към руснаците. Това устройвало доста добре гърците, които целещи се в мястото на монголите в Русия... Княжество Москва бързо се разраствало, добавяйки към своите земи тези на съседите си. Нищо не го спирало. Разкошът и развратът изумявали посетителите. Градът се хранел с "трупа на обществото", както уместно се изразил маркиз дьо Кюстин.
Англичанинът Клемент Адамс, който посещава Русия през 1553 г., е заслепен от великолепието на княжеските покои: "В средата на залата стоеше ниска маса... Имаше много скъпоценни неща, вази, бокали, повечето от тях направени от най-чисто злато..."
Тюрките произлизат от скитите, тоест, от племена, близки до древните българи, а кой колко е бил светъл или тъмен, вече не може да се проследи, много вода е изтекла.
С пълна сигурност се изсветлява на север, а тъмната кожа я търсим по на юг - Арабия, Индия, Африка.
Албиносите нямат шанс да оцелеят на юг, а белокожите и синеоките не се чувстват комфортно от Судан надолу. Така се е появила бялата раса, чиито предци са абсолютно точно угрофините в голямата част от гените.
Между другото, как пък никой не се захвана да разгледа носиите на днешните мордва (буртасите) и да ги сравни с тези на римлянките - беше ми като шок, честна дума. Къде са едните - къде са другите...
По него време московиттите се присмивали на киевчани, защото при последните дори жените им четяли... / Източникът ми е повече от сигурен - РАША ТУДЕЙ /
Обаче всичките са много набожни, ааааааа, две мнения няма:):):):).
И бащицата. Хиляда години и все царя си искат, егати и хората!
Ако според теб истината е пропаганда?
Може би това е начинът да си върнем поне частица от самочувствието, някогашното.
По-лесно е да изброя къде не е стъпвал протобългарски крак, отколкото докъде сме стигнали... някога...
Ще се изненадаш колко много богове са измислени с наше участие :).
Буда, Кришна, Шива, Амон-Ра... Всички те се етимологизират през стария ни език.
Имам загадка за теб. Погледни така наречените ступи и ми кажи на какво ти приличат.
Гърците и те не са се разминали. Атина, Хермес :):):)...
https://uk.wiktionary.org/wiki/юрта#/media/Файл:Казахская_юрта.jpg
