Тюрките са започнали да строят храмове в годините на Великото преселение на народите. Но хората не се молели вътре, а около тях. (Любопитното е, че християните преди 7-8 век също не са влизали в помещенията, а са се молили отвън, на улицата!) Стените на килиса са разрисувани така, както са рисували в свещените планини преди. Оттук идва произходът на храмовата живопис – от пещерните рисунки!

     Килисът бил недостъпен за смъртните, там влизал само свещеник. Но той дори нямал право да диша там: изтичвал навън, за да вдишва и издишва. Очевидно дори и тук, в този обичай има ясно сходство в устройството на първите храмове и курганите, които също са имали вход към гробницата... Разбира се, необходимо е специално проучване. Темата е съвсем реална.

     Тюрките вдигали храмове върху тухлени основи, които имали равностранен кръст в плановете си.

     Когато се научили как да строят красиви сгради, постепенно забравили за външно неизразителните кургани. С небесната си форма храмовете вече повтаряли очертанията на свещените планини и вдъхвали желаното величие. Камбани с мелодични звуци призовавали хората да се молят на великия Тенгри.

     Олтарите били ориентирани на изток, към Алтай. Това също по-късно се превръща в традиция на християнството.

     Ето какво пишат археолозите за древните храмове на кипчаците: те "се намират в центъра на курганските групи и се отличават с малките си размери... Разчупените вътрешни очертания на една църква пресъздават формата на кръста в плана... Църквата е ориентирана... на изток".

     Защо "на изток"? Защото Алтай лежи там... Защо "в центъра на курганните групи"? Очевидно няма нужда да се обяснява, новото съжителства със старото.

     За съжаление, времето властва над дървените сгради. От много тенгриански храмове са останали само тухлени основи... Как да научим за тяхната архитектура? Както се оказва, можем. Тюркската храмова архитектура е заимствана от арменците и е разработена в Армения, но от камък.

      Свещената планина Кайлас в Хималаите, обиталището на боговете. Поклоннически център на древните тюрки
     Кой е построил първите църкви за арменците? Защо са ориентирани на изток? Защо са имали кръст в основата си? Отговорите на тези въпроси са... на стените на древните арменски храмове, там има тюркски тамги! Знаците на строителите. До двадесет и три знака се наброяват по стените на различни храмове.

     Рунически надписи са открити в Звартноц, Двина, Котаванк, Джвари и други селища! Камъните буквално ви казват къде да търсите. Всичко е на видно място! Арменците ги гледат, сами ги публикуват и... не ги виждат, те са тюркски. Ако отхвърлим пристрастието и погледнем стриктно, например, добре познатия надпис на стената на древния храм в Котаванк (той е по-добре запазен от другите), то древният тюркски рунически надпис ще представлява интерес не само за тюрките. Когато се чете от дясно на ляво, фразата гласи: "Приеми за общността на монасите". А до него са две тамги на хората, които са направили този наследствен дар.

     Подобен надпис има по стените на древен храм в Шогагаван, както и върху руините на храм в село Капут в Северен Иран.

     Излиза, че древната тюркска култова архитектура е запазена. Запазена въпреки злото и несправедливостта... И все още има неизследвани храмове в Дербент и из цялата равнина на Дагестан. Татарстан и Башкортостан също имат невероятни исторически места. Или в Казахстан, близо до Актюбинск; забравен тюркски манастир почива в степта Абат-Байтак, само вятърът го помни. Кракът на археолога не е стъпвал все още там.

 На стените на древните арменски храмове са запазени древнотюркски рунически надписи и тамги на кипчаци - дарители и строители. По този начин се възстановяват забравените връзки между двата народа.

     Никой не е изучавал архитектурата на тези древности, поради което произходът на готическия стил в Европа, неговите древни тюркски корени, е неизвестен... Жалко, приликите са очевидни, дори и в най-малките детайли. Тюрките строяли стените на храма осмоъгълни. Куполите също са слепени от осем венчелистчета. Откъде идва това? От курена, който бил осмоъгълен, и от терема. Кокошникът върху сградата е имал ритуално значение, дори се е превърнал в елемент от националното облекло... Накратко, много интересни неща чакат своя изследовател.

     Наистина има много следи от тюркското духовно наследство. Човек може да се обърне, например, към съвсем различна област на културата. Да вземем знаменните църковните песнопения, те някога са определяли музикалния език на тенгрианството. Много силна и дълбока музика.

    Това е чисто тюркска техника, позната преди две хиляди години в Алтай и запазена и до днес. Вярно е, че в Русия се нарича "руска", въпреки че едва от времето на Киевска Рус това небесно пеене е известно на русите.

     Италианците го възприемат по-рано, през VI век, и не крият факта на заемане... Сигурен съм, че много от вас дори не знаят за какво говоря тук.

     В Русия тези песнопения се наричали "знаменно" или "крюковое" пеене. Допускаме. Да отворим Древнотюркския речник. И двете думи – "знаменен" и "крюк" – означават едно и също нещо. В първия случай това е чист превод от тюркски: "знаме", т. е. "белег", "знак". Във втората се възпроизвежда древнотюркската дума кёрк .(От която впоследствие идват думите църква, черква; бел. м. Впрочем крюк означава на руски език „кука, кукичка“, което лесно може да се съотнесе с формата на руническите графеми).

     Тези, които не са доволни от това обяснение, могат да сравнят графиките на самите "куки" с древнотюркската писменост. Тогава последните въпроси ще изчезнат...

     Величественият дух на Алтай се е запазил дори в пеенето.

     Преди две хиляди години и половина Тибет се превърнал в център на поклонение за тюрките. Всички мечтаели да видят свещената планина Кайлас. Но никой не смеел да изкачи планината, страхували се не да разгневят Бога. Хората живеели на брега на свещеното езеро Манас и гледали Кайлас, молели се и водели философски разговори.

     Така се родила идеята за монашеството.

     Нека веднага кажем, че идеята за манастирите и монашеството не е тюркска. Тюрките са я взели от тибетците и по-късно я пренесли в Европа. В това е величието на Великото преселение на народите!

     Думите "абат", както и "манастир", се появяват в Европа след шести век. Бенедикт Нурсийски (480–543), основателят на Бенедиктинския орден, е един от първите, които ги изричат, но, разбира се, не казва нищо ново. В своя орден той повтаря правилото, според което монашеските общности живеят в Тибет, Алтай и Великата Степ.

     Откъде е научил за тази духовна традиция на Изтока, ако не от тюрките? Сред тенгрианците монашеството имало две форми: отшелничество и служене... Именно тези две форми са получили права в християнството.

     Не е известно кой е Бенедикт от Нурсия. Но той е израснал сред тюрки, които са преминали на страната на Рим и очевидно са се смятали за римляни.

     Ето и някои интересни факти от живота на друг новатор на монашеството, основателят на първия манастир на Запад. Пахомий Велики (?-348) е египтянин, служил в армията на император Константин, гръбнакът на която, както е известно, са тюрките. Пахомий не бил богослов, не знаел гръцки, но явно е знаел тюркски доста добре... От кипчаците той взел устава за своя манастир, оттогава много тюркски думи са влезли в употреба сред египетските и европейските монаси.

     Този факт е частично потвърден в началото на V век от един от главните теоретици на монашеския живот в Европа, тюрк по народност, родом от българския каганат, Йоан Касиан. „Монахът трябва да избягва жените и епископите по всякакъв възможен начин“ - учел старецът. Нека подчертаем, християнските епископи! Оказва се, че неслучайно Пахомий се е криел от александрийския епископ Атанасий...

     Християнството било чуждо на първите монаси, те го отбягвали и вярвали само в Тенгри. Въпреки това, под натиска на силата монасите отстъпили. От 451 г. нататък гърците и египтяните предават в лоното на християнството завладените манастири и монашески общности.

     Но дори и европейските монаси запазили тюркските дрехи!

     Дрехите им заслужават внимание. Oткъде всъщност идват черната роба и шапката? Робата се наричала кафтан, била задължителна за тенгрианците по време на ритуала. Зад раменете на всеки кипчак висял башлък – вълнена заострена качулка. Клириците, които свещенодействали на открито при всякакви метеорологични условия, не можели без башлъка, те трябвало да имат надеждно облекло.

     Тенгрианските монаси комбинирали кафтана и башлъка. Така се появили познатите дрехи на монаха.

     Древната кипчакска култура... За нея ще бъдат написани още книги. Не всичко е казано за Великата Степ. Гърците бяха първите, които започнаха да я изопачават... Днес голяма част от християнството се извежда "от гръцки корени".

      И в древни времена тибетските манастири увенчавали планините, модата в тях не се е променила в продължение на векове. Времето и духът са се слели в единното пространство на Тибет: европейците познават само малка част от духовните съкровища, скрити тук.

     Но тюркските следи лесно се намират, да речем, в иконописта... Какво е известно днес за иконописа на кипчаците? Абсолютно нищо! И това са, между другото, безценните шедьоври на Андрей Рубльов, произведенията на десетки и стотици неизвестни степни иконописци, които в Русия колективно се наричат древни руси.

     Между другото, руската иконописна школа се появява едва през 17 век, след разкола на Църквата. Руският протойерей Аввакум казва следното за нея: „ Рисуват спасителите с образа на Емануил: лицето е подпухнало, устните са червени, ръцете и мускулите са дебели... Добрите стари изографи не рисуваха така подобията на светци: те изтъняваха лицето, ръцете и всички чувства“.

                Тези добри стари изографи бяха тюрки!

     Иконата е служила в храма на Тенгри и е била най-важният му атрибут: "отвори душата си", "говори истински" – така се превежда думата от древния тюркски език. Именно заради тази си уникална способност иконата е включена в будисткия обред през първи век и се превръща в свещено произведение на изкуството на Изтока.

     Това изобщо не е християнско изобретение. Нямало е староруска икона, имало е само кипчакска икона в Европа (както и да са я наричали!) [43]. Това се потвърждава от документите на самата християнска църква, вече споменатия Трулски събор и неговия прочут 82-ри канон! От него се появил ликът на Христос в християнството.

    И дори не искам да си спомням за гръцките икони (мрачни, подпухнали лица, унилите им цветове и общата оскъдност на сюжета). Все пак... Както знаете, спор за вкусовете не се води.

     Не е ли показателна концепцията за "Едем", християнският символ на рая? Защо Едем е на изток? Защо е бил показан североизточно от Палестина дори на древни карти? Защо това е земята на прародителите? Защо думата "адам" означава "първи прародител" на тюркски език? Най-накрая, защо се появиха тези различни "защо"?

     Например, в средновековна Европа имало легенди за християнска страна, разположена в дълбоката Азия, страната на презвитер Йоан. Плано Карпини, Вилхелм Рубрук, Марко Поло и други европейци отиват да го търсят, когато търсят съюзници в борбата срещу исляма.

     Бил ли е презвитер Йоан тюрк, след като са го търсили в Алтай? Изглежда. Очевидно той е реална историческа личност, твърди се, че Ватикана има копия от писма, адресирани до него от папите... Наистина има много мистерия в тюркската история.

      Така са изобразени Дева Мария и Младенеца от християните в Рим през IV век (Катакомбите на Маджоре). Под влиянието на тюркската икона традицията се променя, приемайки сегашния си вид.

     Има и нещо, което изглежда да няма нищо общо с тюрките... Как се обърна Христос към Своя Отец? "Елой!", извиква той на кръста. Но тюрките се обръщали към Тенгри хан по същия начин. Какво е това, нова мистерия или друго непознаване на тюркските обичаи?

     Оказва се, че тюрките са имали пет призива към Всемогъщия. Първият общ е Тенгри, след това Бога (Божат), Ала (Алла, Елой), Ходай (Кодай), Гозбоди (Господ). Всяко обръщение има своя собствена конотация, всяко от тях е запазено и до днес.

     "Алла биле!" ("С Бога!") - извиквали кипчакските конници, втурвайки се в атака... Може би това не е убягнало от вниманието на императорите на Византия и Рим, които с готовност поканили тюрките в армията си – те искали да се доближат до Бога, да застанат под Неговата закрила.

     Козунаците, боядисаните яйца, коледното дърво, Дядо Коледа – и те са атрибути от тенгрианството.

     Изглежда, че коледната елха... Имайте предвид, не дъб, не кедър, не бор, а именно елха! Появата й сега е свързвана, разбира се, с името на Христос. Но елхите не растат в Палестина, нито в Египет. Ранните християни не са можели да видят маслото от ела (елей), както не са можели да видят полярната мечка или кенгуруто.

     Това означава, че любимият празник на коледната елха е "чужд" празник в християнството.

     А сред тюрките именно елата е била свещено дърво от древни времена. И не само за тях, но и за други народи от Сибир. Пускали елата да влезе в дома. В нейна чест провеждали празници още преди три-четири хиляди години. Много древна традиция, тя е свързана с Йер-су.

     Този бог е бил почитан преди приемането на тенгрианството. Той се намирал в центъра на Земята, точно "където, според легендата, се намира пъпът й и расте гигантска елха, достигащ върха на къщата на Улген" – старец в богат кафтан.

     Древните тюркски легенди са запазили малко за Улген. Той винаги носи кафтан, както през зимата, така и през лятото, и се отличава с гъста бяла брада с дължина до коляното. Улген бил началник на светлите духове. Той седял в златен дворец, заповядвал на слънцето и луната.

     На 25 декември, когато в дълга и много тежка борба денят побеждава нощта и слънцето остава над земята малко по-дълго отпреди, древните тюрки се обръщали с молитва към Улген. Те му благодарили за завръщането на слънцето.

     По-късно, вече при Тенгри, този ден е наречен Денят на Богоявление от тюрките - най-важният празник в годината!

      Прочутата карта на света (Англия, 1260). Подобно на други карти от онова време, тя традиционно поставя земния рай на изток, на мястото на древния Алтай.
     За да бъдат чути молитвите, отново, според древната традиция, хората украсявали "Улгеновото дърво". Завързвали ярки панделки на елхата и трупали щедри подаръци под нея. Цяла нощ се радвали по случай победата на слънцето над мрака. Играели хора (индербай) около коледната елха.

     Оттук и силното вярване, оцеляло и до днес, че най-интимното желание, отправено в коледната нощ, ще се сбъдне. Точно така, Улген никога не ни разочарова: след празника нощта вече си отивала. Улген е, разбира се, Дядо Коледа.

     Не е изненадващо, че елхата, която свързва света на хората със света на Улген, била почитана от древните тюрки. "Ел" означава "път" на тюркски. Като стрела коледната елха показвала пътя към Улген. Всичко това укрепвало свещената сила на образа.

     Очевидно оттук произлиза друга древна тюркска традиция – гробът на свещениците е бил покриван с елхови връхчета. Защо? Починалият напускал царството на Йер-су, където елата е на голяма почит.

     В Европа рождественският празник се празнува още от времето на Атила. Първоначално се е наричал "Дивият хунски празник". Той бил неразбираем за езичниците-европейци.

     Сторил им се неразбираем точно като приказката-гатанка "За кокошката Ряба", която трябвало да се разказва на малките деца през тази нощ.

     Защо кокошката Ряба? Защото всяко от перата й означавало ден и нощ, светло и тъмно, а самата кокошка символизирала годината. Тя снесла яйцето си, което не било обикновено, а златно, на 25 декември, деня на Богоявление: тогава слънцето е златно. Дядо (Мраз), баба (виелицата) го удряли и удряли, но не го счупили. А мишката тичала – това вече е в Деня на мишката (25 юни, най-кратката нощ) – тичала и махнала с опашка, яйцето паднало и се счупило... И всичко тръгнало надолу. Такава била приказката на древните тюрки, познавателна.

      Хилядолетните традиции на Изтока ще объркат всеки изследовател. Тук са символичните жертвоприношения, направени от тесто, в Тибет те се наричат балини... Няма ли сходство с козунаците, появили се в Европа с идването на кипчаците?

     25 декември – рожденият ден на Тенгри – в средновековна Европа по някаква причина започва да се нарича Рождество (?) на Христос. Въпреки че Христос се е родил на 6 януари. Едва ли някой ще може да обясни нещо тук... Все пак древната култура на Алтай с нейните неразгадани тайни и непознати мистерии е интересна.

     Обичаят да се празнува празникът на пролетта, християнският Великден, също има алтайски корени. Тюрките го празнували по много по-различен начин от евреите и първите християни. Следвайки библейските предписания, те все още ядат матца, безквасен, тънък хляб. За тенгрианците всичко беше различно, те изпичали козунаци.

     Козунакът олицетворявал мъжкото начало. Придавали му подходяща форма, измисляли рецепти за тесто, чиято цел дори не била да подобри вкуса на сладкишите, а да направи козунак твърд и "подходящ", т. е. да увеличи размера си. Пази Боже, ако спадне, това е много лоша поличба. Горната част на готовия козунак намазвали с бял крем, върху нея изсипвали зърна от боядисано просо. До него поставяли две боядисани яйца.

     Ритуалът на почитане на мъжкото начало, фалосът, е известен на Изток от незапомнени времена, смятан е за свещен. Образно казано, тя е свързана с оранта, началото на бъдещата реколта и като цяло с раждането на всичко ново и желано.

     Най-важният ритуал за продължаване на живота.

     Трябва да се отбележи, че великденските традиции в съвременния си вид също дойдоха в Европа и също, подобно на коледните елхи, отначало са били присъщи само на кипчаците...

     Наистина, европейската култура постепенно се променяла, приемайки сегашната си форма.

 

                                                  Изчезналото наследство

     Малко, почти нищо не се знае за духовното наследство на тюрките. Странно е. Къде отиде всичко? Беше и си отиде... Не можеш да прочетеш за това в книгите, не можеш да го видиш на музейните щандове. И все пак е така! Поне е било така.

     Историята дава възможност да се преоткрие миналото, което може да се разглежда по два начина: като списък с дати и събития, като описание на битки и промени на династии (което със сигурност е необходимо) или като еволюция на идеи, чувства и настроения на народите в една или друга епоха. Само така ще видим реалния, живия, а не измисления живот на нашите предци.

     Пълнотата на картината се дължи на детайлите, щрихите.. Липсата на един-единствен щрих, една-единствена мазка върху платното й разкрива фалша. Не можеш да извадиш думите от една песен, както се казва. Животът е върхът на съвършенството.

     Както знаете, криминолозите успяват да разгадаят най-трудните престъпления по едва забележими следи. Възможни ли са криминалистични техники в историята? Може би тяхното време е дошло?

     Бих искал да започна с търсенето на "липсващите" тюркски културни ценности. Те не могат да изчезнат без следа. Дори звуците на думите се превръщат в следи, които водят към целта. Ето някои примери.

     Абат произлиза от арамейската дума "abo" или "aввa", което е начинът, по който се предполага, че са се обръщали към учителя в синагогата. От V век абат наричали настоятеля на манастира (бенедиктински, клуниакски и цистерциански ордени).

     Думата "абат" е в църковна употреба още от времето на Атила. На езика на древните тюрки "абата" (aba+афикс – ta) означава "около бащата". Този израз отразява идеята за абатството: учениците на Бенедикт от Нурсия се заселват до "светия отец". Съществувал цял ритуал.

     Европейските абатства повтарят управлението на древните тюркски и ламаистки манастири, които се придържат към тенгрийските традиции. Уставът разделя манастирите на два вида: за изучаване на философия и за наставление на вярващите.

     В Казахстан например има свети места с думата "абат" в имената си. А в района на Актюбинска област, в Абат-Байтак, са оцелели сградите на древни храмове, следи от монашеските килии, тук идват поклонници.

     Акатист – хвалебствени църковни песнопения. За най-стар в християнството се смята акатистът, написан през VII век по повод избавлението на Константинопол чрез Богородица от нашествието на враговете.

     Според официалната версия думата идва от гръцкото akбthistos и означава "не седи", защото, казват те, акатистът се изпълнява стоейки прав. Съмнителна интерпретация. Най-малкото защото гърците наричали четенето и пеенето на молитви, докато стояли прави "stadeis" (стоящи).

     По-скоро е нещо друго. Думата "акатист" е адаптация на древния тюркски израз aq apižik, състоящ се от aq (благоприятен) и apižik (abišik) (посвещение, специална молитва). Което предава същността на акатиста!

     В израза aq apižik втората дума заслужава внимание – apižik. По време на помазването на царския престол или ръкополагането в духовен сан, тенгрианите извършвали обреда на посвещение "apizik" (apižik, abišik), тюрките дори имали израз: "... Ę l ornпlпγ abišikig teg“ (... като помазание на царския трон"). За първи път това е написано с писмеността брахми (възникнала през първото хилядолетие пр. н. е.), което показва древността на тюркския израз и ритуал.

      Шапката на дунхорите (князете - покровители на религията в Тибет). Подобни шапки носели и тенгрианските свещеници по време на служби на открито. В християнството тези шапки се наричат "скуфия". Пурпурна кадифена скуфия била давана на свещеника като награда.

     Както виждаме, неуместната за молитви дума "не седящ" е опит да се обясни непознат тюркски израз, приет в тенгризма (aq apižik – akapisik – akapisik – akapisis – akathist – akathistos). Това хвалебствено пеене в чест на Небесния Бог през VII век е заимствано от Църквата от тюрките, според собствените й документи, по инициатива на папа Григорий Велики.

     Олтарът е място за жертвоприношения.

     Смята се, че думата е латинска - altaria, altarium: от altus (високо) и ara (възвишение) - "издигнато място". В християнската синагога ролята на олтара играела трапезата, на която се сервирала "вечерята на любовта" (агапа).

     Започвайки от IV век, т. е. с появата на църкви сред християните, името "олтар" е дадено на частта от храма, обърната на изток и заобиколена от иконостас. Най-древните олтарни църкви са известни в Кавказ, в Армения, Кавказка Албания и Иберия.

     Новите християнски олтари са построени по тюркски образец и от тюркски майстори. Неслучайно Лаодикийският събор (ок. 363 г.) постановява: "Не трябва да има така наречените агапи в Господните места или в църквите".

     Думата "олтар" е адаптация на древнотюркския израз ala tцr, който се състои от думите: ala (вземащият е едно от обръщенията към Небесния Бог) и tцr (почетно място, място срещу входа). Тоест, "почетното място на Вземащия" (ала тьор – алатор – алатар – олтар – алтария).

     Това тълкуване точно предава целта на олтара и е в съответствие с религиозните обичаи на тенгрианците. Християните заимстват предмета и названието му.

     Амин, "да бъде вярно", е последната дума на молитвата. Предполага се, че е от Стария завет. Самите теолози обаче отбелязват, че "Амин" в Новия Завет има по-различно значение, отколкото в еврейските книги.

     Това противоречие може лесно да бъде отстранено: християните взели от тенгрианите не само самия обред на поклонение, но и много от термините, които го придружават.

     На тюркски амин означава "аз съм в безопасност", "защитен".

     Традицията за произнасяне на амин в края на молитвата е отбелязана сред тюрките в древни времена. Произходът й се крие в култ, който се развива много преди новата ера: те се обръщат към душите на своите предци (амин) за помощ и закрила.

     Чувашите, например, имат молитвена формула: "Амин, Тура, чирлах!" – "Амин, Тура, помилуй!" ("Тура" е апел към Тенгри сред чувашите). По този начин завършването на молитвата с думата "амин" има своето естествено обяснение.

     Артос е квасен хляб, осветен на Великден; другото му име е просфора. Твърди се, че произхожда от гръцкото artos, което означава "хляб".

     Нека обърнем внимание на една много важна подробност: Източната църква използва само квасен хляб за това тайнство, докато Западната църква използва безквасен хляб. Защо?

     Такива фундаментални различия в изпълнението на един от най-важните християнски обреди предполагат обяснение, но такова няма... Откъде идва тази традиция? И тя е от тенгрианството.

     Именно квасен хляб на пролетния празник са носели тенгрианите в храмовете като дар за Тенгри, това бил древен култов обред сред тюрките, познат много преди новата ера. Той станал задължителен при празнуването на Великден в Източната църква – оттук и козунакът.

     В същото време непознатата древна тюркска дума artut (принос, дар, дар) дошла в Църквата като напълно нов обред, който се превърнал в "хляб" (artut – artus – artus – artos), което било разбираемо за гърците. Трябва да се отбележи, че тюрките все още пекат само квасен хляб, не знаят как да пекат по друг начин.

     Бог е върховното същество, надарено с върховен разум, абсолютно съвършенство, всемогъщество, което е създало света и го управлява. Думата "Бог" обикновено се свързва с монголското "Бур хан". Известно е обаче, че думата "Бог" е съществувала в руския език много преди пристигането на монголите.

     По-рядко името на Всемогъщия извеждат от санскрит: във ведическата митология "Бхага" е божество, чието име се превежда като "споделяне", "щастие", "притежание". Но тази версия е без аргументация, в нея се намира само съзвучие. И толкова.

     По-убедително е да се търси думата "Бог" в древнотюркскata bodi, което се потвърждава и от будистката традиция. Известно е, че през първи век в будизма, след Четвъртия събор, на който били приети тенгрианските ритуали на поклонение, едно ново учение "Махаяна" (широка колесница) се разпространило като противоположност на по-старото "Хинаяна" (тясна колесница). Възниква по времето на цар Канишка - хан Eркe, владетел на Кушанската империя.

     "Бодхи" (Просветление, Пробуждане) се превръща в най-важното понятие в будизма, обозначаващо по-високо съзнание, духовно просветление и постигане на мъдрост. За тюрките тази дума звучала като "bodi". Ето един цитат от сутрата „Златен блясък“: "Bodi tegmд tujunmaqпγ jana sцzlдgдli boltuqmaz" ("Прозрението, наречено бодхи, не може да бъде изразено с думи").

     Ако в Азия "боди" се е трансформирало през вековете в "богдохан" (господар, постигнал просветлението), "бог-до-геген" (августейша светлина), то в Европа, която не е била запозната с културата на Изтока, това не е означавало "Небесна светлина", а само името на Върховното същество, Бог.

     Обръщенията "Бог", "Бох", "Боже", "Божич" се срещат само сред народи, чиято история е свързана с тюркската. Показателно е, че сред тюрките думата boq (bog) е означавала "да намеря мир, спокойствие".

     Възможно е изразът "да почиваш в Бога", разбиран сега като "да умреш в Бога", да е изопачаване на тюркското боди боша-.Тo се основава на две думи: bodi (Просветление) и boša- (да напусне), или "да напусне в Просветлението".

      Монета с образа на цар Канишка – хан Eрке (I век). Този тюрк се почита като светец в Азия, той донесъл образа на Небесния Бог, изпълвайки будизма с ново съдържание.

     Бурса е общежитие за бедни студенти. Извеждат думата от латинската bursa - "торба", "портмоне", обяснявайки, че през Средновековието това е името на касата на някой съюз. Изключително съмнително обяснение. Идеята за такива институции и тяхното име очевидно е заимствана от тюрките през V век и има редица доказателства за това. Преведено от древнотюркската bursaη (бурсан – бурса) е "монашеска общност", което абсолютно точно предава истинското значение на думата "бурса".

     Господи е един от призивите към Бога в руския език. По някаква причина го извеждат от hу (стар звателен падеж). Но друго обяснение е много по-убедително.

     Според постулатите на източната философия човек преминава през пет етапа на познание по пътя към съвършенството. Сякаш живее пет живота в едно. На всеки етап той има своя собствена представа за Истината, дарена от Вечното Синьо Небе. Оттук и петте видения и петте призива към Всемогъщия: Тенгри, Алла, Бог, Ходай и Господ.

     В основата на думата "Господ" стои kцz bodi (– gozbodi – gosbodi – Господ), съставена от две древни тюркски думи – kцz (око) и bodi (Прозрение).

     Именно „прозрението на очите", е това, което вярващият иска от Всемогъщия. И тенгрианството, и будизмът призовават към това и те виждат това като развитие на душата и на самия човек. Християните, както знаем, имат напълно различни цели на религията, те търсят спасение за себе си в смирение.

     Дух - в руския език се разбира като "вътрешна морална сила". Това е ясна заемка на древнотюркската дума tuγ – "знаме".

     Известно е, че знамето е било заобиколено от ореол на святост сред азиатските народи. Знамето е обитавано от дух на покровител, който дарява хората с военни успехи и самото им съществуване. Знамето на тюрките имало значението на свещен талисман.

     В Европа знамето в познатата му сега форма се появява едва с пристигането на тюрките.

     В резултат на руската фонетична адаптация думата tuγ се превръща в "дух" (tuγ – дуг – дух), но запазва значението, което тюрките влагат в нея.

     Изпускането на знамето или счупването му се смятало за лоша поличба. Оттук и идиоми като "да се повиши бойния дух", "бойният дух е паднал", "съкрушен дух". Всички те са буквални преводи на тюркски изрази, тяхна калка.

 

Като смеля текста в главата си (има време!), ще разкажа.

Което няма да е скоро :), много работа ме чака, поздрави!