Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.08 20:10 - Пожелахте да видите втората част от "Безсмъртната степ" в отделни постинги:). Ами... добре!
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 1087 Коментари: 2 Гласове:
4

Последна промяна: 27.08 12:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
      Може би така ще е по-лесно за читателите на някои мои коментари, леко стряскащи и "невярни", тъй като "това не може да бъде просто защото не може да бъде".
Е, съдете сами. Първите десет страници. Моля.

                                               Иса Капаев

 

                                       БЕЗСМЪРТНАТА СМЪРТ

 

                                      Част втора (от стр. 417 до края)

 

     Една от легендите разказва, че Христофор - светец с глава на куче пренесъл Исус през реката на плещите си и заслужил името Христофор, или "Носещият Христа". В други легенди се разказва, че той бил великан с кучешка глава и човешките черти се появили у него след кръщението. В трети легенди свети Христофор живял през III век, бил много красив и, за да отклони женските погледи, помолил Господ да го спаси от изкушение. Бог сътворил чудо: вече всички виждали не красивото му лице, а кучешка муцуна. Така го е изобразил на стената на византийския храм на остров Родос гръцкият художник. Мисля, че митологичният сюжет с Христофор се явява отзвук от съприкосновението на тенгрианството с християнството. Ногайските камове, за да получат знанията от световното дърво, се превръщали в крилати кучета. Очевидно тенгрианците са внесли своята лепта при установяването на вярата в Спасителя. На рисунката не е ли изобразен космически превозвач?!

 

                             "ЩЕ НИ РАЗКАЖЕ ИЗВАЯНИЕТО С МОЩНА ГРЪД"

 

     "А този, който развали тези знаци, да бъде отхвърлен, затънал в извращения, известни на всеки и на всички"

     (Скандинавска руна от IX век от книгата на Снори Стурлусон "Земният кръг".)

 

 

“О Господи, разверзни, расточи,
Пошли на нас огнь, язвы и бичи:
Германцев с запада, монгол с востока” .

     (От стихотворението "Мир", автор Максимилиан Волошин)

 

                                                        Глава осемнадесета

 

                                          ЗЕМНИЯТ КРЪГ: ЗАВРЪЩАНЕТО НА АСИТЕ

 

      Тази глава беше написана още преди публикуването на първата част и трябваше да стои след девета глава, в която се споменава забележителната приказка на датския писател Ханс Кристиян Андерсен "Грозното пате". Когато в ръцете ми попадна казашкият речник, бях принуден да спра публикацията не само на тази глава, но и на цялата останала част от книгата. Появиха се съмнения относно някои мои наблюдения, отнасящи се до етнографските сходства между скандинавските аси и асите от Европа. Напълно съзнавам, че у нас проблемът с асите от исландските саги съвсем не е изучен. За връзката на нордическите аси непосредствено с Евразия, както и че тяхната историческа родина е между Дон и Днепър сочи самата скандинавска литература от ранното Средновековие. Повечето изследователи обаче в наше време намират в генеалогичните корени на нордическите аси древногерманско начало, родственост с готите. През I - II век от новата ера готите от Скандинавия заминали далеч на юг и дори заели Крим и Приазовието, а след това, във връзка с разрушаването на империята, били изтикани в Източна и Западна Европа. С теорията на тези изследователи бихме могли да се съгласим, но, съдейки дори само по исландските саги и древногерманския епос, в митологичните сюжети, в имената на богове и богини, в думите-термини има тюркски елементи.

     Авторите на казашкия речник-справочник се придържат към идеята за нордическия произход на асите. Независимо от това, че въпросът си остава спорен, искам да покажа тълкуването от повторното издание на "Казашки речник-справочник" (Кливлънд, щат Охайо, САЩ, 1986 г.). Авторите са казаците-емигранти Г. В. Губарев (съставител) и А. И. Скрильов (редактор). И така, страници 40 - 45 от него.

 

     "АСИТЕ (ж. род АСИНЯ) - също АЗИ и АЗАРИ, според преданията на Север са родоначалници на скандинавците. Сагите, записаните нордически предания, разказват, че "на изток от Танаквис (Танаис) някога съществували Асаланд (страната на Асите) или Асахейм (родината на Асите) и главният град в тази страна се наричал Азгард. Там живеел вожд на име Один". Когато Римските императори тръгнали по широкия свят, много вождове по тази причина изоставили земите си. Один, изкусен в гаданията, предвидил, че потомството му ще живее в северните предели на Земята. Той оставил братята си Вили и Ве да управляват Азгард, а самият той заминал и всичките князе-дяри с него, и много народи. Сагите разказват също и как Один от Дон водел племената си към бреговете на Балтийско море, като често споменават благородното племе на Асите, Азарите, Азиаманите. Генеалогията на вождовете заедно с общото съдържание на преданията дава основание да предполагаме, че това се е случило малко преди Рождество Христово. Божественият род на Асите или Ансите и град Азгард се споменават също и в древногерманските предания. Родът на готските князе Амала водел началото си от същите тия Аси или Анси.

     АСИТЕ-АЛАНИ са народ от завоеватели, покорили към края на I век от Рождество Хростово почти всички племена и народи от бившата Азиятска Скития. От асите-алани са запазени многобройни исторически и археологически паметници. Известно е, че те са дошли край Дон и по бреговете на Азовско море в I-ви век от н. е., че според всички данни са пристигнали там от север и водели началото си от общ извор с нордическите Аси. Двете техни имена, Аси и Алани, имат северен характер. Според нордическите предания, записани в Сагите, в далечния Север също някога живеели Аси, Авари, Азиамани; герои-полубогове, които като че ли са били родоначалниците на скандинавските народи. В сагите се споменават Танаис и Азгард (Страж на Азия и Град на Азите), откъдето излязъл с племената Аси техният вожд Один. Външността на Асите-Алани, живеещи надолу по Дон, според описанието на римския историк от IV век Амиан Марцелин е носела признаците на нордическия тип: "С редки изключения всички Алани са високи на ръст и много красиви; косите им са почти жълти на цвят". Марцелин е знаел също, че Асите-Алани водят началото си от някакъв особен род: "Те нямат понятие за робство, защото те самите произхождат от благородни корени". Пръв от историците точно определя етническата им същност Прокопий Кесарийски през VI век. Той ги нарича готски народ. По негово време Приазовските Алани вече били християни. Впоследствие европейските паметници понякога ги наричат Готитадани (което трябва да означава "готски Алани"), Аланготи, Валанготи, а на изток ги познават като Ак-Аси или Белите Аси, Азо-Варанги (по Бируни) и Алан-Варяги (при Низами). В руските летописи те са познати като Яси (Яс, жен. р. Ясиня). Римляните ги наричали Танаити (Донци), защото основните им номадски обиталища се разполагали по Тана (Дон). Тесните връзки на Танаитите със севера потвърждава и археологията, като сочи, че древните могили в Скандинавия често имат своите подобия в местата на разселване на Асите-Алани.

     На основата на наличните данни западните историци резонно предполагат в Асите-Алани сармато-германска сплав, докато в същото време руските упорито не признават в тях никого освен предците на днешните Осетини, макар да нямат достатъчно обосновани данни за това.

     Към II век Асите-Алани установили своето господство в номадските простори на предишната Азиатска Скития. Покоряването на живеещите в тях народи станало бързо и видимо без особени усилия, защото остатъците от сктитите и сарматите през тази епоха били поделени на множество племенни общности, избягващи обединяването си. Те станали лесна жертва на добре организираните и закалени в боевете Аси-Алани, макар те многократно да отстъпвали по численост на неизброимите орди от степни жители. Нямаме данни да предполагаме, че спрямо покорените севернокавказци, Меотите, Сираките, Торетите, Удзите, Аорсите, горските Аседони или някакви други племена новата власт да е проявявала особен деспотизъм, макар че, като покорявали народите, Асите-Алани принудили всички тях да се наричат Алани, а за себе си с векове запазили името Ас, Аас, Аз. Те не разрушавали завоюваните центрове на уседналост, които започнали да служат като доставчици на земеделски продукти, риболов и местни занаятчийски произведения в царството им. Уседналото занаятчийство доставяло на пазара прекрасни грънчарски керамични изделия, украшения от скъпоценни камъни и цветни метали, конско снаряжение и оръжие от любимия Алански тип, като в това число влизали и всякакви продукти, необходими за живот.

     През IV век, живеещи по Дон, Асите-Алани оставали предимно номади. Занимавали се предимно със скотовъдство и военно дело. Далечните набези се смятали при тях за почетно занятие и първо удоволствие. Всеки от тях обичал войната, бойните срещи и опасности. Само този, който проведе целия си живот в битки и падне поразен от вражеско оръжие, бил достоен за уважение, слава и щастие в задгробния живот. Както се полага на войници, те били "бързи и ловки във владеенето на оръжията", които използвали изключително в конните боеве. Въоръжението на техните конници според изводите на археологията се състояло от тежки пики, дълги палаши (едностранно остър дълъг нож, б. м.), кинжали, лъкове и стрели. Те въвели в употреба прототипа на планинско-казашкото седло с предна лъка и стремена, ползвали в боя ласо (аркан). Асите-Алани се обличали в куртки, скроени по подобия на казашкия чекмен (чепкен, полукафтан; б. м.), като дясната пола се загръщала върху лявата, тоест, както при скитите, повечето Туранци и Кавказци и както доскоро при Казаците, не само в черкезките, бешметите, но и в униформените мундири.

     Към IV век Асите-Алани още били езичници. За достоен за почитане те смятали само бога на войната. Палашът, втъкнат в земята, служел като негов символ и пред него те принасяли кървави жертви. Покойниците били погребвани както под кургани, така и без насипи, но, подобно на Скандинавците, винаги в дълбоки камери, изкопани в твърдия глинест грунт. В гроба на воина слагали оръжие, приведено в негодност, като редом с него в отделна яма често погребвали и бойния му кон.

     Пак по това време известна част от Асите-Алани уседнала и останките от селищата им, както и погребенията, дават на археолозите много образци от военната и битовата им култура, която се разпространявала в цялото царство и се оказва богата по съдържание и устойчива по форми.

     Около 375 г. империята на Асите-Алани паднала под ударите на страшните орди на новите завоеватели - Хуните. Немският историк О. Егер пише за това събитие следното: "Така наричаните Хуни, в голямата си част монголо-турански и татарско-чудски племена, обединени под властта на хан Баламир, разгромили германо-сарматския народ на аланите и в 373 г. се обърнали срещу Готите." Съвременникът на нашествието Амиан Марцелин разказва, че Хуните, тръгнали от Азия, нападнали най-напред Масагетите, живеещи отвъд река Урал. След като ги разбили, те потеглили по-нататък, като пресекли прикаспийските степи. При Дон им се наложило да преодолеят мъжествената съпротива на Асите и по пътя към Европа те поели едва "след като преминали земите на Аланите и особено на това племе, което граничело с Грютунгите и се наричало Танаити. Много от тях те ограбили и убили, а преживелите нашествието присъеднили към себе си като съюзници." По време на боевете от Аланите се отделила една многобройна група и отстъпила на запад. Тя заедно с готското племе Вандали преминала цяла Европа и от Испания се преместила в Северна Африка. През 30-те години на петото столетие там възникнала вандало-аланска държава, просъществувала около век. Тя била завоювана от Византия в 534 г. Друга група трябвало да замине в Европа заедно с Хуните. Прекарали неспокойния период на непрекъснати войни както заедно с Хуните, така и против тях, накрая те се наместили отвъд Дунава в Нижна Мезия съвместно със Славяните, Готите и остатъците от Хуните. Трета група Аси-Алани се покачила в планините, след това се примирила с победителите си и съжителствала в Приазовието с племената Меоти и Хуно-Българи. През VI век Прокопий ги нарича християни и приятели на Византия. Два века по-късно, след заминаването на Българите към Дунав и Средна Волга, Асите-Алани обединили съседите си и неведнъж създавали грижи на хазарските кагани. В новото им царство персийските географи посочват Земята Касак, прилежаща към южния бряг на Азовско море. През осми век Асите-Алани започват да се спояват в единно политическо общество по Донец Северски и Среден Дон. В 764 г. заедно с Подунавските Северяни и някакво туранско племе те се преселили там от Нижна Мезия, наброявали са 208 000 души. Като спомен от тяхното пребиваване в басейна на Дон са останали градищата и гробищата с предмети от Салтово-Маяцката култура. Тук Асите-Алани отново създали своя държава, съществувала до втората половина на десети век. Според археолозите населението е било от смесен племенен тип и е проявявало чертите на уседнали земеделци, запознати със строителното изкуство, имащи добре развито грънчарство и ковачество.

     Скоро след пристигането си господстващото племе на Асите-Алани издигнало на десния бряг на Дон, малко по-високо от устието, крепост от бял варовик, която, видимо, първоначално славяните са нарекли Белая Вежа. Хазарите съзрели в нея заплаха за търговския донски път и преминаването през Дон. В началото на IX век те я превзели с бой, разрушили я до основи и в 836 г. с помощ от Гърците построили новата крепост Саркел, но вече на своята, източна страна на Дон. Местните Славяни, след тях и Русите й оставили старото название Белая Вежа, макар стените й да били иззидани от червени тухли.

     През втората половина на X век всички поселища на Асо-Аланското или Яското царство били разрушени от някого. Днес при разкопките се намират следи от пожари и насилствена смърт на жителите. Тяхната гибел може да се свърже във времето само с хазарския поход на киевския княз Святослав. Тази поредна катастрофа в живота по Дон очевидно е намерила отражение в кратката бележка в летописите за 965-та година: „Одоле Святослав Козаром и град их Белу Вежу взя, и Ясьi поюеди и Касоги и приведе Киеву“. (Възниква известно противоречие в данните от руските летописи. Защо му е трябвало на Святослав да се връща обратно, след като е разбил хазарите – та това е най-мощната за времето си държава?! - с дружината си – колко на брой може да бъде една дружина; 2000, 5000 10 000 човека – да опожари селища, да отведе в плен населението обратно в Киев? Едва ли. По-скоро наблюдаваме възвеличаването на „руския“ киевски княз, който де факто никога не е княжил в Киев. По Дроздов Юрий Николевич Хазария пада три години по-късно под добре премисления удар на волжко-камските ар-ус, в 968 г. Показвам няколко цитата: „Кратко и съдържателно е описан житейският пътна Святослав. При това в летописа доста ясно се посочва, че Святослав е "княжил" не в Киев, а в Преяславец на Дунава, на територията на българите. (Най-вероятно това е Малък Преславец, бел. моя). "Иде Святослав на Дунаи и на болгары; и бившемся обоим; одоле Святослав болгарам и взя город 80 по Дунаеви; и седе княжа ту в Переяславци, емля дань на грыцех". Не само това, той изобщо не е смятал Киев за своя земя, за което също пряко пише в летописа: "Речь Святослав к матери своеи и к болярам своим “не любо ми есть в Киеве быти; хочю жити с переславци в Дунае; яко то есть середа в земли моеи; яко ту вся благая сходятся; от грек злато, паволоки, вина и овощеве розноличныя; и-щех же из угор сребро и комони; из руси же скора и воск, мед и челядь".

     „С името на Святослав съществуващата историческа концепция свързва разгрома на Хазария или, най-малкото, нанасянето на смъртоносен удар по нея: "В течение на две години Святослав не само освободил вятичите от хазарския данък, но след разгрома, който нанесъл на войските на хазарския каган, заел столицата на Хазария - Семендер и други градове, като принудил хазарския каган да бяга в Хорезм, превзел хазарската крепост Саркел (Белая Вежа) на Дон, а после воювал край Дон и в Прикубанието с ясите (аланите) и касогите (адигите)".
     Историческите факти, фиксирани в писмените източници, не потвърждават такъв ход на събитията. В Лаврентиевия летопис относно 965 г. за похода на Святослав срещу хазарите пише следното: "Иде Святослав на казары; слышавше же козари, изидша противу с князем своим Каганом; и съступишась бить о бивши брани; одоле Святослав козаром и град их и Белу Вежью взя и ясы победи и касогы". В Стария Киевски свод от 1039 г. тези събития в редакцията му от 1073 г. са изложени малко по-различно: "И иде на Вългу на козары. И налезе вятиче, и рече вятичам: “кому дань даете?" Они же реша: “Козаром по щьлягу от рала дань даем”. Слышавъше же козаре изидоша противу с князьмь своим каганъмь и съступишася обое, и бывъше брани, одоле Святослав козаром и град их Белу Вежю възя, ясы победи и касогы, и приведе к Кыеву вятиче и дань на ня възложи".

     Според данните от арабските източници Хазария била разгромена около две и половина години след описания поход на Святослав. Това са направили съвсем различни руси, които по воинска сила и мощ са били съвършено несъпоставими с приднепровските. Ето какво пише ибн Хаукал: "Булгар е малко градче и край него няма голям брой окръзи. Той беше известен като пристанище за тези държави, опустошиха го русите, а след това тръгнаха към Хазаран, Самандар и Атил, случи се това в 358 (968 - 969 г.). След това веднага се отправиха в страните ар-Руми и ал-Андалус, като се разделиха на две групи. Русите са варварски народ, живеещ откъм страната на българите, между тях и славяните (ас-сакалиба) на река Атил". Пределно ясно е посочено, че през 968/969 г., (а не 965-та г.) прикамските руси, живеещи на река Атил между българите и ас-сакалиба, са се придвижили надолу по Волга и разгромили българите. След това стигнали до Хазария, където разбили основните градове на тази държава, в това число столицата й. След погрома, нанесен именно от прикамските руси, Хазария повече не се възстановила в предишния си вид. От всичко това следва, че Святослав няма абсолютно никакво отношение към разгрома на Хазария в 968/969 година.“

След това необходимо уточнение продължаваме с писаното в казашкия речник-справочник.

     „Като резултат от тази победа се прекратил цветущият и културен живот на много десетки яски и българо-славянски поселища по бреговете на Дон, Донец и Оскол. Запазилата се част от жителите впоследствие е известна на руските летописци като Яси и Черни българи. До 1015 г,. те били зависими от киевския княз, а след това заедно със Славяните-Казаровци и Касогите-Казяги влезли в състава на независимата и силна държава на Мстислав Храбри. Всички те се намирали в границите на Томаторканското княжество около сто години. Многовековното пребиваване на Асите-Алани в близко и постоянно общуване със Славяните-Казаровци и Черните българи способствало за сливането им в един народ. Процесите на взаимно примесване започнали, ако не в предишните приазовски юртове, то на Дунава. Във всеки случай Асите-Алани се завърнали на Дон, като изминали пътя на чувствителни славянски и турански влияния. Същото установява археологията за ранните епохи на пребиваването им в нашите степи. Към X век тези процеси на сливане в един народ завършили с Подонските бродници и Касаките, покрили с етнонима си предишната Меотида.

     След разоряването на донецко-донската Асалания част от Аланите през втората половина на X век се преместила в Крим. Там те живели в съвършено примитивни условия между планините около Чуфут Кале, „в пустинни места и пещери, без да строят нито колиби, нито кошари за добитъка“. Цялото племе се заело с охраната на гръцкия град-колония Херсонес и в 1240 г. като християни те вече имали свой епископ. Гъркът Пахимер писал за тях през XIII век. Тогава те вече се намирали в състава на казашката дружина на темника Нагай и заедно с другите Ордински Казаци изглеждали напълно отатарени, макар да си оставали християни. В 1364 г. при Сините Води в бойна среща с войската на великия княз Литовски Олгерд Татарите имали трима предводители. Единият носел християнското име Димитрий, вторият се наричал Кочубей също като Казака и Военен съдия на Хетманщината по време на управлението на Мазепа, а третият – Котлубек. Първите двама по всички признаци са били атамани на Ординските Казаци, сред които по думите на Пахимер се намирали и Аланите. Останали сред Днепровските Казаци и след отделянето им от Кримския хан (1492 г.), те внесли в тяхната среда и чистия нордически тип, запазен и до днес сред някои Черноморци по Кубан.

     Утвърдилото се в археологията мнение, че Асите-Алани в някаква част са се разтворили между степните славяни и Тюрките дава основание да мислим, че те не са изчезнали безследно, но остатъците от тях са се влели в основния донски казашки масив, като попълнили нашия народ с големи, белотели, спокойни, настойчиви и стопански настроени представители на Севера. С тях в казашката среда дошло и понятието „атаман“ - повече асаланско, отколкото туранско. На принадлежащата на Аланите Земя Касак при Мстислав Храбри живеел летописният народ Касаги-Казяг. По-късно от нея излезли Днепровските Казаци Черкаси, Азовските Казаци, Пятогорските и Гребенските Казаци. През 1549 г., когато Казаците започнали окончателно да се завръщат от Северщината на Дон, те довели със себе си и още незабравеното племе Азмани (Саръ Азман). От това следва, че остатъците от Асите-Алани са се влели в коренното казашко общество по Дон.“

     (В цитата са запазени някои особености на правописа и пунктуацията, присъщи на това издание, подготвено и публикувано в емиграция; бел. ред).

     Бих искал да изкажа отначало и своето мнение за справочника. Извън съмнение е фактът, че авторите са провели скрупульозна работа при събирането на книжен и полеви материал. В труда им са отразени различни пластове от историята, бита и духовния живот на загубилото предишната си самобитност руско казачество. Забелязва се обаче как авторите се намират под влиянието на идеологията за неприемането на тюркското. Като се стараят да обяснят възникването на казачеството предимно на славянска основа, с това те обедняват самобитността на прелюбопитното явление, каквото се явява самото казачество. Видни учени, в това число и изтъкнатият тюрколог В. Бартолд, отбелязват, че терминът „казак“ е с тюркски произход и означава свободен човек, беглец от родината, най-накрая и рицар, търсач на приключения. В това му значение терминът се е използвал и на Изток, но впоследствие е започнал да се употребява като название на народа казахи (в тюркско произнасяне „казаки“).

     Възникването на казашките съобщества в Евразия има обща история. Донските, запорожките, терските и уралските казаци като етнографски групи са възникнали след излизането им от подчинение на златноординските управници и смесването на древното население в донските, причерноморските, приволжките и прикавказките степи. Значителна роля в този процес е изиграло утвърждаването на една религия (мюсюлманската) в Златната Орда. След официалната ислямизация на Златната Орда спряло разпространяването на християнска литература на тюркски език, проповедниците на християнството били преследвани, много християни търсели убежище в съседните държави.

     Славянизирането на казаците се случило вследствие на асимилационната политика на Московското княжество, а по-късно, с разрастването му, и на Руската държава. Ако първоначално сред руските казаци имало и мюсюлмани, и езичници, то през XVIII век задължително условие за влизане в казачеството станало приемането на православието, също така и отказът от родното име и замяната му с руско. Независимо от последното условие казаците, както и руските дворяни, които също трябвало да изпълнят това изискване, не съумяли да се разделят с тюркските имена и фамилии. Легендарните казашки имена и фамилии Ермак, Булавини, Болотови, Пугачови, Баташови, Чапаеви, както и знаменитите дворянски фамилии Басманови, Баскакови, Булатови, Измайлови, Шереметиеви, Юсупови, Урусови, Тургеневи и много други били толкова обикновени за руското ухо, че официалната власт не ги смятала за чужди по произход. В резултат на асимилаторската си политика царете получили много, като превърнали казаците от постоянни бунтовници в опора на руската държава.

     Източните казаци, предци на съвременните казахи, произлезли от изгонените чингизиди, потомци на същия този Узбек-хан след прогонването им от Златната Орда. Отцепилите се кръвни родственици на прочутия хан в историческите документи се наречени не другояче, а казашки ханове. Трябва да отбележим, че обособяването на както на тюркски, така и на славянски казашки обединения е една от главните причини за разпадането на Златната Орда.
     Авторите на речника-справочник правилно отбелязват наличието на термина казак преди възникването на Златната Орда, тоест преди появата на Джучиев Улус в
XIII век. Този термин и в древността е обозначавал свободните общества в Приазовието и прикавказките степи. Не е изключено с тази дума да са наричани и отделилите се части от различни племена и народи. По времето на Прокопий в VI век казаки наричали подобното население в западната територия на Хазарския каганат, което имало политически смисъл. Намиращите се в близост до гръцките колонии народи в Причерноморието и Прикавказието по-рано приели християнството. В тези далечни времена религията вече способствала появата на сепаратистки настроения.

     Авторите на справочника-речник построяват славянска версия за произхода на руските казаци и абсолютно отчуждено гледат на идеята за тюркоезичността на асите, като пренебрегват многото етнографски и лингвистични нейни потвърждения.

     Нордическите предания, записани още в XIII век, отразяват събития от I-то хилядолетие. Митологичните и героичните песни на исландците били широко известни сред германските народи, сред жителите на всички северни територии на Европа и дори в Англия. Сборникът с исландски песни „Старшата Еда“ е един от паметниците на световната поезия. През същия XIII век легендарният Снори Стурлусон е записал и най-древните произведения на исландските разказвачи, които били наречени „Младшата Еда“. Съществува мнение, че Стурлусон е обработил налични ръкописни материали. На древноисландски поетичните и прозаичните повествования са познати като саги. Тази дума идва от глагола „да кажа, разказвам“. (Според мен е обратното, усмихва се преводачът. Саките, аксакалите – тук Иса Капаев не е забелязал, че глаголите в славянските езици като правило произлизат от съществителни имена, тоест се явяват вторични при развитието на кореновата основа). Географията на описваните в сагите събития е доста широка, в тях се говори за Норвегия, Дания, Германия, за древна Гърция, Рим и Юдея, рядко, но се споменават и наши исторически места – Придонието и Приднепровието.

     През XII – XIII векове, свързани с началото на европейското възраждане, древните исландски саги, както вече казахме, от устен епос са се трансформирали в писмена форма, придобили са книжен характер. Така „Старшата Еда“ на пергамент се пази в Кралската библиотека в Копенхаген. Неслучайно я наричат „Кралският Кодекс“. Изследователие са единни в мението си, че тя е препис от по-стар ръкопис.

     В едическата литература езическата Европа е широко представена. Най-интересното е, че нехарактерните за европейците имена на богове и герои имат тюркско звучене. Исторически това има обяснение, тъй като асите са дошли в Скандинавия от Дон и Днепър. Името на основателя на династията на датските владетели крал Дан учените свързват с името на река Тан (Дон). С древното название на тази река са свързани също и легендарните тюркски имена като Тангри (божественото обозначение на Небето), Танг (зора), Дан (успех, почит), Данк (слава) и т. н.

     Разбира се, етимологията на думите от европейската литература изисква подробно изучаване, но все пак с оглед на историческата обусловеност (проникването на асите в Европа) бих искал да покажа няколко очевидни тюркизми. До днес изследователите на европейския епос не могат да намерят значението на думата „Еда“. Ако погледнем в речника на който и да е тюркски народ, ще намерим глагола эди, който означава „било, беше“. Дали думата Еда не може да означава „билина“ (разказ за минало събитие, отдавна случило се във времето, както и за героите в него). Най-общо това съответства на заглавието на сборника с предания. Още един откровен тюркизъм е името на кралете хакони, тоест кагани, а обикновените управници са конунги, тоест ханове.

     Едическите произведения предоставят изключително богат материал за историята и митологията, те трябва да бъдат разглеждани като източник от първостепенна важност за мирогледа и представите на европейците в предхристиянската епоха. Мисля също, че при внимателно изучаване те могат да разкажат много за съществуващите връзки на народите от Европа не само с угро-финските и славянските народи, но и с тюркските.

     Главни богове на скандинавците се явяват асите. Много прочути герои извеждат произхода си също от асите. Нима влиянието на асите е било така силно, че са ги обожествили? Или пришълците от Изток до такава степен са възвеличавали своето отечество, докато разказвали за историческата си родина и съотечествениците си? Всичко това не е съвсем разбираемо... Твърдината на скандинавските богове се нарича Асгард. Това е поразително! Митичната планина от ногайския фолклор носи името Аскар-тау. Това название във връзка със заимстванията в последно време е попаднало в казахския и в кумицкия фолклор, но другите народи не го познават. В ногайския фолклор това е божествената планина, еталон за недосегаемост. Понякога така наричат Елбрус. Аскар-тау не е толкова топоним, колкото чисто митично понятие, в този смисъл то отново съвпада с нордическото название Асгард.

     Не можем да проведем пълна аналогия между тюркската и европейската митология, но във фолклора на европейците, запечатан в книгите, има много доказателства от етнографски характер, подчертаващи тази връзка.

     Съществува една тема, която обединява епоса на германските народи и северните скандинавци с тюркската история. В центъра на епосните призведения (в някои по-близо до реалността, в други – с известни изкривявания) се намират историческите събития от V век, свързани с хуните.

     В IV век преди новата ера хуните създали мощна държава, изиграла значителна роля на Изток, в Китай и в степите на съвременна Монголия. През II век държавата била унищожена и хуните се разпаднали на няколко самостоятелни етноса. Тяхната историческа родина – монголската степ – била завладяна от сян-би (xiang-bei). След появата на историческата сцена на сян-би започнало придвижване на хунските остатъци на Запад и в Китай. Една част от тях се укрепили в Седморечието и се смесила с кипчаците. Друга част се появила в Китай и основала там няколко царства. Познатите на историята тюрки-шато се явяват потомци на тези хуни. Техни потомци са и онгитите, впоследствие влезли в ханството на Чингизхан. Така наречените „неукротими“ хуни се придвижвали в западна посока и в 158 г. спрели в междуречието на Волга и Урал. По десния бряг на Волга и в Прикаспийските степи господствали аланите, по-нататък в Причерноморието се намирала силната държава на готския крал, плътно долепена до Римската империя.

     Хуните преживели на новото място повече от 200 години. Тук те се смесили със старото население и съседните угърски народи. Този „особен етнос“, смес от тюрки и угри, Л. Н. Гумильов нарича хуни. „В този „особен етнос“ - пише той – хуните станали ядрото, а угрите – обвивката“ (цитатите тук и по-нататък са от книгата на Гумильов „Ритмите на Евразия“, Москва, 1993 г.). Дълго време за хуните не се знаело нищо. Далеч повече сведения постъпвали за съседите им, аланите. Сарматските племена частично прогонили живеещите тук скити, част от тях унищожили, а с останалите се смесили, като създали аланската държава. Названието на народа алани е събирателно, на тюркски език то означава „степняци“. Към аланите се отнасяли познати за нас племена като асите, роксаланите, сабирите, хазарите, ак-хазарите (агацири), херулите (ере-улъ, тюркско племе с леко въоръжение, излизащо в авангард, впоследствие като термин името на това племе ще бъде използвано в армията на чингизидите) и предците на кавказките съвременни племена.

     Гумильов отстоява версията, че „аланите били едно от сарматските племена“, но едновременно с това привежда цитат от римския историк Амиан марцелин за аланите: „Като постепенно отслабвали съседните племена с частични победи над тях, те ги събрали под едно родово име“ - както виждаме, римският историк дава да се разбере, че под името алани фигурират различни племена. Аланите воювали постоянно. На запад, съюзени с готите, правели набези по границите на Римската империя, на юг, преминавайки през Дарял (тар йол – тесен път), извършвали походи на територията на Армения и съвременен Азербайджан. Аморфността на обединението им се отразила при войната с хуните. От 350-та до 370-та година хуните разрушили аланската държава плътно приближили Готското царство, оглавявано от Германарих от рода на Аманите.

     Държавата на готите се простирала от Балтийско море до Черно море, от Тиса до Дон и представлявала сериозна опасност за съседната Римска империя. Начело на тази държава стояло племето остготи, подчинили множество славянски, угро-фински и германски племена, а язигите, живеещи в Дакия (Добруджа), били тюркско племе. Хуните отново имали успех и отново етническата раздробеност на готите окзала своето въздействие. Хуните не тръгнали на пряк сблъсък с намиращите се в низините на Дон войскови обединения на готите. Съгласно легендата, разказана от римския историк Йордан (Л. Н. Гумильов я цитира подробно), през 371 г. хунските конници видяли на Таманския полуостров пасяща кошута и я подгонили. Притисната на морския бряг, кошутата влязла във водата и „ту стъпвайки напред, ту спираща“ преминала водите до Крим. Ловците, които я преследвали, отбелязали мястото на плитината, по която вървял брод. Те повикали там съратниците си, прекосили пролива и „подобно на ураган... завладяли изневиделица племената, седящи пио крайбрежието на тази същата Скития“, тоест Северен Крим“.

     Хуните се пронесли по Крим с огън и меч, сломили готската съпротива на Днепър, с подкрепата на подвластните им племена заели източната провинция на Римската империя Панония. Подгонените готи заедно с остатъците от присъединилите се към тях алани заминали за Италия. До 412 г. столицата на хунските управници се намирала в Причерноморието, а през 430 г. те достигнали бреговете на Рейн. В 434 г. Атила и брат му Бледа (Булат) оглавили хунската Орда. През 445 г. заради възникнали разногласия Атила убил брат си и поел юздите на държавата в свои ръце.

     При Атила хуните постигнали огромно могъщество. Повече от 20 години Европа треперела само при споменаването на името им. Воините на Атила се разпореждали по бреговете на Рейн и Дунав, в Крим и на Балканите. Войските му стигнали до Константинопол и само задължението на император Теодосий Втори да плаща годишен данък предотвратило щурма на крепостната стена. През 450 г. обаче сменилият Теодосий II император Маркиан разтрогнал договора с хуните. В Галия войската на Атила разбила кралството на бургундите и едва със стигането си до Орлеан отстъпили от него.

     Във войските на страшния каган служели представители на почти всички племена, заемали територията от река Урал (Яик, Джаик; б. м.) до Рейн. Освен по-рано подчинените и въвлечени в хунската Орда ерули, българи, акацири, аси и остготи рамо до рамо се сражавали даки, славяни, руги, венети, келтите-бастарни (бас-тарьi-ен по Дроздов Ю. Н., главният род на сеячите), гепиди, тюринги, гърци и много други племена.

     През 451 г. се състояла знаменитата Каталунска битка. Тя е известна не само с това, че за пръв път Атила не победил в нея, но и защото в кръвопролитното сражение се явявало битка на много племена и народи. Римската армия командвал бившият хунски възпитаник Аеций. Този военачалник се явявал германец по произход, но бил роден от римлянка. В армията на Аеций имало големи отряди от визиготи, арморикани, сакси, франки. Участието на аланите на страната на римляните, а на язигите (асите) на страната на Атила още веднъж подчертава разнородността на историческите алани по това време. Видимо към Атила и хуните по родствен признак от самото начало на завоюването на аланската държава се присъединили тюркоезичните аси, именувани в историческата литература „язиги“.

     Никой не победил в Каталунската битка, двете страни понесли големи загуби. Както пише Гумильов, загубите се отразили силно на боеспособността на войските на Атила, в боя загинали много хунски богатири. Независимо от този изход на легендарната за Европа битка след година Атила воювал в Италия и войниците му разграбили долината на река По. Самият римски папа предложил огромен откуп, за да сключи мир. Атила приел предложението и напуснал Италия. През 453 г. хунският вожд се оженил за бургундската красавица Илдико и, както разказва легендата, умрял в брачната нощ от ръцете на невестата си...

     След смъртта на непобедимия Атила хунската държава започнала да се разпада. Отразявали се не само осезаемите загуби по време на Каталунската битка; преминалата по Европа чума отнела много човешки животи. Покорените племена започнали да излизат от подчинение: едни се отделяли от Ордата, други вдигали въстания. При сражение с метежниците загинал синът на Атила Еллак, а останалите хуни били отведени в низините на Днепър от други двама синове на Атила – Денгизих (Денгиз) и Ернак. Хунските земи в Панония били заети от остготите. Денгизих се опитал да възроди отминалата мощ на хуните, но в 469 г. аланът Аспар, командир на обединената готска войска, убил Денгизих и пратил главата му в Константинопол. Остатъците от хуните се закрепили в Мала Скития (Добруджа), където скоро ги заменили аварите, след тях дошли обединенията на българите, по-късно – печенегите и кипчаците; последни в списъка на тюркоезичните народи са ногаите, които живеят там и до ден-днешен.

     Забележително е, че в едическата литература и южногерманския епос историята за отмъщението на съпругата на Атила е изложена в различни варианти. В единия случай тя мъсти на Атила за смъртта на братята си, което е по-близо до историческия факт, а в другия отмъщава на родните си братя за смъртта на мъжа си Сигурд (Зигфрид), но използва за целта Етцел (Атила), с когото сключила втория си брак.

     И фолклорът, и историческата литература дават достатъчно потвърждения, че предците на тюрките – хуните – някога са били в много близки отношения с предците на исландците, датчаните, норвежците, шведите и немците. Исландските саги посочват не само асите, те говорят и за известни в историята древни народи: торкярите и торкитите. Учудващо е, че авторите на казашкия речник-справочник искат да видят угро-фински народи дори в тези етноними. В това предположение има известна историческа обосновка, тюркските племена винаги са взаимодействали тясно с угърските народи. Виждаме като пример дългия съвместен живот на тюркски и угърски народи в Поволжието, както половците и предците на унгарците. Точно както куманите и асите сред унгарците тюркоезичното население се асимилирало във Финландия и град Турку е можел да получи от тях своето название. Впрочем, сред ногаите и днес е запазен родът мажар и цяло племенно обединение костек (остяк) ногай, имащи етноними от угърски произход. Възможно е названието на обединението сарай куьп да има угърски произход и дори да се съотнесе с историческите сара-гури (саръ-угри).

     Изучаването на древната европейска литература в светлината на данните за тюркските народи е отделна тема, по този въпрос вървят изследвания. По проблемите на сходството и единството на германските и тюркските народи фундаментална е работата на забележителния учен-тюрколог Виктор Максимович Жирмунский.

     Съдейки дори по преводната литература, в имената на асите прозират явни тюркизми. Князът на асите се нарича Один. Бих искал да заостря вниманието ви върху този персонаж от исландските саги. Името на легендарния княз привлича всеки образован тюрк. Макар и мнозина да си трошат главите над етимологията на това име, в митологията на тюркските народи то е съхранено почти без изменения. Нека започнем със скандинавския Один...









Гласувай:
4



1. mt46 - Здравей, Добродане!
13.08 23:44
Има интересни моменти в това обемисто писание... Но е абсурдно, наивно, псевдолингвистично да се търси тюркски произход на имена от скандинавската митология... :)
цитирай
2. dobrodan - Марине, наивно е да смяташ,
14.08 10:18
че не може да се търсят тюркски имена и термини в скандинавската митология ;).
Просто се замисли, дали скандинавците са занесли руническото писмо на река Орхон (макар да е далеч по-старо, много по-старо) или е станало обратното :). Което впрочем праща на кино теорията за тюркска писменост чак от VIII век :).
Този постинг е едно добро начало :) за хора като теб, които имат "много книги за четене и препрочитане".
Очаквай следващите!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 442980
Постинги: 181
Коментари: 3220
Гласове: 2561
Календар
«  Септември, 2022  
ПВСЧПСН
1234
567891011
12131415161718
19202122232425
2627282930