Прочетен: 487 Коментари: 3 Гласове:
Последна промяна: 16.06.2024 09:28
Настроенията, преобладаващи в Казанската епархия, идвали точно от него.
От висотата на позицията си той видял в исляма това, което руското християнство губело: Единобожие и свобода на духа. С други думи, основата на тюркската духовна култура, връщането към която щяло да успокои хората и да върне мира. Поведението на патриарха не изключвало тази мисъл, която вдъхвала уважение към него, главата на Църквата, човек, който виждал малко по-далеч от всеки друг.
Патриарх Ермоген наистина бил такъв човек, който не се вписвал във враждуващото московско общество. Природно груб, но строг към себе си, той явно или неявно демонстрира привързаност към старите традиции. През 1609 г. той наредил тленните останки на убития царевич Дмитрий да бъдат пренесени от Углич в Москва и така отдал почит на паметта на династията Рюрикови, след което призовал ослепения патриарх Йов от манастира и накарал събралата се на площада тълпа славяни да се покаят на колене за предателства, лъжесвидетелствания и убийства.
Те плакали и се покаяли, знаейки, че справедливостта ще възтържествува. Патриархът никога не променял привързаността си към миналото, откъдето идвал и огромният му авторитет в страната.
Какво било това, акция на пречистване ли? Възможно е. Или желание да се върнат към старата вяра? Може да бъде и така. Иначе на кого, ако не на Бога, изменила Русия? Тя била наказана за греховете си, смятал патриархът... Вероятно е бил прав, този консерватор от Казан, който оглавил Руската християнска църква: смяната на политическата култура е много деликатен процес. Ермоген отстоявал истината дори когато тълпата, недоволна от управлението на Василий Шуйски, го завлякла на лобното му място и, дърпайки брадата му, поискала съгласието му да замени законния цар Василий IV с измамника Лъже-Дмитрий II. Патриархът останал твърд, макар да ненавиждал Шуйски. Заплашвали го със смърт, но той сочел към небето, казвайки: "Страхувам се от Единия, Който живее там". Помнел тюркския обичай – само Бог сменя владетеля – и защитил царя, поемайки върху себе си цялата омраза и юмруците на обезумялата тълпа.
Ермоген останал твърд и към Болотников, когато тоя се приближил до Москва, желаейки да завземе столицата. И щял да я завладее. Само със законни средства се сменя властта, казал мъдрият патриарх. И въстаниците замлъкнали, пламът им утихнал... Силното чувство за справедливост го отличавало във всичко. Но в същото време бил срамежлив човек. Той, който защитил Москва и царя, не успял да защити себе си от атаките на "полската партия на боярите", разпореждаща се в столицата. И платил цената.
По това време в Русия тюрките воювали със славяните, както старото с новото, алтайското с гръцкото, но малко хора разбирали какво става около тях. Всеки се борел срещу всеки. Въпреки това, в тази борба, както и в играта с белязани карти, победите не се давали на тях, а на този, който организирал играта, който изчерпвал силите на играчите, който запалил азарта. Намирал се далече, на Запад. В Рим.
В Русия "западняците" били оглавени от Салтиков, човек със скромна тюркска кръв – "салтик" означава "нестабилен на краката си, накуцващ". С него дошла и втората вълна от "Смута": аристократите от втора ръка, внезапно откривайки християнските души в себе си, били привлечени от борбата за власт... Тази глутница била по-многобройна и опасна.
Тя също настоявала за реформите, от които страната уж се нуждаела, но отивала по-далеч, централната власт я примамвала. И те "намерили" подходящ лидер за нея – Лъже-Дмитрий II, известен като "крадеца от Тушино". От 1608 г. се установил близо до Москва в Тушино, откъдето се опитвал да завземе града с помощта на полската армия. Той бил новото протеже на Рим, също човек с неизвестен произход. Славяните обаче с радост приели и него за цар.
Не представлявайки нищо, този случайник също оставил следа в руската история. През 1609 г. се срещнал с Филарет, издигнат от Лъже-Дмитрий I, и го назначил за патриарх на Руската църква вместо Ермоген. В "Цялата Русия" имало двама християнски патриарси, единият за законната власти, другият за самозваната. Трудно е да се каже кой от тях е бил по-важен.
Филарет получил епархиите, които признавали "тушинския крадец", там служел, там се хранел. Нещо повече, от името на руския народ този "самозванец-патриарх" започнал преговори с полския крал Сигизмунд за сина му Владислав, на когото пророкувал руския престол... Новият патриарх беше откровен предател и не се преструвал.
През 1610 г. властта на лъже-Дмитрий II приключва, главата му е отрязана за жестокостта му от татара Пьотър Арслан Урусов, който казва следните думи: "Ще ти покажа как се давят ханове и как се вкарват мурзи в затвора". Филарет побързал да избяга в чужбина с полски отряд, който го пазел. По пътя бегълците са заловени от "полските" руснаци, които... назначили Филарет като посланик при княз Голицин, който бил на път за нови преговори с крал Сигизмунд.
По странно съвпадение Филарет винаги имал късмет, разминавали му се мъченията и затвора, които давали на другите за предателство и измяна.
Преговорите със Сигизмунд, както и всички предишни, завършиха с провал. Кралят знаел, че Русия е обречена и не виждал смисъл да участва в преговори за нейната съдба. Той, смятайки себе си за потомък на Рюрикови, започнал войната, за да завземе трона без всякакви условия. Тогава във войната се намесила Швеция, която също си спомнила арианското минало, свързващо Москва и Стокхолм, тя, според договора с Шуйски, този потомък на варягите Рюрикови, искала да подкрепи руснаците в борбата им с Рим. Накратко, ситуацията станала напрегната и още по-объркваща. Сякаш нарочно.
Това не били лесни дипломатически преговори. По мнението на някои руснаци те били единственият законен изход от ситуацията, която се развила в московска Русия след смъртта на Иван Грозни. Полската династия, както е известно, е основана от същите потомци на Рюрикови, които приемат християнството през 10 век. Те били католици по дух, но тюрки по кръв. През вековете династията е свързана с европейските, особено с шведските и немски кралски семейства. Това родство обаче не променяло същността на тяхното потекло. Напротив, то укрепвало линията на Рюрикови... Оттук и засиленият интерес именно на поляците, шведите и германците към "смътните" събития в Москва.
А Смутът се разгарял и разгарял.
Филарет останал в Мариенбург, не се върнал в родината си. Католиците му обърнали внимание и не му било забранено да посещава академията във Вилна, където можел да усъвършенства латинския си, на който един йезуит го бил научил като дете.
Пленничеството, ученето, както и войната в Московия, се проточили с години, това е друга история, но едно нещо е забележително в нея. Академията, която Филарет посещавал, е основана по заповед на папата за "избрани юноши от най-добрите литовско-руски семейства", учителите там били йезуити. Те преподавали богословие, история и методи за въздействие върху православните християни, за да ги убедят да приемат тайно католицизма.
С други думи, имало "ковачница на кадри" за Смутното време.
Тази "ковачница" не работи бързо, папа Климент VIII, нейният основател, не вярвал в успеха. До юни 1605 г. той не дал ход на делото на Лъже-Дмитрий, въпреки че си кореспондирал с него. Така и не направил нищо повече до смъртта си. Новият папа, приел името Павел V, наистина вдъхнал живот на руското Смутно време. Именно той бил неговият "мозъчен тръст", именно той наредил на кардинал Рангони да започне обучението на "внедрения агент", Рим начертал съдбата на самозванеца, като отделил значителни средства и и сили за прикритието му.
Папа Павел V бил увлечен от идеята да приобщи славяните към католическия свят и не се спрял пред нищо. Може би интересът му към Изтока се дължи на факта, че в самия него кипяла тюркска кръв, както убеждава папският герб, на който е изобразен дракон. Древният знак на семейството му е абсолютно същият като на герба на Казан... Може би светското име на папата е ехо от миналото, Камил Боргезе. Дори преработено по европейски начин, то остава разбираемо за тюрка.
Във Вилно, ето къде се намирал щабът на йезуитите, там се разработвала църковната уния, т. е. планът за обединение на Източната и Западната църкви под ръководството на папата. Всъщност тази идея била въплътена в "смутната" Русия. Руснаците били превърнати в славяни, военно чудовище, куче, послушно на папата, което ще завземе Дон и Кавказ, ще анексира Персия и след това ще удари в тила на мюсюлманския свят от изток. Тоест, ще защити империята на папата от външни врагове. Католиците не скривали плановете си.
За да осъществи замисленото, Западът се нуждаел от Московския Смут, той не се появил от само себе си. Това е стъпка в колонизацията на Изтока. Още през 1584 г., на 29 август този план за първи път е оповестен публично в писмо до кардинал ди Комо от папския легат Посевино (същият, който убеждавал Иван Грозни да служи на папата). Той очертал сценария на Смута, предлагайки тригодишен срок за завладяването на Москва от Полша. И бъдещата кампания на славяните в Кавказ с последвалото завземане на Персия от тях, и ударът в тил срещу мюсюлманите на Турция също са измислени от него... С щрихи йезуитът показал контурите на външната политика, която след това се провеждала от царете Романови в продължение на почти три века.
Персийските и турските войни, които отнемат хиляди животи, се водят по заповед на Рим. Те са изгодни само за него.
Още тогава, докато преследвал Иван Грозни, Западът започнал да обучава бояри-предатели, които в крайна сметка убили законната власт в Москва. Още тогава Западът започнал да печели влиятелни славяни на своя страна, обещавайки им награди и облаги. Той се съгласявал на всичко, за да завладее Русия, тази огромна порта към Изтока...
В писмо до кардинала Посевино нарича Русия, която е станала съюзница на Запада,, Россия. Пръв той произнесъл тази дума! Новият топоним е съставен стриктно според йезуитските правила: окончанието "-ия" показва това, то е в традицията на латинския език. Следователно Франция, Англия, Италия и т. н. Тоест "страна" вместо тюркското "стан".
Но йезуитите, авторите на съвременната европейска топонимия, винаги са имали погрешни сметки. Във Франция, например, провинцията, където се говори диалектът „ок“, преди се е наричала Лангедок или Окистан. Добавянето на латинското окончание "-ия" към тюркския топоним даде Окситания и се оказа нещо като „маслено масло“. Подобна грешка се прави и в самата Франция, която преди се наричала El de Franc.
Окончанието "ленд", което е често срещано в европейските топоними, произлиза от тюркското "ил", "ел", (народ, страна), което чрез "елен" (нечия страна, персонифицирана земя) йезуитите трансформирали в "лен", "ленд" ... Това е в тяхната традиция: някъде буквата в думата е променена, някъде самата дума е променена. И фактът зад тази дума придобива съвсем различно значение.
... ЛъжеДмитрий I също бил обучен във Вилно. Йезуитите го открили в Запорожието, където се укривал от руския цар. Симпатичният монах бил писар на патриарх Йов, а за дръзките си речи срещу цар Борис едва не попаднал в изгнание, но се спасил, като избягал в Литва. Противно на мрачната руска легенда, той не беше глупав, "царската" му биография била съчинена много правдоподобно, от професионалисти и той съответствал на ролята си: поведението му се отличавало с царски постъпки и маниери. Той обаче често преигравал, за което изпаднал в немилост. Например, когато поискал от полския крал да го нарече цар, а не велик княз. Що се касае до останалото, йезуитският ученик напълно оправдал себе си.
Н. М. Карамзин доста подробно описва признанието на царицата-инокиня за нейния "син" Лъже-Дмитрий I. Тя се съгласила "на измамата, толкова противна на святото звание на инокиня и на майчиното сърце", защото не й оставили избор – смърт или царски живот.
Добродушният руски народ се облял в сълзи, когато "майката" и "синът" излезли от палатката и се прегърнали след дълга раздяла... Същият руски народ обаче бил много удивен да чуе думите на йезуита Николай Черниковски, който поздравил "нововенчания монарх" на неразбираемия за народа латински.
Подготвеният самозванец бил "признат" и приет от столичната аристокрация, която разбирала много от маниери, от същите маниери, които толкова липсвали на цар Борис. Това показва, че католиците са били наясно със ситуацията в Москва. Техните меки неистини, приятни за всички, отровили Годунов по-добре от отровата, отслабвайки силата му. Той не могъл да се противи на техните умни лъжи и умрял от непоносимата тежест в душата си, обвинен в смъртен грях.
Думата поразила царя, а не отровата, и вече векове наред го убива, макар и мъртъв...
Вторият самозванец на московския престол също бил подготвен от йезуитите. Те разпространили слуха, че "цар Дмитрий" е жив и че кочияшът на царя е бил убит на негово място. Католиците знаели, че доверието към слуха отличава тюрките, които били прости като деца. Защото самите католици били деца: те лъжели и вярвали на лъжите си.
Уловката на йезуитите била доста успешна. Чувайки дългоочакваната новина за спасения цар, простолюдието се стекло при самозванеца, предвождано от патриарх Филарет. Йезуитите, покорили Европа, винаги са воювали с лъжи, в това нямали равни. Москва живеела според техния сценарий, кипяща, без да знае причините за размириците. Например поредният заговор през 1610 г. струвал политическата смърт на Василий Шуйски, последният законен цар в руската история. Самият той се отказал от трона, преместил се от царските покои в старата си боярска къща, оставяйки страната на произвола на съдбата.
Сърцето ти прималява, когато четеш подробностите за Смутното време, разказани от същия Карамзин. Съдбата на Шуйски е съдбата на един благороден тюрк, който със своето същество показа неспособността си да живее в нови условия. Той трябвало да загине! Самият факт, че са го нарекли "цар-затворник", вече ви кара да изтръпвате. Славяните, отвратени от ново цареубийство, затворили монарха си не къде да е, а в християнски манастир, "считайки килията за надеждно преддверие на ковчега". В старите времена, под "бялата вяра", манастирите решавали съвсем други проблеми, а не затворническите, хората не били затваряни в тях. Но, вече започнали да ги затварят!
По същия начин Църквата се разправяла с много западни царе, в чиито жили текла царската, алтайска кръв. Те не били убивани, но без хляб и вода били оставяни да умрат в тишината на манастирската единична килия.
А "партията на поляците", която беше превзела столицата, уверено се разпореждала и тази глутница гризачи можела да бъде спряна само със силата на народното опълчение. Патриарх Ермоген се обърнал към народа. Но той, бившият митрополит на Казан, бил чут само от Поволжието, откъдето дошла дългоочакваната подкрепа. Изглеждало, че Руската църква се е намерила и най-сетне интересите на страната, а не на царя, започнали да я движат. Ако само...
Според налудничавата традиция той, третият патриарх, бил низвергнат, затворен подобно на Шуйски в килия, "надеждно преддверие на ковчега", където починал през 1612 г., убит от глад. Кой се възползвал от позора и ужасната смърт на Ермоген? Въпросът все още е отворен.
Но отговорът на този въпрос е изложен в гореспоменатото писмо на легата Посевино: Светият престол "не може да позволи Русия да бъде обладана от некатолически суверени, датски или шведски, или още по-лошите татари или турци". Думата "татари" в речника на йезуитите има религиозна конотация и се отнася до тюрките, които не са изменили на Единобожието. Патриарх Ермоген бил един от тях, той, татаринът, по своята патриаршеска воля освободил Московия от клетвата за вярност към полския крал, която "полските" руснаци все-пак постигнали.
За това пострадал Ермоген: оставил католиците без победа.
Показателно е, че оставката му дойде в година, в която страната намерила себе си, когато духът и гордостта се върнаха в нея, поставената на колене... Тя започнала да побеждава.
След освобождението от католиците Рус пристъпила към избирането на цар на "цялата руска земя". И неправилното нещо се случило отново, всичко се върнало към руслото си. На Земския събор, на който присъствали делегати от градове и съсловия, нямало единство. Въпросът се усложнил от отсъствието на патриарх, който бил длъжен да легитимира избраната власт, да я освети. Без патриарх е невъзможно да се избере цар, защото само той утвърждава избрания, като го помазва с елей, по този начин символизира влизането му във властта, такъв е алтайският ред.
Няма да има "помазание за царството", всички на събора разбрали това, но се опитали да не забелязват беззаконието. И мълчали.
Трябва да се отбележи, че изборът на царя се е състоял в традицията на "Смута" - с реформи, конспирации, откровена измама и слухове. Поради отсъствието на патриарх първоначално решават да се обърнат към чуждестранен кандидат. Спорели дали да се закълнат във вярност към полската или шведската корона? И двете били отхвърлени, въпреки че и в двата случая монарсите били роднини на Рюрикови. След това издигнали татарските князе, чингизидите. Твърде дребни. На благородните бояри, които били замесени в непристойните дела на Смутното време, също било отказано... Накратко, преобърнали цялото мръсно пране.
Накрая, когато изборите стигнаха до задънена улица, някой предложил Михаил Романов, "млад мъж без почти никакво родословие", който бил подкрепен от боярите Морозов, Шереметев и благородниците от "полската боярска партия". Успехът на тази кандидатура виждали в едно: младият мъж не участвал в събитията от Смутното време. Това била единствената му добродетел, той не се изявил по никакъв друг начин. В неразборията те не забелязали как на 21 февруари 1613 г., уморен от скандали и кавги, Земският събор избира за цар Михаил, сина на патриарх Филарет. Този, който по това време изучавал йезуитски науки във Вилно.
Михаил не присъствал на събора, той бил избран задочно, очевидно за да избегне ритуала на помазването като цар. И в това била цялата хитрост. От гледна точка на онези, които наричаха Московия "Россия", патриарх бил Филарет, което правело изборите според тях легитимни... Но какъв патриарх е той? И къде е? Мълчали.
Изпратено е посолство на събора при новия цар, който се укривал недалеч от Кострома, в Ипатиевския манастир. На колене предателите-бояри помолили младежа да стане "баща на народа". В името на благоприличието той отказал три пъти, след което се съгласил... Изглеждало, че домашният спектакъл е поредната "неясна" реформа. Ами, не. Събитията се изясняват от детайл, който ни убеждава, че не просто е игран спектакъл, а добре поставено представление: кандидатът е променил фамилията си преди събора, бил е Захарин-Юриев, станал е Романов, т. е. Римски (Roman).
Очевидно баща му, докато бил в Полша, изпратил този съвет, необходим за победата, който определил съдбата на "издигнатия от народа", както се казва за първия от Романови. И става ясно защо са забавили избора на патриарха на Руската църква, който е ръководил събора и целия руски живот. Много неща се обясняват.
Дори мъченическата смърт на патриарх Ермоген.
"Смутните" събития губят своята неяснота, придобиват острота и логиката се връща към тях. Предателството на славяните е очевидно. Никоя официална "бъркотия" не е в състояние да го скрие. Рус просто била продадена на Запада... "Когато една армия се колебае, редът й се разваля", гласи стара тюркска поговорка. Това е непреводима игра на думи, т. е. събитията стават "смътни". И така станало в Рус, която била превърната в Россия.
Времето било тежко. Може да се каже, страшно. Новият цар се изправил пред неразрешими политически проблеми, предимно вътрешни. Да събере страната, разкъсана от Смутното време, да обуздае произвола на боярите и благородниците, да хване разбойниците, които господствали по пътищата, пречейки на търговията... Стотици важни неща очаквали младия цар. Нещата се усложнявали от празната хазна, Москва дори не можела да си позволи да наеме стрелци. Престолът живял без охрана.
Наравно с вътрешните проблеми стояли външните.
Войната с Швеция, която започва през 1614 г., Михаил загубил с трясък... Но тогава, сякаш по волята на магьосник, славяните, които нямали нито армия, нито средства, започнали да побеждават. Победите идвали една след друга. Шведите, които не изпуснали нито една битка, предложили мир на Москва. Крал Густав Адолф се отказал от Новгородската област, която била изцяло под негов контрол. Нещата се развили странно и на полския фронт. Поляците по нечия заповед отстъпили и предложили примирие, след това размяна на пленници.
Откъде са дошли тези големи привилегии? Защо?
Такива въпроси тогава не се задавали. Нали Рус станала Русия, Европа започнала да говори за нея. Това обяснява как шведите се превърнали в добри съседи, а Полша се отказала от претенциите си към московския престол; как френският крал Луи XIII поканил Москва да размени посолства; английският крал Якоб I започнал да дава пари назаем на цар Майкъл. Младият цар бил "обречен на успех".
От Москва се изисквало да направи нещо малко – напълно да унищожи центровете на духовната култура на тюрките. Това била цената на привилегиите, предоставени от папата. Той също така искал да реформира Руската християнска църква, където се пазела традицията на Единобожието, и да я доближи, ако не до самия католицизъм, то до католическите канони.
През 1619 г. Филарет се завръща от плен, той е разменен за полски полковник, а синът, възползвайки се от присъствието на патриарх Теофан Йерусалимски в Москва, нарича баща си патриарх на цяла Русия. Това бил цинизъм, който не се вписвал в никакви правила. Може би нямало по-голям удар върху престижа на Руската църква. Незаконно избраният цар одобрява избора на самозванеца Лъже-Дмитрий II, което нямало как да остане без изключително трагични последици за държавата. Всъщност 17-ти век е бил напълно кървав. Умирали за верността си към Бога на Небето. За лоялност към закона.
Староверците и мюсюлманите в Русия са "ехото" от това царско решение, неговото тежко ехо. Оказва се, че църковният разкол от 1666 г. и ислямът в Поволжието са били подготвени по време на Смута. За Рим било важно да премахне вярата в Тенгри, да я изтрие от паметта на хората на всяка цена, да я замени или унищожи.
Може би всичко това нямаше да заслужава внимание тук, все пак вярата е личен въпрос на хората, ако не беше едно обстоятелство - друга царска грамота, приета на 20 май 1625 година. Тя определяла границите на властта на Руската църква, което било напълно ново нещо. С това писмо започнал църковният разкол, за който настоявал папата или по-точно започнало демонтирането на тюркската духовна институция. Църквата стенела от нововъведенията, които я заливаха. Това е истинска скръб. Или по-скоро трагедия.
Разбира се, няма грях в реформите, всички страни минават по пътя на обновлението. Но това е съвсем различен случай! Цар Михаил дава на баща си правата на римския папа. Той откроил регион, подобен на папската държава в Италия, където патриархът има неограничена власт, където съдел хората в личния си съд и бил господар на "техните тела и имущество". Появила се уникална държава в държавата, втори Ватикан. Патриаршеската област се е управлявала от кантори (приказ) – съдебни, църковни дела, държава и дворец. Всичко е точно като при папата, но с руски размах!
Във всяка кантора имало боярин с дякове и поддякове.
Църковната иновация по-късно мигрира към държавните прикази, които прославят царя Алексей Михайлович, изобретателя на руската бюрокрация. Длъжностните лица са се превърнали в "армията" за сигурност на трона, те единствени! — позволили на династията Романови да държи страната под контрол в продължение на три века. И в пълен произвол...
През годините Руската църква все по-малко приличала на предшественицата си и сега чуждото я отличавало. Например дворът на патриарха не отстъпвал по великолепие на царския двор. Имал "апарат" от помощници, собствена администрация – бояри, дворяни, боярски деца, които чакали поръченията на патриарха и вярно ги изпълнявали. Светското измествало духовното. Това е, което правело Руската църква близка до Западната църква: на ритуала, на външната страна, сега се придавало особено значение.
Постарали се да забравят за духа, съвестта, постъпката.
Това, на което Реформацията се противопоставяла на Запад, процъфтявало в Русия. И донесло реколта – идеологията на славянството, която била старателно излъскана. Всъщност именно този нов мироглед увенчал Смутното време... Това е същността на западната християнизация. Краят му говори сам за себе си: роби вместо свободен народ.
Знаците на тюркската култура били скрити умело и хитро. Така патриархът, подобно на римския папа, принудил царя да забрани юмручните турнири. Той изразил недоволството си от коледната елха, украсила празника - рождения ден на Тенгри, 25 декември. Премахнал други национални празници, които "пречели" на християнството. За да бъде като на Запад.
Например, "Аръ-алкин" (празнува се в Алтай на деветия ден от Богоявление – Коледа) се наричал Кръщение Христово, еврейски празник. Въпреки че нищо не се променило, хората правели дупки на замръзналите реки и езера и се потапяли в ледена вода три пъти (известно е, че евреите обрязват бебе на деветия ден). Оказва се, че под "кръщение" славяните разбират "обрязване", а това е съвсем различен вид кръщение.
Пролетният Навруз станал Великден, който запазил същите боядисани яйца и козунаци. Само името е променено. Има много подобни примери. Културата на славяните била изпълнена със сляпо копиране на чуждото. Откровено присвояване.
Но именно към това се стремял Рим, превръщайки Рус в Русия...
С новото име в страната дошла друга новост. Изразителен детайл се появил на държавния герб, той все още говори сам за себе си. Може да бъде видян от всеки, който се вгледа по-отблизо в герба на славянска Русия. Става дума за третата корона над двуглавия орел, най-горната, появила се при Романови.
Преди това, по време на царуването на Иван III, всяка глава на орел имала корона, общо две, което говорело за единството на духовната и светската власт в страната. Появата на третата корона и отсъствието на главата, към която тя принадлежи, илюстрира случващото се в Москва по това време: папата дошъл на власт, но не посмял да го обяви. Новият собственик, който дал ново име на страната, не искал да се афишира! От друга страна, той се легитимирал в герба...
Хералдиката е много изразителна наука, много може да се прочете в нейните строги символи.
Официалната версия за произхода на третата корона на руския герб дава съвсем различно тълкуване, което не съдържа дори и най-малкото значение. Звучи като насмешка! Това описание е направено след сключването Андрусовото примирие с Полша през 1667 г.: "Двуглавият орел е суверенният герб на великия суверен, цар и велик княз Алексей Михайлович, на всички Велики и Малки и Бели Русии самодържец, Неговото царско величество на Руското царство, на който са изобразени три корони, означаващи трите велики – Казанско, Астраханско, Сибирско – славни царства..."
Не можеш да измислиш повече от това. Пълна безсмислица. На двуглавия орел имало две корони много преди Алексей Михайлович. И по времето на Иван III, когато нито Казан, нито Сибир са били част от Русия. А фактът, че думата "корона" в гореспоменатия указ е дадена в тюркската транскрипция - "коруна", изисква отделно обяснение.
Промените в Русия били особено енергични при Алексей Михайлович, внук на патриарха Филарет. Царевичът бил специално възпитан в отхвърлянето на тюркското, това било зорко наблюдавано от тайния йезуит, болярина Морозов. Той не напускал подопечния си, бил до него денем и нощем.
Едва станал цар, Алексей посетил Полша, където се признал за католик по дух. На шегата на младия крал обаче не било обърнато внимание, тя влязла в историята като куриоз. При завръщането си царят не можел да си намери място и бил пълен с активност. Първото нещо, което наредил на антуража си да направи, било да носи западни дрехи. После забранил националната кухня. Той нарекъл старите (тюркски) ястия езически, вредни за християните... Започнал с царските готвачи и шивачи, уволнил или заменил всичките. Били поканени нови от Полша и от други западни страни.
Но само това, разбира се, не било достатъчно, за да угоди на папата.
Загрижеността на царя за правното формиране на новата държава е заложена в Уложението, или сборника от закони, който бил разработен от чиновниците Леонтиев и Грибоедов, скромни служители от среден ранг. Кои са били те всъщност? Не знаем, но дълбоките им познания по западното право са изненадващи. Документът е направен професионално, на ниво възпитаници на Сорбоната.
Откъде двамата тихи руски чиновници са получили такива дълбоки познания?
Навсякъде "по делата ги разпознавали"... Тайният господар на Русия, чрез ръцете на цар Алексей, въвежда крепостничеството - робство без окови и без вериги. Според царския указ християните (!) било позволено да бъдат продавани, държани гладни и принуждавани да работят безплатно. Наистина, subdidit se iugo Christi, кръщението и неволята вървели рамо до рамо в Русия. Едното следвало другото. На пръв поглед обаче всичко изглеждаше пристойно: новокръстените просто били записвани в църковна енория, която не им било позволено да променят. Без насилие, без шум, без грубост... Те ставали собственост на притежателя на земята, на която живеели. Негови души! Не хора.
При съставянето на Кодекса най-тихият цар Алексей вкарал в политическата орбита на страната митрополита Никон, необразован и суетен човек. На него поверили най-фината задача – реформирането на Църквата, т. е. поправянето на църковните книги и обреди. Никон, станал патриарх на Руската църква, се заел с непознатата задача с плам на неофит. Тази сива личност била безценна находка на Рим. В края на краищата никой здравомислещ човек не би приел предложената работа. Само пълен идиот би повярвал в съществуването на грешки в свещените книги, на които от векове се основава вярата в Бога на Небето... В книгите, които формират основата на Библията и Корана, в книгите, цитирани от Гезер, Зороастър, Буда, Мойсей, Лао-Дзъ, Мани и други пророци.
Тези книги винаги са били копирани от хора, които са били много подготвени, и те приравнявали грешката в текста с грях в живота. Корекцията, започната от Никон, имала различен характер. Понятието за "Бог" (Тенгри) била променено на понятието за "Исус Христос", както било заповядано от "наместника на Христос на земята". За да направят това, добавяли фрази, замествали думи, някои неща просто зачерквали.
В тази връзка е невъзможно да не се цитира произходът на "гръцката" азбука, която гърците са взели, според тяхната легенда, от змея, царя на морето. Алфа, Бета, Гама, Делта ... Тези думи не се превеждат от гръцки, но на тюркски звучат много специфично: "Alp biti gamag delte..." – "Излагай Свещеното Писание на божествения герой в неговата цялост (без изключения)..." Това са думи на наставление към писателя.
Древната тюркска азбука започва с такива думи, след това традицията преминава в еврейската и арабската култура.
Подмяна на философската категория "Бог" ставала по това време, а не поправка. Бог се превърнал в "грешка" за руските християни. Оттук и спорът за това как да се напише "Исус" или "Иисус". Разбира се, те спореха не за допълнителна буква, а за мястото на пророка, когото европейците поставили на мястото на Бога и предложиха на Русия да направи същото... Какво общо има буквата с това? Не ставало дума за нея в Писанията, не за нея се водел спор.
Йезуитите, които започнали тази корекция, дори не забелязали как отново разкрили тюркските си корени и себе си. "Ерес", "ред", "католицизъм" – това са тюркски думи, пуснали корени на Запад, при тях всичко е ясно. Но с "Иисус" също е отчасти така. Звучи необичайно, но буквата "и", добавена към думата, в традицията на тюркския език означава "следвай го".
По времето на свети Августин пишели Исус, но когато християнството станало по-силно, започнали да пишат Иисус, което означавало "следвай Исус". Този пример за пореден път ни убеждава, че тюрките, които станали католици, не можели да измислят нищо друго освен тюркското... Така работи светът, в който е изключително трудно да се измисли нещо ново.
Редактирането на тюркските книги се контролирало от гърци и италианци, дори не от славяни. Не им било позволено да се приближат, не били свободни в своята Църква. Оттук и slave.
Никой не се смути от факта, че редакторите не знаели езика, на който са написани древните книги. Йезуитите използвали готови оригинали, отпечатани в типографията на Генуа. На славяните предложили нови книги, наричайки ги "поправени". И толкова. Йезуитите направили съвсем същото в Индия, Армения, Египет и навсякъде имало откровена подмяна. Или по-скоро фалшификация... Започнали я на Запад, в йезуитските университети.
Грешките не били поправени, напротив, били въведени в текста.
Събитията от тези години са може би най-добре илюстрирани от „Пътуването на патриарх Макарий от Антиохия в Русия в средата на 17-ти век, описано от неговия син, архидякон Павел Алепски“. Много рядка книга. Тритомник, пълен с детайли, достойни за дълбок размисъл. И въздишки. Фактите, забелязани от такъв високопоставен очевидец, са впечатляващи, те са, трябва да се отбележи, много различни от писанията на руските историци.
... Патриарх Макарий, пристигайки в Москва следобед на 2 февруари 1655 г. и общувайки с руското духовенство по пътя, отбелязал големия брой свещеници, които изобщо не знаеха обреда на службата. Те току-що били ръкоположени. Дали им сан формално, без да ги обучат на елементарни неща. Защо? Оказва се, че старите свещеници са умрели от чума. Всички наведнъж били пометени от епидемията.
Без да знае нищо за репресиите срещу патриарсите на Руската църква, Макарий не повярвал в естествената смърт на старите свещеници в дълбините на сърцето си. Той дори имал опасна мисъл за някаква странност в епидемията, която по някаква причина засягала само духовенството.
В Русия, където поправяли свещените книги, където убивали хора заради вярата, съмненията му били съвсем нормални.
На славяните не им стигали служители на Църквата, особено в провинцията, а гърците, по тяхна молба, започнали да дават на други хора църковни ордени, защото енориите били без служители от години. При управлението на Никон свещениците умирали на цели семейства. "Епидемията" засегнала онези енории, където не искали да разменят Бог за Исус Христос...
Така реформирали Руската църква и въвели ред,от който побелявали дори косите на пеленачетата..
Това е много далеч отиваща подробност, защото е известно, че до 1589 г., т. е. преди приемането на християнството в Русия, на гръцките свещеници било забранено да провеждат служби в руските църкви, камо ли да ръкополагат за свещеничество. В епископската клетва на Руската църква, дори по времето на Иван Грозни, оставало обещанието "да не се приемат гърци нито на митрополитска, нито на архиерейска катедри". При Годунов тези думи били зачеркнати.
Обикновените гърци изобщо не били допускани в руските църкви, за тях били построени отделни християнски църкви... Не е ли забележителен факт, който цялостно допълва картината на "кръщението" на Русия от гърците през 10 век? Ето го, липсващият щрих!
Цар Алексей извършвал християнизацията със сила, войниците прогонвали цели села в реката наведнъж по негова заповед, "кръщавали" до двадесет хиляди души на ден. Това продължило месеци и години. Започнали с Москва и нейните предградия... Огромен брой, той е даден на Макарий от Никон, който не знаел, че е предал тайна. В страна, която официално приема християнството през 10 век, такова число не би могло да съществува.
Или държавата не е била християнска?!
Вярно е едното от двете неща. Наистина са покръствали с хиляди, както може да се види от други източници. Покръстените по християнския обред били обявявани за славяни, а от царя им давали подаръци – парче плат за риза или монета. Тези, които били от средната класа, можели да получат позиция в държавната служба. Далеч не всички руснаци разбрали, че стават славяни, друг народ. Те продължили да празнуват същите обреди в същите църкви, които не се променили с приемането на християнството и пристигането на нов свещеник. Мнозина приемали кръщението за царска прищявка.
Които можели, се кръщавали няколко пъти. Заради подаръците, разбира се. За църковната статистика не мислели, а тя се водела. Числата не са паднали от небето. "Християнските" грижи лежаха настрана от паството и по това време засягали само духовенството.
Един от първите, които пострадали от царския произвол, бил епископ Павел Коломенски, много достоен и образован човек, с висок авторитет, който, както всички най-добри от старото руско духовенство, не признал промените в тайнствата на вярата и обредите, одобрени от царя. Нарекъл ги отклонение от Бога. И, пращайки себе си на сигурна смърт, заявил: "От времето, когато получихме правата вяра по наследство от нашите благочестиви бащи и деди, ние се придържахме към тези обреди и тази вяра и сега не желаем да ги променим".
Фразата му струвала живота.
Епископа и близките му били заточени в манастир, специално създаден за изгнание, от който никой не се връщал жив. Това бил първият концентрационен лагер в Русия с порядки, на която биха завидели инквизиторите. След това броят им се увеличил драстично.
Гръцкият патриарх Макарий, което може да изглежда странно за християнина, когато научил за трагедията на епископа на Коломна, бил доволен от нея. Той харесал начина, по който христолюбивият цар Алексей водел диалог с противниците си. - Това е красив закон - писал гъркът, - епископът е достоен за него. Божията заповед "Не убивай" била празна фраза в Русия, в което се убедили милиони и милиони хора. Убивали ги заради вярата им в Бога, защото не искали да я предадат.
Никон също така зарадвал гръцкия патриарх с "богоугодното" си поведение, когато довел канибали в Москва, за да ядат живи противници на християнството. Оказва се, че и такова нещо е имало в славянска Русия. Макарий разказва за разговора си с усмихнатите нехристияни... И това е отбелязано в пътеписите му! Без никакво осъждане, разбира се.
Щрих от живота.
Нито Павел Коломенски, нито други предани на Бога руснаци се уплашили от преследването, не събрали три пръста заедно, не се прекръстили с "гръцкия" кръст. Те, тюрки по дух, останали верни на алтайското двупръстие, което оттогава в Русия е запазено само върху антични икони, изработени от тюркски майстори.
Любопитното е, че патриарх Филарет се молел по тюркски, съединявайки два пръста – палеца и безименния пръст, това е показано на печата му. Никон, по заповед на Антиохийския патриарх Макарий, въвел гръцката трипръстна система, като по този начин за първи път ударил по обикновените хора, поколения от които са израснали с убеждението, че именно двата пръста са знак за принадлежност към Небето. Както и думата "амин", която го придружаваше... Така било в Алтай. Сега всичко се променяло.
Разбира се, вярващите не отивали на смърт заради начина, по който скръствали пръсти, когато се молели. Според тях зад трипръстата система е имало по-голямо предателство на вярата на "благочестивите бащи и дядовци". Промяна на културата! На това се противопоставили онези, които нарушили философията на живота и начина на живот, въвеждайки нова вяра и славянска култура чрез ръцете на Никон и неговите поддръжници.
Те се противопоставили на робството, него и само него не приемал гордият руски народ, който вдигал въстания и бунтове. Свободните тюрки, които донесли на света образа на Небесния Бог, били превърнати в slaves, в роби, за които били подходящи както и крепостното право, така и бюрократичната машина за умиротворяване. Това е всичко, което "най-тихият" цар Алексей Михайлович Романов дал на тях и Русия.
Окови и камшик за вековете. Също и затворът, който не бил съществувал дотогава.
Патриарх Никон, вкусвайки кръвта, като разярен бик се втурнал напред. Йезуитите подготвили за него Служебна книга, след това други богослужебни книги, които той насилствено въвел в Църквата, в нейното ежедневие. С юмруци патриархът доказал своята истина, както някога гърците правели на съборите, той биел недоволните направо в църквата. И нечии грижовни уста започнали да говорят за него като за лидер на православния свят, за любимец на народа. Пророкували, че той ще бъде наследник на Константинополския престол. И... Глупакът, мислейки, че е постигнал всичко сам, се скарал с царя. Следователно, с папата.
Този скандал бил шумен, но краткотраен.
Той завършила с чудо, патриархът възвърнал зрението си, открито заявявайки на царя за грешката на греховната му политика. Това вече отишло далеч отвъд правилата на играта, било сигнал за нови катаклизми, защото Никон публично се отрекъл от християнството, осъдил го и отишъл да се моли за греховете си в стар манастир със стари традиции... "Бог му отвори очите", реши народът. Кремъл бил разтревожен, Рим се възмутил, там не очаквали такова нещо.
Владетелите на Русия, тайни и явни, нямали друг избор освен да свикат църковен събор през 1666 г. и отново да изгонят още един упорит патриарх. Това направили гръкокатолиците начело с Паисий Лигарид. В същото време Съборът легитимирал насилието, с което сега се разпространявало християнството в Русия, като пише в решението си буквално следното: "Да се подложат онези, които не се подчиняват на постановленията на Събора, на най-тежки наказания: да ги затворят, да ги заточават, да ги бият с волски жили, да им отрежат носовете и ушите, да им отрежат езиците, да им отсичат ръцете".
Обявилите се за мъдреци безумствали.
Русия кипяла, задушавайки се от кръвта, бликаща от прерязаното й гърло. Духовенството и простолюдието се надигнаха. През 1670 г. започнал бунтът на Стенка Разин, който искал да "бие боярите за предателство" към Бога. Той прераснал в селска война, лозунгът на въстаниците бил същият като този на Болотников – за Единобожието, против "гръцката вяра". Броят на привържениците на басурманите нараствал с всеки изминал ден... Очевидно появата на персийската принцеса, позната от песента на борда на гемията на Разин, не е случайна, този атаман вече е знаел пътя към мюсюлманските страни. Но, очевидно, принцесата не е била персийка, иначе Русия не би била сунитска, а шиитска.
Безусловно, имало е влияние на мюсюлманския Изток върху събитията в Русия и това не може да се отрече. То преминавало през Крим, който все още пазел исляма. Друг е въпросът какво е било това влияние. За съжаление литературните източници са много неясни за това. Ако обаче вземем предвид, че през 1670 г. За първи път на Запад започнаха да говорят за мюсюлманството в Русия, тогава можем спокойно да твърдим наличието на друго "бяло петно" в историята на тюрките и Изтока.
Тази година може да е била годината на официалното начало на исляма в Русия. Тогава Казан станал мюсюлмански. Но къде можем да прочетем подробностите за тези важни събития? Кой ги е изследвал? Само йезуитите, за които било важно да раздробят страната, да разрушат нейното единство.
В отговор цар Алексий проявил безпрецедентна жестокост, той уверено вървял по пътя, прокаран от папската инквизиция. В действията му нямало нищо ново, нито пък можело да има. Те копирали трагедията на европейските тюрки от средновековния период. В Русия също им променили вярата. Със същите техники – със сила. И с лъжи.
Села и градове и техните жители горели, особено на изток от Москва. Земята била червена от невинна кръв. Хиляди и хиляди хора вече не виждали белия свят, те били ослепени, хвърлени в подземни затвори, цели семейства били удавени в реки и езера... И така всеки ден.
Кървавите дни формирали кървави години, които повторили идването на християнството в България, но по някаква причина те също лежат като "бяло петно" по руския път на Времето, без да привличат изследователи... А колко войводи тогава са били известни с подвизите си, тронът не се е скъпял на привилегиите за тях, които са унищожили своите съграждани. Царят награждавал с християни-крепостни, постове, имения и благороднически титли. Върху кръв и трупове се издига израстването на славянската аристокрация – новото дворянство, което вписвало гербовете си от 17 век.
Тогава всеки мошеник можел да получи титла и това, което трябвало да върви с нея - души. Стотици и хиляди християнски души...
В същото време в Русия дойдоха и други новости, едно от тях били бюрата, които се отваряли по улиците на градовете. Бързо разбрали за тях. Ден и нощ седял тих човек, до когото всеки можел да се приближи. Било необходимо да почукате на прозореца, крилото щеше да се отвори леко и, без да променяте гласа си, можете да осъдите всеки съсед или свещеник, който наруши християнските правила. Всички, с изключение на царя, разбира се, биха могли да се озоват в концентрационен лагер или на другия свят за нула време.
Информаторите били наречени чукачи и те станали част от новата държава. Нейни очи и уши... Повече от век продължила наказателната експедиция в Русия, пред която папската инквизиция с мизерните си огньове по градските площади бледнее.
Установяването на славянската култура донесло слава на семействата Долгоруки, Лопухини и Суворови, герои и командири, които получили ордени и военни звания за убиването на съплеменници. Те, умиротворявайки народа, помляли казашките села, татарските, башкирските и ногайските села. Уралските мини били препълнени с роби, които не видели небето повече до смъртта си. Историята на башкирите, ногайците и татарите е точно за това, но не е написана, защото за нея не давали академични степени и титли.
Тази кървава драма, която превзела страната, тласнала духовно чистата периферия към исляма. Басурманите били привлечени към новата религия като към животворен извор. Хиляди руснаци приели исляма. Разбира се, те не променяли вярата си, а ритуала си да Му служат. За да не станат славяни! Както отбелязва гръцкият патриарх Макарий, те били "искрени във вярата" хора... Той също знаел това, но не приветствал приемането на исляма в Поволжието.
Пътеписите на патриарха повдигат завесата на този важен исторически епизод. И не само на този. Оказва се, че хората са приемали исляма, без да приемат царски подаръци! По убеждение. Сами. Преминавали в него онези татари, които в средата на XVII век (до 1654 г.) "изповядват Единия Бог", както е написано от Макарий в арабския оригинален ръкопис и английския му превод. Тоест, те били тенгриани!
Руските преводачи и редактори са изопачили този факт. Думите за тюрките от района на Волга, които изповядвали Единия Бог (Тенгри), били подменени, видите ли, те са мюсюлмани. Тогава защо биха приели исляма отново? Защо да се бунтуват срещу църковните реформи на патриарх Никон? Защо е било необходимо да изпратят своя духовен пастир Ермоген в Москва още по-рано и да го подкрепят в трудни времена?
Не, те не са били мюсюлмани, както отбелязва гъркът.
Тази фалшификация, която е много характерна за европейската историческа наука, представлява интерес и с друго. Не случайно гръцкият патриарх Макарий бил привлечен от източната част на Русия, той знаел, че според християнския устав, одобрен на Халкидонския събор, Поволжието, Казахстан, Алтай, Средна Азия и Северен Китай са част от Антиохийската епархия на Гръцката църква. Този устав не бил отменен. Макарий е имал тайни възгледи за тези земи, може би това е било обяснение за невероятната дейност на гърците в Русия, както и за тяхната арогантност, с която мълчаливо са гледали на отвъдморската си колония.
Гръцкият патриарх знаел всичко! Той също така знаел отлично, че гърците проповядват християнство тук от 4-ти век. При него пише: "... целият североизточен регион (на Антиохийската епархия) бил населен от ханифите". С други думи, тюрките от Дещ-и-Кипчак. Предците на самите татари, които дори и днес не могат да намерят себе си нито в исляма, нито в християнството.
Малко се знае за тях сега – не искат и да знаят. За християнското и мюсюлманското духовенство те са чужди и много далечни. Напразно. На изток ханифите са легендарни от древни времена като свети хора. По-късно, с пристигането на йезуитите, информацията за тюрките изчезнала... Въпреки това Библията, Старият Завет останали. Нека си припомним книгата на пророк Исая, която ни казва как образът на небесния Бог навлязъл в културата на Близкия изток: "от изток ще доведа племето ти" (Исая43:5)... И в Корана са написани само добри неща за ханифите.
Означава ли това, че кръгът се е затворил? През 17 век ислямът се завърнал при потомците на ханифите, тюрките от Поволжието, срещу които Москва се вдигнала на оръжие? Всъщност се случило точно това.
Доказателствата не са само в книгите, те са в древните джамии. Това е най-неопровержимото доказателство. Там, по стените, в моделите и орнаментите на тухлената зидария, можете да намерите равностранни кръстове и осемлъчеви звезди, има и шестолъчни. Това са свещените знаци на тюркската история... Когато общността променила ритуала, според алтайската традиция тя го показала със знак: два триъгълника, насложени един върху друг. Възходящо (отгоре нагоре), низходящо (отгоре надолу). Бог дава с едната ръка и отнема с другата, това символизира знакът.
Осемлъчевата звезда, дошла при исляма от ханифите-тюрки, не е нищо повече от равностранен кръст, само че направен по различен начин. За да не се досети външен човек. Същото може да се каже и за шестолъчката, която станала "Звездата на Давид", след като евреите се запознали с духовната култура на тюрките.
Мечетите, където се намират тези звезди, са построени като правило преди 17-ти век, те се наричат "kilisa". След това "килиса-мечет", след това просто "мечет".
... Друга част от руското общество протестирала срещу иновациите на Никон по различен начин. Тя не приела нито християнството, нито исляма, не променила старата вяра, отивала в доброволно изгнание, нелегалност или на смърт заради нея, приемайки я за Божията воля, за освобождение от земните мъки. Тези хора се наричали староверци. Това е напълно чиста страница от руската история, въпреки че много се знае за староверците. Има дори дисертации. Но всичко, което се знае, е каквото са позволили йезуитите. Нито ред повече... Старите книги са запазени, но хората са забравили как да ги разбират.
Може би най-странното нещо в духовната култура на Русия са именно тези хора.
В общностите на староверците има техни собствени разделения, които дори те самите не могат да разберат, така енергично изкривил животът тези преследвани хора. Има неприкрита враждебност и вражда между общностите... Защо? Защо? Не могат да обяснят. Някой много умело ги изправил един срещу друг и сега те "не се молят с чужд кръст", т. е. не признават никого освен себе си и изключително оскъдните си познания за религията и нейната история.
Те се хвалят с това, което вече нямат – старата вяра!
По-близо до тази вяра в Небесния Бог са останали, очевидно, "дупкомолците", техните малки общности са запазени в Сибир, те са най-верни на вярата хора, те все още се молят, съединявайки два пръста и гледайки Вечното синьо небе, както в Древния Алтай. Самите те заминали за Сибир, защото сред тях имало широко разпространено убеждение, че "някъде на Изток и в други страни има староправославни епископи, които не са приели Никоновите новоприложения"... Тези хора отишли в сибирската пустош и подивели там в изолация от цивилизацията и центровете на духовната култура. Те са живели живот на оцеляване в продължение на векове. Обаче без образование е много трудно да запазиш себе си и потомците си в такъв самотен живот. Дори теоретично едва ли е възможно.
Наказателните експедиции не пречупили тези рицари на духа, те не признавали Исус Христос за бог. Други староверци го признали и по този начин се поставили в ранга на катарите, албигойците и другите "еретици", които някога са отличавали Западната църква. Всъщност "еретичната" история на Запада продължила точно в Русия, само еретиците били наричани по различен начин тук. Ритуалите и философията обаче били еднакви и на двете места.
В продължение на два дълги века славянска Русия унищожавала староверците, които не целували гръцкия кръст. Те били уплашени, гладни и живеели в недоимък. За два века много неща се променили в техните общности.
В началото на XIX век по волята на цар Александър I християните екзекутирали цялото си духовенство, до последния чиновник, в отговор самите енориаши започнали да провеждат служби, да следят за спазването на обредите и постите. Велики хора, чийто дух, изглежда, било невъзможно да се пречупи. Независимо от това, дори и сред тях започнал неизбежен период на забрава и объркване, така ттрябвало да се случи както сред катарите в Западна Европа, които били заточени в провинцията: руснаците също били лишени от общуване със себеравните си и те също в крайна сметка повяхнали в тишината на самотата, без дори да предизвикат съчувствието на своите сънародници.
Едва в началото на 20-ти век общностите на староверците, осъзнавайки упадъка на вярата си, тихо, без известие, започнали да признават Исус Христос като Бог. Тогава властите им позволили да излязат от скривалищата си и да забравят обидата.
Това били съвсем различни хора, преродени, като цяла Русия... Те мислят, че все още казват Исус, а се получава Иисус. Но кой усеща разликата сега?
От руски към славянски
XVII век влиза в историята на Русия като "век на сътресения и разкол". Йезуитите, размътени, завладяват руското общество, лишават го от стабилност и в него вече няма предишното единство и следователно няма и опасност за Запада. Това е трагичен изход, равносилен на най-бруталното военно поражение, въпреки че няма война като такава. Имало Смутно време – бунт, народни вълнения, според официалната наука. И толкова.
Макар руснаците при Романови както преди живеели в собствената си страна, тя била много различна страна. И те също. Имената на предците им излезли от употреба. Забравяли ги и се срамували... Чудовищно, религията развеждала роднини, правела бащите и синовете чужди. Европейската трагедия се повторила, само че в Русия скръбта била от друг мащаб.
Показателно е, че властите не са се докоснали до културата на другите народи, пречупвали само тюрките, които били най-многобройни и неспокойни. Например, мордва, марии и коми запазили предишната си вяра, там християнизацията започнала по-късно. Москва на Романови се прицелила в "татарите", те се отличавали с етническа несигурност, която не устройвала Рим след Смутното време. Защото не е ясно за кого са говорили. За какво население.
Преди това Западът можел да нарече всеки жител на московска Русия, дори и тези, които не говорят тюркски, "татарин" - за "ханифската" преданост към вярата в Единия Бог, във всеки руснак той виждал потомък на Чингис хан. Сега, с приемането на християнството, всичко се променяло. Езикът, културата, обликът на руския народ, неговият начин на живот и имена трябвало да станат различни – европейски. Не тюркски!
Това била смяната на религията, която се извършвала в страната.
На християните не било позволено да говорят на родния си език, дори помежду си, сега те били смятани за славяни, т. е. за нов народ, който трябва да има свой собствен език. Такава била волята на царя. Заедно с вярата новият език се преподавал в енорийските училища, отваряли ги при църквите. Новият език се наричал "славенски диалект" или говор, но за руснаците това бил чужд език, в който разбираеми за тях били само отделни думи и фрази.
Този език сега се нарича полски. Основите му са изложени в книгата, публикувана през 1638 г. в Кременец близо до католическия Лвов, "Граматика или писменица славенска". Това е смесица от латински, гръцки, тюркски и някои други езикови правила.
Тази книга е предшествана от друга, Граматиката на Мелетий Смотрицки, написана през 1618 г. в разгара на Смутното време, която се оказала по-разбираема и приятна за московчани. Както виждаме, царят, с помощта на Запада, уверено водел народа далеч от националните му корени. Името "тюрк" вече не било подходящо, то остарявало пред очите.
Би трябвало да се напише глава за появата на славянската писменост, или още по-добре детективска история, толкова е куц сюжетът. Изучаването на тези учебници по граматика разкрива, че не е имало древноруски език и древноруска литература като такива, защото не е имало езикови правила. Просвещението на славяните е започнало не от братята Кирил и Методий, които са били посрещнати от папата, а от католика Лаврентий Зизаний, който съставил първия славянски речник и от чието творчество папата останал недоволен. Измислените от него речник и граматика на славянския език били неразбираеми за руските славяни, защото авторът не познавал особеностите на руската реч. Именно тази злощастна граматика била преработена от Мелетий Смотрицки, йезуит, който прекарал живота си разкъсван между гръцкото и римското християнство.
Полските католици подсказали на Рим името на този учител, талантлив писател, възпитаник на Виленския йезуитски колеж. От този учебник по граматика започнал възходът му към властта на униатска Украйна. Много изразителна е и другата творба на този автор, "Paraenesis..." или "Напомняне на руския народ", където той призовава руснаците да признаят авторитета на папата. Той е един от идеолозите на Московското смутно време.
Всичко в страната протичало в традициите на йезуитското християнство. Както в България, Балканите или Франция, където вече преминали на нов език. Повтаряло се едно към едно. Царският указ например забранявал на славяните да се хранят на трапезата с мюсюлмани и староверци, както с нечисти хора. Ръкостискане с тях, разговори, купуване на стоки от тях. Дори да не да мечтаят за съвместни бракове. Нарушителите били наказвани жестоко, лишавали ги от имуществото им, а понякога и от свободата им... Кое не е като на Запад?
С лудостта и страданието сега живеела страната, която си търсела нова маска вместо лице. Трудно е да си представим какво се е случвало в Русия по онова време. Не терор, а нещо по-ужасно... Къщите били задължени да имат две маси, едната от които била заета от старците- тюрки, а другата ш от славянските им деца. Разцеплението в хората започнало отвътре, в семействата и родовете. Децата осиротявали при живи родители.
Съвсем малко се знае за тези тъмни страници от руската история, но те са съществували, за тях са писали информаторите в доносите, служителите от царския "апарат", организиращи наказателни експедиции. Всеки един от сигналите е бил наблюдаван. Историците така и не са обработили уникалните данни, които почиват в бездънните руски архиви, това би могло да бъде интересно четиво. И съвсем вярно.
Страхът не се е настанил в социалните класи на руското общество сам по себе си?
536/257
Между другото, такова делене има сред много източни народи - японци, тайландци, филипинци... Така че това не е характерен признак, не знам как е било в миналото.
