В книгите си Абу Бируни осъжда разрушителите на човешките души: "Аллах утвърждава стъпките само на онези, които Го търсят и търсят истината за Него." Това е реплика от "Киши Хакъ"... Изтокът понесъл особени щети от манихейците и евреите, някои от тях умишлено приели исляма, за да му навредят, да отклонят мюсюлманите от истинската вяра в Небесния Бог, когото тюрките наричали Алла. Враговете допълвали Корана с това, което им било от полза.
Несъответствия в Корана са отбелязани още през VII век. Както е известно, имало няколко екземпляра, въз основа на които Зейд ибн Сабит подготвил необходимия единствен текст, а всички останали били изгорени по заповед на халифа. Но каноничният текст, както скоро се оказло, не устройвал всички вярващи. Напротив, текстове, за които се смятало, че са изгорени, често се оповестявали публично... Има дълга, добре известна история, която показва кога са възникнали разногласията в исляма, с които след това са спекулирали враговете на Изтока. При Пророка!
През Средновековието, както е добре известно, ислямът е наричан египетската ерес в Европа, защото повтарял обредите на източното (монофизитското) християнство. Тук вече отбелязахме, че през VII век християните от халифата (за да не се объркат на улицата) са били задължени да пришият жълт триъгълник на дрехите си и да яздят като жени, т. е. странично. После сред мюсюлманите се появили специални дрехи, които служели като знак за разграничение между представителите на двете религии. Нямало други разлики.
Тези факти са известни на науката, те не трябва да бъдат изненадващи.
Не трябва да е изненадващо и това, че в Украйна, в Крим, християнството е известно от 449 г., че християните живеели в колонии в градовете. "Скитската епархия" е принадлежала към семейството на източните църкви, нейните духовни традиции по всяка вероятност са запазени от кримските караими, които вече не се наричат християни. А тогава ги наричали така... Тогава наистина много неща били различни.
Никой днес обаче няма да каже със сигурност, че караимите са били тези християни. Историята на този народ е неясна, макар и много древна. По език са тюрки, по кръв са евреи. Това са същите евреи, които по времето на персийския цар Кир приели монотеизма. Народ, който по примера на тюрките се отклонил от езичеството. Те са реликти на Времето. Като мамутите. Тяхната вяра е уникална в своята история и традиции. Те са оцеляло огледало на Алтай и пример за класически юдаизъм.
По време на юдейските войни от първи век вярващите в Палестина били неспокойни, римляните водели преследвания и част от евреите отишла в Крим, където уседнала... Наистина има много "ранно християнство" в културата на караимите.
По време на царуването на Исаврите във Византия на полуострова дошли християни с гръцкия обряд, това вече било съвсем друга религия... Ето защо пристигането на мюсюлманите през 15 век в Крим не е посрещнато с враждебност, населението приело исляма, който е сроден по дух... Цяла Украйна за малко не станала мюсюлманска по това време. Това обаче не се случило.
Църквата умело компрометирала исляма, представяйки го като враждебна на Европа сила, това бяха плодовете на колониализма, плодът на дървото на лъжите.
Струва си да повторим, че имало времена, когато католиците наричали себе си поддръжници на исляма, те четяли Корана. Показателен е примерът на папа Силвестър II, облякъл папската тиара през 999 г.: преди избирането си папата е живял сред мюсюлмани, а знанията му са обвити в ореол от легенди в Европа. А папа Григорий VII, който през 1075 г. започва новата политика на Църквата, е смятан за най-добрия познавач на Корана в Европа, именно той заявил, че изповядва същия Бог като мюсюлманите. Досега Ватиканът не е променил официално мнението си, с правда или с неправда винаги се е стремял да бъде сред мюсюлмани, искал е да бъде един от своите там... И тогава няма да изглежда странно, че в средата на XV век папа Пий II предлага на султан Мехмед II ал-Фатих да го нарече "император на гърците и целия Изток" в замяна на покръстването му.
Нямало как да е иначе. В Рим добре знаели, че през 615 г. пророкът Мохамед е изпратил хората си в Абисиния, в Абисинската църква, той се е обърнал към източните християни като към единоверци. Пророкът помолил да "помогнат на вярващите да постигнат благочестие" и да поемат върху плещите си другите грижи на мюсюлманите. Тези грижи били свързани с писмеността, което е записано в хадисите, в тях се отбелязва ролята на коптския писар... Това е периодът от ранната история на исляма, той не е изгубен. Светските учени са наясно, че тюрките са помогнали за формирането на исляма, участвали са във всички събития на средновековния свят.
Именно историята е върнала от небитието забравените слова на Всемогъщия, тези, които трябва да се повторят и повторят: "Имам армия, която нарекох тюрки и заселих на изток; когато се разгневя на някой народ, давам на армията си власт над този народ." Те са запазени от великия Махмуд Кашгарски. През четиринадесети век помнели това; католиците все още не са имали време да проникнат в духовните извори на Изтока и да ги замърсят.
Очевидно това са редове от изчезналия древен Коран, същият, оставен от Пророка. Тези Корани са били пазени в далечните ъгли, текстът им е бил написан на тюркски с куфическа писменост. Едно копие на този Коран е в трезорите на Ермитажа... Напълно е възможно именно тези думи на Аллах за тюрките да са привлекли управниците на Крим, които, приемайки исляма, са видели историческата си мисия по нов начин. От думите на Всемогъщия става ясно кой е разпространявал религията, става ясно защо езикът на Алтай се е превърнал в език на монотеизма. И Крим решил да продължи традицията за разпространение на исляма сред тюрките от Дещ-и-Кипчак.
Защо не?
Наистина, арменци, сирийци, египтяни, гърци, римляни и всички, които вярвали в Небесния Бог, някога се молели на тюркски език. Свещените книги са написани на тюркски (хунски) език. Те,тези книги, се съхраняват в библиотеките на Ватикана, Армения и други църковни центрове. Те могат да бъдат намерени и сред мюсюлманите, например в библиотеката на иранския град Кум.
Книгите, написани на божествения език, не изчезват. Вече обаче никой не ги чете. Не могат! Езикът е неразбираем, ето до това се стигна.
Историята на богослужебната книга е тема, заслужаваща внимание, тя е свързана с миналото и на Алтай, и на Украйна и Московското княжество. С целия тюркски свят. Защото тези книги са били използвани за образоване на владетелите, на хората от епохата преди католическия Ренесанс. Те, тези книги, оформили света на Средновековието, диктували морала на обществото... Не е ли интересно да научим за библиотеката на Иван Грозни?
А за духовната култура на московска Русия? Или на Ордата?
Нека си припомним, малко хора сега знаят, че хартията е изобретена през II век от тюрките, които са живели в долината Чуй на река Талас (Таласу). Не от китайците! Наричала се "кагит". "Книга" (kinga) също е от тюрките, означава "в свитък". Свитъците са началото на книги, най-древните, известни от времето на Ахеменидите. Калъфът за свитъка се наричал "сандук" на тюркски... Човек може да продължи и нататък, преразказвайки източните средновековни автори, но книжното дело идва от Алтай, което се доказва не само от хартията, но и от дизайна на древните Корани. Просто е невъзможно да не забележите техните "алтайски" орнаменти. Както и фактът, че всяка нова мисъл или ред от текста е трябвало да бъде написан с червено мастило, оттук и "червената линия".
Тюркският свят е бил страна на книгите, там книгите са били ценени. Древният епос на Алтай е познавал "черната книга", "голямата книга", "златната книга", "книгата в златната корица", "книгата в сребърната корица", "книгата под формата на хартиен свитък" и други.
Например знанията за планините и реките се извличали от "черната книга". Може би тя е била атлас или пътеводител. "Златната книга" наставлявала в изкуството на битката и, подобно на "Черната книга", богатирите трябвало да я знаят наизуст. Тя включвала не само правилата на битката, но и кодекса на честта. "Книгата в сребърна корица" разказвала за рецептите, правилата за хранене, постите и диетите.
Тюрките са имали свои богослужебни книги, съществували, както пише известният археолог професор Л. Р. Кизласов, "чак до 17 век", т. е. допреди пристигането на руснаците в Алтай. Тогава, след църковния събор от 1666 г. новодошлите от Москва, станали християни, събрали тези книги и ги изгорили заедно с храмовете и духовенството.
Но вярата не умряла веднага.
Последният кам (свещенослужител) живял до 30-те години на ХХ век, той бил Марясов, спомнял си руническата писменост, обредите на предците си. За съжаление, това знание му било достатъчно, за да бъде осъден по параграфа "пантюркизъм", а това е сигурна смърт.
С особена почит древните тюрки вземали в ръцете си "Алтън Судур", или "Книгата, която падна от небето". Книгата на бъдещето, според която предсказвали съдбата, проверявали действията. Тя била настолна книга на хановете и владетелите на Ордата, има препратки към нея, донесли я в Крим заедно с ординските атрибути на властта. Библиотеката на кримския хан, според очевидци, станала най-богатото хранилище на рядка литература в Европа (след руската окупация на Крим тя изчезнала, но видимо не пропаднала).
"Алтън Судур" или "Книгата, която падна от небето" не била, разбира се, в един екземпляр, тя се пази в Тибет като "Златната сутра", будистите я приели от тюрките през 1 век и не го крият. От Алтай дошъл при тях "Алтън Яруг ном" – "Сутрата на златния блясък". Съдейки по тюркския фолклор, тя била символ на ученост. Алтайците открили и "Ырк битиг " – "Гадателски бележки", които са запазени в будисткия свят.
Тези книги имат отличителна черта. Името Тенгри (Танра) фигурира в текста, буква по буква, но индусите го превеждат като Вишну, а будистите като Буда. Така е в религията! Често името Тенгри изобщо не се превежда, а се заменя с Него, Той. Без обяснения... И всичко е разбираемо.
Западът научил за свещените книги на Алтай през IV век. Може би именно "Алтин Судур" са нарекли Вулгата там... Темата е абсолютно неизследвана и забранена. Бяло петно.
Но академик А. Е. Кримски, изучавайки средновековните книги на арабите, вижда как преводите (не оригиналните произведения!) стават арабска литература. "Хиляда и една нощ" например се е наричала Geser-efsane (Хазар-Афсана), написана е на тюркски език и ученият е намерил оригинала й в библиотеката на Багдад... Арабската литература, включително литургичната, е съставена от заемки, перлите й са чужди. И всички сериозни изтоковеди знаят това.
Арабският език действително се появява едва към началото на единадесети век. И в продължение на почти два века влизал в ежедневието... Коранът и неговите фрагменти повтаряли „Алтън Судур“... Това следва от текста на самия Коран. Ето един стих от Сура 96: "Чети в името на твоя Бог, Който сътворява..." Според преданието Мохамед, докато медитирал на планината Хира, чул: "Чети!" Това било първото слово на Аллах към Пророка. С това небесно "Чети!" започнал ислямът.
Пътят на католическото християнство започва със същото "Чети!", което чул през четвърти век Свети Августин, "Доктор на Църквата"... Както знаете, чете се това, което е написано!
Коранът за първи път е преписан при султан Махмуд Газневи, твърдият управник на халифата, наречен "Железен татарин" от индусите, който лично нарежда на мюсюлманите да считат всичко тюркско на изток за арабско, "за да поддържат базара на красноречието". Той бил силен, но не интелигентен човек. По-късно, с появата на арабския език Коранът е дописван повече от веднъж, както със съществени допълнения, така и с не толкова. А да не знаеш това означава да не познаваш историята на исляма. Или да я пренебрегнеш.
Трябва да се отбележи, че темата за езика на Корана е особена тема, но при разглеждането й не бива да се изпуска от поглед 696 г., когато халиф Абд ал-Малик започнал реорганизацията на канцеларията си. Той смятал за недопустимо да води делата на мюсюлманите на гръцки, или по-скоро на езика на Византия, която била завладяла Близкия изток и официално въвел в администрацията "езика на Корана" и пехлеви. Тоест, тюркския език и неговия азербайджански диалект, да го кажем на днешния език.
Йезуитите от своя страна, редактирали заповедта на халифа. Вместо думите "езикът на Корана" те са написали "арабски", но при халиф ал-Малик, както знаем, той не е съществувал и споменаването на "пехлеви" просто е премахнато от текста... Това, което се получило, било неведението.
Неслучайно академик Кримски след дългогодишни изследвания обявява, че езикът на Корана е "неарабски", там структурата на фразите е различна. Никой от мюсюлманските учени, експерти по Корана, не може да оспори заключението на учения. Защото "тюркската следа" може да се види дори в имената на знаците от арабската азбука: ба (свързвай), са (смятай), джим (храна), дал (клон) и т. н. Възможно ли е и това никой да не забележи? Всъщност арабският език е създаден на базата на тюркския език, което се потвърждава дори в "дреболиите".
Когато арабският език станал често срещан сред мюсюлманите, за него е избрана "сирийска" писменост, наречена "каршуни" (гаршуни). Всъщност това е една от калиграфските разновидности на "писмеността на Аршакидите", т. е. на писмеността на древния Алтай. С други думи, език, използван както от християни, така и от мюсюлмани. Появата на "каршуни", т. е.на "арабската писменост" бележи нов етап в културата на исляма, противопоставил се на християнството. Това е видно от самия термин: каршун в превод от древнотюркски означава "в противоположност".
Светските учени обърнали внимание на "белите петна" в Корана, но не успели да обяснят нищо. Оказва, че те се обясняват и от древнотюркския речник. Ето един пример.
Древните тюрки са знаели думите "фуркан", "бурхан" (пророк, пратеник на Тенгри). В Корана има дума, наречена фуркан, но тя е преведена по различни начини. "Благословен е Онзи, Който низпосла Фуркана (Корана) на Своя раб, за да бъде учител на световете" (Саблуков), а Кръчковски и Порохова преведоха тази дума като „Различаване" [25 1(1)]. Между другото става дума за Пророка, изпратен от Аллах, както може да се види от текста на сура 25. Същото се повтаря и в превода на думата "бурхан" в сура 23, която сега се разбира като "основа и власт" (преводът на Порохова), която по никакъв начин не се съгласува с текста [23, 117]. Всъщност и тук говорим за Пророка, добре познатата фраза се повтаря: "Няма друг Бог освен Аллах и Мохамед е Неговият Пратеник".
Оказва се, че Коранът, свещената книга на мюсюлманите, не е прочетена истински?..
Това не е всичко. В текста на Свещения Коран се говори за ханифите, които отворили пътя към истинската вяра за мюсюлманите. Те не са евреи, не са християни. А какви са ? Кой е служил, "правилно склонявайки се" (това е смисълът на думата) към Единобожието? Този, който според установената традиция се причислява към всякакви народи, дори и най-невежите, само и само да не са тюрките.
Печално постоянство.
.. Както виждате, историята е много познавателна наука. Не е ли в нея отговорът на въпроса за библиотеката на Иван Грозни например? Книгите, които възпитали принца и му позволили да спечели място в историята и прякора "Страшният", са изчезнали за една нощ след пристигането на йезуитите в Кремъл? Не е ли странно?
Има удивителен модел: с появата на йезуитите изчезват тюркските книги и тюркските следи в историята. Така е било в Европа, на Изток, в Русия... Защо? Това е въпрос за любознателния ум.
Християнството и ислямът в Руското царство
Към началото на царуването на Иван Грозни около Московското ханство се сгъстявали облаци. Те идвали от юг. Крим, превръщайки се от скромна покрайнина на Ордата в столичен район, никога не забравил за своя съперник, той трябвало да отстоява правния си статут, да докаже водещата си роля в Източна Европа, където преди това командваше ханът на Златната орда. Това е най-трудното нещо при идването на власт: да завоюваш трона е едно, да го задържиш е съвсем друго.
Въпросът се усложнявал от факта, че Крим, както и сянката му, московската Рус, не се отличавали с численост на населението. От незапомнени времена тук живеели скотовъди, земеделци, търговци, занаятчии – хора с мирни професии. Не воини. Кримчаните не познавали изкуството на войната, такава била съдбата на избраните в Златната орда, тези, които живееха на Дон и Яик, там просторите и населението били другии. Кипчакските тюрки отглеждали там своите професионални воини.
Османската империя не можела да помогне по никакъв начин и изисквала от хана своя политика и обмислени действия. Той трябвало да се научи как да управлява, да намира сили в себе си и да търси общото, обединяващо го съседите му. Това е велико изкуство. Властта на кримския хан паднала неочаквано на раменете му и той не бил готов за такива трудни изпитания. Падналата корона била твърде голяма и тежка. Бахчисарай не можел да стане столица на степната страна, много неща му пречели, не бил готов за много неща... Твърде малък, за да говори за "кримския" Дещ-и-Кипчак!
Трудностите му, разбира се, вдъхновявали северния му конкурент, който, докато сглобявал Русия, се сблъсквал със същите проблеми и също не ги разбирал напълно.
Миризмата на властта била главозамайваща както в Москва, така и в Крим.
Крим обаче влязъл в орбитата на Европа, оставил следа в историята и хората започнаха да говорят за него. Не се прочул със селскостопанските продукти, с които бил известен, нито с политиката си. Живата стока - търговията с роби. Тя! Османският султан намерил елемент от дохода, който не отстъпвал на селското стопанство или животновъдството: добив и продажба на живa стокa. Това изисквало активни действия, придало тежест и значение на дипломацията на хана и съседите, предимно християни, започнали да търсят приятелство с Великия хан, съюз с него.
По-рано, по времето на Византия, тази търговия се извършвала от русите (Рюрикови), те докарвали тълпи от роби в пристанищата на Черно море. Търговията с роби била богат източник на доходи за руските княжества. Търговията с кожи често служела като прикритие! За мащаба на търговията с хора може да се съди поне по следния факт: до 12 век например вятичите, венедите, поляните, древляните и други народи на Русия почти напълно изчезнали. Очевидно те са били заловени и отведени от руснаците, поне историята вече не споменава тези народи. Това е демографска катастрофа и тя до голяма степен подкопала икономическата стабилност на Киевска Рус.
Към дванадесети век центърът на търговията с роби се премества в Прага и все още се ръководи от Рюрикови, тези, които приели християнството. Показателно е, че през 989 г. епископ Адалберт подава оставка като епископ на Прага, когато осъзнава, че не е в състояние да спре потока от търговци на роби. През тази година, както знаете, Киевска Рус се покръстила, тя влязла в Европа със своята стока, която й донесла фантастични суми. На нея и на Византия...
Сега всичко било различно, с промяната в статута на Константинопол (вече Истанбул!), правилата на печелившата търговия също се променили. Новите правила ударили по джобовете на Рюрикови и Запада. Тюрките изпращали робски кервани не в Европа, а в Близкия изток, където славяните, "бялата стока", били високо ценени. Особено жените, които бедните мюсюлмани купували за общо ползване.
Конкуренцията в Източна Европа рязко се засилила от грижите на турския султан. Крим се превърнал в плацдарм, откъдето започнали набезите срещу съседите. Но тук никога не е имало дори полъх на война. Нещата вървяли толкова добре, че в Крим вече нямало бедни хора: всички живеели проспериращо, молели се за прослава на Аллах. Благосъстоянието изглеждало като успех на управляващите... Но в действителност не било точно така.
Опасната търговия прославила Крим, но не с ласкателна слава. Кримските тюрки не ставали за войници, с разбойничество се занимавали не те, а запорожките и донските казаци, кипчаците, техните поданици, не приемащи исляма, но продължаващи да вярват в Небесния Бог. Те били наемани. Казаците не били трудни за наемане, имали да оправят кървава сметка с Полша, която окупирала част от Украйна, и с удоволствие пленявали католици - поляци и литовци. Всички. Желаещи да участват в нов рейд винаги се намирали.
А това е беда. Политиката превърнала войната в занаят, в печалба и така обезценила най-ценната перла на тюркската корона – изкуството на войната. Народът, който векове наред се гордеел със своите воини, велики майстори на боя, волю-неволю станал жандарм, печелел от кръвта и нещастието на другите. Живеел в изобилие, но и в грях.
Изкуството, което се превърнало в занаят, докоснало казаците, потомствени професионални войници на Дещ-и-Кипчак, те били първите, които загубиха лицето си - с изключение на войната, някои от тях не знаели да правят нищо друго, трябвало да се съберат на банди, да избират атаман и да грабят в името на кримския хан. Животът не предлагал друг начин. Някога могъщата армия на Ордата ставала все по-малка, тя, която не приемала исляма, станала чужда на хана. Отдавали я под наем като стока, в услуга на всеки, който е платил... Между другото, опричниците и стрелците на Иван Грозни, които дошли в московска Русия, станали също "стока", те не се интересували с кого се бият и на кого служат. Стига да им платят.
Крим, "страната, лишена от бедни", просперирал. Но дали това било просперитет?
Ханът се заел с опасна задача, качил се на необуздан жребец, който дори нямал юзда... Ако в средата на XV век при Девлет-Гирей страната живеела с багажа на "Ордата" и имало ред с тюркските адати, то наследникът на хана (и той бил доведен от католиците!), то приемникът на хана заменил адатите с шариата. За страна, чието население не приело исляма, това се оказало като смърт, защото само Крим бил мюсюлмански. И то не целият. И то формално. Ханът, следвайки учението на имамата, според което имамът-халиф (наследник на Пророка) трябва да бъде начело на ханството, изхождал от правилата на шариата в своето управление. А това са съвсем различни закони, различни порядки, абсолютно неразбираеми за обикновените хора.
Владетелят и неговите поданици сега говорели на различни езици. И то без преводач. Положението им станало критично, особено когато ханът променил държавната структура, с други думи, премахнал Ясата на Чингиз хан. Това било фатална грешка. Достатъчна, за да загуби народа завинаги. От този момент нататък степната федерация рухнала.
Централната власт се сринала от само себе си, толкова тихо, че никой не забелязал.
Нещо повече, ханът за беда се обявил за собственик на земята и всичко на нея, както и налога на огнище, ясака и калана (данък за ползване на земята), турската хазна му отредила годишна заплата. При степните хора никога преди не е имало такова нещо. И не би могло да има! Земята е дар от Бога, казвали те, не собственост, а достояние на общността. Нарушаването на този древен адат обърнало народа, преди всичко казаците, против исляма и Великия хан. Може би точно на това са разчитали католиците, които са познавали исляма и неговите закони много по-добре от неопитните кримски управници?
И, въпреки че ханът вече имал титлата "Велик хан на Великата орда и престола на Крим и степите на Кипчак" (Улуг Йортнинг, ве Техти Къръмнинг, ве Дъщи Кипчакнинг, Улуг Хани), той бил признат само от Крим и Османската империя. От никой друг. Най-малкото "Дещи Кипчакнинг" обърнал гръб на Крим и неговия хан. Владетелят на степта седял гол в очите на огромното мнозинство от поданиците си, той бил подставено лице с високопарна титла. Не го уважавали...
В младата страна възникнал и друг неразрешим проблем, който също израснал от противоречията с древните традиции: проблемът с царската власт.
В миналото велик хан, или цар назовавали кагана, при когото живеел върховният жрец, "сянката на Бога". От основаването на Златната орда, за да бъдем по-точни, от 1261 г. патриархът се установил в Сарай, така че ханът на Златната орда имал титлите цар и върховен хан, безропотно му се подчинявали, защото властта му била осветена от Небето. При исляма титлата цар е премахната и бившият втори човек на държавата, който свързвал обществото с Небето, се оказал без работа. А това е катастрофа!
В мюсюлманския Крим нямало място за най-важния човек, той се превърнал в скитник, внасящ хаос във властта. Например пребиваването му в Казан би дало право на казанския хан да се нарича цар и да не се подчинява на Крим... Между другото, това е отговорът на въпроса защо Иван Грозни се обявява за цар през 1547 г., въпреки че предшественикът му не се наричал цар.
В Ордата възникнал духовен конфликт, той смазал Крим като с надгробна плоча, като не му позволявал да се изправи на крака. В "ничията земя", която започвала от Перекоп и се простирала отвъд Урал, назрявало голямо бедствие, властта се търкаляла в крайпътната канавка. Равенство. Тя можела да бъде взета от всеки, дори и от най-мързеливия.
Кризата, заложена от католиците в тюркското общество, била неизбежна.
Именно тогава Московското княжество надигнало глава. Не е известно дали е било по подстрекателство на Рим, но внукът на София Палеолог, Иван Грозни, без да обяви на глас намеренията си, дал подслон на главата на степното духовенство и станал през 1547 г. легитимен тюркски цар, а следователно и върховен владетел на Дещ-и-Кипчак. Въпреки че титлата е по-скоро "теоретична", отколкото реална, Рюрикович, потомъкът на Алтай, бил признат от народното мнозинство, уморено от анархия. Това е най-голямата политическа победа на Кремъл. Неговият чист късмет.
Желанията и сериозността на намеренията на княза се четат в политиката му от този момент нататък. Още през 1550 г. той свикал Земския събор, където одобрил не само Съдебника вместо това, което дядо му Иван III е приел, но и документално утвърдил царуването си. Той разширил правата и териториите на московския владетел. Ставало дума за държавност в голям мащаб. В документа се говорело за преразпределение на земята, за имоти и наследства, за ролята на служещото дворянство, за саморазправата и много други неща, които дотогава не били обсъждани в Русия.
Следващата стъпка на царя станала подготовката на събора, който се провел през 1551 г. и влязъл в историята като Стоглав. Съборът е интересен с това, че московска Рус публично отхвърлила арианството и приела тенгрианството, т. е. религията на Алтай в най-чистата му форма! Това поискали политиката и митрополитът.
Решенията на Съвета, които са достъпни за всеки, дават възможност да се потвърди това. Йезуитите не могли да ги поправят или унищожат. Поправили са много, унищожили са много, но не и това!
Както е известно, съборът засегнал темата за богослуженията, а именно устава и реда на службите, поправянето на служебните книги, новите правила на иконописта, двупръстието на кръстния знак, пеенето на "алилуя" и някои от най-важните религиозни обреди. Той одобрил нова епархийска администрация и много повече... Цялата тази информация е достатъчна, тя може да се изрази в една фраза: Московска Рус създава нова църква, с алтайски ред, който прави Москва център на духовния живот на Дещ-и-Кипчак, негова столица вместо мюсюлманския Бахчисарай. И точно това се случило!
Царят просто се отказал от скандинавските символи, "Вярата на Один" и Съветът записва това. Така Русия се върнала към своя алтайски източник. Това се потвърждава и от факта, че Стоглавът не приел християнските светци. Имената се давали по стария алтайски начин, с добавянето на името на бащата. Както било при тюрките.
Никой не очаквал такава решителност и енергия от Иван Грозни.
Противниците на Москва имали по-скромни и провинциални амбиции, липсвал им мащаб, дизайн и интелект. Казан търгувал малко от малко с роби, доставяйки ги на неголеми партиди на пазарите в Средна Азия, скрита в горите покрай Волга, тя практически не участвала в политиката. Астрахан (Аджи-Тархан) лежала още по-далеч от центъра на събитията. Само Ногайската орда била сила, но сила на вчерашния ден, дошъл от времето на Атила, изживявала дните си... Тези три ханства били фрагментите от счупената древна ваза, първите парчета от която залепил заедно кримският хан Мохамед-Гирей. Той решил да ги обедини на базата на исляма или, както казвали по онова време, "да ги постави под Гиреевия бунчук".
... През 1521 г. казанският трон е зает от Сахиб-Гирей, брат на кримския хан, който е първият пратеник на исляма. Година по-късно Астрахан признал върховенството на "Бунчука на Гиреите". Със силата на хана ислямът дошъл в Итил, животът сякаш започнал да се променя. Поне външно.
В събитията обаче се намесила Ногайската орда, която не искала да промени древната вяра на предците си. Ногайците, тези елегантни и пламенни хора, заловили кримския хан с цялата му свита в Астрахан и сами нахлули в Крим. В продължение на почти месец те опустошавали угоените кримски градове, като не оставили камък необърнат. На властта обаче не посегнали... На религията също. След нападението им половината от населението в ханството липсвало, както руският посланик Кличев докладвал в Москва, в Крим останали 15 хиляди татари.
Така завършила ислямизацията на Дещ-и-Кипчак, а с това и политиката на Крим...
Истинската опасност за Москва е може би Касимовото ханство, възникнало през втората половина на 15 век, когато духовното объркване в Ордата се засилва, там е град Биринчи (Брянск), където някога се е намирала резиденцията на патриарха на Дещ-и-Кипчак, свято място, особено почитано в степта. Спомнили си за него, отхвърленото духовенство не намерило друго убежище. Касимовите "Царе" и "принцове", които се появили сякаш от нищото, били Чингизиди, т. е. хора с нецарска кръв, така че не били признати за легитимни владетели. Очевидно именно те, тези самозванци, са вдъхновили боярите на Иван Грозни с идеята за царство в Москва. Така че всичко да е според строгата буква на закона.
Царят на Москва, както знаем, се възкачва на трона на 16 януари 1547 г. на седемнадесетгодишна възраст и не става "Грозният" веднага. От детството си е заобиколен от избрана Рада от гръцки възпитатели и руски бояри, които при мaлолетния владетел се грижат за собственото си обогатяване и удоволствия. Те не се интересували от политика, тя била грижа на духовните лица, а те предварително подготвили програма за бъдещите действия на младия цар. Именно от тях дошла идеята за царство в Москва, защото знаели по-добре най-съкровените тайни на властта.
Разбира се, никой не мислел за сериозното възпитание на младия велик княз, той израснал, какъвто си бил. Виждайки от детството си хора, управлявани от инстинкти и плътски страсти, той приел разврата като правило на живота. Оттук и неправдоподобните слухове, които заобикаляли московския владетел още приживе, кое е вярно и кое е клевета, е невъзможно да се разбере... Йезуитите после дават всичко от себе си, работят върху портрета на първия руски цар, правейки го не човек, а чудовище.
Но това, което е сигурно, от детството в него е живял болезнен нарцисизъм, наследен от баща му, той изиграл фатална роля. Самият Иван Грозни със собствените си ръце се поставил последен от Рюрикови сред московските владетели. Трагедията му е предшествана от събития, които идват в Русия заедно с баба му, която мами папата. Тя навлякла гнева на Запада върху княжеското семейство, вдигнала косата на смъртта над него. В началото обаче всичко вървяло добре.
Младият княз на московска Русия, след като изпълнил всички необходими формалности, се обявил за цар според законите на тюркската вяра. И бил абсолютно прав. Това означавало, че сега Казанският хан и останалите ханове от бившата Златна орда, както и цялата търговия и нейните приходи, били подчинени на него. Думите му били подкрепени с дела, Москва можела да събере армия от 150 хиляди наемника... Решението на Иван Грозни да царува, за разлика от "царете" на Касимов, звучало в пъти по-убедително и зад него стояла реална сила. И това не е всичко.
Иван Грозни, като цар на Дещ-и-Кипчак, поканил отхвърлените ординци в Москва, поканил благородниците от съседните ханства на служба, създал нови имоти и наследства за новодошлите, измислил облаги и позиции. Това, за разлика от Крим, била сериозна политика. Замислена, дълбока, обещаваща. Москва не отблъсквала хората, напротив, привличала ги и им позволявала да живеят според старите тюркски традиции... В условията на разклатено двувластие това бил най-добрият начин за действие.
Така постигнала идеологическа победа над Крим.
Със своя Съдебник Иван Грозни декларирал, макар и не шумно, претенциите си към "ничието" наследство на Златната орда, към онази част от него, която не признала властта на мюсюлманския Крим. Документът контурно очертавал бъдещето на страната за десетилетия напред, той беше изготвен на тюркски език и за тюрките. Конкретно. В него се проявили интелектът на владетеля и мащабът на неговите планове.
Младият цар, утвърждавайки се в новото си звание, се хвалел с родството си с Чингиз хан, отнасяйки себе си към семейството на Чингизидите... За него било важно да стане свой за толкова много хора. Освен това не е имало умишлена измама в думите му, семейство Рюрикови е наистина много, много древно, то управлявало в Скандинавия. Някои учени извличат "Рюрик" от "арий", приравняват го с "Раджа" и с "рю", от което на Запад произхожда „рекс“. Много неща тук приличат на истински, миналото на семейството може да се види в неговата тамга и на герба му... Някаква много далечна връзка с Чингиз хан е напълно възможна, но толкова ли е важна тя? Това ли било главното?
Забележителни са наблюденията, направени от издателя на Е. Гибън, те са "разпръснати сред различни писатели" и са свързани с ранната история на Рюрик, която е непозната в Русия. „Принц Харолд, който живеел в Южна Ютландия, е изгонен от родината си през 814 г. и намира убежище в Германия. Синът на Карл Велики го приел в... и му дал провинция Рустринген." "През 850 г. племенникът на този Харолд (или брат?) наречен Рюрик направи провинцията люлка на морски разбойници", оттук бяха извършени опустошителни набези в устията на Темза и други пристанища на северното крайбрежие на Европа. Включително и на Балтийско море.
Появата на топонима Рус в Североизточна Европа не може да се нарече случайна, тя се свързва с Рустриген. И с колониите на Рюрикови. Напълно е възможно думата "Рус" да е съкратена форма на "Рустриген".
Крим реагирал мудно на възхода на Москва. Не очаквал зряла мъдрост и здравословна наглост от младежа. Това бил интелектуалният елит на Ордата, който се беше установил в Москва при Батий хан и се показал с достойнство, преподавайки уроци по политика. Рано или късно той трябвало да прояви естествените си способности.
Първият, който се противопоставил на Москва, бил Казан, където се намирала втората по големина епархия на Руската църква. Не желаейки да мине под нейната управляваща ръка, казанският хан Сафа-Гирей не предложил нищо в замяна, позицията на Русия била очевидно по-силна, Небето и адатите стояли на нейна страна и било безсмислено да им се възразява. Те били подсилени и от факта, че казанската аристокрация лакомо гледала към Москва, искайки да се премести тук възможно най-скоро, тя водела преговори, на които московският цар бил щедър, като раздавал титли и имоти на преселниците.
Академик В. В. Бартолд предоставя интересна информация. Оказва се, че през Х век градовете Булгар и Казан са невзрачни селища, съставени предимно от филцови юрти. Но до 15-ти век те са се превърнали в каменни градове. Не "българските ботуши" са били основният предмет на търговията там, а робите, които били залавяни в Русия и доставяни в Самарканд, Бухара и други центрове на търговията с роби.
Именно търговията с роби и липсата на перспективи не устройвали наследствените казански аристократи, които се отличавали с философски търсения, дълбоки духовни познания, висока поетична и музикална култура, те първи обърнали поглед към надигащата се Москва. Интересът им беше естествен, не искали да вегетират в провинциите.
А младият цар не бил стиснат. Той се оказал по-умен от старейшините, които обграждали и кримския, и казанския хан... Разбира се, разногласията с официален Казан неизбежно стигнали до задънена улица и те се уреждали от армията, която диктувала условията на московската политика. Оттогава късметът завинаги се отвърнал от провинциален Казан, впрочем, той никога не е бил там. Уви, по пътя насам той винаги закъснявал или обърквал адреса.
Не било просто, но не и толкова примитивно, колкото сега обикновено се показва. Имало политика, борба за власт, защото "цар" се появил и в Казан. От двамата царе трябвало да остане един. Няма друг начин. През 1550 г. Сафа-Гирей умира и двегодишният му син Утамъш-Гирей наследява трона. Нямало по-подходящ момент за удара. Руската армия е доведена в Казан от бившия казански хан Шах-Али, който искал да отмъсти на мурзите и бековете, които многократно го предавали, които са дезертирали при Сафа-Гирей.
През следващата година татарите предават Утамъш-Гирей на руския цар заедно с майка му Сююмбике, която станала съпруга на шах Али... Нужен е талантът на Шекспир, за да опише трагедията, смазала Казан.
Иван Грозни, който бил едва на двайсет години, нямал опит във военни походи, без участието на татарите никога не би се доближил дори до непревземаемия Казан. Щурмът над града е извършен от донските татари и извършен професионално, според правилата на военната наука, след като са направили изкоп под градските стени, те ги взривили и, нахлувайки през пробивите, наемниците завършили работата си по улиците на града...
Както трябвало да бъде, победителят бил приветстван от някои и мразен от други.
Терминът "татари" не е изследван, изглежда, само от мързеливите. Изобилието от думи обаче обикновено скрива факта, че едно от първите писмени сведения за него – в орхонските надписи – е намерено едва през VIII век. Това не бил етноним, т. е. зад него нямало нито един отделно взет народ. Става дума за Ордата, или Хан на Ордата, чието име е Татара, което е много често срещано тюркско име.
Ето защо професор Н. А. Баскаков смята, че казанските татари не са наследници на някои древни хора, а бивши поданици на правнука на Чингиз хан, ординския хан Татара. Такова обяснение е напълно съвместимо с факта, че след Смутното време и разпадането на Казанската епархия, т. е. през 17 век, етнонимът "татари" е установен в района на Волга, той се отнася до руснаците, които не приели славянството. Появата на етнонимите "кримски татари", "кавказки татари" и други видимо е от същата серия.
В тази ситуация царят нямал друг избор освен да унищожи противниците си. Всичките. И безмилостно. Той не убивал мюсюлмани, а врагове на Москва. Ислямът в Казан се практикувал от може би няколко десетки семейства, пристигнали от Крим, според един от източниците те са били тридесет. Разбира се, ислямът не е обсъждан с бащите на града, когато започнали масовите екзекуции. Царят следвал древно правило, което е написано дори в скандинавските саги: ако искаш да победиш, върви до края.
Врагът не може да бъде съжаляван, колкото и жалък да е той.
Руснаците не погребвали труповете на врага, те ги хвърляли на салове и ги пускали да слязат по Волга (Итил), "за да се страхуват всички". Този отвратително зрелище също било в тюркската традиция, то побеждавало другите противници на Москва без бой... Психологическа атака.
Тогава Астрахан паднал, съкрушен от страх.
До 1556 г. руските тюрки не познавали горчивината на пораженията, вървят по Итил, наричайки го "на руски" Волга (от тюркското "булга"), разбивайки башкирите, чувашите, чирмишите, мордвините. Царят поставил всички под ръката си, обявил всички за руски поданици. Повече жестокост вероятно никога не е била виждана тук: вълците никога не са измъчвали хора по този начин. Селата, където се чу и най-малкото несъгласие с властта на руските тюрки, били изгорени живи... Сурово? Много сурово. Но всички живеели по тези правила. Дали Чингиз хан или Карл Велики са събирали страните си по друг начин?
Границите на московското царство се разширили; важно е да се подчертае, че това е била държавата на тюрките. Нови тюрки! От Северния ледовит океан до Каспийско море, от източните граници на балтийските държави до Урал. Най-голямата държава в Европа, най-младата...
Руснаците получили първото си поражение в Кавказ, където в планините се намирала Прикаспийската провинция на Римокатолическата църква и от Рим назначавали епископ. Това била изолирана територия на Дагестан, за която малко хора в Русия знаели. Основавайки се на успеха на "Казанския поход", руснаците решили да победят тази крепост на Запада. За това мечтаела София Палеолог, която завещала мечтата си на сина и внука си... Тук има нещо, за което да се мисли, нещо, за което да се спори, всичко тук е абсолютно неизследвано.
Каспийската война, която няма нищо общо със завладяването на Казан, издала плановете на Иван Грозни, който подобно на баба си и баща си бил враг на католицизма. Такъв се родил. Може би е мечтал за гръцкото християнство, което гръцките му възпитатели са се надявали да утвърдят, шепнейки, че Москва ще стане Цариград и ще вземе властта над Европа. Може би е съжалявал за оттеглянето си от арианството, чиито огнища оставали в Русия, на север, в Соловецкия и други манастири и внасяли нестабилност в обществото. Именно арианите били тези, които формирали партията на противниците на царя в държавата. След Стоглавия събор те били привлечени на Запад. Иван Грозни не можел да допусне съюза им с католиците, все пак той бил далновиден политик. Опричнината, замислена от царя, имала конкретна цел – борбата с вътрешните врагове. Трагедията на митрополит Филип, привърженик на арианството, който бил удушен от опричниците, е потвърждение на това, но не се приема като трагедия. Съвсем не. Новото винаги убивало старото, особено когато старото подготвяло смутове.
На 25 юли 1566 г. Иван Грозни назначил ариана Филип, негов роднина, за глава на новата руска църква при условие, че няма да се меси в политиката. Когато писмата на полския крал с много съмнителни предложения до някои бояри били прихванати, започнали екзекуциите. Но патриархът застанал на страната на противниците на царя и закона... Знаем какво се случи след това.
Главен за Кремъл бил все пак външният враг: Рим.
Католиците, които искаха християнизацията на Русия, попречили на всичките му планове. Реформацията на Руската църква въвлякла Иван Грозни в борбата на идеологии, която бързо прераснала във въоръжена война. Той останал без избор, трябвало да отиде в католическия Кавказ, трябвало да започне Ливонските войни с папския орден. Москва не можела да стои настрана, така би да затворила пътя си към бъдещето и да се лиши от съюзници. Това бил мощен мотив за младия цар и боярите, които стояли зад него. Всъщност, в името на съюза, политиците през цялата история (!) са се отнасяли към религията както намерят за добре. Неслучайно в света има стотици християнски църкви. И всяка от тях смята себе си за единствената правилна и нарича себе си "православна".
Достатъчен пример за това са контактите на Иван Грозни с английския двор, който от времето на Хенри VIII е активен противник на папата. През 1534 г. кралят става глава на Англиканската църква, нейната идеологическа основа е тенгрианството. Тя сближила Англия и Русия и ги направила съюзници.
В Московското царство, което се превръщало в държава, се появила дилема, можела да се отхвърли като нежелателна, но в замяна нямало нищо. Иван Грозни, твърде неопитен политик, стигнал до крайности, победите на Волга объркали главата му и той повел армията да щурмува Кавказ. Което всъщност папата очаквал от него. Случаят, разбира се, завършил с пълен провал... През следващите четиридесет години руснаците правят десет кампании в Кавказ, искайки да докажат нещо на папата. И получили десет поражения в отговор от местните татари, които охранявали каспийската провинция на Римската църква.
Източната крепост на католицизма оцеляла. Той е спасен от същите тюрки-наемници, казаците, живеещи на Терек. Това е иронията на съдбата. За тях на кримския хан платила църквата, точно както самият Иван Грозни платил... Каспийската война е малко известна страница от руската история, тя се споменава по-рядко от Казанския поход, въпреки че е източник на конфликтите, които продължават в Кавказ и до днес.
Провалът в Кавказката война разгневил Иван Грозни и през 1558 г., отхвърляйки инструкциите на съветниците си, той започнал нова атака срещу Църквата, обявявайки Ливонската война с Рицарския орден на папата. И я загубил. Църквата, която нямала войски, само външно изглеждала беззащитна. Младият цар бил жертва на непозната за него политика, с него се играело като с бик, пред който проблясва червеното наметало на бикобореца, заставящо бика да се умори и да допуска грешки, за да може бикоборецът да му нанесе решителен удар... Царят мислел да установи с меч онова, което се утвърждава със слово.
Разбира се, Западът не простил тези две войни на царя на Москва, който, без подходяща самооценка, направил грешка при избора на враг и средствата за борба с него.
Фаталните грешки се отличават с факта, че не се прощават. Това станало ясно след пристигането в Москва през 1581 г. на пратеника на папата Антонио Посевино, секретар на йезуитския орден, който все още не се отказвал от надеждата да убеди Иван Грозни да приеме християнството. Легатът давал последен шанс, който да спаси династията. Напразно.
Разговорите им не донесли резултат, царят не искал да приеме християнството, а с него и властта на папата, той играел като лош актьор, демонстрирайки детинщина, настоявайки например, че е "най-мъдрият политик в света", "бъдещият владетел на света". Може би това щяло да е така, но той не трябвало да съобщава намеренията си на папата, сегашния владетел.
След неговите откровения Църквата нямала друг избор, освен да даде зелена светлина за елиминирането на упорития човек. Болестта му се смятала за неизлечима и вредна в Рим.
Царят не е убит, не, той убива сина си в пристъп на лудост, лишава трона от здрав наследник, оставяйки слабоумния царевич Фьодор... Никой обаче не знае какво наистина се е случило, йезуитите биха могли да организират всяко убийство, това е техният стил на борба. По един или друг начин в Кремъл започнали отравяния, пораждащи деменция и болести в кралското семейство.
Семейство Рюрикови е отровено, което се доказва от съвременното изследване на тленните останки на царя. Дозите арсен и живак надвишават всички критични норми. Най-пределните.
Дори царевичът Дмитрий, който бил убит в Углич (син от седмия му брак!), чието гърло било прерязано от неизвестно лице, страдал от "болестта на падането"... Това е резултатът от Каспийската война, последният акорд на победоносния марш на католиците, чийто фронт на действие се оказал много по-широк, отколкото вярвал Иван Грозни.
... Кримският хан също нахлул в московската политика като гръмотевична буря, но действията му не били толкова сложни и обмислени. Например през 1571 г. джигите, след като ограбили и изгорили Москва, не променили нищо в нея. Не можели. Техният жест бил отправен към Истанбул, който така се опитвал да посее семената на исляма: със сила. След нападението руснаците увеличили „поминъка“ на хана, възстановили града и живеели така, сякаш нищо не се е случило.
Москва винаги се е отличавала с рядко качество - оригиналност. Трудно е да се намери друга дума, въпреки че може да се третира по различни начини. Например през 1570 г. тя купува торба с меденки от донския атаман Сарък-Азман и срещу малко заплащане той ограбвал посочените от Москва полски и литовски кервани. Московчани наричали Дон Татария, земята на Донската армия. Думата прикривала мотива на бъдещата им политика: земите, които не принадлежали на царя, но влизащи в руската църковна епархия, нарекли татарски. Какво излязло от това, видяхме по-късно... Донският атаман също се съгласил да построят крепости-градове на негова земя, уж за защита от мюсюлманите. От тях, тези градове, започва колонизацията на земите на Донската армия и след Азовските кампании на Петър Велики Русия напълно подчинява Дон.
С нещастния атаман и "грабеж по поръчка" започнало руското казчество, с други думи, новите наемници в московската армия – опричниците, после стрелците.
Условията за наемане на работа на казаците, или по-скоро на донските татари, са определени в първия военен устав, приет в Русия (1572 г.). Това, оказва се, е началото на руската армия, или по-скоро на частта от нея, която вече не зависела от Кримската орда и е почти като своя за московския цар. Излишно е да казвам, че руснаците наричали атаманите и техните другари по оръжие татари, защото имали тюркски имена – Татара, Кабан, Ермак и др.
Думата "казак" все още не е влязла в употреба.
Това били особени наемници, говорейки за които трябва да подчертаем, че те са били в традицията на Изтока и някога са били наричани "хазара" на тюркски. Опричниците станали личната армия на Иван Грозни, безсмъртните хиляда ги наричали в Алтай, Персия и Партия. На Московските князе това не се полагало. Това е царска охрана. И свитата. Там винаги имало хиляда конници (загубите се попълвали в същия ден). Традиция... Тя се запазила и в Европа. Така гвардията на папата била съставена от швейцарци по същия принцип. Това са и гвардейците на английската корона, чиито високи шапки и устав ще разкажат много на знаещите хора.
От "хазарите" в Русия дойдоха стрелците, след това хусарите и драгуните, спомагателни, избрани сили, от които царската гвардия се попълвала. Тя има своя дълга история, която символизира руската политика, от варяжка, т. е. несамостоятелна, до внезапното й превръщане в царска... Знакът на новото време дошъл в Русия заедно с Иван Грозни.
Показателно е, че енциклопедичният речник извлича думата хусар от унгарската huszar, а драгун от френската dragon. Е, така е прието сега, въпреки че и двете думи идват от тюркския език. Подобно на самите воини, те идват от алтайската армия, където драконът е символ на предците.
В армията на Ахеменидите, например, имало безсмъртни хиляда телохранители и там започнали правилата, които по-късно станали правило за поведение както за хусарите, така и за драгуните. Безсмъртните командвал хазарапати, което означава "хилядник" на тюркски... Няма място за съмнение, всичко е добре известно.
Тези думи могат да бъдат извлечени от всеки език на народите по света, но първият цар извън Алтай е Кир, а охраната му се наричала Хазара, в чест на Хазар, пазителя на подземния свят, който има образа на свирепо куче. Не идват ли оттам кучетата на герба на Доминиканския орден? Не идват ли оттам и главите на кучетата в символиката на опричнината? Въпроси, въпроси, въпроси....
За опричнината, или хилядата царски стрелци може да се прочете и при Н. М. Карамзин. Но не за всичко. Топонимът Хазария също е един от въпросите: хазарите охранявали патриаршеския трон в Дербент.
Касимовото ханство е първото, което се заплело в мрежите на новата политика на царя, то лежало между Дон и Москва... Иван Грозни останал оригинален и тук, през 1575 г. моли касимовия хан Саин-Булат да заеме трона на Русия и да стане цар. Простодушният татарин, поласкан от обещанията, се съгласил да бъде Симеон Бекбулатович, с това име влязъл в историята. Но щом празненствата свършили и страстите утихнали, новият цар бил изгонен позорно от столицата, а неговото Касимово ханство било оставено в границите на руското царство... Старият цар се върнал на трона. (Тук подчертавам дебело, че въпросът може да бъде разглеждан по различни начини според източниците, на които читателят може да се позове, бел. моя!).
Русия получила и Сибир по същия "оригинален" начин. Легендата за Ермак, за когото се твърди, че е завладял и подарил тази тайга на Иван Грозни, се вписва добре заедно с другите руски митове. Но ако не беше тенгрианството, прието от Москва на Стоглавия събор, светът никога нямаше да чуе за Ермак, за този атаман без армия и за несъстоялия се негов поход.
Все пак Сибир бил част от Дещ-и-Кипчак, която доброволно се устремила към новия си владетел. Нямало нужда да се завладяват единоверците.
Първият руски цар умира през 1584 година. Той прекарал последните години от живота си в ужасни мъки и болести, бил човек без лице. Мъртъв приживе. Цветът на кожата му станал жълт, очите му приличали на рибешки, действията му били непредсказуеми, лудостта му - постоянна. Отровен човек, при вида на когото децата плачели... Не е ли оттук прякорът му Грозни?!
Той оставил след себе си не страна, а кървяща рана и бездна от противоречия: нямало власт, което вдъхновяваше врагове с различни цветове. Ако царят бе живял още една година, не се знае как щеше да свърши всичко. А то... Католиците, като пчели в кошер, обезпокоен от ливонските войни, копнеели за "победа докрай". Полша и Швеция гледали към папата, чакайки само неговото кимване да нахлуят в руското царство. Страната висяла на косъм.
На нейния престол седял слабоумният Фьодор, който дори не можел да разбере трудностите на обреченото си положение. Той се съгласявал с всички... Политиката била оставена на случайността.
Управлението преминало в ръцете на Борис Годунов, брат на царската съпруга, шурей, който започнал да управлява от името на суверена. Той бил умел човек, който, поправяйки грешките на Иван Грозни в движение, отклонил надвисналата заплаха от Москва. Първо скарал Полша и Швеция, после ги превърнал в свои съюзници. Най-малко не във врагове... Руснаците се склонили към християнството, престанали да го отхвърлят и предишната им решителност и агресивност забележимо пресъхнали. Това веднага се забелязало на Запад и натискът бил облекчен.
Имало лъч надежда за почивка, толкова силно необходима на Москва...
Борис Годунов, както следва от родословието му, е потомък на хан Чета, който напуска Ордата и отива в Русия през 1330 година. "Потомците на този род са служили на руския престол като боляри, столници, околийски, войводи и в други знатни чинове и са получили имоти от суверените", пише за тях руската хералдична книга. Фамилията Годунов е чисто тюркска. Вярно е, че се превежда неприятно за собственика - "долната част на ректума", в преносен смисъл "безразсъден, най-глупав", така го обяснява великият тюрколог Н. А. Баскаков. И добавя: това е добро фамилно име, късметлийско и много древно.
Според тюркската традиция дете, родено в годината на Свинята, се нарича с "лошо" име, защото в тази опасна година злите духове отвличат деца или ги обезобразяват. Лошото име плаши злите духове и служи като талисман за бебе. Често лошото име било тайно, известно само на близките. И го произнасяли по такъв начин, че само злите духове да могат да го чуят... Трудно е да се каже за Борис Годунов дали е бил щастлив, историческият му портрет сега е нарисуван твърде отвратително, без да щади сивите цветове, защото надиграл прекрасно католиците. Без война той връща в Русия градовете, изгубени в Ливонската война, донася мир на хората.
Най-голямото му дело е създаването на Руската православна църква. При него московчаните стават християни. През 1589 г. това най-важно събитие се състояло...
Годунов намерил изход от безнадеждни ситуации. Именно той не позволил на Русия да се превърне в папска провинция! И в същото време той е причината за Смутовете, които завинаги зачеркнали завоеванията на руските тюрки, направили ги неизвестни... Разбира се, възгледът на официалната наука за кръщението на Рус е съвсем различен, той, както отбелязват много изследователи, "не е напълно съгласуван с логиката и хода на историята".
Но... истината не може да бъде променена, за да се угоди на царя или на наместника на Христос на земята. Истината не умира. И не изчезва. Тя само се забравя. И то не завинаги!
Християнството идва в московска Русия през 1589 г., нито по-рано, нито по-късно, шестстотин години по-късно, точно! - след "официалната" дата на покръстването, то е резултат от предварително подготвена политика. Иван Грозни със своя Стоглав събор направи първата крачка, царят бил близо до победата, можел да стане недосегаем за папата, можел дори да повтори кампанията на Батий в Европа, ако не бил толкова самонадеян. Тенгрианството му дало козове, той бил на прага на света на будизма и исляма, но царят не заложил на това... Борис Годунов бил различен, въпреки че и той гледал към Запада.
Никой от владетелите в която и да е страна в Европа обаче не се досетил за такъв красив компромис, какъвто намерил той, когато заобиколил Рим и неговите ордени във виража на историята. Това мъдро решение е достойно за Соломон, но официалната руска история го опростява, като го тълкува като "учредяване на патриаршия в Москва". И толкова! Не. Това е абсолютно невярно.
В Москва, много преди Годунов, през 1448 г. е създадена митрополията на Древноправославната (Тенгрианска) църква на Дещ-и-Кипчак. Този факт показва, че към 15 век, с масовото пристигане на степния народ, традициите на арианството в Русия започват да пресъхват. Фактът е много важен сам по себе си. Ако добавим към него, че митрополията не е самостоятелна църква, а само църковна област, тогава много неща стават по-ясни... Във всяка църква има такава структура, което означава подчинение и нива на управление – епархии и митрополии.
Старата православна църква очевидно е същата църква, с която започва християнството в Армения и Етиопия, Константинопол и Рим. Същите традиции, същия произход. По-късно, с течение на времето, ги нарекли християнски, отначало били същите, каквито били в Московия. Все още не европейски! Тоест, без боичките на западната култура. Алтайски.
В московска Русия, както е известно, приобщаването към западната култура започнало късно. До последния момент страната се стремеше да запази изразителното си източно лице.
Същите В. Н. Татишчев, Ф. И. Успенски и други историци назовават конкретни епархии, които са били част от Староправославната църковна "държава". В същото време авторите се съгласяват помежду си, че тези епархии са съществували преди Московската митрополия. Например, Брянската се споменава в хрониките на 9-ти век, имало манастир, където бяха погребани църковни владици. Имало е и епархии в Елец, Казан, Киев, Рязан-Муром, Сарай, Тамбов, Владимир-Суздал и такива, разположени в Сибир, Казахстан, Средна Азия и Кавказ. В рамките на епархиите имаше митрополии... Това бил огромен институт на Единобожието, който съществувал в Дещ-и-Кипчак в продължение на векове. Батий хан, внукът на Чингиз хан, е първият, който започнал да го унищожава.
504/242
Ами ако..... ммм? Тогава?!
Интересуват ме по възможност фактите, доколкото ги има, разбира се. Дори не толкова историческите съчинения, на които се опира историята, трябва ми събитието, а защо и как се е състояло, се опитвам да преценявам сам.
Не съм съгласен да ми липсва критичното мислене :), много повече ми липсва диалог с мислещи хора, примирих се вече. Политически ангажименти нямам, няма и да имам.
