"Руската карта"
Пожарът, запален от инквизицията, утихва едва през 16 век и доминиканците изпълнили мисията си: унищожили всички следи от присъствието на тюрките в християнския свят.
Те били заменени от друг орден на Църквата, йезуитите, които подобно на художници и мазачи почиствали дупките и кървавите петна по стените на Европа. Именно те подчинили всички университети, създали нови езици и архитектура, пренаписали книги книги и прерисували картини, освободили архивите от "страшната варварска следа"... С една дума, те реорганизирали европейската култура по свой начин и направили фасадата й такава, каквато е позната днес – без Небесния Бог и без тюрките. Малко хора вече помнят Тенгри.
Появата на йезуитския орден в средата на шестнадесети век се дължи на Игнатий Лойола, този гений на интелектуалната война. По същество Лойола прави това, което прави Чингис хан, той измисля принципно нови тактики и оръжия, които позволяват на малък монашески орден да подчини Запада, Църквата, а след това и останалия свят. Не е преувеличено да се каже, че йезуитите са върхът на тюркската духовна култура, която е била трансформирана и трансформирана от католицизма. Звучи спорно, може би дори обидно, но...
Необходима е отделна книга, за да се разкрие подробно неочевидното, скрито в родословието и името на Лойола, в структурата и принципите на най-известното му братство. За него се знае, че е родом от "варварско" имение в Испания, най-католическата от всички католически страни. Знаел родния си език, бил отличен ездач, отличен фехтовач, свирел на комуз. Преведена от тюркски, фамилията му означава "да водиш, да придружаваш дракона", родът му бил сред тези, които съпровождат избора на царя. Тоест, боярите... Майката на Лойола, Дона Мариана Саес де Ликона и Балда, е от много древното и благородно семейство на балтите, което вече споменахме тук... В основата на ордена той заложил алтайския манастирски устав, но трансформиран и доведен до такова немислимо съвършенство, че се получил "механизъм" за унищожаване на тюркската култура.
Тюрките в Европа, измисляйки най-сложни методи, винаги са се опитвали да се отърват от собствената си сянка, но никога не са успявали, затова е необходима нова книга за йезуитите, на корицата на която би била змия, поглъщаща собствената си опашка.
Ами ако вярата е различна, но заветите са еднакви?
Йезуитите извършили интелектуалната инквизиция, смътно наречена Ренесанс. Ренесанс на какво? Не уточнили... В същото време "епохата" на Великите географски открития достигнала планетарен мащаб, засягайки съдбата на цели континенти. Това високопарно название прикривало идеите на манихейството, които доминирали в политиката на Църквата. Мечтата за неограничена, вселенска сила се носела от тях. Появата на венецианските, генуезките, испанските и португалските колонии разширила границите на християнската империя още по-далеч, отвъд бреговете на Европа.
Придобиването на колонии е целта на откриването на нови земи и нови времена.
Това били двата аспекта на политиката на Запада: самозащита и желание за световно господство. Ренесансът и географските открития разкрили тайните на Рим, които вече не били загадка за никого. Те впрочем никога не са били скривани, както показва цялата история на късното Средновековие.
Колониите се разраствали, защото Изтокът позволил да бъде колонизиран. Потомците на Чингиз хан съсипали и пропиляли всичко, което техният велик прародител събрал. Далечният изток, Средният изток и Близкият изток загубили всичко. Вече нямало сила, способна да отблъсне християните. Имало само гнил пън, напомнящ на дървото, под сянката на което доскоро лежал половината свят. Не дух, не желание, а само прах. Това се усещало особено след 1396 г., когато куцият Тимур преминал като торнадо през Златната орда и я опозорил като булка... Тюркската държава, предала вярата на предците си, умирала. За нея не можело да има друго бъдеще. Единствено мъчителната смърт, на която сама се обрекла.
Историята на Хубилай, внук и любимец на Чингиз хан, е илюстративна. Той наследил Китай, но нещата се развили печално, както и за останалите Чингизиди. Още през 1271 г. след дълга дворцова интрига Кубилай бил принуден да върне китайската писменост в канцлерството, китайския етикет в двора, сам да приеме будизма и да приеме китайското име Шицу, а династията да се нарича Юан. Той повече не бивал признат за владетел.
В отговор внукът на Чингиз хан поискал да посее морава със степен пелин пред прозореца на двореца си. А вечер, гледайки малката поляна, той казвал на децата: "Помнете предците си, пазете тази поляна, това е тревата на скромността".
Пелинът обаче не означавал нищо за децата, те били отгледани от китайците.
Чингиз хан с новия си ред на наследяване на трона пропъдил ангела-пазител на тюркския свят. Напускането на духа на степната страна било неизбежно... Родът с нецарска кръв, който бил на власт, не можел да даде цар, това се знаело и преди, всъщност тюрките винаги са живели с това правило. Така тяхното общество се отличавало в Персия, Индия, Задкавказието, Северна Африка и Европа. Навсякъде. На никого не било позволено да променя това, което Бог е дал, дори на Чингиз хан, без значение колко велик е бил. Обаче...
До залязващата Орда се раждал нов живот, където всичко ставало различно, по старому, където Московската Рус, изгубената перла на бившия Изток, ставала все по-силна. Тя, която приютявала аристократите на Ордата, си спомняла миналото и така все повече занимавала Рим. Тя все още не беше страна (владетелят й се утвърждавал от Великия хан), нямала собствена история, но имала шеметна перспектива и била уловена от упорития поглед на Запада.
Църквата забелязала, че на арената на политическия живот в Източна Европа навлиза ново общество – тюрките, скъсали с тюркския свят. Изгонени от Ордата, служещи на варяжката династия на Рюриките, те вървели към висините на властта на изток.
Тези хора носели нови имена, но не забравяха родния си език, ревностно пазели националните си дрехи и обичаи, които всъщност отличавали тях и московската Рус до XVIII век, т. е. разгула на Романови... Тук се повтаряло познатото, създавало се ново царство по стария, алтайски модел. То укрепвало и Москва станала главен град на Русия, столица на все още несъздадена страна. Това се усещало особено от 1325 г., при царуването на Иван Калита, внук на Александър Невски, когато московчани доброволно се съгласили да бъдат събирачи на оброка за Златната орда, нейни бирници.
Изглежда, че Алтай смятал за позор да служи на другите, но по някаква причина московчани пренебрегнали този адат. Те разбирали, че всяко време има свои собствени правила на честта, да събираш данък е печелившо и необходимо... Защо? Как биха могли тези, които винаги са ги ценели принципите си, да ги предадат? Тук има много въпроси.
Така започнала московската Рус, с въпроси.
Значителна част от данъка "от цяла Русия" оттогава оставала в Москва, това-онова вземали в повече, едно-друго крадяли, не се разминавало без това, но надвзетото отивало в полза на Рюрикови, укрепвало бъдещата царска династия. Очевидно "новите руснаци" са знаели за алтайските корени на московския княз и са гледали на своя управник като на единствената легитимна власт. Те се заклевали във вярност към нея и й служели. Те я укрепвали... Ето защо цели семейства от Ордата заминавали за Русия и след Батий.
Малко се знае за генеалогията на Рюрикови, изглежда, че е умишлено скрита, но според летописите, например Бертинските анали, през 9-ти век ги наричали кагани на русите, скандинавските саги от 10-ти век ги наричат конунги. На руски изглежда като едно и също – велик княз, владетел на област, на княжество. Но на тюркски не е така, имало много важни нюанси в тези титли, които разкриват много... Както вече отбелязахме, сред тюрките владетел на такова ниво би могъл да бъде човек с царска кръв, такава е Божията воля. Владетел с неограничена власт и задължителна отговорност. Той плащал за неуспехите си със собствения си живот... Чингиз хан лишил властта от отговорност към обществото и така го убил.
Става по-ясно защо титлата "каган" изчезнала в Ордата и защо си спомнили за нея в Русия. Изразът "кьок-хан" (кок-хан-коган-каган) означавал "небесният хан", т. е. "изпратен от Небето на власт". Неговото обяснение и превод обаче ще бъдат по-правилни, ако вземем предвид, че думата "хан" в древния тюркски език е означавала също и "кръв". Владетелят със синята (небесна) кръв. Това е буквалният превод на титлата... Оттук идва и изразът "синя кръв", който се споменава дори в стиховете на скандинавските скалди и френските трубадури.
Точно същото езиково отражение може да се види и в друг добре познат израз, "бяла кост". "Аксуек" е тюркското название за роднините на кагана, неговото обкръжение и най-висшето благородничество. "Аксуек" означава "бяла кост", но друго значение за него е "благородник"... Това е игра на думи. Без да я обясним е трудно да разберем историята на раждането на московска Русия, тя губи своята логика и нейните събития губят своя смисъл.
Данъкът давал възможност да се подчинят други руски земи: някои чрез отстъпки, други чрез страх или хитрост. Плячка на московчани станало и самото Владимирско княжество, на територията на което се намира Москва, от 1328 г. то се изгубило. Това довело до преместването на руския митрополит в новата столица, при Иван Калита. Така московският княз ставал велик княз, което съответства на тюркската традиция на двувластието.
Москва вземала много, живеешела богато под закрилата на ханската армия, градът на бирниците не познавал други занаяти. И не искал да ги знае. Иван Калита тихо, без войни, разширил влиянието си, утвърдил се уверено, той бил признат за велик княз, т. е. за глава на рода Рюрикови.
За добро или лошо, от него зависело благосъстоянието на Владимир и Суздал, Новгород и Псков, Ярославъл и Твер – всички руски поданици на Ордата. Князът спокойно смазвал своите братя-съседи, работата му е продължена от сина му, Иван Красни, друг "събирач на руските земи". Доходите им нараствали и били стабилни, оттук и тяхното влияние и уважение. Сериозна конкуренция на Москва били само Твер и Казан, където се заселват същите изгнаници на Ордата. Те били във вражда помежду си.
Враждували отчаяно. Може да се твърди, че враждата на руските княжества в епохата на Златната орда се водела за правото на тлъстия кокал, паднал от масата на Великия хан. Тверь или Москва. Нямало други причини за вражда. Само властта, приближаваща към масата на хана. По-точно, към заветния кокал.
Властта давали кожите – самурените кожи, те обсебили както московчаните, така и тверските граждани, изправяли руските конунги (князе) един срещу друг. Други съкровища, с изключение на кожите, не били известни в Русия, тях и взимали... Оглеждайки се наоколо, мекото злато след това "преливали" в жълто злато, във власт. Струвало си риска и притеснението, защото до средата на XIV век нито Москва, нито Твер имали собствени пари и пазари, нямали собствена търговия, защото не произвеждали нищо, руските търговци след това минавали през Ордата, за да купуват стоки в Иран и Индия. Пътуването било дълго и опасно не само за контрабандните кожи.
Вниманието им започнало да се привлича от Запада, напомнящ им за себе си с полулегална търговия и случайни сделки. Не Изток. Европа искала да купи руските кожи, давала злато, а с него и надежда. Тази търговия позволявала тайно от Ордата да се продаде излишъкът от оброка от "цяла Русия". Това било просто ежедневно изчисление, на което Западът всъщност разчитал, то започнало да подтиква Москва, напомняйки й за миналите традиции на Новгород.
Те, тези традиции, отворили вратички за московчани към пазарите на Европа, отдалечавали ги от потисническата Орда, но всичко трябваше да бъде легализирано, узаконено. И това изисквало подчиняването на "Велики Новгород", за да могат Ханзейските търговски офиси, които контролирали пазарите на Северна Европа, безопасно да изпращат кораби за московска контрабанда.
Била предприета сенчеста афера, не може да се нарече икономическа война, силата на Новгород била несравнима. Интервенция също. Шансът на Москва да спечели тази стратегическа операция бил нищожен, тя можела да спечели, но не със сила, а с политика. С неочаквана маневра, например. И тя спечелила, блестящо изигравайки "руската карта".
Какво е това? С две думи, това е вид идеологическо оръжие за манипулиране на хората, за да се повлияе на тяхното съзнание и поведение, и да ги направи свързани с чужда етническа среда. Може да се каже също, че това е верига от стъпки във вътрешната политика на "Цялата Русия", насочени към създаване на руска държава и нова руска култура. Накратко, това било идея, която позволила на Москва да обедини Русия и да стане неин ръководител, измествайки Новгород, Твер и всички останали конкуренти далеч встрани.
Изобретението не е ново, работело е от епохата на Римската империя. Обновили го византийците в България и Сърбия, възприели го католиците в Западна Европа. Това били укази и декрети, които променяли националността на хората и ги приковавали към политиката на зараждащата се държава. Венедите, вепсите, някои от финландците, марите, тюрките и варягите били наречени руснаци едновременно.
Нов народ. Преди това името се отнасяло до варягите (норманите). Сега за всички. Руснак означавало жител на Русия, поданик на Рюрикови.
Според Бертинските анали, скандинавските саги и други ръкописни източници от онова време, терминът "русин" (Рус) се отнася за царския род. До 10-ти век значението му се разширява, защото самото понятие "Рус" се променя. Преди това крайбрежието на север от Стокхолм, където имало царско наследство, също се наричало Рус, но се появили наследствени имения на норманите от другата страна на Балтийско море и всички поданици на норманите започнали да се наричат руснаци.
Тази трансформация е често срещана при тюрките. Така тези, които били подчинени на клана на Кир, с времето били наречени киргизи, тези, които били подчинени на клана на Барс, се наричали Барсили или парти, тези, които били подчинени на клана на Кушан, се наричали кушани и т. н.
Терминът нямал ни най-малко етническо значение, без намек за духовно или кръвно родство, без обща култура. Един гол смисъл. Отнасял се до населението. Но... Направил всички свои. Братя. Съграждани. Това бил политическият успех на Москва; нито Киевска Рус, нито Новгородската република достигнали до такава елегантност на мисълта. Решението било просто гениално.
Едната дума, само една дума обединила разноезичните васали на Ордата, давала им шанс да създадат държава...
Русин означавало не ординец! За ординците, пристигнали в Русия, това било достатъчно, новото им име им позволявало да се вкоренят в чужда етническа среда, да се впишат в ново общество и да се чувстват като риба във вода... Каракуда, шаран и щука плували един до друг. Привидно невинното словотворчество окрило удивителни хоризонти. Разбира се, никой не видял намесата на Запада в това.
Това бил първият контакт на Рим с политиката на Москва, християнството започнало атака срещу арианството, срещу последната му крепост в Европа, която оставала само в Русия.
Разбира се, отстрани не изглеждало като борба между две религии. Съвсем различно. Велика Русия се "събирала" по собствено желание; князът на Москва завладявал съседните земи; Новата руска култура се раждала от само себе си. Но така, от само себе си нищо не се ражда в живота. Всичко си има причини и следствия. "Руската карта" на Москва повтаряла това, което било известно от епохата на арийците, имало "котел", където културите на различни народи били разтопени и сготвени, но този път готвач с папска тиара на главата стоял до "казана". Приготвял ястията и менютата, слагал трапезата и гощавал арианите с храна, приготвена по християнски рецепти...
Политиката на Европа така или иначе се ръководела от Рим.
Бракът на московския княз Иван III и гръцката принцеса София Палеолог, състоял се през 1472 г. по инициатива на папата, отваря очите за много неща в тези случайни събития. Той обяснява много. София, ученичка на папата, управлявала в Кремъл, одобрявала решенията!
"Руската карта" привлякла Рюриковича, защото позволявала на московските ординци да проникнат в Новгород като братя и да развалят новгородското вече. Рим чрез възпитаницата си умело ръководел с ръцете на московския княз... Разбира се, събитията не се случвали за един ден, нито за една година. Отслабвайки лековерните новгородци с изнудвания и клевети, увеличавайки данъка им, Иван III действал чрез семейните връзки, чрез правилата на династията. Той провокирал събитията колкотоможел, докато през 1478 г. не се появил лично в Новгород. И градът се подчинил на "цялата му воля".
Това била чиста победа на руската Москва над руснаците. Другите новгородци, някои от Рюрикови, са отведени в Москва, някои по-обикновени преселили в пустинята, за да отслабят варяжкия клан в Русия и да укрепят московския.
Протежета на московския княз са изпратени в Новгород измежду военнослужещите. След това, очевидно, градът станал пълноправен Новгород, а не Холмгард.
Настъпвали големи промени, нова столица и нов владетел навлизали в политическата небесна твърд на Русия, въпреки че били подчинени на Ордата. Не само роднините на княза били изведени от Новгород, но и вече-камбаната, символ на свободата на Северна Русия, била окачена в Московския Кремъл, на камбанарията, за да "бие с другите камбани"... Руското братство, съставено от "другите", придавало значение и на биенето на камбаните.
За да знаят всички къде да звънят. И как.
В името на обединяването на народа основали нови манастири по арианския устав. Или по-скоро по Алтайския. Един от тях е Калязинският манастир, където синът на болярина Кожа служел като игумен, който от малък приел монашеството и името Макар (Макарач), което на тюркски означава "велик владетел", "велик арий", името му по-късно е променено по "гръцки" начин, на Макарий... По това време отношението към религията в Русия е сериозно, защото арианството не само обединявало многоезичните народи, но и давало право на московския княз да стане цар в близко бъдеще.
И въпреки че името "руский" все още означавало данъкоплатец на Москва, то не смущавало. Напротив, изглеждало естествено, защото животът се променял в полза на зараждащата се Московия. А "Господин Новгород Великий" се изгубил в шума и суетата на новия живот. Скоро северното пристанище на Русия се превърнало в извъндържавен град. Той, после Псков... Тук има има дълга, ненаписана още история, но падането им е резултат от умишлената политика на Рим, който имал свои собствени интереси в Скандинавия и европейския Север. Тези градове били негови конкуренти.
С ум и само с ум Москва победила, нямала друго оръжие... Изненадващо, завземането на Северна Русия се състояло пред очите на Ордата и не предизвикало подозрение! Защо?
Защото събитията там се възприемали по съвсем различен начин, отколкото в Новгород, те виждали усилията на московския княз. Иван III завладявал един след друг Ярославъл, Новгород, Твер, Вятка, Перм и други княжества, а Ордата го приветствала като поддръжник на Великия хан, верен негов слуга. Благодарили му с подаръци. Това, може би, красноречиво показва не успехите на московската политика, а по-скоро късогледството на властите на Ордата. Тя вече не умеела да забележи нищо.
Строго погледнато, Ордата нямала сериозни проблеми с московска Рус до 1497 г., когато приемат Съдебника, който предписвал нормите на съда и апарата на насилието, и установявал изпълнителната власт, която е еднаква в "цяла Русия". С други думи, докато Рус не се отдалечила от Ясата на Чингис хан. Документът провъзгласявал руската държава, субект на правото, но и това не е забелязано в Ордата. Те били очаровани от Москва и нейните успехи.
Очевидно този възторг е плод на оценките на папските съветници, които още от времето на Батий хан се установили в столицата на Златната орда и влияели на нейната политика... Съмнително? Съвсем не. Въпреки че изглежда съмнително. В Сарай имало огромен "западен квартал". И не само един. Петата колона е създадена в Ордата от самия Батий.
И Московският Съдебник станал правен паметник на епохата, въпреки че на страниците му се излагало тюркското право, което използвали в Европа, Близкия изток и Китай. Московчани, без да знаят, продължавали традициите на Дещ-и-Кипчак в Русия. Те не биха могли да постъпят по друг начин. Отново взели това, което знаели... Това е тайната на човешката природа и тя се проявила и в "руските тюрки". Където и да живеели, те правели това, което традициите на техните предци диктували. Разбира се, те се опитали да променят тези традиции, за да вземат предвид условията на новия живот, но, както се казва, "миризмата на мускус оставала". Винаги.
Московската юриспруденция не се родила сама, тя съдържа "ордала", съдебния дуел или "Божия съд", а за основен се смятал камча (камшик) – "майката на реда", върху която е изграден "московският закон". Тюрките не биха разпознали нищо друго... Документът не се разминавал с Ясата на Чингиз хан, но, разбира се, имало и различия. Например, Иван III приел титлата "Суверен на цяла Русия и велик княз Владимирски, Московски, Новгородски, Псковски, Тверски, Пермски, Угърски и Булгарски", което също е в тюркската традиция. Заглавието показваше размера на "ордата", т.е. тези, които стояха зад нея. Още една стъпка и владетелят ставал цар на арианска Русия, но за това трябвало време. И воля на Всемогъщия.
Има основания да се смята, че всъщност заглавието е звучало различно, то е включвало думите "каган" и "хан". Не е възможно да се установи това сега, защото документите от този период са "изчистени" или унищожени, но от това, което не е докоснато от цензурата, е видно, че князете в Русия са били наричани ханове и бекове. Например, така тверският търговец Афанасий Никитин пише в края на 15 век за владетелите на Русия. Същите препратки се намират и в други документи от онази епоха.
По същия начин, съдейки по същите източници, в молитвите към Бога в Московска Рус се обръщали с: Тангри, Алла, Худай, Дангир, Гозбоди... Такива призиви не могат да се нарекат случайни.
Разбира се, "събирането на Русия" протекло по различни начини на различните места, но се усещала единната ръка, която вършела работата. През 1463 г. пада Ярославското княжество, а през 1474 г. Ростовското княжество. През зимата на 1478 г. Велик Перм е изтощен, след това Твер и Вятка. Някои князе сами дали земите си на Москва, като й поверили грижата за децата си. Други, след като продали всичко, отишли на служба в Кремъл. Други, осигурявайки мирно царуване приживе, й завещават земите си след смъртта си... Решавало се семейното дело на Рюрикови! Най-силният взел властта, той обединил не Русия, а своя тухум. Така е по-точно.
В Русия княжествата не били независими, а наследствени, "удел" (имение, земи) е делът на члена на княжеския род в родовото владение. Апанажите се управлявали от член на семейството на великия княз, т. е. главата на рода Рюрикови. Това са правилата на тюркската юрта.
Руските князе били роднини... Но, по волята на съдбата те влезли в руската история под различни фамилни имена. Например Шуйски, тяхното родово гнездо се намирало в Шуя (оттук и фамилията), те очевидно са братовчеди на московските Рюрикови. Този род играе важна роля в руската държава - най-видните боляри. Неговите представители се наричали Шуйски, Скопин-Шуйски, Глазатие-Шуйски, Барбашини-Шуйски, Горбатие-Шуйски, след което представката "Шуйски" била отделена от фамилията. И сякаш клонът на царския род започвал наново.
Татишчев в своята "История Российская", цитирайки западни историци, пише следното за Шуя: "Рус... нарича се още Хунигард, защото там е било първото селище на хуните. Нейната столица била в Шуя... Столичен град на русите... там е Хива или Шуя". Тези думи са ценни, защото са написани през 18 век, когато тепърва започвала корекцията на руската история. Както виждаме, информацията за Русия и руснаците е била доста по-различна от тази, дадена по заповед на йезуитите в по-късните руски "истории".
В интерес на истината, в двойните фамилии и тяхното разбиване имаше "объркване", или по-скоро разделение на рода на колена. Колкото повече колена от предците, толкова по-благороден е човекът, който носи името, това е известно. В същото време раздробяването маскирало царския род, младото му поколение, което вече е било самосъхранение, то се проявява в Ахеменидите, Аршакидите, самите Рюрикови, техните близки роднини, например у същия Вилхелм Завоевателя и другите нормански владетели, които са представители на същата царска династия, породила другите европейски аристократични родове
Например във франкската държава първата кралска династия на Меровингите има същите корени като Шуйски. Само за разлика от последните, тяхното родово гнездо не е било в Хива (Шуя), а в Мерв. Оттук и прякорът на тези царе, синеоки, руси, като роднините им от Алтай. Тюркският произход на тези франкски крале е толкова очевиден, че епископ Григорий от Тур в своята История на франките избира да не споменава името на Меровингите. Въпреки че, може би, тези имена по-късно са зачеркнати от църковната цензура.
Име (на тюркски im означава "знак", "парола") е знак за съдба, паролата на предците...
Така от времето на Алтай се е запазило свещеното семейство на царете. Той е направен безсмъртен.
Москва на Иван III узрявала и ставала просперираща. Имало войводи с дружини, но те не можели да защитят града, Рус нямала право на армия, тя била ограничена от споразумението с Ордата... Тук отново излиза "тайната" на руската военна история – как Москва, която нямала войски, е събрала Русия, водила войни и ги спечелила?! Има два възможни отговора. Или не е имало войни, или те са измислени! А войни наистина не е имало.
Например битката при Куликово поле през 1380 година.
Легендата за битката при Куликово поле е измислена през XVIII век. Идеята е дадена от германеца Кранц, който през 15 век написва книгата "Вандалия", в която се споменава битката между руснаците и Ордата през есента на 1380 г. на река Синя вода. Руснаците спечелили, отвели много добитък... Това е цялата информация, на която се позовава "летописният източник", на който се позовават други историци. Епизодът, каквито има хиляди, с него започва легендата за битката при Куликово поле, за монаси с езически имена от Троице-Сергиевия манастир и много други.
Германецът обикновено наричал норманите руснаци, той бил добре запознат с географията, знаел, че река Синя вода е приток на Южен Буг, това е Украйна, че Бяла Рус се борела за руснаците, тя била във вражда с Ордата. Тя имала армия. За същото обаче пише и Карамзин в бележка под линия към основния текст на своята "История...".
Така или иначе няма следи от битката на Куликово поле... И никога не е имало... По едно време Руската църква се противопоставила на свободното тълкуване на историята, защото животът на свети Сергий Радонежки и други фигури на Русия, които нямат нищо общо с "армията" на Дмитрий Донски, е поставен под съмнение. По-късно обаче Църквата се поддала на натиска на политиците.
Дмитрий Донски не познавал военните дела, "бидейки дете на незлобата", както казвали съвременниците му, той бил плах и болен човек, "до края на живота си пазеше скромността на момиче... и носеше вретище на голото си тяло", т. е. знак на скръб и безсилие. Прекарал есента на 1380 г. в Кострома.
Князът никога не е държал меч, но става руски национален герой при Петър Велики и руски светец при президента Горбачов, т. е. пет века по-късно...
Легендите, които се появиха в историята на Русия, са политиката, нейната игра, освен това тактиката на Запада, която беше инициирана от император Константин, когато обявил християнството. Ако Евангелията са съставени, тогава защо да не можем да измислим живота на Дмитрий Донски, Александър Невски или други герои от по-малък мащаб? Ето, измислихме... Тези гръцки традиции идват в Москва през 15 век. По това време думата "славяни", адресирана до руснаците, се появява тук за първи път. Не я произнесли силно, а уверено. Идвала от Кремъл!
Разбира се, нов народ в Русия не се е добавил, всички си оставали същите, но думата с етнически признак попаднала в двора, тя укрепила "руската карта".
Това западно slave, както е добре известно, се е озовалo по различни начини в Източна Европа, а в Москва е утвърдено при София Палеолог, гръцка принцеса. То носело духа на Византия, която оттогава влязла в порите и пукнатините на Кремъл и се превърнала в същност на руската политика. Гърците, загубили Византия и Константинопол през 1453 г., гледали на Русия като на спасителна сламка, те се нуждаели от съюзник в борбата срещу мюсюлманите и католиците. Първото им "подстрекателно" писмо, написано с полутонове, стигнало до московския княз още през 1393 година. Но нямало успех.
Гръцката идеология, както и самите гърци, не изглеждали достойни за вниманието на боярите. Въпреки това гърците предизвикали полемика сред руското духовенство: свалянето на Московския митрополит Исидор може да е резултат от техния интерес... Тук има една мрачна и много сложна история, която няма как да се разбере. Но остава фактът, че Руската църква (митрополия) е разделена на източна и западна партии. Едната останала в същата позиция, другата преминала към християнските (униатски) правила. Първата се установила в Москва, втората в Киев.
Страната на Рюрикови е колония на Ордата, поради което нейната външна политика се провеждала от Великия хан. Но комуникацията на ниво духовенство не била забранена, в традицията на Ордата имало религиозна толерантност и Западът я използвал в своята политика.
Има мнение, че в Русия е имало гръцка църковна власт. Това не е вярно. Карамзин цитира примери за застъпничеството на великите ханове по отношение на Руската църква и нейните митрополити. Така през 1313 г. митрополит Петър пътува до Ордата и получава от хан Узбек грамота за правото да води църковни дела.
Такива грамоти получавали и предишните митрополити. Това се доказва от текста на документа: "... Както предишните царе им даваха грамоти и издръжка им даваха, и ние следваме същия път и същите грамоти, които им даваме, нека Бог да ни даде." И, спазвайки традицията, ханът забранил на Рюрикови да вземат данък от Църквата, защото митрополитът и цялото му духовенство "се молят на Бога за нас, бдят над нас и укрепват нашата армия".
Москва била много по-добре запомнена от Рим, който нарекъл митрополит Исидор "кардинал и папски легат" в Русия. В отговор Исидор, който се появил в църквата с латински кръст и споменал папа Евгений в литургията, веднага бил отведен в ареста... Руснаците не искали да бъдат християни, украинците се съгласили... Изгубенаta в горите страна на Рюрикови влизала в сферата на интересите на Западната църква и се подготвяла да вземе ако не ролята на плацдарм, то поне на редут в атаката на християнството срещу мюсюлманския Изток. Ето защо София Палеолог е запазена за московския княз, въпреки че ръката й е искана от френския двор и от други католически владетели на Европа. Защо?
Отговорът не лежи на повърхността.
Оказва се, че не само интелектуалният елит отличавал Москва, но и нейното изгодно географско положение. Тя седяла на тила на Златната орда, на най-уязвимото и незащитено място, на север. Седяла огорчена, унижена, тайно жадна за отмъщение и кръв. Мнозина не можели да простят унижението, нанесено от Батий. Това е, което привлякло християнския Запад към московчани, той искал съюзник, чиито слабости могат да бъдат използвани в подходящия момент. И за да се изпълни замисълът, бил съставен хитър план.
През 1469 г. кардинал Бесарион, грък, приел католицизма, изпратил емисар в Москва при вдовеца княз Иван III. Целта на визитата – сгледа с племенницата на бившия император Зоя Палеолог, посланикът донесъл неин портрет, главното обяснил с думи. И го направил с дипломатически такт, като казал, че булката е предназначена за друг, но брачната им партия при определени условия може да не се състои.
Това е добре практикуван метод на католическото духовенство - да въвежда управниците на тюркските страни в Църквата чрез жените им. Така станало с лангобардите, с бургундите, с англичаните. Вярно е, че им изпращали красавици, срещу които е трудно човек да устои, а тук от портрета гледала не красавица, а позастаряла девица с подпухнал вид. Изпращайки портрета на булката в Москва, папата се ласкаел с надеждата, че момиче от императорското семейство, възпитано при Апостолическия престол, рано или късно ще склони съпруга си към християнството... Това бил детайлно обмислен ход.
Московският княз харесал предложението да се сроди с Палеолозите, той разбирал какви ползи обещава този неочакван брак. Князчето, събирачът на оброка, човекът, който бил мразен от всички, щял да стане византийски император при благоприятни обстоятелства. Кой може да устои на такова великолепие?
Перспективата само стимулирала "събирането" на Русия. Играта тръгнала ва банк: условностите и правилата за приличие били отхвърлени. Москва се съгласявала на всичко, стига да... Но тук, в картината на мимолетните събития, се появява нюанс, който не бива да се пренебрегва в бъдеще. От каква вяра е била гъркинята? Не е ли от католическа? Защо си е сменила името? Брат й Андрей бил католик и най-големият авантюрист, той успял да продаде титлата си няколко пъти подред... Другият й брат приел исляма... Това семейство било много странно.
Москва, която се готвела за сватбата на княза, оставала арианска и четяла молитви на тюркски. Затова московският княз получил грамотата на хана да управлява, както е обещано в Ясата на Чингис хан. Ако вярата му била друга, той щял да бъде затворен не в Кремъл, а в затвор.
Излиза, че заради брака самата булка се е отказала от християнството? Така изглежда. Но няма нито един ред за това, поне не и в добре познатите книги. Независимо от това, руската хронология не крие факта, че християнската църква на гръцкия обряд е създадена в Русия след пристигането на гръцката девица - при Борис Годунов, който през 1589 г. я формализирал според всички правила. Но повече за това по-късно.
... Този династичен брак се състоял на 1 юни 1472 г. в Рим, в базиликата на Петър и Павел. Заради него руснаците се задължили да поставят латински архиепископ в Москва, да му създадат условия. Да дадат привилегии на Ордена на тамплиерите, чийто хора ще дойдат в Русия под прикритието на търговци. Нещо повече, самите московчани поискали от папата да им назначи свой посланик и съветник, "който, след като се допита за вярата им, ще поправи погрешното".
Това са автентични думи от писмото на Иван III до папата, в което князът заявява своето "подчинение на Римската църква". Изглежда, че всичко е ясно? Не, нищо не е ясно. Лъжливи обещания и задочен брак... Дори когато емисарят на папата предава писмото на княза, в Москва се вижда комета, "опашата звезда" и го приема като знак на Небето, ето, виждате ли, и то одобрява лъжата. В отговор веднага било написано опасно писмо, което означавало скарване с Ордата, но отваряло пътя към Запада. Съставили набързо, без да знаят, че адресатът, папа Павел II, е починал и че папа Сикст IV седи на трона. Грешката била поправена в Рим. Руският посланик "изчистил" текста по свое усмотрение, вписал ново име и добавил нещичко от себе си, за което по-късно бил наказан. Така започнало присъствието на Москва в Европа - с фалшификации и лъжи.
Всичко обаче минало възможно най-добре, посолството било прието на най-високо ниво, повярвали му. Изглеждало, че впечатлението е направено. Булката била изведена на сватбената церемония от благородните дами на Европа, свитата се държала на царско ниво, но... Младоженецът отсъствал и това придавало необичаен вид на сватбената атмосфера. Оказва се, че той не е знаел за церемонията.
По време на церемонията излязъл и друг куриоз, който объркал мнозина: хората, представляващи страната на младоженеца, нямали пръстени, толкова неочаквана била сватбата. Тук обаче се намесил и руският посланик, който казал, че пръстените не са обичайни в Русия, макар това да не било вярно. Въпреки това церемонията била доведена до край. Нейната припряност удивила папата, дори той не очаквал толкова бърз изход.
На следващия ден папата изразил недоволството си от факта, че бракът е бил сключен, без да се уведоми московския княз (херцог). Може би тези думи на назидание са били поза от страна на първосвещеника, в чийто дворец била отгледана булката. Може би това била задкулисна политика, която булката и младоженецът започнали зад гърба на папата. Всичко било възможно в тази невероятна сватбена история, която се превърнала в повратна точка в съдбата на Русия.
Междувременно младоженката получила поздравления и при нея идвали хора от цяла Европа. Цял месец празненствата продължавали в Рим. Москва упорито мълчала. Накрая, снабдена с препоръчителни писма, младата жена отишла да се срещне с мъжа си. По пътя я посрещнали със скъпи подаръци и благородниците смятали за чест да държат юздите на конете й. На 1 септември тя пристигнала в Псков и се случило неочакваното. Принцесата, която била подкрепяна от папата и която му дължала своето благополучие, забравила всичко, на което била научена. Тя получила благословията на руските свещеници и се вслушала в молитвите им.
Било откровено предизвикателство. Увещанията на папата и слугите му се оказали празен звук, скритото двуличие на принцесата се разкрило напълно. Такова предателство не се очаквало от възпитаницата на Рим. И работата не свършила дотук.
На входа на Москва папският легат Антоний, който придружавал съпругата-годеница, трябвало да излезе напред и да прекоси града с латински кръст. Той направил същото в Псков и други руски градове, излизал с червено наметало и червени ръкавици и правел кръстния знак. Но не му било позволено да кръсти Москва от самия княз, който доскоро се кълнял във вярност и послушание в писмо до папата. Князът изпратил болярин, който откраднал латинския кръст, а посолството нямало друг кръст.
Замирисало на заговор.
Явно е имало заговор. По тайно споразумение с булката, преди да влезе в Москва, тя била кръстена в арианската вяра и я нарекли с ново име, съзвучно с тюркския израз "саф ий" (следвай пророчеството). Това ли е било условието на младоженеца? Не знаем. Може би. Най-малкото Зоя Палеолог напуска Рим, а София Палеолог влиза в Москва. Тогава се състояла втората сватба, този път според източния обред, едва след това принцът я докоснал... Племенницата на византийския император отново нарушила указанията, била изпратена в Москва като посланик на Църквата, шпионин на Рим, но не станала такава. И трябвало да си плати, защото през 1439 г. гърците подписали Флорентинската уния, в която признали пълното си подчинение на папата.
Всъщност всичко се оказа различно, принцесата започнала политическа игра с много далечно продължение. Пионката в играта й бил съпругът й, а парчетата били руският народ, когото тя нарекла славяни според гръцката традиция. Тези непознати не заслужавали друго име, великата княгиня на Русия живеела според византийските правила, със собствена представа за народите и поданиците.
Съдбата на тази жена била властта, тя мислела за нея, къпела се в нея...
А за московското княжество пламнало сериозно наддаване. Западът не криел интереса си към тази нова, зараждаща се единица на политическата карта на Европа, гледал на нея като на своя собственост или като на възможна плячка. Всичко зависело от случайността. Успехите на Русия, нейните победи, били необходими преди всичко на Запада, те вдигали залозите в играта на голямата политика, в която пешката ставала царица. Всеки от играчите се стараел да го направи по свой начин. Изтокът и Западът не се скъпяли.
Това, очевидно, е "стоенето на Угра" от 1480 г., което руските историци превръщат в поредната легенда за неуспешната битка. "Стоенето" се провеждало далеч от Угра. И там се събрали не военни, а политически сили, московският княз нямал нищо общо с тях, той си оставал засега пешка, стояща настрана и още не произведена в царица...
В тази картина на изключително заплетени събития се появява друг, почти "незабележим" нюанс, това е знак за епоха, която не е приключила в Русия и до днес. Посланик на московския княз в Рим е човек на име Иван Фрязин, той правел царските грамоти. Всъщност, според западните текстове, това е италианецът Жан-Батиста дела Волпе, таен агент на папата.
Той е първият европеец, който става руснак, близък довереник на московския княз. Не удмурт, не коми, не марий, а руснак! Примерът му е последван от хиляди католици от различни страни, членове на папски ордени. Идеологическата агресия започнала с тях, но никой от видните руски историци дори „не я забелязал". Тя предизвикала Смутното време в Русия, преминаването в забравата на династията Рюрикови и Октомврийската революция от 1917 г. Още повече, с нея започва Русия!
Трудно било да я "забележат", защото руските историци често сами участвали в саботажа, може би без да го знаят. Например, В. О. Ключевски, известен историк от 19 век, получава богословското си образование в епархията в Пенза, където училището на йезуитите и щундистите ясно се определя. Докторската му дисертация на тема „Разкази на чужденци за Московската държава" има западен поглед върху оценката на събитията.
Същият подход е характерен и за други трудове на мастития автор, където арианството на Русия се трансформира в християнство с гръцко убеждение; където информацията за Древна Рус внимателно се пресява през западно сито, за да няма желание за възражение – толкова откровени са фантазиите на хората, по чиято заповед пише Ключевски. Авторът дори не споменава тюрките, Дещ-и-Кипчак, умишлено придържайки се към фалшивия йезуитски модел на историята на Русия, основан на теорията на славянството... Това наука ли е?
Това била обратната страна на "руската карта", която позволяваше на всеки чужденец, на всеки мошеник да влезе в Москва, в нейната власт. Трябвало само да се наречеш руснак и да вземеш ново име. Което е много по-лесно, отколкото да станеш удмурт или марий, където се изисква познаване на езика и обичаите. Руснаците нямали нито език, нито обичаи. Всички в Русия бяха руснаци. Всички били еднакви.
На 12 ноември 1472 г. гъркинята София Палеолог е наречена рускиня. Според съвременниците оттогава тя управлявала в Кремъл, решавайки държавните проблеми в спалнята си. "Господарят ни е сам – третият всякакви работи прави до кревата" (непреводима игра на думи, бел. прев)., започнали да говорят в Русия за своя велик княз, който вече не изглеждал велик. Хитрата, властна жена учела мъжа си как да "събере" Русия, тя му внушавала представите за политика, за държава, за "славянство". Това е отразено в руския Съдебник, който преобърнал цялата вътрешна политика на васалната държава.
Външно византийското присъствие се изразявало в увеличаване на пищността, във въвеждането на дворцови церемонии, в отделянето на княза от боярите и благородниците, в "появата" на славяните в Русия... Ето я, сянката на Византия.
Някои руснаци се втурнали към нея като към оазис в пустинята, а други не харесвали великата княгиня заради страстта й към интригите, към защитата на западните търговци, които открито ограбвали Русия. "Откак принцеса София дойде тук, така нашата земя се обърка, дойдоха големи безредици, както в Цариград при техните царе." Новата владетелка изобщо не се интересувала от презрението на аристократите, тя, без да го прикрива, ги презирала.
Княз Курбски може би се е изразил по-конкретно от всеки друг: "Дяволът е вселил зли нрави в предобрия род на руските князе, като ги награди с чародейка...", защото София била хваната в отношения с магьосници. Целта оправдава средствата, тя довела със себе си в Русия глутница тъмни хора. В името на властта тя не се спирала пред нищо. Вървяла, без да се оглежда.
Всички знаели и за друг грях на великата княгиня, тя отровила наследника на трона, сина на Иван III от първия му брак, за да утвърди сина си Василий, бъдещият баща на Иван Грозни. Предполага се, че това е легенда, казват някои историци, но легенда, изненадващо напомняща за заговора за убийството на друг принц, Дмитрий, с който завършва династията Рюрикови. С идването на София Палеолог наследниците на руския престол загивали като есенни мухи и никой не намерил обяснение за това... Малко е странно.
Впрочем, легенда или не, детеубийството в Московския Кремъл започнало. Не само деца са убивани по това време, цялото княжеско семейство е отровено, което е точно установено чрез криминална експертиза. Самата София е била отровена. Арсен и живак... Кой можел да е отровителят в Кремъл?
Князът избягвал жена си след разкриването през 1497 г. на следващия й заговор за унищожаване на малкия Дмитрий, който бил внук на принца по линията на най-големия син... По заповед на великата княгиня животът на Москва наистина се преобърнал, дворцовите убийства и конспирации, които някога измъчвали Константинопол, станали модерни в Русия. И те не само те... Много взели тогава от традициите и етикета на византийския двор и много станало обект на възхищение.
Гърците умело прокарали в съзнанието на руснаците идеята, която стои в основата на идеологията на славяните: да се възхищават на Запада и да омаловажават своето, родното. Те знаеха, че така започва робството - с възхищение към господаря си. Но тези техни действия получили оценка като въвеждане на руснаците в християнството. В руското съзнание Древна Гърция и Рим се превърнали в центрове на световната култура. Докато собственото им минало избледнявало в небитието... Светът се опростявал до примитивизъм. Помните ли "Елате да князувате и да ни владеете", историята на славянска Рус започва с тези думи. Това е първата й стъпка по пътя на Времето.
Ф. И. Успенски отбелязва, че притокът на гръцки имигранти в Русия след падането на Константинопол е бил огромен. Пристигали в по-голямата си част духовни лица, някои останали да живеят, други, след като получили милостиня, напуснали. Отхвърлените митрополити, епископи, архимандрити и игумени търсели титли и печалба в Русия. И винаги ги намирали! Това била ужасна черна сила, която се наричала руска, тя стояла зад гърба на София Палеолог. Москва буквално беше залята от тълпи амбициозни хора, за които кремълските власти намирала места в Руската арианска църква.
Излишно е да казвам, че от тези мъже не можело да се очаква друго възпитателно влияние освен това, че те започнали да разпространяват гръцката вяра и своето превъзходство. Изрекли се много ласкателни думи и те се изливали като отрова в душите на московчани, които не подозирали злото... Не, не с празни ръце отивали в Москва гърците, подписали Флорентинския съюз, те били тайните войници на папата, които като червеи започнали да разлагат руската духовна култура.
Нима така е започнала Киевска Рус? Или Дещ-и-Кипчак?
Удивително е, че чуждото семе паднало върху подготвената почва. Московчани искали да забравят родните си Дeщ-и-Кипчак и Алтай, затова нямало нужда да бъдат убеждавани. Те искали гръцката лъжа, за да "намерят" в нея новите си корени, славянските. Оттук и закостенялата ненавист към тюркския свят, която оттогава винаги е отличавала Москва. Само кръвните братя мразят толкова яростно!
И ако човек приеме лъжата за истина, той ще стане друг човек. Всичко зависи от способността да се поднесе лъжата. От опаковането и сервирането... "Този, който не усеща мрака, не търси светлината", казват на изток. Московските тюрки не усещали нито тъмнина, нито светлина. Гърците рисували картините на света за тях. Това, през което средновековна Европа преминала, криейки следите от Великото преселение на народите, се повтаряло...
Славянството изглеждало като приятна сянка за Москва, която търсела себе си, в горещ ден. Руснаците вземали всичко, стига да е ново, стига да е различно. Възхищавали се на всичко, радваха се на всичко. Например гербът на Палеолог (черен двуглав орел) е превърнат в герб на Москва. Никой от славяните не си спомнил, че двуглавият орел е отлетял за Византия от Алтай, където е бил известен преди Великото преселение... Всички забравили наведнъж.
Със София византийската традиция нахлува в Русия, тя бързо променя начина на живот на столицата. Това искали самите жители на града, те демонстративно променяли себе си, поведението си, искайки да спечелят благоволението на гръцката принцеса, което се превърнало в характеристика на мелезите и благородниците - да се възползват от благоволението в името на моментна печалба. Но така живеели в Европа. Показателно е, че по това време боярската Москва, която защитавала древните традиции, започнала да оредява и боярите започнали да се отчуждават от княза.
И, съдейки по забележката на венецианеца Амброджио Контарини, посетил Москва през 1476 г.: "има много гърци от Константинопол, дошли със София Палеолог", те, гърците, са били авторите на московската перестройка. Те задавали тона. Кремъл по всякакъв начин подкрепял новодошлите, които станали господари на ситуацията, "огнища" на християнството, т. е. на новата духовна култура, която пропагандирала Запада... В Русия стартирала новата религия. Към нея поглеждали тези, които скоро щели да бъдат наречени дворяни.
Уви, отговорът на руснаците бил достоен за съжаление, той показал не само слабостта на духа им, но и влязъл в "народната" традиция на славяните, както може да се види от бележките на същия венецианец: "Те са най-големите пияници и се хвалят с това, презирайки тези, които не пият", т. е. гърците. Пиенето от мъка се превърнало в навик в Русия. Това също е черта на робите, на които е дадена свобода на действие. Те станали каторжници, самодоволно играещи с веригите си. Преди това хората там пиели само от радост, само по повод на победата или празника.
Ето още една фраза на същия автор: "Князът владее голяма страна, би могъл да има достатъчно мъже (за армия), но множеството сред тях са безполезни хора". Можел да има, но нямал... Бележките на венецианеца са интересни, защото в тях папският посланик, разузнавач по съвместителство, събирал информация за силните и слабите страни на московското княжество, именно той отбелязва, че синът от първия брак не бил в в добри отношения с княза за неподчинение на мащехата си, като предсказва и съдбата на убития юноша. Той съобщава много незабележими подробности, които отличавали Москва.
София царувала с византийски размах. Маниерите й са по-изразителни от думите. Тя винаги хитрувала, криела истинските си желания. И това също било отбелязано от папския пратеник.
Така през 1479 г. принцесата поканила митрополит Геронтий да освети според гръцкия обред огромната катедрала "Успение Богородично", построена в Кремъл, без да уведоми княза. Но незаконното освещаване на църквата било прекъснато, народът го прекъснал, казвайки, че Геронтий "ходил не по слънцето". И великият княз, казвайки, че за това "идва Божият гняв", че церемонията не протича по богоугоден начин, принудил руския митрополит да я завърши по стария обред.
Стигнало се дотам, че в Русия се появило съмнение в правоверността на гърците и имало много причини за това. Бил отправен призив "да не се приемат гърци нито като митрополити, нито в архиерейските катедри". Ставаше дума за чистотата на арианството! Но късно, гърците, наричайки себе си руснаци, с усърдието на червеи свършили мръсната си работа, за да унищожат духовната култура на Русия.
Привидно предавайки християнството, София всъщност го въвела. Тя поръчала архитекти и художници от Западна Европа, които построили и изографисали московските църкви и дворци. За принцесата било важно да убеди руснаците в превъзходството на християнската, т. е. на западната култура. Да го направи с размах. И тя успешно направила това, което можела и както можела.
Поканила например италианския майстор А. Фиораванти, който по това време бил известен в много страни. Този талантлив архитект, съдейки по фамилията му, тюрк по кръв, родом от тюркската Равена, построил катедралите "Успение Богородично" и "Благовещение" в Кремъл. Москва се украсила с Грановитата палата, двореца Терем, Архангелската катедрала и други нови сгради. Те, дори и да бяха ариански, били необходими, столицата на великия княз искала да бъде царска столица, наследник на Византия.
Установявайки символите на християнството в Москва, гърците по този начин утвърждавали себе си и своята власт. Идеята за Третия Рим все още не витаела във въздуха (още не се била оформила!), но вече започнала да изкристализира: Русия, следвайки Европа, навлизала в Ренесанса.
Тюркското наследство умирало или по-скоро го маскирали. Всичко вървяло почти като на Запад. Само че без огньове. София не знаела, че в архитектурата на Кремъл, заложена от италианците, в новите катедрали и кули се повтаряли... Тюркските традиции, възприети в Европа от 4 век. Същият шатров стил, заложен в основата на готиката.
Московската архитектура е дългогодишен обект на спорове, участниците като цяло говорят в полза на нейните християнски корени. Човек би могъл да се съгласи с тях, но тогава е необходимо да се обясни каква е била Москва преди пристигането на София Палеолог и нейните хора. Тоест, преди "първите" московски християни. И също така да се обясни каква е била архитектурата на тюркските градове в Източна Европа? Тези въпроси не са толкова очевидни и прости.
Версиите на привържениците на "източната" гледна точка, които са в малцинство, са по-убедителни. Те са изразени от познавача на средновековната архитектура Виоле-ле-Дюк, чиято книга стимулира дискусията. Авторът вижда създаването на произведения от камък като резултат от комбинация от исторически и природни компоненти. Понякога аргументите му са наивни, но това не означава нищо, той е знаел малко за Великото преселение на народите, за културата на Алтай, за Партия, за Кушан. Всъщност църквата забранява изучаването им, но в основата си той е прав – източникът на европейската архитектурна традиция е в Централна Азия. И това е потвърдено от професор Л. Р. Кисласов, който споменава в монографията си за древния храмов град в Хакасия - Тигир-Балик (град Тенгри). Това уникално място чака изследователите си.
"Родена" след инквизицията, така наречената интернационална готика се появява едновременно в много европейски страни. Въпреки че такова многообразие е невъзможно за раждането на архитектурен стил и всички разумни хора разбират това. В архитектурно отношение московските сгради не се различавали от тези в градовете на Дещ-и-Кипчак – в Казан, Булгар, Сарай, Киев, Елец, Астрахан, Тоболск или Тюмен... По-късно те ще бъдат наречени славянски или староруски, или християнски, когато започнат да фалшифицират познатата история.
Е, архитектурата също е следа от Инквизицията. И доказателство, че "ръкописите не горят" и културата на народа не изчезва. Просто се нарича по нов начин.
Отново за Библията и Корана
Москва искала да бъде славянска държава, но обстоятелствата не ускорявали осъществяването на нейните желания.
Василий, който наследява Иван III, негов син от София Палеолог, се отличавал с липсата си на воля, смирение и удивително спокойствие. Младият принц, разбира се, продължил линията на баща си, но много мудно. Скучното му царуване е белязано, може би, от два ярки щриха за владетеля. Първо, следвайки примера на Велики Новгород, той унищожава друга крепост на Варяжка Русия - Псковската република, превзема Смоленск, след това Рязан. Второ, той въвежда още по-широко византийския лукс в скромния живот на Москва. Дворци, приеми, интриги, те отбелязват целия четвърт век от царуването му. Това е всичко, което оставил след себе си великият княз, който гледал лакомо на Запад, но не посмял да направи крачка в неговата посока.
Основното наследство на Василий не са делата му, а синът му, първата личност на московския престол, Иван Грозни. Личност от европейски мащаб! Ето кой се отличава както в политиката, така и в мащаба. Той, подобно на баща си, не бил християнин, плащал данък на Ордата, изпращайки го в Крим, новия "куратор" на Москва... Преди обаче да се обърнем към историята на Иван Грозни, към трагичната му съдба, е важно да изясним детайлите, отличаващи Източна Европа по онова време.
Има няколко такива и те ще ви позволят да видите този велик човек от различна, нетрадиционна гледна точка.
Неговата история е написана от победителите, християните, и те са давали оценки. Но имало и губещи, включително самият Иван Грозни, те имали своя собствена истина, собствено виждане за събитията. Гласът им не бил чут, не бил приет, защото съдбата им е презрението. Или мълчанието. А без тях, без победените, ще има ли пълна картина на събитията? Затова в нашата книга има страници, посветени на тях, на тяхната горчива истина. За автентичност.
... Данъкът, който плащали на Ордата, в Москва се наричал помен. Та нали руснаците все още наемали армия от Ордата, армията оставала при тях само докато войната и платената сума изисквали. Например през 1512 г. ханът получава седем хиляди рубли в злато за кампанията срещу Литва и армията честно изпълнява дълга си. "И сега ние се борим и ви помагаме денем и нощем", докладвал кримският бей Халил в Москва на княз Василий III, "покорителя" на Псков и Смоленск.
Руснаците плащали оброка (помена, по-точно е да се преведе като поминък, бел. моя)) както преди, така и след Иван Грозни. През 1614 г. Москва закарала 7500 златни рубли в Крим, а през 1640-те години плащала вече по 12 000 рубли. Това било нормално, съюзът с Ордата бил от полза за Рюрикови, давал възможност за политическо развитие. И въпреки че Златната орда била в криза още от времето на Батий, тя не се предавала, опитвала се да оцелее за сметка на армията. Тя се справяла някак, но разбира се, това не можело да продължава дълго.
Необходима беше нова политика, а такава нямало. Поменът оставал доходно перо за хазната на хана, почти основното. Той и плячката от войните.
Разбира се, слабостта на Ордата, объркването и враждата не дошли от само себе си, страната била старателно отслабвана отвън, при това с изяществото на бижутера. Случайно ли е, че хан Берке приема исляма, а хан Мамай приема католицизма? Разбира се, че не. Случайно ли се е отделило Кримското ханство? Също не. А Казанското? А Астрахан? Няма случайности. Имало само закономерност.
Разцепването на Ордата е планирано от Запада.
473/227
Може би ти е трудно, защото представя нещата в не особено розова светлина?
