Какво, каганът Асколд издразнил ли е народа, ако не са го защитавали? Или е нещо друго? За съжаление Киевска Рус, нейната поява е едва ли не първата загадка на руската история: дали Русия е започнала с Рус? Обаче, ако се зачетете при Карамзин... Николай Михайлович бил дипломат отъ най-високо ниво, той е описал сцената на завладяването на Киев от варягите, но го е направи на "птичи език", който не е разбираем за всички. "Асколд и Дир, без да подозират измама, се забързали към брега: воините на Олег ги обкръжили в един миг. Владетелят казал: "Вие не сте принцове, нито от известен род, но аз съм княз" и посочвайки на Игор, промълвил: "Ето го сина на Рюрик!" Осъдените на смърт с тази дума Асколд и Дир паднали мъртви в краката на Олег под мечовете на убийците."
В този цитат има горчива истина, която някои писатели не признават.
Дори и да не забележим, че Олег и Игор са имали други имена, дори и да забравим, че титлата "княз" сред руснаците (норманите) е звучала като "конунг", истината е очевидна: Рюрикови са били тюрки, принадлежали са към царски род, чиито корени са от Алтай. Това е подчертал предпазливият Карамзин, подчертавайки текста с курсив. Асколд и Дир са самозванци, завзели властта, което се смятало за грях, така че хората не ги защитили.
В Киев още не живеели славяни, а тюрки, които нямало как да не приемат царската особа... Това твърдение прави историята на Киевска Рус правдоподобна, когато става въпрос за славяните. Иначе не е ясно кой, как, откъде и защо е дошъл в Днепър през 9 век. Макар че може би не е необходимо да се занимаваме с този сложен "лабиринт".
Е. Гибън и други историци от онова време не са се съмнявали като нас. "Понятието „руси“ за първи път станало известна в Европа през девети век... Гърците били придружени от пратеници от руския (конунг) велик княз, хакан или цар. Те се явявали сънародници на шведите и норманите, които вече успели да станат известни във Франция като ненавистни и страшни..." "Скандинавският произход на руския народ... се доказва и обяснява в националните летописи и общата история на Севера".
И в "Бертинските анали" се казва, че в Скандинавия русите имали свой каган; че името Хакан е собствено име там, и то "съвсем обикновено"... А Густав Евърс пише още по-категорично: варягите и хазарите са един народ... В литературата се срещат фрази като "Рус е син на тюрк, внук на Даудш". Или "Урус-бек, син на Казан, внук на Огузхан"... същият Огузхан, който е бил представител на династията Кушан.
Има много подобни твърдения в световната наука. Но те са непознати в Русия, където от 18 век господства различна гледна точка за историята на Русия, която е далеч от истината. Обаче и тук на помощ идва и Карамзин: "Святослав, син на Игор, първият княз със славянско име..." Защо "първи" и защо "славянско"? Обичайно е да се подминават тези въпроси с мълчание, но ако знаете, че Игор се е наричал Ингвар приживе, че е бил от Скандинавия, тогава думите може да не са необходими.
Очевидно това коляно от царския род по-късно е наречено Урусови, това се доказва най-малкото от герба и историята на семейството. Неговите представители царували "от древни времена в Египет" и били високо уважавани в тюркския свят, от езерото Байкал до Балтийско море. Може да се предположи, че те са продължили династията на Ахеменидите или Кушаните.
Археолозите знаят със сигурност, че реалността е била различна от това, което рисуват историографите. Норманите (варягите) не са построили Киев през 9 век, легендата за Кий и неговите братя е само легенда. Градът е бил жив и здрав от края на IV век, не се е различавал от градовете в Дещ-и-Кипчак нито по архитектура, нито по население и също така е резултат от Великото преселение на народите. Това се доказва от изследванията на учените и техните научни монографии. Например, двутомната книга на М. И. Каргер "Древен Киев", където авторът, говорейки за произведенията на колегите си, отбелязва съкрушен, че едва ли не всичко, намерено от археолозите в Киев, след това тайнствено изчезвало в Москва. За много от откритията въобще забранили да се съобщава, тъй като противоречали на твърденията на намиращата се под цензура руска наука.
Тайнственото изчезване на археологическите находки в никакъв случай не е руско изобретение, това е метод на западната наука, който се е проявявал многократно от времето на Инквизицията. Вземете например известната корона на лангобардите, използвана при коронясването на Карл Велики, тя е знак на властта в Западна Европа, донесена е в Париж при Наполеон. Не се възхищавали дълго на короната. Тя веднага била похитена, когато станало известно, че край Казан са открити две подобни корони. Приликата била толкова голяма, че се изказали предположения за тяхната направа в една и съща работилница и от един и същ майстор.
Не само това, но тези корони поразително приличаха на известната "желязна корона" на Ломбардия от сакристията на катедралата в Монца. Тази същата, който може да е била копие на короната на Атила... Тези открития казват твърде много, особено за произхода на западната култура. А такива научни открития не са приятни за Църквата. Естествено, казанските находки, които се съхранявали в сейфа на Руската академия на науките, скоро също изчезнали някъде.
Днес тези корони, оброчни корони, се оценяват по рисунките. Но короната на украинския каган също може да бъде добавена към този списък. И на българския. Съдбата им е една и съща: неизвестност.
В Киев, оказва се, преди пристигането на норманите, преди "кръщението" на Рус е имало църкви. Археолозите са открили древните основи на Десетинната църква, от хрониките е известна църквата "Свети Георги", църквата "Пророк Илия" на река Почайна и редица други... За кого са служили те, ако градът и жителите му са били езичници? Или по-скоро не е имало град, нито хора... Вместо да изследват вярата на киевчани, измислили "първото" кръщение на Рус през VII век, което само подчертава безсмислеността на цялата теория. Ако през VII век не е имало Рус, за какво покръстване бихме могли да говорим?
Рус е страна на норманите... Струва си да припомним, че населението на Киев е говорило тюркски език, както се вижда от надписите по стените на храмовете. И молитвите на киевчаните. Миналото на града е запазено в писмени паметници, в украинския език. Има думи и изрази, които древните руси, т. е. варягите, са знаели. Стотици общи думи.
Какво за русичите, почти половината от речника на Тарас Шевченко е тюркски, а това е 19-ти век. Тук няма какво да говорим, "кобзар" на тюркски означава "свирещ на музикалния инструмент - кобиз". Всички кобзари си съпровождали на кобиз, а най-велики сред тях бил Коркут.
Коркут е древна митологизирана личност, първият шаман, покровител на шаманите и певците. Той изобретил струнен музикален инструмент – кобиз. Ако искате, той е бил първия ашуг, трубадур или минезингер. С установяването на исляма възникнал митът за неочакваната смърт на Коркут, той умира, както подобава на певец, с кобиз в ръка. Смъртта се промъкнала при него, приемайки формата на змия, и го ухапала... Самите тюрки се отказали от своя вечно жив герой. Самите те са го убили в своята култура.
Епичната книга от XV век "Книгата на дядо ми Коркут" разказва не за Коркут, а за неговото творчество, за други интересни събития в историята на древните тюрки, споменавайки наред с другите и Урус-бек.
Украинският кобзар имал изразителен език, който се наричал "ридна мова", реч, вече забравена в Украйна. Помнят го само гуцулите от Задкарпатието. Руският цар Александър II с указ от 30 май 1876 г. забранява на украинците да говорят на родния си език, противниците ги очаквало изгнание. Гордият Тарас Шевченко станал жертва на този указ...
Оказва се, че историята за покръстването на Киевска Рус е още по-неясна, отколкото тази с езика.
В арсенала на науката няма и сянка от намек, че е имало "кръщение" през десети век. Никой не знае къде е станало – в кой град, от кого се е извършило, кой е станал митрополит, на какъв език са се провеждали божествените служби. Всичко е точно както в България! Има няколко стерилни версии и те са пуснали корени. А това е най-важното събитие в историята на Украйна, то говори за нейните корени, за началото на държавността.
В архивите на Гръцката църква, от чиито ръце Киевска Рус уж е получила своето "кръщение", учените не са намерили нито един ред по тази тема. Този факт е възмутителен.
"Българската схема" на християнизация обаче отваря очите ни за покръстването. Това е политически процес, който изисквал сили и ресурси, които гърците вече не са имали до 10-ти век. Затова няма преки, но и косвени свидетелства за покръстването на Рус от гърците, което би се изразило в появата на нова епархия на Гръцката църква, подобна на Българската. А тя не се появила. Структурата на Църквата не се променила. През 11 век гърците още смятали Русия за езическа . За какво можем да говорим по-нататък?
Киевска Рус е свързана с арианството. Украинците не се противопоставили на пристигането на скандинавците, те имали обща вяра - с тях, а не с гърците. Норманите придали на патриархалния Киев леко забележим европейски блясък. На Днепър не е имало религиозни войни, защото не е имало насилие, Единобожието са следвали и новодошлите, и аборигените. И едните, и другите били хора с една и съща духовна и етническа култура.
Ето думите на тяхната молитва, която, както и в древния Алтай, е трябвало да бъде произнесена, обръщайки погледа към Небесата: "Ходай алдында бетен адэм ачык булсун… ...", което означава "всеки човек трябва да застане пред Бога с отворена душа". Молитвата продължавала: "Създателю на земята и небето! Благослови децата си; нека познаят Тебе, истинския Бог; Утвърди в тях правата вяра..." Христос не бил споменат, той бил смятан за чужд бог.
Само образът на Небесния Бог е бил известен на Киевска Рус! Молела се на него. Страната била обслужвана от духовна институция, с която гръцката църква нямала връзка. Това може да се види например в „Повест за отминалите години“, където е дадено арианското верую.Не християнското, а арианското, т. е. "руското". Богословите също обърнали внимание на тези елегантни "дреболии", като отбелязали, че молитвата "Верую" се четяла по различен начин в Киев, отколкото в Константинопол или Рим.
Странно, нали? Та именно думите и понятията отличавали арианите от християните.
Това наблюдение довело теолозите до обезкуражаващо заключение: в Киев е имало "полуарианство". Така наричали Руската църква от онова време. Получава се пълен абсурд... Арианството не е "църкви с елементи на демокрация, изборност на общността", както твърдят теолозите. Съвсем друго нещо е да има църкви, които не признавали Христос за Бог. С други думи, нехристиянски църкви. Това е същото "нецърковно християнство", което отличавало "индийските общности" в Египет.
Друга "дреболия", която ви кара да се замислите, са писмата от Константинополския патриарх до Киев. Те са запазени. Те са запечатани не с восък, както трябва да бъде, а с оловен печат, който гърците поставят върху документи, изпратени до автокефални (с други думи, до чужди!) църкви или до държавни институции... Както можете да видите, можете да твърдите всичко, можете да унищожите или коригирате всеки текст, всеки документ или хроника, можете дори да откраднете музеен експонат, но как да се отървете от "дреболиите", от които има много и които само на пръв поглед изглеждат невидими.
Истината не може да бъде победена. Всяко престъпление ще остави следа, т. е. неотчетена "дреболия". Тя трябва да бъде намерена и тогава лъжата умира.
Украинците не станали славяни през 10 век и страната им не станала провинция на гръцката църква. За това свидетелства договорът от 911 г. между киевските князе и Византия. Тя започна по следния начин: "Ние сме от руски произход, Карл, Ингело, Фарлов, Веремид, Рулав, Гуди, Раул, Карн, Флелав, Руар, Актутруян, Лидулфост, Стемид..." Ето ги, русите, които представлявали Рус на преговорите.
Ако отворим договора от 944 г., ще видим, че има само нормански имена – почти петдесет имена, в които тюркският произход може лесно да се различи. Те фигурират в историята на Киевска Рус. Вярно е, че московските учени не се смущават от това, желаейки да докажат славянските корени на Рус и на норманите...те коригирали имената. Хелга станала Олга, Ингвар станал Игор, а Валдемар - Владимир. Те нарекли славянизацията си "реконструкция" на имената. Не фалшификация. При това никой не се смутил или изчервил.
Хелга и Хелг, Валдемар, Гунар, Вермунд, Фаулф, Ингалд са били владетели на Киевска Рус; ако са били славяни или християни, имената им са щели да звучат различно. В традициите на религията промяната на имената на покръстените е задължителна. Православните, за да се разграничат, направили свой списък с имена, католиците - свой, арианите - също. По същия начин мюсюлманите и будистите се отличават с имената си. Нека отбележим още веднъж: има наука за ономастиката, където на всяко име се дава тълкуване, история. Има книги на тази тема, които могат да се използват за съставяне на цяла библиотека. Името е съдбата на човека.
Вземете същото име Валдемар. В скандинавските саги звучи още като Валдимир, Баламир, Балтемир, Балтуемир. И всяко звучене е правилно. Защото името предавало принадлежността на носителя му към рода на Балтите. А окончанието "Амир" в превод от тюркски означава "спокойствие", "благополучие". Не всеки имал честта да носи това възвишено, царско име.
Тюрките вярвали, че само добър човек може да даде име на дете и цял ритуал допринасял за това. Всеки род имал свои родови имена, които се предавали от поколение на поколение. В Алтай понякога давали по няколко имена, за да заблудят злата сила, паднала върху рода, а истинското име било скривано, знаели го само близки роднини, които произнасяли името не директно, а алегорично или съкратено... Така "самозванецът" бил приравнен с "измамника", т. е. "човек, който се опитал да изпълни съдбата на някой друг", с някой, който се стремял да измами Бога. Това беше доброволен избор на бесило... Наричайки арианката Хелга Олга, тя е "направена" славянка, християнка, а Рус - славянска, християнска страна или по-скоро гръцка църковна колония.
С такъв примитив можете да излъжете единствено себе си
Организаторите на фалшификациите очевидно не са знаели, че трябва да си лъв, за да победиш бивол. Арианският бивол в Русия бил победен от католическия лъв. Не от гръцката лисица.
В края на Средновековието киевските ариани станали католици. Следи от този католицизъм (включително протестантското убеждение) са видими и днес в Беларус, Полша и балтийските държави, т. е. там, където някога е имало колонии на норманите. Съюзът на Украйна с Швеция започнал именно с Киевска Рус, тя била политически гарант за духовната близост на двете страни. Жълтият цвят на знамената на Украйна и Швеция е потвърждение за това, той е знак за общото им духовно минало. Този цвят го има и на германското знаме, още един цвят на небето.
Гръцкото християнство дошло в Украйна с московските посланици през 17 век, когато започнала колонизацията на Малка Русия. Но това си има собствена история, повече за нея по-късно.
От 9-ти век римският папа проявявал интерес и към източната част на Европа: политиката на гърците и скандинавците не останала незабелязана от него. Папата усетил и патриархалната слабост на тюркския свят. Римската църква, трябва да се отбележи, обърнала хората към католицизма с изящество, това се случило през 10-ти век в Киевска Рус. По това време на картата се появяват източните провинции на католиците, където се чувала тюркска реч, но подчинена на Рим.
... По времето на разкола на Църквата, т. е. към единадесети век, в Европа са се развили политически зони: католическа, гръцка, арианска, мюсюлманска и просто тюркска. Били пет и всичките различни. Имало натрупване на енергия, която щяла завърти колелата на историята в близките векове.
По това време Дещ-и-Кипчак гледал само себе си, не приемал културата на съседите си, не забелязвал промените, бил "консервиран". Неучастието в геополитиката било неговата политика. Фразата звучи като игра на думи, но предава точно смисъла: Западът, създал от тюркските ханства "християнско-славянските княжества", "латинските царства" и "варяжката Рус", се подготвял за преразделянето на света. Резултатите от Великото преселение на народите вече не му подхождали.
А Изтокът мълчал.
Затова колонизацията на Източна Европа била толкова неизбежна, колкото есента след лятото. Църквата откривала епохата на новата история, за да напише всичко от нулата. По своя си начин!
Изтокът променя лицето си
"Гръцкото" християнство, което е провъзгласено от Първия вселенски събор през 325 г., изживявало последните си години през единадесети век, завършвайки мисията си чрез създаването на Църквата, социална ниша, която пуснала корени, разраснала се и сега формирала политическия портрет на Запада. Не императорът бил основната фигура, както и преди, а тя!
Замислена да въведе нова култура и да укрепи светската власт, Църквата подчинила както тази култура, така и тази власт, която била нова в историята на човечеството. Разбира се, иновацията не можела да няма последствия: борбата за политическо лидерство в Европа пламнала с безпрецедентна сила. Разделянето на Запада на враждуващи партии било на практика предрешено. Новият апарат на управляващото общество изисквал пространство, било му тясно в националните рамки, които император Константин оставил на Църквата.
Католиците побеждавали, гъвкавата им политика довела до промени в живота на континента.
Тези промени, които разтърсили Европа към края на хилядолетието, може би са по-добре изразени от политическата карта, на която се четяли резултатите от събитията. Картата фиксира началото на преразпределението на света: Византия отстъпвала. Нещо повече, тя отстъпвала на поданика си, който се оказал по-мъдър. Тя не била спасена от "християнско-славянските княжества", които внезапно се появили в Източна Европа. "Центърът на тежестта" на континента се изместил към Рим, границата на католическата империя, напротив, отишла далеч отвъд източния бряг на Рейн, завземайки Прибалтика, Карпатите и западната част на Украйна. Там сега лежали интересите на папата, очите му се насочили към "неримската Европа".
Полето на дейност на Църквата бързо се разраствало. С това нараствали тревогите на папството. Девствените земи, които са били оросени през 4 век от вълните на Великото преселение на народите, донесли тук градове и села, били нападнати от християнската, католическа култура. Вървяло "опитомяване" на чужденците. Населението в новите владения на Рим не се променяло етнически, то останало същото. В по-голямата си част това са били потомците на мигриралите тюрки, но католиците умело променяли съзнанието и начина им на живот. И те станали различни хора, вече не "варварите", които Атила довел. Свои.
Кои са тези нови тюрки? Просто хора, говорещи на тюркски език? Не.
Духът им бил различен, това е, което ги отличавало! Външно те останали същите, но в душите им... Има едно явление, което е абсолютно неизследвано от науката – разпадането на народа, неговото духовно прераждане. Какво е това? Никой не знае, но европейските тюрки претърпели тази съдбовна участ, религията ги разделила на народи и народчета, спрели да се разпознават, спрели да си спомнят миналото. Те вече не били разделени на орди, както преди, а на католици, православни, ариани, мюсюлмани и привърженици на вярата в Тенгри. Отчуждението станало едва ли не най-важното нещо в живота им. Свои разделяли своите, без да усещат общността и миналото родство.
Църквата ги ръководела, тя диктувала и бъдещето, и миналото.
Нечуваното постоянство на католиците ги водело неудържимо до победа. Европейците гледали към Рим и не забелязвали Константинопол. Това била революция в съзнанието на милиони, която се случила през 10-ти век, тя довела до революция в самата Църква, до нейното разделяне на източно и западно крило и то станало неизбежно. По това време започва нова страница в историята на Запада, тя се отличава с върховенството на духовната власт над светската власт. Кога и как се е случило това? Никой не може да каже със сигурност. Но се е случило. България, Германия, а след това и други страни, включително Киевска Рус, са илюстрации на явлението. Католиците навсякъде се чувствали уверени и не го криели. В началото на 9 век Карл Велики им проправил пътя на изток, легендарните му кампании завършили следващия етап от политиката на Рим и открили нов.
Византия, страна, която станала приказно богата през ранното Средновековие, която преди това била ядро на християнска империя и диктувала правилата на живота на други народи, загубила и тази война за Изтока. На собственото си политическо поле. Трябва да се отбележи, че винаги, от четвърти век, политиката й се провеждала твърде праволинейно, следователно, предсказуемо. Отначало гърците са заобиколени от египтяните, които се откъсват от управлението им, установявайки нова религия, исляма, през седми век (Халкидонският събор преподал много неща на философите от Александрийската школа). След това - Рим, който успял да придаде на своята църква статут на духовна институция и също да се измъкне изпод властта на византийския патриарх... Карл Велики "привел“ състоянието де юре в де факто.
Католиците провеждали своята политика с помощта на "варварите" и с ръцете на самите "варвари". Така се възраждал Рим, благодарение на идеологическите оръжия, които усъвършенствал година след година. През 1054 г. се случило последното събитие, за което Западът се подготвял в продължение на пет века. Папата хвърлил ръкавицата на византийския патриарх, чувствайки се достатъчно силен. И двете църкви, Рим и Гърция, подписаха акт на взаимно отлъчване.
Християнството се разделило. Завинаги.
На някога могъщата Византия оставало да изживее един век, изпълнен с тревоги, годините й били преброени. Нито гърците, нито тюрките, нито арменците, които управлявали в Константинопол след Исаврите, успели да вдигнат страната, тя изнемогвала от болестта, от която страдала от момента на раждането си, от царуването на Константин. В страната нямало свобода на вероизповеданията.
По стандартите на геополитиката Изтокът имал най-изгодната позиция в тази борба за власт над Запада: тюрките имали половината свят зад себе си и имали злато, меч и словото в в ръцете си – основните лостове на властта. Но... тюрките не се разбирали. Говорели на един и същи език, но не се разбирали. Те вече не били един народ. Духът им изчезнал. Религията замъглила тяхната близост. Те живеели като призраци на предишната власт, на предишното величие. "Ако един народ бъде лишен от миналото, след две поколения ще се превърне в тълпа, след други две може да бъде управляван като стадо" – тази древна мъдрост не била запомнена.
... Папа Григорий VII, който започнал новата политика на Църквата през 1075 г., бил родом от Тоскана, от северната част на Италия, където живеели италианските тюрки. Силното му, леко скулесто лице и хищният поглед на ястребовите му очи биха му спечелили прозвището Тогръл (ястреб), ако беше живял в Степта. Мразел тюрките, дразнел се от всичко в тях. Само своите хора мразят така силно. Този папа посветил богатия си на превратности живот на разрушаването на алтайските основи, на които се крепяла Европа, преобразена от Великото преселение на народите. Той успял да направи много. Например, публикувал Диктат, в който си приписал "правото да назначава императори". Това била принципна стъпка.
Биографията на папата е интересна. Преди да приеме папската тиара, името му е Килдебранд (Хилдебранд). Името не е случайно. Момчето произхождало от семейството на земевладелец от скромно семейство, вуйчо му, който бил много религиозен, се заклел да го направи монах преди момчето да се роди. Оттук и името "този, който дойде с клетва", така че само тюрките решавали съдбата на детето преди раждането му, което често се срещало в живота им. Традиция.
Манастирът, в който отгледали послушника, се придържал към клюнийския възглед, който бил мощна тенденция в духовния живот на Европа, започнал през 910 г. в Бургундия. То се подчинявало на Рим. Братята давали обет за мълчание, оттук и жестомимичният език, развил се сред клюнистите, който никой не разбирал освен тях. Но действията им били добре разбрани от всички, те били насочени срещу "варварите". В името на триумфа на католицизма, който клюнистите разбирали по своему като "очистване и освобождение на Църквата".
Разбира се, техните аскетични и реформистки идеи първо били приети от тюрките, които искали да станат истински европейци. Сред покровителите и поддръжниците на клюнистите са почти всички важни личности от онова време: френският крал Лотар V, кралят на Англия Уилям Завоевателя, германският император Ото и съпругата му, както и Хенри II, Хенри III и много други...
Клюнийската реформа също е страница в историята на тюрките в Европа.
Западната църква обявила власт над монарсите на Европа, станала "цар на царете", като си присвоила правото да избира владетел. По този начин папата ударил в най-болезнената точка обществото, ударът му бил изчислен до най-малката подробност: християнските кралства трябвало да знаят в чии ръце е властта, кой е шефът в средновековна Европа... Изборите, както знаем, били ритуал на Алтай, където владетелят бил избран по волята на Небето, имало собствен кодекс от правила. Отначало католическите страни също живеели с избиран владетел, тези, които израствали от имотите на джентълмените.
Сега властта се променяла из основи. Това бил краят на политическата култура, която дошла на Запад през четвърти век.
Разбира се, не всички харесали решенията, въведени от папа Григорий VII, но те укрепили властта на Църквата, укрепили Запада. Протестите били бурни, папата дори едва не бил убит, но той показал непреклонността си. Войните се сменяли една след друга, Европа кипяла, но свиквала с новата реалност. Властта на папата станала абсолютна и епископите станали по-важни от кралете. Утвърждавала се нова политическа култура, този път християнска.
Триумфът на Църквата започнал с епохата на кръстоносните походи. За нея се пишат книги още от романтичното на вид време, монографии и художествени романи, но за целта на походите на Изток винаги се е говорило пестеливо... И какво всъщност се криело зад рицарската романтика? Съществувала ли е тази романтика?
Версията за спасението на "Божи гроб" е измислена за простаци, тя е безпомощна, защото антуражът на папата познавал отлично историята на християнството, знаел, че там няма гроб и никога не е имало. Евреите не погребвали в ковчези. Всичко, което Константин съчинил за Христос и неговия гроб, не било приветствано от Рим и преди, а било благоразумно отхвърляно... Така че в действителност нещо друго е залегнало в основата на кръстоносните походи – не гробът. Какво?
Според евангелската легенда, след като бил свален от кръста, Христос бил погребан в гробница, която оставил след възкресението. Гробницата се намира в Йерусалим в църквата "Възкресение Христово" и принадлежи на няколко християнски конфесионални групи едновременно. Невъзможно е да се говори за нейната истинност поради пълната липса на надеждна информация. По-скоро това е място за поклонение на християните, което се е утвърдило през 10-ти век, когато му дали митологизирано минало.
Ако отхвърлим словесните, "романтични" люспи, тогава събитията се четат съвсем различно. Случила се трагедия, голяма трагедия, стотици хиляди католически доброволци отишли да завладяват Близкия изток в продължение на десетилетия, като зомбита със слаба воля. Те търсели собственото си унищожение. Сами. Съзнавали това това, но на Изток отивали нови поколения.
Тяхната упоритост, граничеща с лудост, за съжаление не се обяснява от науката...
Къде е мотивът за поведението? Не е ли вярата, която се изисквало да бъде приета без замисляне? Не се ли родила с нея и лудостта? Когато мисълта стане излишна, това е напълно възможно...
Версията за враждата между католици и мюсюлмани е погрешна: католицизмът и ислямът са били близки съюзници по онова време. Достатъчно е да си припомним например, че Силвестър II, който приел папската тиара през 999 г., учил при мюсюлманите в младостта си, живял сред тях в продължение на години и водил с тях приятелска кореспонденция, когато бил папа. Самият Григорий VII, който инициирал новата политика на Църквата, е смятан в Европа за "познавач в учението на Мохамед", той заявил, че изповядва същия Бог като мюсюлманите. И това било вярно. Както знаете, в момент на опасност папата бил спасен от разярените католици от мюсюлманите, техният отряд се отправил към замъка, където се криел папата и го спаси. След това, заедно с папата, те се помолили в базиликата "Свети Петър", в главната католическа църква моллата прочете сурите на Корана... Истина е!
Трябва ли да добавя, че папа Силвестър също е бил тюрк? Името му, което по-късно променил след получаването на папската тиара, звучало като Херберт и се свързва с вярата – "пълен с вяра". В Алтай такова име давали на момчета, които са били определени да станат монаси преди раждането си. "Дадено чрез обет, чрез клетва" е значението на името. Ger (ker) на тюркски означава "вяра", ber- означава "давам, връчвам".
Този папа бил привърженик на църковните реформи. По негово мнение и по мнението на неговия покровител, германския император Ото III, Западът трябвало да се върне към алтайската традиция на двувластие, която тогава била запазена от някои мюсюлмани. Опозицията обаче била на друго мнение... Преждевременната смърт на Ото през 1002 г. и последвалата смърт на папа Силвестър сложили край на честолюбивите им замисли.
Мюсюлманската версия е несъстоятелна и от факта, че по-голямата половина от Северна Италия, Южна Франция и цяла Испания изповядвали исляма. Привържениците на Единобожието, съседи и приятели на католиците, били предимно тюрки. Наричали ги араби, но арабин, както знаем, не е националност, а име на жител на халифата, почитащ исляма. За папите мюсюлманите оставали отцепени от Църквата, точно както катарите или албигойците. Но не и от хора от друго вероизповедание.
Без да усетим този фин нюанс, е трудно да разберем живота на средновековна Европа.
Може би католическото духовенство, бързайки на изток, е правело тайни планове за изкореняване на исляма от Европа. Но и това е малко вероятно. Католиците нямали други съюзници освен мюсюлманите. Сблъсъкът им предстоял да се случи пет века по-късно, по време на испанската инквизиция. Междувременно те работели заедно срещу общия враг, Византия.
Независимо от това, католиците били тези, които започнали похода на изток. Защо?
Отговорът не е очевиден. Но, ако вземем предвид детайлите на геополитиката, можем да стигнем до неочаквано заключение: кръстоносните походи са опит за манипулиране на съзнанието на вярващите в огромни мащаби. Първият в историята! По този начин Църквата изпитвала своята сила и себе си. Накрая папата вече не следвал вярващите, както преди, а ги водел. И те вървяли.
Далновидните католици били уплашени от бързото нарастване на броя на паството, появата на "нови народи" и почувствали несигурността на доминиращата си позиция в западното общество. Във всеки един момент епархиите можели да станат неконтролируеми и взривоопасни. Причината за това са новите хора, твърде много нови хора, които влезли в лоното на Църквата. Красиви. Силни. Умеещи да мислят. Те не приемали думите на папата на доверие. Не можели. И духовенството решило да се отърве от тях и от "старата" аристокрация, с нейните немодерни навици на мислене и обсъждане, както и от младежите, които не намирали място за себе си и тънели в безделие.
Папата искал война, клане, което да унищожи опасната част от католиците.
Звучи кощунствено, но бъдещето на Запада изисквало смъртта на други тюрки. Неговият покой. Колкото повече хора, знаещи да мислят и действат, бъдат принесени в жертва, толкова по-лесно ще бъдат управлявани останалите, разсъждавала Църквата. Това изпитание било сурово, но благосъстоянието на бъдещите поколения зависело от него.
Никой не е виновен. Какво да се прави – няма такова нещо като товарен боен кон. Той не може да ходи вързан за опашката на друг кон, по-лесно е да го убиеш, отколкото да го принудиш да се смири... Това е духът, който не може да бъде пречупен. Такива се раждили, тези страшни тюрки, които поставили честта начело на живота си. Те не се нуждаели от папа, нито от римски, нито друг.
Хората за кръстоносния поход идвали сами, те били предани на Църквата, готови да служат и да се бият. Избирали достойните, опрощавали греховете им и те били благословени да участват в похода "за гроба Господен". Те зашивали кръст от червен плат върху дрехите си и се обявявали за кръстоносци, войници на папата. Те нямали право на командири, снаряжение, провизии или дори план за действие. Нищо. Само призивите на папата... Това е манипулирането на съзнанието, неговият резултат: старецът заповядвал в името на Бога, а онези, които са верни на дълга на съвестта, изпълнявали. Без обсъждане и без мислене.
Те, католиците, не поискаха нищо за себе си. Само служба в името на Църквата.
Инициативата на водач в първия поход дали на Петър Пустинника, нещастен монах, който страдал от впечатлителност и твърдял, че е говорил с Христос. И всички повярвали, защото папата пръв му повярвал. Много характерна тюркска реакция е да вярваш на духовника, без да мислиш.
Този провокатор, когото Църквата е направила герой на народните песни, се вижда като на длан в „Песента за Антиохия“. В нея има например един епизод, когато към Петър Пустинника, уж пророк, на когото самият Христос поверил ръководството на кръстоносния поход, бил потърсен от хора с оплакване от глад. "Не виждате ли тюркските трупове? Това е отлична храна" и кръстоносците печели и изяждали труповете на неверниците. А авторът добавя: "Тюркското месо има по-добър вкус от паун със сос".
Би било по-добре да оставим тези думи без коментар, особено след като те са написани след кръстоносните походи, Европа тогава се пречиствала от тюркското минало и всички средства били добри за нея.
През 1096 г. не армия, а гладна тълпа се придвижила на изток, унищожавайки всичката храна по пътя си. Дори труповете на хора и кучета. Те вървяли като в мъгла, без географска карта и без разузнаване, големите градове, които срещали по пътя, приемали за Ерусалим и се втурвали да ги щурмуват. Те били зашеметени хора, които не знаели какво правят, чували само думите на папата: "Това е Божията воля, това е Божията воля". И вървяли напред.
Страшната сила на религията ги направила играчки.
Потомците на тюрките вече не вярвали в Бога, а в човека, Наместника на Бога на земята, както сам се наричал. Поставили човека над себе си, защото имал власт. Това, може би, е особеността на християнството, в което, за разлика от другите религии, човекът се отлъчва от Бога. От себе си. От смислени постъпки, най-накрая. „Наместниците в расо" влезе в душата му.
Поведението на кръстоносците е точно такова. Отлъчено. Дори не може да се нарече религиозен фанатизъм, фанатизмът е изблик, взрив, а ето го и нещо друго, на което разумът трудно може да даде точно определение. Именно манипулирането на съзнанието довело до масово безумие, цели държави изведнъж полудяли, а поведението на хората станало необяснимо.
Може би обостреното чувство на вяра, възпитано от Алтай в предците на тези хора, се е проявило толкова абсурдно. Може би причината е друга. Но те били управлявани като стадо. И това не може да се отрече. Демонстрирайки смирение, те демонстрирали чудовищната сила на религията: този, който притежава душите на хората, притежава света. Техния свят!
Църквата наистина притежавала Запада... Кръстоносните походи от 1096, 1147 и 1189 г. могат да се разглеждат по различни начини, може и като Великото преселение на народите, само че в обратна посока. Кръстоносците са водени не да заселват нови земи, а да умрат там. Те са упадъкът на времето, пепелта на обществото, роби (кули) не на Бога, а на папата. Те били убивани със собствените им ръце.
Те бяха тюрки и били единствените, които привикал папата. Кръстоносците от днешна Англия, Франция, Италия и Германия са обединени от обща реч. Хората общували без преводачи, което е може би най-показателното и неочаквано. Походните им песни се чували в Европа още от времето на Атила, това е доказан факт. Тогава ги наричали "Песни на пилигримите", но новото име им дошло по-късно, когато се пренаписвала средновековната история. Точно тогава ги нарекли "походни", "варварски"...
Първият кръстоносен поход завършил успешно: купчини трупове останали от папското воинство, "костите на християните образуват хълмове", пише очевидец.
Кръстоносците не били спасени от спектакъла, организиран от свещеника Петър Бартол (Вартоломей), който "намерил" свещеното копие – оръдие на вечното спасение. Подправеното от него мюсюлманско копие, с което уж пробили тялото Христово, не извършило чудо, но повдигнало духа на кръстоносците, те вярвали в чудото. Те също вярвали, че мюсюлманите (!) са живеели на Изток от времето на Христос... Измамникът бил разобличен по-късно и разкрит по тюркски начин, като бил прекаран "между два огъня" – техника, която била известна в Алтай. Сложили два големи огъня един до друг и го принудили да върви между тях, той минал, но страните и стомахът му обгоряли. Значи, той е излъгал. Толкова. Лъжецът веднага признал за фалшификацията, иначе пак щели да го принудят отново да върви между два огъня.
И колко други, неразобличени "чудеса" останали... Идеологията на кръстоносните походи е изградена върху тях. През вековете чудесата са станали достояние на църковната реторика, а времето и вярващите са ги увековечили. Това се отнася еднакво за тримата рицари в бели одежди, за тримата мъченици за вярата в Христа, светиите Георги, Теодор и Маврикий. Те уж се появявали пред очите на ослепените кръстоносци. Вярно е, че само папският легат Адемар ги "виждал"...
Все пак това е нещастно време, когато мисълта е забранена.
Кой знае обаче? Не била ли тази забрана сделка между политиците от Изтока и Запада? Първата сделка, с която започнала тайната дипломация на ниво духовенство. Въпросът не е риторичен, той е последван от факти. Тогава, например, по време на кръстоносните походи, търговците на робските пазари на Изтока стават баснословно богати, особено през 1212 г., след Детския кръстоносен поход. Кервани от кораби с деца тръгвали от Западна Европа към Египет, към робските пазари. В пристанището те били продавани на мюсюлманите на безценица. Защо?
Защо хиляди и хиляди кръстоносци са станали роби на мюсюлманите, преди те да стъпят на тяхната земя? Невъоръжените деца били предавани на цели тълпи. Не е ли това политика, която донесла доходи на Църквата? И лицето на духовенството не се изчервило. То никога не се изчервява, освен от преяждане.
Образът на непримирима религиозна война, който по-късно е даден на кръстоносните походи, не отговарял на действителността. И не е можел да й съответства. Това се потвърждава от историята например на английския крал Ричард I, който бил готов да ожени сестра си за брата на султана. Или историята на френския крал Филип Август, който в знак на приятелство изпратил норвежки соколи като подарък на султана и получил арабски коне в замяна... Има повече от достатъчно примери за нормално, човешко общуване между Запада и Изтока.
До средата на дванадесети век отношенията им били съвсем нормални, за което свидетелства съществуването на свободни християни в халифата, чиито религиозни учреждения наподобявали тези на мюсюлманите. И това е може би най-показателното. Източните християни, оказва се, не ядяли свинско, въздържали са се от вино и са били обрязани... Те се наричали мозараби. Мозарабската литургия, която отдавна се използва в църквите на Толедо например, била нападната от папите. Но недоволството им не променило нищо там.
Интересна подробност. В католическата църква мозарабите се наричат на латински adscititii, от тюркското "аджи", т. е. "тези, които живеят с кръстния знак". Но не християни!
Хората, които се разпознавали, били привлечени един към друг като роднини, които имат общи предци. Те си спомнили за Алтай... Разбира се, това също било политика. Но без религия! Събратята по вяра общували: в края на краищата и едните, и другите все още живеели под знака на кръста. Следователно, наред с други неща, името на кампаниите е кръстоносните походи: заради знака на Небето по това време са водели спор. Кралете на Франция (Филип-Огюст и Луи VIII) наричат халифата Анжуйската империя, т. е. "кръстоносната земя", отново от "аджи" (анджи) - кръст.
За какво може да се говори изобщо, ако в Англия при Офа са сечени надписи върху монети: "Мохамед е Пророкът на Единия Бог (Тенгри)"? Или ако отношението към кръста като символ на Небето в халифата е било много уважително, но не такова, като в Европа? Не са му се молели, той е споменът за ханифите, за произхода на исляма.
В Корана (преведен от Крачковски) се казва: "Ибрахим не беше нито евреин, нито християнин, а ханиф, който се предаде и не беше от многобожниците" и по-нататък: "Аллах казва истината! Следвайте вярата на Ибрахим, ханиф, защото той не беше многобожник!" [360, 89].
Знаейки за предхристиянския период на монотеизма, за освобождението на евреите от цар Кир, човек може само да се чуди, че теолозите и историците не са обърнали внимание на тези думи на Корана. Те отговарят на въпроса за религиозната толерантност, който отличавал Изтока и Запада преди религиозните учреждения да получат статут на политическа институция.
Равностранният кръст не изчезва от исляма след кръстоносните походи, той е превърнат в осемлъчева звезда. Ако погледнете центъра й (малко по-ниско), кръстът се появява от само себе си. Впрочем, той останал на знамената на мюсюлманите за дълго време. За това свидетелстват знамената на ординските татари, трофеи от XVII век, изложени във Военния музей на Стокхолм.
Султан Саладин не върнал Кръста Господен на католиците заради своята жестокост или алчност. Съвестта му не му позволявала да насърчава идолопоклонството, както признал пред крал Ричард. Аргументите на мюсюлманина в този диалог били много по-тежки. Това се видяло и в преговорите за светостта на Ерусалим, където те разговаряли с добро разбиране един за друг. И двете страни демонстрираха сходство на възгледите за религията... И така, какво е това, което ги отличавало, католици и мюсюлмани? Какво е причинило религиозната вражда? Нищо. Само политика.
Маските в тази дипломатическа игра са свалени през 1204 г., по време на Четвъртия кръстоносен поход. Дегизировката вече не била необходима, а непримиримата вражда с мюсюлманите отстъпила далеч на заден план в западната политика. Забравили за нея... След като приспали бдителността на гърците, слугите на папата, облечени в рицарски доспехи, не отишли както обикновено да освобождават Йерусалим, а се задържали в Константинопол. Казано по-просто, те превзели най-богатия град в Европа, наричайки го Втория Рим.
В продължение на една седмица те ограбвали храмовете и не могли да ги ограбят. Златото се носело в торби, като не знаели какво да правят с него, корабите не можели да издържат на тежестта на товара. Това била най-доходоносната военна операция на Средновековието, никоя война не донесла повече плячка... Тогава папата обявил Латинската империя, новата държава в Европа.
Деянието обаче било извършено набързо. Империята не просъществувала дълго, но политическата карта на континента станала завинаги различна, защото се отворила нова страница от Историята, тази, в която погледът на папата бил обърнат към църковните провинции на Византия. Западът започнал да търси пътища и пътеки дълбоко в степите на Източна Европа.
Привличали го още Армения, Грузия, Кавказка Албания, от гледна точка на католиците свободни земи. Но...
Слънцето вече греело различно на планетата, животът се променял не само в Европа. А на изток вече бил друг. Там нараствала сила-възмездие, огромна, безмилостна сила, която растяла заплашително, като облак на хоризонта, името й било Чингиз хан.
Дещ-и-Кипчак се събуждал, за да отговори на агресията на християните, които по това време били колонизирали една трета от територията му.
... Трябва да се отбележи, че след Атила тюркският свят бавно умирал, разпадал се. Омразата, която пламнала, го убивала. Европейците вече не гледали на Алтай като на родина, те го виждали по различен начин. Това е естествено, вековете изтриват паметта на хората, а ежедневните тревоги стесняват хоризонта. От езерото Байкал до Атлантическия океан, от Скандинавия до Индийския океан течал живот, в който схватките и войните не стихвали. Тюрките измъчвали тюрки.
Едва ли не всички войни от Средновековието са били религиозни войни, техни войни: те се сражавали в противоположни армии. Някои за италианците, някои за византийците, някои за арабите, някои за себе си или за някой друг... Наемниците демонстрирали истински "етнически канибализъм" – те се поглъщали един друг. Забравилите родството си станали жертви на външната политика.
За тях Вечното синьо небе избледняло, възпалените им очи не можели да различат меките, божествени нюанси. Междуособните борби разделили страната на Атила, разделяйки Европа на две през пети век, на християнска и арианска част.
Следващите векове продължили страданията на едни и възвеличаването на други тюркски родове. Всички те живеели с чужди имена. С нечий чужд морал. Както знаем, силата, обърната срещу себе си, рано или късно изтича, оставяйки разпад след себе си. Напускайки този свят, най-щастливите деца на Алтай получили само едно нещо – сажен студена земя. Сънародниците им не знаели имената им, гробовете лежали неизвестни. Християнски. Мюсюлмански. Или просто ничии... Кого искали да учудят, като обърнали гръб на собствените си майки и бащи? Като станали чужди за собствения си народ? За предците си?!
В тази връзка книгата на френския историк Шарл Пти-Дютайи "Феодалната монархия във Франция и Англия от 10-13 век", посветена на кралската власт, е познавателна. Независимо дали го иска или не, авторът показва държави, които са близки по култура, със сродни управляващи фамилии. Всичко в тях изглежда различно от гледна точка на европеец и всичко е еднакво от гледната точка на тюрка. Психологическите портрети на кралете и хората, които ги обкръжават, говорят много.
Трябва да прочетете книгата и ще стане ясно защо кралят на франките Хилдерик, основателят на династията на Меровингите, е погребан в курган, с боен кон? Защо гербът на Люксембургската династия е с дракон? Защо атрибутите на властта навсякъде са алтайски? Защо сега има забравени тюркски символи и знаци при европейските благородници? Защото тюрките не биха могли иначе, това са техните знаци, техният начин на живот... Църквата забранявала много неща, например яденето на конско месо, пиенето на кумис и правото на юмрука. Но тя не можела да забрани всичко.
В онези бурни векове Алтай изглеждал като изоставен остров в океана на политиката. Западът, станал християнски, забравил за него. Той напомнил за себе си с раждането на най-великия тюрк, гения на всички епохи и народи. Родителите му го нарекли Темуджин. В историята на човечеството той е наравно с Атила. И даже по-високо, никой не е направил по-големи промени в дългата история на човечеството.
Бащата на момчето, Есугей-багатур, управлявал в подножието на Алтай, но враговете му го отровили. Семейството също щяло да бъде убито, но синът се изправил на пътя на убийците с кама в ръка. Смелчагата бил на тринадесет години, очите му горяли с огъня на отмъщението, а лицето му блестяло с лъча на победата. Убийците, като го видели, били изненадани и се отказали, това спасило момчето, било му позволено да си тръгне. Той си отишъл. Събрал отряд и с помощта на майка си поправил разклатеното положение на рода.
Минали години, хората произнасяли името "Темуджин" с трепет в гласовете си – възрастните се покланяли пред ума и безстрашието на младия мъж. Първото нещо, което направил, било да отмъсти за баща си и по този начин да възстанови уважението към семейството. Такъв е обичаят. От черепа на отровителя той поръчал бокал за вино и просто изклал останалите врагове.
Много е писано за родословието на Чингис хан, легендите го приписват на древен царски род, но такова предположение едва ли е състоятелно, както убеждава цялата последваща история на рода. Неговите предци заемали скромна позиция в обществото, те са били от рода Борджигин, който преди това не изпъквал по никакъв начин. Обикновен род, подобен на хиляди други, може да е било далечно коляно на Кушаните, както казва птицата на семейното знаме. Но каква птица? Според някои източници става дума за сокол, според други е гарван.
Арабите, съдейки по книгата на Рашид-ад-Дин "Джами ат-Таварих", отнасят Чингиз хан към многобройния тюркски клан Кият (Киян), т. е. "далечните". Според легендата това семейство е участвало във Великото преселение на народите, но след това се е върнало обратно на мястото на историческото си местоживеене.
Монголската легенда разказва красива история за неземния произход на семейството на Чингиз хан, за неговото непорочно зачатие. "Потомството на тези трима братя се наричало Нирун, "безгрешно заченато", защото според монголското вярване „те били родени от светлина." Такова възвишено отношение към героя е разбираемо, но със сигурност няма нищо общо с реалността.
Тогава Темуджин поел властта над Алтай и го нарекли Чингиз хан, т. е. Великият хан. Всяко друго име не би било подходящо, той планирал да възроди забравената държава - Алтай, която да замени Дещ-и-Кипчак, грохнала от векове. Младежът получил трудно наследство, много трудно, патриархатът върнал алтайците далеч назад, християнският Запад и мюсюлманският Изток, укрепени от тюрките, напротив, продължили напред, те заживяли обновен живот. Владетелят на Алтай имал за вършене много работа.
Темуджин решил да вземе от живота не със сила, а с разум, това е, което отличава командира, изглежда, в безизходни случаи... Наистина, как той, който нямал нищо друго освен интелигентност и вяра, събрал най-силната армия? Как е успял да завладее половината свят? Външно бил обикновен човек с големи сини очи и рижа брада, най-малко приличал на богатир, макар да се отличавал по ръст.
С какво е започнал, когато е създавал държавата си? Той сложил край на междуособните борби, които измъчвали всички, и съставил кодекс от закони, Ясата от който „изтичали мир и просперитет за поданиците". През 1206 г. я обявили на курултая (общо събрание на народа). Законите защитавали властта на Великия хан и всеки негов поданик, наказвали със смърт за измама, предателство, неоказана помощ на воин на бойното поле, кражба, прелюбодеяние, дори за клюки и подслушване.
Самият владетел и неговият народ живеели според Ясата, не се правели изключения. Дори заклетите врагове замлъкнали, когато видели справедливостта на властта на Чингиз хан, който неуморно доказвал, че ако Яса не се спазва, "държавата ще бъде загубена и прекъсната". Без строги закони или по-скоро без стриктното им спазване от властите няма държава, няма страна, няма народ. Било точно така.
Но най-голямото му държавно начинание не била Ясата. "Хората от различни вероизповедания трябва да живеят в мир", заявил Чингиз хан. "Отново ще бъдем братя."
Никой на планетата не е имал тази блестяща идея. Навсякъде религията, превърната в политика, разединявала и караше хората, но тук обединявала. Поразително е, че Западът и Изтокът, християни и мюсюлмани, изправяйки нациите една срещу друга, изяснявали чия религия е по-добра, а алтайският тюрк напомнил на всички за Единия Бог, който е създал този свят.
Идеята за Чингиз хан като "див номад" или "неграмотен човек" е абсолютно погрешна. Известно е, че той е бил високо образован в областта на религията, правото и тайните на инженерството. Той винаги е имал подръка "учени хора", които са съветвали владетеля, давали са уроци на него и близките му. Такъв учител е бил например Тата-тунг-Ко (име от китайски източник и в китайска транскрипция), а след това му е дадена важна административна длъжност.
Светът е съвършен, когато е управляван от Всемогъщия. Това е цялата философия на Чингиз хан. Но колко много стои зад тази привидна простота – вярата в Бог, която дава на хората правила на поведение в обществото, насочва ги към действия, поставя честта и съвестта на преден план.
Именно вярата събирала под знамето на Алтай онези, на които били скъпи мирът и справедливостта. Не "кръстоносци", сгушени заедно в обезумяла тълпа. Хора от различни религии сами се присъединявали към армията на Чингис хан, тук усещали братство: имали един Отец – Бог... За съжаление, малко документи са оцелели за това велико време, когато един човек, въоръжен със Словото, събра най-силната армия. Нямал нито пари, нито власт. Само Словото.
Разбира се, Бог му помогнал.
В западната и източната литература има интересна информация, която е абсолютно непозната за еснафското ухо. Сред първите, които служат на Чингис хан, са британците, генуезците, франките и други европейци, които отдавна са обременени от католицизма. Същите "еретици", споменати по-горе. Той имал отряди мюсюлмани, които също искали да се борят за чистата вяра, за справедливост. Никакви "диви номади" или "погани татари"! Всички знаеха, че Ясата на Чингис хан задължавала да се пощадят страните и градовете, които доброволно се подчинят, а също така знаели, че Ясата освобождава от данъци храмовете и манастирите, посветени на Небесния Бог...
Този най-ярък пример показва как е живял Алтай. И с какво е живял.
Тук е невъзможно да не цитираме редове от посланието на папа Григорий IX, който бил загрижен от заминаването на европейците на Изток и недоволството им от Църквата. Обвинявайки Фридрих II, владетеля на сицилианския двор, на когото Чингиз хан се възхищавал, папата написал: "Този пагубен цар заявява, че "светът е бил измамен от трима измамници, Исус Христос, Мойсей и Мохамед, и двама от тях са умрели с чест, третият на кръста. Нещо повече, той твърди, че само глупаците могат да повярват, че девица е родила от Бога, създателя на вселената; той казва най-сетне, че човек трябва да вярва само на това, което е доказано със силата на нещата или със здравия разум“.
Мнението на Фридрих II споделяли мнозина в Европа. В замъците на херцозите и бароните, в къщите на обикновените хора, имало забранени стихове с категорично съдържание: "Съдбата ни казва, звездите и полетът на птиците предсказват, че отсега нататък ще има само един чук за целия свят. Рим, който, следвайки пътя на греха, отдавна се е разколебал, ще падне и ще престане да бъде столица на света". Разбира се, стиховете били на тюркски език и звучали ритмично. Кой е техният автор? Може би самият Чингиз хан или Фридрих II, най-малкото те ясно са предали значението на думите, изречени от владетеля на Алтай.
424/204
