ЧАСТ III. ПОД ЗНАКА НА КРЪСТА И ПОЛУМЕСЕЦА

     Арианската Европа

     Други потомци на кипчаците протестирали срещу католицизма по различен начин – те отишли със своите родове и семейства на север, по-далеч от Римската църква, отвъд Рейн. Духът на свободата живеел там още от времето на Атила, за което свидетелстват историческите паметници от онова време и походът на самия Атила през 435 година. В европейския Север той основал нови ханства.

     Тези паметници са добре запазени, те са различни. И въобще не са безмълвни, както сега обикновено се смята, това са кургани и камъни с рунически надписи, които могат да бъдат прочетени.

     Това е още не забравен, но не и наистина прочетен народен епос. Разбира се, хората са носители на традиции или генетичен и антропологичен "материал", който не може да бъде фалшифициран. Намира се в Литва, Полша, Чехия, Германия, Австрия, Дания, Холандия, Белгия, Люксембург, Швеция, Норвегия, Исландия... С една дума, при народите, които не се подчинили веднага на Рим и не приели веднага католицизма. В края на Средновековието се водела война на изтощение за тях, за тези страни и Рим трудно преодолял духа на свободата.

     От IV век там започнали да се да развиват собствена култура и собствена политика, защото там започнали да изповядват друга европейска религия, още един клон на Единобожието. Не християнска. Учените са я нарекли "арианство", това е уникален знак на средновековната епоха, някога е бил съперник на католицизма и гръцкото православие. Ярката му следа е протестантството, което все още определя модела на живот на милиони хора.

     Тя е плод на Великото преселение на народите, още един плод на тюркската култура, представен на Европа от Изтока.

     Днес европейците не познават арианството, забравили са го, наричат го езичество. В тази малко известна дума дори експертите виждат ереста на египетския епископ Арий, което е абсолютно невярно. Северна Европа, нейната стара вяра, нямала ни най-малка връзка с Египет, с Арий, тя лежала далеч встрани от християнските страсти, които бушували в Константинопол, Александрия и Рим от четвърти век насам. Това бил регион, свободен от духа на "гръцката вяра", самостоятелна територия, която имала само някаква външна прилика с религията на Близкия изток. Те имали общо начало!

     Тук, в европейския Север, още от времето на Великото преселение алтайското учение за Небесния Бог също е научено и запазено, но в различна, нехристиянска рамка. Те, тези зараждащи се традиции били вплетени по свой начин в платното на новата европейска култура, която получила правото да живее на север от Рейн и Дунав. Това направили "германците" и не по заповед на Константинопол или Рим. Сами, по собствено усмотрение.

     Залагали се основите на самобитната култура на Централна и Северна Европа. Нова. Европейска, но различна. Оттук и "арийците", "арианите" – така християнското духовенство наричало "германците", "варварите", т. е. бившите жители на Алтай, които се заселили в Европа и, естествено, не приемали чуждата "гръцка вяра" във всичките й проявления. Нито пък признавали първенството на Византия в политиката. Разбира се, християните не можели да смятат арианите за свои единоверци. Напротив, те гледали на тях като на врагове. Противници. Конкуренти.

     Вниманието ни привлича умишлено създаденото объркване, което обгръща арианството в църковно-историческата литература. Две независими и несвързани явления на духовния живот сe представят като едно. Учението бива свързвано с епископа Арий, без да се отбелязва, че то е съществувало много преди раждането на Арий, поне пет века по-рано. То се развивало в общностите на Задкавказието, Близкия и Средния изток и е организационно изразено в създаването през четвърти век на арменската, албанската, коптската и други църкви, които се наричат "монофизитски" или нехалкидонски църкви.

     В Европа обаче темата за арианството е съвсем различна, там тя е свързана с непризнаването на Христос като Бог и следователно с непризнаването на "наместника на Христос", т. е. римския папа. Проблемът за арианството станал актуален тук във връзка с борбата за идейната хегемония на Църквата сред "варварските" народи (тюрките, наричани готи, вандали, ломбарди, франки и др.), сред които това учение се е ползвало с голямо влияние до девети и десети век.

     Така и станало. Появили се два враждуващи лагера, Северът и Югът, говорещи един и същ език, но изповядващи различни духовни култури. Оттук, разбира се, и още едно разделение на "народите".

     Може би тук трябва да се подчертае, че името "ариани" или "арии" не е родено в Европа или дори в Близкия изток. То е било известно в Тибет, Персия, Индия още преди Новата ера, името се отнасяло за новодошлите от Алтай. В Тибет, например, има район Арий, където преди две и половина хиляди години се заселили същите тези новодошли. А в Иран има провинция, чието сегашно име е в съзвучие с думата Германия (Керман, Герман), където тюрките са се заселили от древни времена, още от времето на Ахеменидска Персия. За далечната източна страна Ариил се споменава в Библията.

     В Тува, например, е известен царският курган на Аржан от VII-VIII век пр. н. е., той съдържа 70 погребални блока със скелети на коне, оръжия и други предмети. Тук може би е най-древният "отпечатък" на културата, свързана с ариите. Именно тази връзка е обозначена с името на могилата и находките на археолозите. Името "аржан" буквално означава "кедър", "хвойна", използвани за опушване и пречистване от зли духове, то е в съзвучие с древнотюркското "ариг" (свято, чисто, благородно). Оттук и арият.

     Европейските и азиатските арии имали едни и същи тотемни знаци, сякаш копирани един от друг, това са аджи (равностранен железен кръст) и мандала (мощехранителница). Това е единственият начин, така и трябвало да бъде – това са знаците на Алтай, които според легендата се полагали на "пазителите на Вселената", проповедниците на Единобожието.

     Разбира се, европейското арианство, въпреки прекомерната настойчивост на съвременните богослови няма нищо общо с християнството, защото то (неговите традиции!) е било живо и здраво до модерната епоха, т. е. дълго преди утвърждаването на християнската религия от император Константин. Самият Арий, от когото извеждат арианството, е родом от "индийските общности" на Египет, откъдето идва и неговото "алтайско" познание. И не-египетското му име! То не се е срещало по бреговете на Нил преди пристигането на тюрките, но е намерено в Тибет, Индия и Кушанското ханство. При тези, които наричали "ханифи" или "несторианци".

     Да се отрича арианството като самостоятелно вероучение е глупаво. Да не се виждат в него следите от Изтока, а да се търси заговор на някакви антихристиянски сили е двойно погрешно. За каква ерес, за какви конспирации говорим, ако "гръцката вяра" при Арий не означавала нищо? Нямало нужда да се бори с нея, тя била по-слаба от новоизлюпено птиче. И е безспорно, че арианите, и не само те, са били противници на християните, техни съперници. Арианите (както и мюсюлманите по-късно) защитавали чистотата на монотеизма и не искали да познават никого над Всемогъщия.

     Пример за това са присцилианите, привържениците на учение, което набирало сила в Испания и други южни страни. То представлявало някаква смесица от манихейство, гностицизъм и местни вярвания. Тяхното учение било насочено предимно срещу християните, но в него можел да се различи интересът на "иранската" политика в Европа. То било нейният „троянски кон“. Християните не били в състояние да му дадат идеологически отпор, те не са имали запас от знания. Богословският спор бил разрешен в светски съд през 384 г., а присцилианите били обвинени в магия и проповядване на морална разпуснатост, които се наказвали със смърт.

     Това била тяхната истина. Арианите живеели с нея. Непоколебимостта във вярата и духовната чистота придават на тяхната култура и на самите тях уникалност и оригиналност.

     Улфила (311-383), един от основателите на тази вяра в Европа и неин патриарх, се радвал на голям авторитет сред арианите. Най-малкото, известно е, че той извършил същия духовен подвиг като съвременниците си Свети Йероним, Августин и други "доктори" на католическата църква. Те се учили и израснали в една и съща културна среда. Улфила дал на арианите своята „Вулгата“, т. е. нехристиянска Библия. Очевидно е била, както при католиците, превод на тюркска богослужебна книга, но с различни коментари. Например не е имало Книга на царете, която описва подвизите на ръцете на библейските герои, те видимо са били познати на готите от други източници... Този "непълен" текст по-късно легнал в основата на арианската доктрина, която набирала сила в северната част на Европа.

     Католицизмът и арианството, изглежда, са родени по едно и също време, израствайки като братя близнаци. Хранели се от едни и същи ръце и с една и съща храна...

     Тази "северна" Библия вече не съществува, както не съществува и арианството, папската инквизиция решава съдбата им, но има някои фрагменти и коментари от "Skeireins" към тази Библия, много странен документ. Споменава се в книгата "Християнството сред готите", която е публикувана преди повече от сто години. Не е ясно кой е авторът на тези коментари, но авторът на книгата обръща внимание на изобилието от "думи и фигури на речта, които са почти нехарактерни за готическия превод [на Библията]". Тук очевидно има някаква неразгадана тайна... Видимо, както в Персия, във Византия, в Армения, в Северна Европа, е съществувал език на посветените в тайните на религията – говорел се е от владетели и свещеници – и е бил език на простолюдието. Оттук и поразителното несходство между „Skeireins“ и текста на Библията, оттук и ожесточената борба, водена в северната част на Европа за установяване на арианството: някои ханове се склонявали към католицизма, други, както отбелязва Гибън, тези, "които отказвали да се покланят на Бога на предците си, веднага бивали предавани на изгаряне заедно с палатките и семействата си".

      По същество ставало дума за текст, който разяснявал учението за Небесния Бог, както подсказва името... ако го преведем от древнотюркски език.

     Между другото, началото на готическата молитва "Отче наш" звучало така: "Atta Unsar..." Думата atta означавала "първо глава на семейството, а след това вожд на племето и е коренът на сегашния германски израз Adel, „дворянство". Ако отхвърлим удвояването на съгласните, което дошло с по-късна традиция, получаваме ясното тюркско "ата" (баща). Тази древна дума е началото на молитвата на германците и корените на германското благородничество. Тя е и източникът на европейското арианство, което по-късно презрително ще бъде наречено "езичество".

     Оказва се, че мъничката "ата", като в магическо огледало, отразява най-съкровената история на германците.

     Не по-малко "странен" е фактът, че в края на четвърти век, както е добре известно, започва остра конкуренция между католицизма и арианството за изработването на "европейски" обред на новото богослужение. Тогава епископ Амвросий съчинил първите християнски римувани химни, които по-късно са въведени в традицията на католическата църква. Тези химни били иззпявани, те се появили, както е записано в хрониките, за да се "състезават с арианите" в истинността на ритуала.

     Тук историците не са съгласни дали Амвросий е родоначалник на европейската поезия. Срещу него те цитират произведенията на Пруденций, който очевидно е бил по-възрастен, въпреки че са живели по едно и също време. Стиховете му са представени като пример за антична поезия, но с нови герои, които радостно отърсват праха на стария свят от краката си... Странно представяне, нали?

     Ако не е имало антична поезия, имало ли е нейни "стари герои"?.. Нещо повече, аскетите, възхвалявани от автора на „Перистефанон“, не са самотни герои, те са армия, която се бори, страда и умира, за да възкръсне триумфално. Всъщност творбата прославя Великото преселение на народите, с което Западна Европа влязла в контакт по това време.

     Любопитно, нали? Въпреки че "конкуренция" не е съвсем точна дума, защото по това време става въпрос за спазване на богослужението, провеждано от арианите и тюрките на Алтай.

     Между другото, както отбелязват експертите, европейската поезия започнала с тези химни! Това са първите римувани редове, които латините чули... Впрочем, може и да не са първите. Времето е съхранило и други образци на тюркската поезия, някои от редовете й са на повече от две хиляди години, издълбани са върху камъните на Алтай с руни. Безсмъртни епитафии.

Очевидно не трепереща ръка на новак е изрязала, например, и тези ярки линии:

Бог създаде света на низините и света на високите места;

така че небесната твърд винаги се върти там,

за да летят звездите там,

там нощта редовно замества деня.

Бог даде на небето цвета на тюркоаз,

той разпръсна нефритите на звездите по небето,

той наниза съзвездието Везни

и нощта редовно замества деня.

Конят на съдбата пробяга над света,

той изсече огъня и светът на тревата пламна:

стана горещ, одимен, ален...

И пламъкът все още не угасва.

(дотук и по-надолу руският превод е от А. Преловский)

     Не е изключено в ранното Средновековие европейците да са чували тези стихове:

Щедростта на Господа, казват те, е скъпоценен камък,

От щедростта господня по-ценно няма.

Но ти си по-ценен от сапфирите, Боже мой,

могъщ герою.

Но по-скъпоценен от рубини е моят могъщ герой,

Богът мой.

     Куплетите не са избледнели през вековете, не са загубили красотата си... Те просто били забравени.

... Говорейки за времето на формирането на католическата църква, необходимо ли е да се мълчи за факта, че император Валент (364-378), управлявал преди пристигането на Теодосий I в Рим, е бил "твърд арианин"? Традициите на Алтай не са му чужди, пишат биографите. Нещо повече, Валент изгонил от Рим привържениците на "гръцката вяра", които не можел да понася. Такава е истинската история на Рим, която не търпи никаква лъжа.

     Изглежда, че не е излишно да припомним в тази връзка, че католиците при Теодосий и арианите при Улфил са извършвали ритуала на посвещение във вярата (кръщението) по същия начин – в баптистерии, чрез потапяне в осветена вода три пъти. И едните, и другите повтаряли аръ-алкън, което им преподавали в Дербент. Едва при папа Григорий Велики католиците правят промени в алтайския обред, за което папата уведомява през 591 г. в писмо до епископ Леандър от Севиля. Писмото му е запазено.

     Григорий, може да се каже, е последният папа на "римския" свят, той обогатява католицизма, като провъзгласява лозунга "разрешение и обвързване", с който всъщност започва отстъплението от старите социални ценности и придобиването на нови, т. е. тюркски. Това е направено в епохата на Карл Велики. Папа Григорий между другото пише призивите си на "народен латински", той наистина знаел тюркския език доста добре. Прякорът му Двоеслов говори сам за себе си.

     Историята е богата на изненади. Карл Велики (742–814) от династията на Каролингите, който се смята за основател на Франция, обединител на средновековна Европа, е тюрк по произход, също тюрк по тамга, от рода на Балтите. Истинското му име е Чарла-маг (Charlemagne), което се превежда като "повикай славата". Името е много често срещано.

     За да прикрият историческата истина, европейците умишлено придали на имената на много исторически фигури латинско звучене, така че събитията да загубят предишния си колорит. Спомнете си, че известният рицар Карл Смели, херцог на Бургундия, се нарича Темир (Temeraire) приживе. Има много подобни примери. Двойните имена били често срещани в Европа, едното звучало на тюркски език... Но това е още една безспорна следа от Великото преселение на народите.

     И така, бащата на Карл Велики се нарича Пипин Късия. По-точно Pippin Der Kurze, което в тюркското звучене означава "Пипин, който е станал важен, солиден". Името се появява през 752 г., когато той, майордомът, става крал... Какво общо има "късото" с това? Оттук впрочем, наред с други неща, са и "курфюрстите", които до тринадесети век вече формират своя колегия в Свещената Римска империя.

     "Реформаторите" на истината действали примитивно, те променили една или две букви в името и "уважаван" се превърнало в "къс", "смел" в "плешив", "божествен" в "дявол" и т. н. Например бащата на Уилям Завоевателя, Робърт Великолепният или Божественият, станал Робърт Дявола, въпреки че името му произлиза от Дев, Богът на небето, както се споменава в древната сага.

     Тюркската култура навлизала в европейските градове през различни врати. Идвала от север и от юг. И пуснала корени...

     Едва по-късно, т. е. след завладяването на Северна Европа от католиците, на думите "арии" и "арианство" теолозите и политиците подбрали значения, стоящи много далеч от оригинала: тогава мъртвите превръщали в живи, а живите - в мъртви. Което е разбираемо, започвала колонизацията на Изтока, унищожавали "тюркската следа" в историята на Европа. Западната църква станала господарка на живота, не й трябвали конкуренти.

     И тя, обявявайки инквизицията, повела атака срещу Единобожието.

     Днешната история е написана от тях, победителите, а в устата им старите думи придобивали нов смисъл. И светът се обърнал с главата надолу. тюрките не намерили място за тюрките в тези писания, братът не виждал брат си. В религиозната ярост, която заляла Европа, хората се различавали не по родство, а по религия. Приличало на епидемия. Тогава се появили "номадите", "поганите татари", зад чиито души, както твърдяли католиците, нямало нищо друго освен диващина и разврат.

     За каква религия говорим тук? За каква любов към ближния? За какъв монотеизъм? Родният брат станал яростен враг само защото гледал на света по различен начин...

     Ангелът на небето също записвал какво правят малките човечета в раса. Нито пък те, победителите, биха могли да избягат от Божия съд, защото знаели, че арианството не е ерес, не е езичество, а вярата на германците. Или по-скоро "бялата вяра" на Алтай, към портрета на която са добавени щрихи от ритуала, който е бил разпространен сред северноевропейците (келтите) преди пристигането на тюрките. Това е толкова пълноценна религия колкото юдаизма, християнството, исляма или манихейството.

     Границата между арианската и християнската Европа, разбира се, се усещала, тя разделяла континента на два различни свята: единият жив и естествен, другият скалъпен и измислен. Черно и бяло. Когато се гледало от север, югът ставал тъмен, а когато се гледа от юг - северът. Арианите упреквали християните, че се покланят на трима богове, че се отклоняват от Единобожието и се защитавали по най-добрия възможен начин с помощта на богословски абстракции, със съчиняването на които се занимавали ревностните "войници на Христос".

     Вярата, нейната чистота отличавала Северна Европа от Южна Европа.

     Оттук, от духовните противоречия възникнала онази вечна вражда, онова непримиримо противопоставяне между "германците" и техните съседи, което не престанало нито през Средновековието, нито по-късно. Това е историята на крал Хлодвиг и рода Меровинги, историята на Женевското княжество и десетки други истории, с които е напоена средновековната Европа като с кръв: тюрките налагали своята вяра и своята истина на тюрките със сила или с хитрост. И това е може би най-поразителното нещо в съкровената им история.

     В тази конфронтация позицията на арианите била по-честна. Те не унищожавали католиците физически, напротив, в нито един от техните градове, в която и да е от техните страни, им позволявали да изповядват християнството свободно. Католиците от друга страна действали по различен начин, надделяло съзнанието им за превъзходство, което сякаш се кореняло в римско-имперското им минало и те не се занимавали много с диспутите, неизбежни в религиозна война.

     Тръгнали напред, разчитайки на щика, а не на думата.

     Враждата достигнала кулминацията си при Карл Велики, който бил вбесен от независимостта на арианите: по заповед на папата той тръгнал на онази легендарна кампания срещу цитаделата на арианството в Северна Европа и нанесъл ако не смъртна, то фатална рана на арианството,.

     Мъжете в раса, които коригирали историята, били наясно, че от 336 г. арианството като религия господствало на континента. Император Константин, основателят на християнската църква, се разкаял за извършения от него грях и дал всички права не на християнството, а именно на арианството, което било вяра, далечна от политиката. Децата на Константин дали на арианството господстващо положение в учението на Църквата, което се оформяло по това време. Тези факти са изложени в Християнската енциклопедия. Споменавайки ги, не откриваме нищо ново. Ние просто повтаряме това, което знаем.

     Ако не е бил Теодосий I, най-големият политик – заради католическата доктрина, или по-скоро заради установяването на тюркските орди на Запад той тръгнал срещу решението на Константин – днес едва ли някой изобщо щеше да е чувал за Христос. Християнството щеше да сподели съдбата на присцилианството.

     Колко трагедии и скърби е можело да бъдат избегнати. За жалост не са избегнати...

     Когато в християнството започнали търканията, някои латински тюрки, опасвайки се с пояса на щастието и не желаейки конфликт с духовенството, разменили благоприятния Юг за неудобния Север, заминали със семействата си, за да запазят свободата си. Тук, в северните земи, те донесли своите знания и умения, например да отглеждат коне, да орат земята, което аборигените, разбира се, не знаели. Както и не познавали черната металургия, ковачеството, тухленото строителство.

     Арианската Европа растяла бавно. Тя нямала потенциала и опита на властта, които са имали страните от бившата Римска империя, нито пък имала такова население. Климатът й бил различен. Още повече, тя е имала природни ресурси, които християните, нито византийците, нито римляните, са имали. Това значително променяло ориентацията в политиката и направило северния свят привлекателен.

     До 9-ти век находищата на желязна руда в Норланд и тюрките, които знаели как да я претопят, формирали политическото лице на Скандинавия, която станала лидер на арианството.

... Когато алтайците за първи път се присъединили там, бил създаден съюз на народите. Наричали ги готи. Членовете на този съюз били наричани още викинги, нормани (в Русия - варяги), в световната история едно от първите споменавания за тях датира от 839 г., когато посолството на северняците пристига в Константинопол. Те не били новаци в политиката, не били диваци, увити в кожи. Славата им плашела гърците и в същото време ги привличала. И още как - враговете на католическия Рим, които завладявали една след друга колониите му в северната част на Европа, а папата даже не им се противопоставял. Балансът на силите бил в полза на северняците и всички го усетили.

     Илюстративен е Прологът на „Земният кръг“, книга, събрала някои от сагите на норманите. Според скандинавците това е своеобразна енциклопедия на Северна Европа, разказваща за легендарни времена до последната четвърт на XII век. Епохата на викингите, твърди сагата, започва, след като владетелят Фрейр "е погребан в курган в Упсала", първият курган в Скандинавия. Преди това е имало "век на изгаряне", когато мъртвите са били изгаряни. "И след като Дан Горди, конунг на датчаните, накарал да му построят курган и да бъде погребан в него в бойни доспехи заедно с коня си и всичките си впрягове и различни други предмети, много от потомците му започнали да правят същото, а след това в Дания започнала епохата на погребалните кургани, а епохата на изгаряне все още продължавала сред шведите и норвежците."

     Бихме искали да добавим към казаното, че погребалният обред е може би най-консервативният, той се променя само с появата на нова духовна култура. Именно от времето, когато се появяват курганите, "присъствието" на Алтай ясно се обозначава в Скандинавия. Курганите, конете, еленовите камъни и другите знаци на Алтай не са се появили тук от само себе си.

     Не по-малко показателна е и друго, следващо от „Песента заа нибелунгите“, а именно появата на титлата "Каган". Хакан, хегни... Тази титла, както е известно, се е държала само от владетеля на тюрките. Разбира се, тя не би могла да се появи в Скандинавия случайно. Хокон се превърнало в собствено име.

     Гърците, желаейки да бъдат по-близо до норманите, им предлагали изгодни икономически проекти, по-специално търговия, за която установили маршрут "от варягите до гърците"... Очертавал се нов политически съюз, но той не се проявил веднага. В скандинавските саги, в тези уникални поетични хроники се говори много за норманите и техния живот в този период: "кралете" на северните морета, първооткривателите на земите. Мъжествен народ. Владетелите там яздеха коне, отличавали се от обикновените хора по дрехите си - високи шапки, украсени с лисича козина, ботуши, даряващи собственика си с признак за знатност. Панталони. Къси кафтани... Това е националният костюм на тюрките, само те са го носели!

     Наистина, другите членове на норманското общество се обличали различно и ходели пеш, страхували се от конете. Забранено им било да яздят кон, както съобщава сагата за рицаря Орвар Од, той е първият от скандинавците, качил се на кон, това се случва в края на V век. И то неуспешно. А норманските владетели, напротив, когато отплавали, качвали коне на борда, без тях не можели да направят и крачка... В сагите се появяват много любопитни подробности, върху които, за съжаление, погледът на етнографа все още не се е спрял.

     Невероятни детайли... Всъщност, откъде са се появили степните животни – конете – внезапно в горите на Скандинавия през 5 век? А хановете-владетели?

     Историята на Персия, Кавказ и други региони, където царският тюркски род е поканен да управлява, ясно се повтаря тук. Може би същото е било и тук, на север. За съжаление другите подробности са неясни и много неща все още не са прочетени. Нещо говори в полза на тази хипотеза, очевидно има повече аргументи „за“. Сагите разкриват миналото само на тези, които са внимателни, трябва да можете да ги четете – да ги четете според правилата на Алтай. В противен случай никога няма да разберете, че думата "сага" е тюркска, много древна – "савга" (разкажи, разказвай история).

     Например сагата за Виланд изобразява живота на майстора-ковач – чисто тюркски начин на живот. Изтъкват се много етнографски детайли и дреболии, които е невъзможно да се измислят, дори и тази, която "свързва" Виланд с Чингис хан: и двамата направили чаша за вино от черепа на врага си. Древен алтайски обичай, за който само малцина избрани знаели.

     И в сагата за Сигурд (Зигфрид) има признаци на тюркска символика, особено интересна е информацията за героите "нибелунги"... Страница по страница от сагата описват живота, в който царуват тюрките. В такива случаи мъдрите алтайци казвали: "Внимателният човек чува отдалеч". И били абсолютно прави.

     В Норланд наистина уседнали много кипчаци. Иначе откъде ще дойдат еленовите камъни, точно както в Алтай? Археолозите са установили, че камъните, или по-скоро рисунките и орнаментите върху тях, са неразличими на река Абакан и в Скандинавия. А това са послания, прощални думи към пътешественика. Ако отидете надясно, ще срещнете това, ако отидете наляво, ще срещнете онова. Дясно – ляво – ориентири: север – юг.

     Алтайските украшения (амулети) и дракони украсявали корабите на норманите. Знаците на новата им култура са добре познати в европейския Север. Например алтайците, древните германци и скандинавците са имали абсолютно един и същ писмен език. Разбирали се без преводачи. Защо? Техният език по-късно е наречен стародатски, но това не означава нищо. Изследователите признават, че по това време "разликите между езиците на скандинавските народи не са били осъзнати".

     Признанието струва много.

      Това ви кара да искате да попитате защо "източните" дракони се намират в изобилие върху бижутата на северняците? Навсякъде има мълчаливи символи на Алтай, никой не разбира езика им. Но те са там! Те не са измислени.

     Ако си спомним, че норманите са изповядвали Единобожие подобно на алтайците, тогава драконите и другите древни символи избледняват някъде на заден план. Скандинавците наричали своя върховен бог Донар, Дангир, Тор. Това са призивите на тюрките към Тенгри, те все още не са забравени например сред чувашите, хакасите и други народи, които са пазители на алтайските антики. Така произнасят името на Всемогъщия.

     Единобожието в древна Скандинавия е историческа реалност, то се появило за една нощ, заедно с пришълците-владетели. Фактът е неопровержим!

     И това, което е показателно, е, че северната религия се "развива" по същата схема, както навсякъде другаде от Алтай до Атлантическия океан: тюркска основа, към която е добавено нещо характерно за местните вярвания. Сагите показват точно как истории от местни легенди са вплетени в "биографията" на религията. Имало цяла "програма", резултатът от нея е очевиден и тя предизвика спорове в научната общност. Как се е появил монотеизмът в покрайнините на Европа? Как би могло да се развие тук религиозно учение, далеч от цивилизованите Рим и Константинопол?

     Гатанка? Съвсем не. Сериозните учени винаги са се съгласявали с едно: скандинавските саги отразяват реални исторически събития... Как ще ги тълкуваме е друг въпрос.

     Например датският историк А. Мале свързва появата на норманите и тяхната религия с Римската империя, като казва, че след победоносните войни на Помпей готското племе напуска бреговете на езерото Меотия (Азовско море) и се насочило към Скандинавия, "в това убежище на свободата да създаде религия и народ, който един ден ще се превърне в инструмент на безсмъртната му жажда за отмъщение".

     Интересна мисъл, разбира се. Но е абсолютно неоснователна. Тя лесно била опровергана от Е. Гибън, който с право се съмнявал дали някое племе може да бъде "обител на боговете"? Това се случва само в митовете. Въпреки това гледната точка на Мале е призната. Макар че, ако следваме елементарната логика, противоречието е очевидно: човек, запознат с тази религия, би могъл да проповядва религия, но става дума за монотеизъм, който не е бил известен в Римската империя по времето на Помпей...

     Сагите щедро отварят една след друга страници от миналото, показвайки, че дори съзвучието на имената Тенгри сред алтайците и Донар сред древните германци не е било случайно. И не защото е обичайно тюркските народи да произнасят името Тенгри по свой начин - Тенгери, Тегри, Тер, Тура, Елен, Тигир. Европейските тюрки също биха могли да произнасят това име по желание. Такова заключение е възможно, но дава малко.

     По-значимо тук е нещо друго, не звукът на думите, а образът на Тенгри и Донар! Същото е било и сред алтайците и германците. Това е образ! И ритуал на почитане. Това вече не е случайно. Това е единството на култура, основана на Единобожието. Дори и да изхвърлим останалото (коне, желязо, облекло, обичаи, писменост), единството е налице... Може да се спори за управниците, за дрехите им, дори за писмеността, но всеки спор вече става празен: аборигените от европейския север по време на Великото преселение на народите са се отклонили от езичеството. Те познали Бога на небето. Факт, който просто трябва да приемем.

     С времето обръщението Донар-Тор отстъпило място на Один (Водин, Вотан), който също е наричан "Северният Мохамед", толкова общо има между вярата на "германците" и мюсюлманите. Не е изненадващо, те са клони на едно и също дърво: монотеизмът царува както на Изток, така и на Север в Европа. Небесният Бог управлявал там.

     Разбира се, не всички скандинавци приели вярата в Бога на Небето, други демонстрирали похвален консерватизъм, който ясно се вижда отново в сагите на „Земният кръг“. В разказа за Лейв Ериксън, който през десети век отплавал на запад с кораба "Големият дракон" се казва, че той е довел първия свещеник в Гренландия... Не всички реагирали на постъпката му по един и същи начин.

     Показателно е, че в северната част на Европа никога не е имало институция на духовенството, каквато е римското папство. Вярата се разпространявала спонтанно. В това била слабостта на арианството и ако го разгледаме по-широко, и на "бялата вяра" от Алтай, и на исляма. В организацията на религията те винаги са губили от католиците, които са създали блестяща институция на властта – силна, агресивна, упорита. Всъщност тя била решаваща за победите на средновековния Запад над идеологическите му съперници.

     Религията на скандинавците е феномен на културата и времето, незаслужено забравен в Европа, тя представлявала единството на духовните традиции на Изтока и Запада. Така, в съгласие, алтернативата на християнството (както гръцко, така и католическо) получила правото да съществува, така в съгласие се оформял нов мироглед, който северните народи не познавали преди... Това е абсолютно непознаваем процес – раждането на нова култура. Всичко изглежда ясно в него, но нищо не е ясно.

     Може би едно нещо е безспорно: освен "гръцката вяра“ на Запад имало и друг противовес на католицизма, но той е малко проучен. Папската цензура попречила!

     Именно цензурата. Защото сагата за Инглингите ни казва откъде е дошъл Один - от Азия, от страната, разположена на изток от Дон (Танаис). Той не бил бог, а пратеник на небесния Бог, т. е. пророк, който учел северняците на изкуствата, които "хората оттогава владеят". Один, подобно на нагите в Индия, имал силата на превъплъщаването: "... Тялото му лежеше така, сякаш е спал или умрял, докато в същото време той беше птица или звяр, риба или змия и в един миг се пренасяше до далечни земи по своя работа или по работа на други хора“. Както знаем, само алтайските камове са владеели това висше изкуство, за което свидетелства народният епос.

     Единият въвел на север същите закони, които имали тюрките. Понеже идвал от страна, която "лежала на юг от Велика Швеция", я наричали "Страната на тюрките", така пише в сагата... От този ред, между другото, започва историята на Русия.

     Враждата между Севера и Юга имала причини. Отхвърлянето на католиците от "германците" било основателно, те виждаха света по различен начин, искаха да живеят в него по различен начин. За това има достатъчно факти и в края на ХХ век те повикаха на път известния пътешественик, норвежеца Тур Хейердал, в търсене на родината на предците на скандинавците. Неговите експедиции до Азербайджан и Дон са само подход към културните съкровища на Алтай. Той, който знаеше малко за Великото преселение на народите, изгради маршрутите на експедициите по интуиция, а не на знания, така че не достигна желаната цел, родното му алтайско огнище. Но посоката, която избра, е правилната – тюркският свят.

     Хейердал заяви: Скандинавия има "чуждоземни корени". Не можа да го докаже, ученият просто нямаше достатъчно време.

     Нейната "чуждост" е най-убедително доказана от Игдрасил, символ, без който е невъзможно да се разбере културата на северняците. Това е гигантско ясеново дърво, то е "рамката" на Вселената. Дървото на живота. Игдрасил в съзнанието на арианите дефинирал вертикалната проекция на съществуването, в която се събират различни светове (земя, небе, подземен свят), давайки представа не само за цялостност, но и за мярката за прекрасното. Това е същността, истината на народната митология. Еталонът на битието.

     Девет различни свята свързвал скандинавският Игдрасил: в корените му почивали драконът Нидхег и змиите, средните листа били нагризани от елени, водени от Ейктурмир, на върха на дървото седяли мъдър лешояд с излинелия ястреб Ведрфелнир. Корените на дървото на живота се подхранвали от влагата на извора Мимир, откъдето започвала съдбата на всеки човек.

     Вечнозеленото дърво, подобно на кехлибарена смола излъчвало свещен мед, в зърната му се криели таланти и умения ("медът на поезията", това е от тук!).

     Страниците на сагите са посветени на живителното дърво, което наред с други неща дало на Северна Европа Один, Богът на небето: сагите Старшата Еда и Младшата Еда са убедителни и категорични. Чрез познаването на дървото на живота човек може да разбере как Всемогъщият е влязъл в света на Севера... В дървото на живота скандинавците също видели образа на равностранен кръст, той бил знак за тяхната предхристиянска култура, която се провъзгласява от държавните знамена. И художествените орнаменти, разбира се.

     Впрочем рисунките върху известния рунически камък на остров Ман (Англия) казват същото. Там, в бившата норманска колония, написана с руни стои "Мисълта за Дървото на Живота“... Удивително е, че то е същото като в Алтай. До детайлите. Само алтайците наричали героите му по различен начин, по свой начин.

     Без дървото на живота културата на Изтока някога е била немислима. И Западът също.

     Това е може би най-яркият и характерен детайл (след вярата, разбира се), тя ни позволява да говорим за единството на културата на човечеството, за неговата неделимост на Изток и Запад. Защото никой няма да каже или покаже къде започва едното и къде свършва другото. След Великото преселение на народите светът станал различен, цялостен: той приел религията на Тенгри, т. е. Единобожието. И той я разкрасил със собствените си цветове, във всеки регион нюансите на вярата са уникални. Както и народите там.

     Нека арианството е малко известно в Европа днес. Но го е имало... Ами ако тази религия не е загинала? Ами ако арианската традиция е продължена от протестантите? Техните потомци? Това е отчасти вярно. Протестантството е духовен свят, който е погребан в сянката на християнството. Строг и интегрален, имащ минало и бъдеще. Те не са "отцепили" се католици, както ги наричат, те имат свое изразително минало, което католиците не са имали.

     Северна Европа през Средновековието е имала... Леко скулесто лице. Чисто като небето на Алтай. От това, че го очерниха, то не се загуби. Не.

     Арианите, оплетени в деликатните мрежи на папската политика, станали католици в края на Средновековието, в различни страни по различно време. Те били принудени да се откажат от вярата на своите предци и да признаят Христос, а с него и властта на папата. Беше... Но мирът не траял дълго в новото папско семейство. Другата култура не можела просто да умре в студените римски бункери, тя трябвало да изрази себе си. И тя го направила. Затова е запазена.

     Католиците от Севера намерили сили да извършат Реформацията в Западната църква, разтърсвайки я до основи.

     "Ереста" на богомилите, катарите и албигойците е продължена на север в Англия, където може би за първи път е успешна. Това се отнася за Уилям Окам (1285-1349) и Джон Уиклиф (1320-1384), големите теолози, философи и хуманисти от Средновековието. Те са сред първите християни, които успели научно да изразят това, което поколения европейски тюрки тайно носели в душите си, правилността на "бялата вяра". Мисълта им била изключително ясна и привлекателна.

     "Земните дейности на всеки човек", включително монарха и папата, трябва да бъдат начин за служене на Бога в съответствие с духа и буквата на Свещеното Писание. Тази идея била формулирана от тях, което предизвикало възмущението на Рим. Тяхната работа не била "селските мечти" на техните предшественици, с които не трябвало да се борят, то повлияло на Ян Хус, Мартин Лутер и други активни защитници на духовната чистота на Запад.

     Освен огньовете на Инквизицията Църквата не можела да предложи нищо в замяна, а пожарите вече не решавали нищо, не можели да променят нищо... Реформацията, благодарение на усилията на "еретиците", станала неизбежна.

     Накратко, те постигнаха признание за възгледите на своите пастори. Своите, не на папата! Това била стъпка към религиозната свобода и била успешна. Но едва през 16 век този път е завършен.

      Протестът несъмнено щял да обедини северните тюрки, които по това време все още си спомняли своето единство, корените на някогашната си култура, но това не се случило. Духовенството на Рим се оказа по-силно и по-находчиво. Така те станали само "протестанти", те не изразявали своето етническо родство, превърнали се в течение в католицизма, въпреки че това не е съвсем вярно. Протестът не произхождал от дълбините на Западната църква, както твърдят теолозите, това е протестът на народа. Реформацията го разкрила, направила тайното явно. Но не за дълго.

     Реформацията прекъснала веригата на авторитетите, която пречела на лицемера да мисли по свой собствен начин, а на роба да каже това, което мисли. "От тази минута папите, отците на Църквата и Съборите престанали да играят ролята на върховни и непогрешими съдии по целия свят и всеки християнин се научил да не признава друг закон освен Свещеното Писание и никакви други тълкуватели на Свещеното Писание освен собствената си съвест", пише Е. Гибън.

     Реформацията била пробив в нова културна ниша... Или връщане към старата? С протестантите духовните традиции на Алтай се завърнали в северната част на Европа.

     Когато Реформацията била окончателно изработена, тя устройвала всички. Папата придобил политическа власт на Запад, а протестантите придобили своята "бяла вяра", макар и леко променена. Какво било това? Сделка? Хитрост? Възможно е. Но те донесли мир и хармония на Запада.

     Същите калвинисти и лутерани - ядрото на протестантите - оставили Христос в божествения пантеон, но им било позволено да съживят обредите и общностите, съществували преди приемането на християнството. Те останали християни, всъщност отново станали ариани. Или по-скоро почти ариани. Протестантите отричат посредниците между Бога и човека, т. е. Папската църква и нейното духовенство. Подобно на древните тюрки, деянието е поставено на преден план в поведението на вярващия. Почитането на светите мощи било премахнато, считали го за проява на езичество. Те се отказали от монашеството, което според алтайското правило е несъвместимо с Църквата... С една дума, те продължили традициите на арианството, без да ги рекламират...

     Не е ли взаимоизгодна сделката?

     Станали католици, те не приели латинската азбука, както се предполагало от католиците, а със завидно упорство защитавали готската писменост, оставена им от патриарх Улфила. Този шрифт станал "национален" шрифт, в който знаещият човек открива уникалния облик на древните германски руни. И тайно се гордее с неочакваното си откритие. Римският папа със своите вездесъщи монаси е бил безсилен и тук: можел да направи всичко, дори да приспи спомените на хората, но не можел да ги лиши от предците им и следователно, да им внуши своето разбиране за правилност и красота.

     Арианството някога е събрало част от германците в народ (норманите), но също така ги е разделило. "Германците" оттогава остават различни. Шведи, норвежци, финландци, датчани, исландци са пръсти от една ръка, народи от една и съща етническа група, през 11 век те приемат католицизма, през 16 век приемат протестантството и се разделят на малки общности.

     Протестантството не им напомняло за Один, за дървото на живота. За духа на предците, най-накрая. Сагите живееха сами за себе си, хората - отделно от тях... Разривът на културата отеква в "Сагата за Олав, син на Тругви". Има един епизод, когато Один, приемайки образа на едноок старец, предложил на героя да изяде парче конско месо и по този начин да си спомни миналото. Католиците, както знаете, забранявали на енориашите да ядат конско месо, да пият кумис, наричайки тази храна "същност на езичеството"... Спомените за миналото били неблагоприятни за папата, който разделял, за да управлява. Протестантското духовенство се придържало към същите възгледи.

     Култът към коня, отличаващ германците, станал нещо от миналото заедно с арианството. Въпреки че "Сагата за Хакон Добрия" разказвала за весели празници, на които „колеха всякакъв добитък, както и коне". Това било славно време, твърди сагата.

     Разбира се, хората все още усещат някогашното "племенно" единство и не намират обяснения за него, макар че причините са очевидни, те са в забравеното минало, за което напомня цялото скандинавско изкуство, където духът на онова време е запазен. Изразителни например са така наречените скалдически стихове, почти свещени, близки до поезията на трубадурите – същият стил! Същата тайна! Просто трябва да прочетеш стиховете, за да си спомниш миналото.

     Но как да направим това? Никой не може да преведе на съвременен език и да разбира древните редове от онова изгубено Време...

     Кой знае, може би в името на финландския град Турку, който преди се е наричал Або (Абай), е ключът към тайните на арианството? Топонимията е обширна наука и с нея започва не едно историческо откритие. Това географско име е много необичайно за Севера... То е, подобно на скалдическите стихотворения, с двойствен, дълбок и потаен смисъл.

     "Генетичното" неразбиране отличава Белгия и белгийците, също ариани, които някога са били завладени от католиците. В тази страна има два народа, фламандци и валони, те не са свързани нито с времето, нито с католицизма. Предците на фламандците са тюрки, воини на Атила, дошли са от Алтай през IV-V век, техните национални дрехи, обичаи, празници, занаяти и прибори, украшенията с остригана лисича козина, кухнята, в която чесънът заема важно място, баня... всичко е "Алтайско". Особено моделите и орнаментите, които все още се забелязват във фламандските села - конче или лебед са задължителни на покривите на къщите.

     Фламандците са отучени от родния си език от Църквата някъде през 15 век. Те вече не говорят тюркски, но помнят отделни думи и фрази, помнят, че са имали свой роден език. И този "фламандски" език би могъл да революционизира тюркологията, но засега е реликва без собственик, към която са присадени чужди корени.

     А "арианската" история на Дания и Холандия, оказва се, е написана с тюркски руни – върху камъни, според алтайските правила. И там католицизмът е установен в края на Средновековието. През XIII век великият инквизитор Доминик е поразен от "приликата на далечна Дания с езическите кумани", т. е. с тюрките от Дешт-и-Кипчак, и настоява тази "ужасна страна", отхвърлила католицизма, да бъде покръстена отново... Но слънцето все пак ще се върне в датското небе някой ден. Защо трябва да се изненадваме, ако сагите ни казват, че този народ е дошъл от Дон и се е наричал дани?

     Обръща се внимание на факта, че към 14-ти век руните в Европа са напълно заменени от латинската писменост, превръщайки се в отживелица на европейската периферия. Те се използвали в селските райони дълго време. През 16 век руните станали обект на интерес за интелектуалците в Скандинавия, след това в Германия, които си спомнили след Реформацията готическата си библия, написана с руни. До втората половина на 19 век при "старогерманските" руни се появява "националност" и учените започват да говорят например за староанглийски, секелски и други знакови системи за писане, за които се твърди, че отличават ранното средновековие на тези страни.

     Книгата на Е. Вебер "Руническо изкуство" е много показателна тук, тя дори не споменава алтайските (орхоно-енисейски) руни, чиято древност надхвърля възрастта на всеки европейски паметник. Авторът не е виждал историята на руните по-далеч от Европа и не се е опитал да я види... За съжаление, "германската идея", както и всяка друга национална идея, станала решаваща в изучаването на руните на Запад. С този прост метод политиците задълбочили историята на своите страни и дали на тази история национална идентичност. И... Съгрешили против Истината.

     Именно за тях, за политиците, е съставена епитафията на погребението (Sparlцsastenen) от 9 век: "И който развали тези знаци, нека бъде изгнаник, потопен в извращения, познат на всички и на всеки". Едно време скандинавците знаели, че "повредата на руните" е пагубна за починалите, после забравили. Както забравили и другите алтайски правила. Самите те са превърнали славата на предците си в своето собствено безславие.

     Холандците и фламандците помнят родството си и помнят част от миналото, но не могат да обяснят корените му. Те са забравили Атила, арианството и себе си. Там не ядат конско месо, не пият кумис. Като "варварска" диващина гледат на курганите... Въпреки това, те все още имат много общо със своите предци, например известните кермеси, които привличат гости от целия район. Какво е това? Преведено от фламандски език, това означава "панаир". Но панаир, чиято същност се предава от тюркската дума "керме", е като базар, със състезания на борци и поети, с жонгльори и шутове, с конни надбягвания и маскарад. Този, в който търговията не е основното... С една дума, това е национален празник.

     Фламандците също имали празник, най-важният за годината, който се падал в средата на зимата и се наричал Йол. Денят, в който мракът започва да намалява... след християнизацията го нарекли Рождество, а етимологията на думата "йол", оцеляла в германските езици, е обявена за неизвестна. Забравена! Това обаче не е така. Точното име на празника е "Йол Тенгри", което се превежда от тюркски като "Бог на съдбата". Празник на елхата, украсявали коледната елха, танцували около нея, раздавали си подаръци... Елата показва пътя към Небето, това дърво все още е почитано в Алтай.

     Също така емблемата на Холандия, лалето, е на видно място. Фактът, че това степно цвете е първото, което цъфти в степта, е известен на малцина. Откъде е дошло в европейския Север? Може би лалето (тюрките го наричат "цветето на хана") ще напомни на холандците за нещо далечно? Без минало хората са сираци. Символът, подобно на родината, не е измислен или избран, човек се ражда с него, това е божествена блага вест, която се чува само от роднини. Всичко останало е празно пред него...

      Хората, забравяйки за предците си, понякога започват ненужни спорове, например за русите и други предполагаеми народи. Невежеството те отвежда много далеч. Но необходимо ли е да се започне спор, без да се вземе предвид това, което се счита за "Русия" в Скандинавия? А Русия било името на крайбрежието около Стокхолм.

     Норманите наричат колониите си и от другата страна на Балтийско море със същата дума според стария тюркски навик, давайки стари имена на нови придобивки. В Дещ-и-Кипчак така било навсякъде, географските имена се повтаряли много често, те също били клишета за характеризиране на определена област. Бяла Рус, Киевска Рус и другите "Рус" станали крепости на арианството в Североизточна Европа, васали на норманите, които отстоявали новата европейска култура, която се конкурирала с християнството и за която вече не се говори.

     В Русия В. Н. Татишчев e първият и, изглежда, последният, който каза за това. Неговите "Гордорики" и "Хуни" са "земята между езерата Ладога и Пейпус, или Чуцково, в която главният град е бил Алденбург" (Алтънбур?). Първата руска история не крие тези топоними, те са добре известни, както и особеността на културата, която стои зад тях. По-късните историографи обаче са по-свободни в начинанията си... Топонимите, тези важни детайли от миналото, се оказват игнорирани.

      Излиза, че "русите" са живели... в Алтай преди пристигането на тюрките в Европа, както се съобщава в книгата "Събрани тюркски наречия" на средновековния учен Махмуд ал- Кашгари, признат познавач на древния тюркски свят. "Руси" наричали гребците, т. е. тези, които "са живели от веслото" и са се занимавали с тази трудна търговия. Нещо повече, тази дума е "етническа", подчертава Махмуд ал-Кашгари.

     В тази дума, или по-скоро в явлението, стоящо зад нея, има интересен преход: норманите в очите на останалите тюрки се превърнаха в "руси", защото живеели от веслото и по този начин се различавали от своите съплеменници. Да, взимали коне на борда, да, яздели на сушата. И какво? Не кон, а лодка била поставяна в могилата заедно с починалия, наричайки я "воден кон"! Можете да прочетете за това в сагата Инглинг, където се споменават курганите в Тун, Гьокстад и най-забележителния от тях в Усеберг. Те, тези кургани от 9 век, свидетелстват за много неща...

     После думата "рус" получила различно значение, отчуждили я от Скандинавия, свързали я с някакъв народ. Само че топонимът Гардарики, или Гарди, който се среща в сагите от 10-11 век, се отнася до Черна Русия, до нейната столица Холмгард, по-късно наречена Новгород. Тя била доминирана от тези, които днес наричат шведи, а тогава - руси. Вземете същата "Сага за Олав син на Тругви", тук са отговорите на въпросите за ранната история на Русия.

     Олав нарича себе си Али, той е потомък на норвежките конунги, възпитан е от конунг Валдамар в Гардарик, същият Валдамар, който е известен в Русия като киевския княз Владимир Червеното слънце, покръстител на Русия. "Сагата за Олав..." е изпълнена с подробности за тюркския бит, които сега се приписват на славяните, споменава се kanli (кръвна мъст), цитират се и други адати. Там, в сагите, дори се казва как и на кого е предаван тронът, как се е формирало родословието на владетелите, как са били жертвани, за да се осигури просперитета на народа... Всичко това са чисто алтайски традиции. В Алтай царят се смятал за носител на свещеното начало.

     През есента на 865 г. се зародила "английската Русия", в която също се сблъскали арианството и католицизмът. И също не се сродили.

      Норманското нашествие в Англия прозвучало като предизвикателство за Рим. В края на краищата, според правилото, водещо началото си от Империята, земите на запад от Рейн се смятали за земи на Рим, властта на папата веднага била призната там, а католиците господствали там от времето на Брунхилде. Скандинавците започвали религиозна война с дръзкото си нашествие, за тях беше важно да докажат присъствието си на континента. Следователно и в геополитиката.

      Армията им дебаркирала тихо на мъгливите острови, предвождана от двама братя, двамата сина на славния Рагнар по прякор Кожените гащи. Първото нещо, което братята направили в Англия, било да се сдобият с коне. За тях е исландската "Сага за Рагнар Кожените гащи", неподправен летопис... Разбира се, започнала именно религиозна война. Тогава не делели земите...

     Възможно е дори англичаните да са поканили норманите, подобно предположение определено не е случайно. Зад него стои поредица от събития.

     В Англия, където аристокрацията приела католицизма през 597 г., имало интерес към арианството и норманите усещали това. За някогашната религия на англичаните ще разкажат храмовете, които остават там и до днес: Chapel (параклис). Обредът в тях е различен от този на Църквата,т. е. на католическата църква, но същият като този на арианите-нормани. И на тюрките от Алтай. От векове хората в Англия ходят на църква и в параклис. Сутрин в едното, вечерта в другото.

     Има два олтара, те са почитани, това е особеност на потайните англичани.

     Предаността към традицията запазила у англичаните вярата на техните предци (това не се отнася за шотландците и уелсците). С началото на Реформацията се появила Англиканската църква, институция, която съчетава две начала, католическото и арианското. Това е същността на Англиканската църква. Арианите там отстъпили пред католиците и застанали в сянката им. Все пак те нямали църковна организация - папство, не изграждали собствена политика, техните общности живеели отделно, действайки според импулса на душата. И винаги губели... Такова е то, Единобожието. Общността е трябвало да има един "професионален" свещеник. И толкова. Пастор, който бдял за спазването на обреда, за морала на енориашите...

     Имало много различия между католическия север и юга. Там духовенството не познавало ослепителната пищност, която била почти задължителна за папската обител, там живеела скромността на Алтай, неговият спокоен ред. Те останали с протестантите в Англия. До дискретните храмове има богати католически катедрали... На островите "всеки чете собствената си Библия", чете я по свой начин, това е правилото на Англиканската църква. Както и преди, не всеки там признава посредник между себе си и Небесния Бог, като не доверява на смъртни тайните на изповедта и опрощението на греховете.

             Не е ли това класически консерватизъм?!

190/395