Разбира се, показното смирение на Западната империя служело за параван, епископът на Рим не чувствал в себе си сили да бъде равнопоставен с византийския патриарх, той почтително навел глава пред по-старшия. Униженото му обаче от първите дни на появата на Римската църква състояние не означавало нищо. Страната решавала тайните си проблеми и от IV век, по заповед на император Теодосий I, се готвела за господство.
Католиците знаели как да постигнат своето в църковните дела и в политиката, наследниците на великия Рим имали голям опит във властта.
Разбира се, политиката на "смирение за добро" не била разбрана еднакво от всички и не всички я приемали. Тя разделила както църквата, така и римския сенат: някои сенатори се застъпвали за сливане с византийския двор, за подчинение спрямо него, докато други, напротив, ратували за възраждането на независим Рим. Любовта към свободата и смирението си съперничели в Западната империя, така че тя само теоретично била византийска колония, но в действителност оставала опасна "варварска" страна. Християнската религия се утвърждавала там, но не решавала нищо.
Рим мразел гърците, без да показва чувствата си. Той разбирал, че междуособните борби в Дещ-и-Кипчак ще бъдат дълги, за векове наред. Те ще отслабят Византия, защото ще доведат до преразпределение на Европа.
Но и Константинопол също се ориентирал в реалностите на живота, той знаел най-важното – сега никой не го заплашвал. Но и никой не го подкрепял... Смъртта на Атила и подреждането на политическите сили в Европа били изгодни само за онези, които планирали да създадат империя, която не отстъпва на Великата Римска империя. Имало две такива: Византия и бъдещата Италия. И в двата случая тюрките, които станали европейци, действат като генератори на идеи.
Техните проекти били заплашени от онези, които упорито не искали да се откажат от Единобожието. Тоест, също тюрки. Това бил сблъсък, породен от Великото преселение на народите. Безредиците, избухнали в Сирия и Египет, можели да завъртят колелото на християнската история по различен начин и византийският император Зенон, усещайки това, издал декрет за религията през 482 година. Декретът за единство бил насочен към премахване на религиозните различия във Византийската империя и, както се вижда, забранявал всички спорове относно догмите на вярата.
Помирявайки християните на Запад, императорът се надявал да укрепи Византия и да забрани католическата доктрина, която гърците толкова не харесвали. Защото "чийто е Богът, негова е силата", това крилато мото предавало смисъла на едикта.
Получило се обаче съвсем различно нещо. Римляните, отгатнали плановете на Византия, веднага се противопоставили на императорския указ. Освен това, наричайки византийския патриарх Акакий безбожник, те го отлъчили от Църквата. Това прозвучало като взрив, като удар от мълния, каквито християнството никога не е познавало. Ударът попаднал право в сърцето и бил по-силен от юмручните "спорове" с египтяните. Византия се олюляла, но устояла. В отговор тя отлъчила епископа на Рим от църквата и го проклела, което той търсел.
Разколът, който възникнал - схизмата, помагал на Рим. Всяко разногласие давало шанс на католиците да вземат самостоятелни решения, което майсторски реализирал папа Геласий I. Римлянин по рождение, хитър, не признаващ пречки при придвижването към целта. Той бил човек, за когото в Алтай казвали: "Този ще накара даже кравата да мучи за собственото си добро." Силно целеустремен. Геласий се обявил за "наместник на Христос на земята". Нито много, нито малко. Очевидно именно тогава името "папа" е било присвоено на епископа на Рим. Той ставал баща на паството, глава на християните от Западна Европа. Следвайки католическата доктрина, папата предложил съюз на всички народи, които приемат неговите възгледи за религията и живота и, следователно, ще бъдат в неговата политическа орбита.
Не религиозните фантазии, както в случая с византийците, а просветителството е поставено от папата начело на църковната политика: самият той изучавал тюркското богословие и го адаптирал към условията на християнска Европа. Той бил голям политик, учен, писател, страстен трибун, той възнамерявал да създаде благообразно лице не само на Западната църква, но и на цялото християнство. Той знаел, че красотата на свещеника е в словото.
Теоретичният багаж позволил на Геласий да напише научен трактат, който се превръща в свързващ мост между християнството и религиозното учение на тюрките. Появила се концепцията за ролята на папата, т. е. на първосвещеника, в обществото и я развили, превърнали я в постулат. Това била поредната една европейска преработка на идеите на Алтай, с други думи, един от крайъгълните камъни в основата на Църквата.
Папата основал научния си труд върху трактата "За Божия град" от Свети Августин, "Доктор на Църквата", който през четвърти век просвещавал римляните, проповядвайки вяра в Бога на Небето. Бил енциклопедист, познавач на "бялата вяра"... През 387 г. Августин приел християнството благодарение на епископ Амвросий, също тюрк. Църковната история не крие факта, че "за неговия философстващ ум само гносисът, рационално конструирана доктрина, изглеждал като достойна форма на религия". Той пръв разбрал, че монотеизмът в Европа няма да остане същият като в Алтай, защото е невъзможно да се влезе два пъти в една и съща река. Невъзможно е да се наложат чужда култура и история на народите: новата вяра трябвало да възприеме нещо от местните традиции, тогава тя ще стане обща както за новодошлите, така и за местните европейци.
"Истинската обстановка, в която се е случил великият акт (решението да се покръсти в християнството. — М. А.), е обвит в мъгла", пише И. М. Греве. „В ранните си писания Августин не казва това директно. В по-късните мемоари на "Изповедите" му е придадена окраска на чудотворна божествена намеса... Когато Августин бил измъчван от съмнения относно избора си на вяра, той чул нежен ангелски глас да пее необичайните думи: "Вземи и чети". Августин почувствал Божия знак със сърцето си...
Разбира се, това е по-късна интерпретация на събитията, тя е митологизирана, в което не се съмняват и църковните историци. Но тук прави впечатление нещо друго – редът "Чети!" Чрез това "Чети!" други пророци по-късно стигнали до истинската вяра. Например Мохамед.
Какво прави възможно да наречем работата на Свети Августин тюркска? Самият трактат...
Древните казвали: "Ако мускусът изчезне от торбата с мускус, миризмата остава". Така се случило и тук. Авторският текст на Августин е унищожен, оригиналният език е наречен "неизвестен", но... "миризмата останала." Ето го и самият текст! Разказва за основите на обществото, съществувало в Алтай и в Дещ-и-Кипчак.
С други думи, описана е връзката между двата клона на властта, светски и духовен. Други народи живеели с различна социална система, с различна вяра. Само тюрките са имали такава структура на обществото. Това ги отличава, на което в древни времена, т. е. преди европейците, са обърнали внимание китайците, индийците, персите... Откъде свети Августин и папа Геласий са знаели това, което не биха могли да знаят? За особеностите на живота в Алтай? Още повече, за детайлите на този живот?
Тюрките наричали родината си "град на Бога", което е отбелязано в произведенията на източните автори: "Шамбала" е тяхната дума, тя предава точно това значение. Трябва да помислим много сериозно по този въпрос. Известно е, че гербът на алтайската държава е бил украсен с двуглав орел, както убеждават находките на археолозите и скалните рисунки... Същият орел, който "прелетя" във Византия, а след това и в Русия.
Но основното, разбира се, не е това, а съдържанието на великото дело на Августин. Авторът уверено развива идеята, че над земните царства "живее и се развива представено от Бога, чисто царство", което обединява човечеството. И в резултат на това то ще се влее във "вечния покой на Небесното царство на Пресъвършения Бог".
Но тук става въпрос за Вечното синьо небе – Тенгри! Учението е формулирано в Алтай преди новата ера. С него живеели в Индия и Персия. Както отбелязват изследователите, "образът на единното благодетелно, всезнаещо, правосъдно Божествено небе" е запазен сред тюркските народи и до днес. Това е безспорен факт.
Несъмнено свети Августин е чувал за Алтай, родината на предците си, защото произхождал от "индийските общини" на Египет, по-точно общините на Кушанското ханство, които до IV век успели да се разселят от горното течение на Нил по бреговете на Северна Африка до Атлантическия океан... Майка му станала християнка случайно, след трагичната смърт на съпруга си, откъдетовидимо е дошла и склонността на сина й към тази религия. Тук има още една неразказана история: как иначе един човек родом от град Тагаст, в Северна Африка, е научил тайните на алтайската служба? И ги проповядвал в Рим?!
... Всъщност това учение е преразказал и папа Геласий. При което той е изненадващо честен в преразказа си, което се потвърждава от друг източник, за който папата не е знаел.
Християните не знаели, че социалната система на тюрките, която е описана в трактата "За Божия град", също е представлявала интерес за китайците много преди папа Геласий. Идеята за двата клона на властта в Алтай е изложена в "Книгата на владетеля на областта Шан", където много подробности са интересни. Оказва се, че Алтай се отличавал със строги правила: светските власти там нямали права на духовните събрания. Най-могъщият хан бил безсилен, не го допускали в делата на служителите на вярата, а ако му позволявали, то само в ролята на слушател. Не можел да си отвори устата, нито да каже и една дума.
Всъщност свети Августин е писал за същото, почти дословно, когато видял езическия Рим затънал в грехове. В трактата си той разглежда живота като борба между тъмнината и светлината, божественото и демоничното, т. е. както пишат за него теолозите от Алтай, наричани "гностици" в Европа. Това била тяхната философия, която будистите приели... Като осъждат насилието, те твърдят, че "трябва да се вярва на онези, които наставляват, а не на тези, които заповядват", като в същото време признават необходимостта от насилие. За това призовавал и папа Геласий. Уви, в думите му нямало нищо ново.
Същността на златото е, че не се нуждае от думи. Като преписали свещените книги на тюрките, християните не унищожили съдържанието им, то преминало в католицизма заедно с тюрките. В новите свещени книги имало опит, който Алтай трупал от векове!
Това не са само думи, те са животът на един народ, който със своето Велико преселение надарил света с главозамайващи последици. Преписването на свещените книги е било етап в предаването на информация, тук няма нищо осъдително, в това се състои "развитието" или "смесването на култури". Това е, което евреите са направили, когато са писали Библията, в Книгата на пророк Исая те са отдали почит на Алтай, на неговите хора-ковачи и тяхната "бяла вяра".
Точно същото нещо се наблюдава през първи век в Средния изток и в Индия, когато тюркската духовна практика намира развитие в северния клон на будизма. И будистите разбрали: най-висшата цел на познанието в Алтай бил Небесният Бог. Той е простото и пълно битие, съвършената истина, идеалът за доброта и красота, истина и справедливост. Той е съдията. Тюркският народ живеел с тази вяра... Вярата му не можела да изчезне с книгите. Даже и със самите тюрки.
И мюсюлманите, изучавайки Корана, не пренебрегнали ханифите, които им разкрили истинската вяра и тайнствата на монотеизма.
Идеята за Бог, както и самият Бог, е вечна. Оттук и вечното синьо небе на тюрките. Църквата дори не помислила за това, изпращайки духовното наследство на Алтай в забвение. Християните не можели да започнат своята религия от нулата. Не става така! Августин несъмнено е велик християнски писател, написал двеста тридесет и две книги. Въпреки че здравият разум диктува, че човек не може да направи такова нещо (невъзможно е да се „публикуват" осем книги годишно в продължение на тридесет години подред). Но... Винаги ли той е бил техен автор?
Не можеда измислите нещо, което е съществувало преди вас – основите на вярата. Те са създадени от поколения и полирани в продължение на векове. Ритуалите, традициите, философията и мъдростта не идват веднага при хората. Въпреки това, вярата може да бъде разказана, вярата може да бъде научена, което е направил свети Августин. Това е светостта на неговия образователен подвиг: "Вземи и чети!" Той не измислил нищо. След като прочел, преразказал. И толкова... Разбира се, не е използвал еврейската Библия.
Мислите му продължил папа Геласий, но в различна времева среда.
Теорията за двете власти, светската и духовната – и приложението й в християнството Геласий за пръв път изложил в посланието си до византийския император Анастасий, където по мек начин, сякаш в разговор, разяснил тюркския дуализъм: "Славен императоре, има две институции, които управляват света: първата е осветената власт на висшите йерарси, а другата е царската власт. Бремето, което носят свещениците, е по-тежко и те трябва да отговарят пред Божия съд и за делата на царете, които владеят над хората." Цит. съч. Гергей E. „История на папството“. Стр. 49)
В духовния живот, продължи папата, императорът е подчинен на свещеника, в светските дела е обратното. И откъде е дошло това на Запад? Във Византия патриархът бил подчинен на императора от деня на създаването на Църквата, а папата на Рим - на византийския патриарх. Там, в Европа, имало съвсем различна структура на обществото, повтаряща имперската, римската. Геласий предлагал нещо, което никога не било съществувало на европейска земя.
Но това било потвърдено от тюрките на Дащ-и-Кипчак. И се оправдало в Индия, Иран, Египет, Абисиния (Етиопия, Судан). С други думи, той предложил на Запада "алтайското" двувластие. Това е обществено-политическият резултат от Великото преселение на народите, който историческата наука изглежда е пренебрегнала.
Наричайки себе си "наместник на Христос на земята", мъдрият Геласий направил още една блестяща стъпка в политиката си, която по-късно дала на папството пълната власт. Той заявил, че Христос е истинският rex et pontifex (цар и върховен свещеник), е разделил властта между царе и епископи. Следователно "наместникът на Христос на земята" има право да съди всяка християнска страна, всяка църква.
Оставала само една крачка да се подчини светската власт. Това се случило по-късно на Запад. Гениално и просто. Той, папата, утвърждавал и изгонвал подчинените си владетели (крале), защото той бил царят на царете.
Блестящото европейско нововъведение в теорията на властта не се променило в Римската църква до единадесети век, т. е. до официалното разделяне на християнството на източно и западно крила. То течало като червена нишка през политиката на Запада, с него започвали най-важните събития, в името на неговата релизация Църквата провокирала войни, инсценирала дворцови преврати, тайни заговори и убийства. Примерите са стотици и стотици. Целият средновековен живот, както знаем, утвърждавал абсолютната власт на папата и това отличава епохата, напоена с парливия дим на огньовете на инквизицията. Имало и фина миризма на тамян.
И още една инициатива била въведена от папа Геласий в християнството, тя не е от тюркския обред, въпреки че произтичала от него.
Предвид свободата на действие, която била като запечатана в думите "papa a nemine iudicatur" (никой няма право да съди папата), той започнал да съставя списъци със забранени книги, които християните нямали право да четат. С други думи, ограничил познанието. Това било ясно нахлуване на Църквата в умовете на хората, в тяхното разбиране за света. И в същото време, скрита проява на нейната слабост.
Защо цензура? Разбира се, не само за да огради католиците от гръцките митове. Било важно да се обявиш за автор на други инициативи. За да диктуваш на народите своята воля и своята истина. Да извайваш удобни хора... Все пак, говорейки за онова време, никога не трябва да забравяме, че по-голямата половина от населението на Европа се състояла от тюрки, възпитани от раждането си на пълно доверие в духовенството. Те били първите слушатели на папата. Негови жадни слушатели.
Духовенството, започвайки с Геласий, започнало да се страхува от Алтай, религията и себе си. Необходимо е да имаш много високи качества, за да държиш света в ръцете си, докато го поучаваш, а точно тези качества липсвали. Напротив, истината ставала опасна. За да прикрие произхода на вярата, Църквата се превърнала в цензор. Сама!
Дали някой го е искал или не, Бог дал на средновековна Европа това, което дал – нова духовна култура. И никой папа, никаква цензура или инквизиция не могат да го скрият. Това е невъзможно. Дори ако още някой друг бъде обезглавен или изгорен на клада, историята все едно не може да бъде променена.
... Разбира се, законите на Католическата църква не се наложили веднага на Запад. Имало изтощителна борба за власт: различни папи и различни светски владетели по различно време. Силният византийски император свел ролята на папата до тази на чиновник, който е извикан на килима, при слаб император доминирал папата. Например, започвайки с Агапий I, папите изпращали данък на императора след избирането им (този "обичай" бил въведен), но папа Николай I пък изобщо не признавал византийската власт.
Поколения християни се сменяли като деня и нощта, водата заглаждала камъка, но едно нещо никога не се променило: Западът видял залога за победа в католицизма и живеел заради него.
За съжаление, той не винаги живеел честно. Особено когато заедно с гърците той "сглобил" текста на Библията, канарата, на която стои християнството. Този интимен момент от историята може би е най-неочакваният... Обичайно е да се мисли, че Библията е "книга на книгите", но това не е така. Тя съдържа около осемдесет произведения от различни автори, представлява "събрани съчинения" на анонимни хора. Текстът й е разнороден, а времето на "събирането" му се простира с векове. Трудно е да се говори за единството на Библията, тя изобщо не е това, което е прието да смятаме за единство.
Сборникът (може би най-приемливата дума) се основава на богослужебните и философски книги на тюрките, редактирани от Църквата. Към тях са добавени по различно време произведенията на други автори, по-специално гръцки, латински, египетски и еврейски. Текстът е преразглеждан няколко пъти в светлината на промените в политиката.
В края на краищата, Библията е сборник, в който няма цялостност: всеки читател е свободен да разбира нейните фрагменти по свой собствен начин, което вероятно е естествено. Оттук всеки има свое собствено разбиране за правилността на религията, оттук са стотиците християнски църкви и религиозни секти. Всички те основават ученията си на Библията. И всяко едно е различно!
За католиците например Библията започва с Вулгата, т. е. с тюркските книги, преразказани от Йероним. Гърците нямали тази образователна книга, но имали десетки евангелия, записани през 4 век на "спомени" за Христос, където, трябва да се отбележи, по някаква причина са използвани алтайските сюжети. Тези заемки могат да се видят в Стария Завет, за чието написване уж е взето Свещеното Писание на юдеите, но това е откровено лукавство. Защото при евреите в Библията... тези текстове липсват.
Църквата не крие факта, че редактирането на свещените книги се е повтаряло неведнъж. Това може да се види в примера с Вулгата, която започва да се редактира почти докато бил жив самият Йероним. Например Гибън отбелязва, че "старите латински транскрипции се различават съществено от сегашната Вулгата, която е проверена през 550 г. от римския свещеник Рустик с най-добрите ръкописи..."
Животът никога не е стоял неподвижен, нито пък религията.
Например Книгата на пророка Варух не се намира в еврейските Писания. Текстът му е бил известен само на гръцки език и, както отбелязват църковните историци, "мнозина отричат автентичността му". Към това трябва да се добавят Книгата на Премъдростта на Исус, сина на Сирах, трите Книги на Макавеите и Книгата на Премъдростта на Соломон, които също са неоткриваеми в еврейските Писания. Те са включени само в гръцкия текст, от който Библията е преведена на други езици. Списъкът на книгите и интерполациите, които гърците са добавили към християнския Стар завет, които отсъстват в еврейската Библия, е доста обширен.
Това не стигнало на гърците и допълнили каноничните книги на еврейската Библия със следните пасажи: в Книгата на Естир с място, което не се посочва от броя на стиховете в гръцката и славянската Библии; молитвата на Манасия в края на втората книга на Паралипоменон; песента на тримата отроци в книгата на пророк Даниил (глава 13); повестта за Сусана (пак там, глава 13) и историята за Вила и дракона (пак там, глава 14)... Мога да продължа и нататък.
Всички тези книги и откъси не се намират в еврейската Библия, те са били на гръцки език и са внесени в християнската Библия по различно време. Кой е техният автор? Не знаем. Очевидно това са тюркски книги, преведени на гръко-варварски език, от който евреите, будистите, християните и мюсюлманите са копирали по едно и също време, съставяйки основите на своите религии.
Така съставяли Библията.
За да разберем технологията на нейното създаване, нека вземем Книгата на Премъдростта на Соломон от християнския Стар Завет. И забележете, че този текст не само не съществува в еврейските Писания, но и никога не е съществувал. Философията на книгата е проникната от "гностицизма", което е дало повод на библейските учени да припишат авторството й на човек от източната школа.
От коя точно? Мненията тук се различават... Но самият текст сочи родината на автора на трактата, най-малкото на географското й положение. Описанието на небесните знамения говори за сняг и лед (Прем.16 22). Топенето на снега и леда на слънце се споменава като нещо познато (Прем. 16 27) и тънкият зимен скреж, носен от бурята (Прем. 5 14). Тези природни феномени не са характерни за Александрия или Палестина, но са познати на Алтай, където станали част от поетиката... Всъщност тук се повтаря същата история, както и с родината на арийците, Ариил, която беше спомената в главите, посветени на Индия и Иран.
Географската константа! Тя е непоклатима.
Теолозите не й обърнаха внимание. Да, може да я пренебрегнеш, може да преведеш на всеки език, да припишеш на всеки народ, но от това няма да падне сняг в Египет... И Африка няма да се покрие със скреж. Нито пък северните съзвездия някога ще се появят в небето... Всичко е по Божията воля.
Друг детайл от обредите. В Книгата на Премъдростта на Соломон е написано: "при молитва се обръщай на изток (Прем. 16 28), също тюркска традиция, непозната на юдеите преди плена. Те научили за нея от цар Кир, както и за други обреди, които са показани в книгата. Например за Божия съд, храмовете и олтарите. За сътворението на света. За Великия потоп... А желязната броня? Шлемовете, щитове... Евреите имали ли са ги? Това не е безсмислена информация, дадена в свещения текст.
Много, много въпроси се повдигат от Книгата.
На иврит името на героя е Шеломо (без "н"), което означава "мирен". Какви са тук въпросите? "Шелом" е и еврейски поздрав – "мир вам". Но... това древно обръщение е било използвано в Алтай. И до днес към хората там се обръщат с "салам", а към птиците, пристигнали през пролетта, се обръщат с "елем-салам"! Този духовен поздрав се отнасял до помощника на небесния Бог, мъдреца и пророка, книжника и слугата... Ето защо Ерусалим, или по-точно Йерушалайим!
Думата е скрила много дълбок смисъл – целият свят, тя е отразена например в народния епос на хакасите.
Де да беше всичко... Известно е, че Соломон е построил храма с помощта на червей, който яде скали, донесен му от лешояд от Едемската градина. Но в легендите на хакасите има змия, която се храни с бял строителен камък... Има и легенда за змийския цар, собственик на вълшебния камък "арбис". Като оближеш камъка, ще научиш езика на животните и птиците... Но тези истории са включени в Премъдростта на Соломон. Знаейки къде се е намирал Едем, разбирате текста по съвсем различен начин. И не само текста!
Родословието на Соломон привлича вниманието. Баща му, Давид, имал необичаен външен вид за евреин, Талмудът казва, че бил червен, а в книгата „Зохар“ очите на Давид са с "цвета на дъгата". От книгата на пророк Исая научаваме, че мястото, където живеел Давид, се наричало Ариил (Исая, 29 1). Естествено, библейските коментатори го идентифицират с Ерусалим, но това е грубо и неприлично изсилване. По време на царуването на цар Давид "Ариил" се превежда като "земята на благородниците" или "страната на ариите". От тюркското "ариг ил". И я отнасяли към Алтай, което е обозначено с титлата на Давид – "цар"... Не. Бог наистина не може да бъде измамен, дори облечен в църковни одежди, титлата "цар" отличава само владетелите от Алтайска династия.
И накрая, философията на книгата. Авторът й има чисто тюркски възглед за Небесния Бог, от Когото е получил душата си. И "бидейки добър, влязох в чисто тяло" (Прем. 8 19). Тук, както и в други откъси от текста, е невъзможно да не забележим алтайската идея за вечността на душата, за нейното прераждане. Това е учението, с което будизмът е бил пропит и, разбира се, също е било представено в "гностицизма". През първи век цар Канишка проповядвал това учение на света. И светът го приел...
В алтайския епос същата философия е изложена на езика на народа.
Разбира се, християните сами са написали Книгата на Премъдростите на Соломон, променили едно-друго, преди да го нарекат свое собствено или по-скоро "еврейско", това е въпрос на тяхната съвест. Те обаче са имали първоизточник, от който са копирали, невъзможно е да се отрече. Всъщност цялата Библия потвърждава това. Например Третата книга на Ездра също не е на иврит и в нея има същите неразгадани тайни.
Коментаторите на Библията смятат, че тя не е написана от Ездра, свещеника на евреите, а от някои от неговите последователи, и при това много, много години по-късно.
Кой е Ездра? Първият книжник в света. Той водел еврейските дела при тюрките в персийския двор, където през пети век пр. н. е. получил грамота, даваща му правото да подчинява евреите на Мойсеевия закон, "признат от Кир като закон за евреите". Ездра им прочел Закона... Обстановката на провъзгласяването на Закона предполага, че това е закон, непознат за народа (Неемия 8-9). Участието на тюрките в прилагането му означавало, че Ахеменидите предлагат закон за своите еврейски поданици. Цар Кир вече не бил сред живите по това време. Известно е, че евреите са се завърнали от плен през 538 г. пр. н. е., т. е. през 6 век.
Третата книга на Ездра разказва как и къде евреите са получили свещените книги при завръщането си от плен (3 Ездра 14). Описаната история почти повтаря тази, дадена в индийските книги, които разказват за придобиването на Праджняпарамита от индийците (3 Ездра 14 46-48).
В третата книга има и обяснение на думата "фарисеи". Изобщо не е от гръцки произход. Фарисеите са устни тълкуватели на Тората, "ученици на мъдростта", които не са членове на духовенството. Доброволни служители на Закона. Те, подобно на книжниците, получавали знанията си в персийския двор, в Персия, откъдето идват и думите "фарисеи" (фарс, фарис), т. е. "тези, които разбират фарси".
Остава да добавим, че Ездра е един от първите, които научават за тюркската култура и религия. Името му се свързва с появата на "арамейската" писменост, която е трансформация (вариант) на алтайската писменост... Първите еврейски книги. Но това вече следва от текста на християнската Библия. Тук е уместно да се предположи нещо друго: в иврит, идиш и ладино (диалекти на еврейския език) следва да има сериозен брой древнотюркски думи и фрази. Най-малкото, "Тора" означава "Закон" на тюркски. "Талмуд" означава "Изговорена мъдрост, т. е. устна мъдрост" (от "отзад"). Моисей и Майдар едно и също лице ли са? Съдейки по делата им, да.
И ако е така, още една глава от еврейската история има смисъл. Става ясно защо, след като са били бити и изгонени от Израел, евреите са намерили убежище от християните сред тюрките, техните единоверци, братя по дух. В Испания, Германия, Хазария. Там те станали свободни граждани.
... Оказва се, че духовните съкровища на Алтай не са изгубени и в Европа? Това изглежда е вярно, защото католицизмът намери подкрепа преди всичко сред европейските тюрки, сред тях разширявал географията си, хората виждали алтайските му корени. Усещали ги с душите си. Ако новата вяра беше пропита с еврейска, елинска, египетска или друга идеология, както се опитват да убедят теолозите, щеше ли да намери отзвук в тюркските души? Никога. Защото народните традиции не се променят със смяна на местоживеенето.
Тук се крие най-големият парадокс, който увенчава епохата на Великото преселение на народите: папата нямал друг шанс за бъдещето, освен завладяването на тюркските души чрез духа на самите тюрки. Затова се обърнал към духовните съкровища на Алтай. Нищо друго не би подхождало!
От друга страна, желанието за мир със съседите тласнало "новите" европейци към папата, към католицизма. Това бил техният път към бъдещето. За да се обединят княжествата (бившите имения на джентълмените), се изисквала единна власт. Тюрките на Запад се нуждаели от папата не по-малко, отколкото той от тях. Те сами създавали папата според алтайските модели, те сами му давали своите духовни съкровища. И той чрез обмислена политика се утвърждавал в почетното качество, което му отреждали.
Разбира се, не ставало дума за конкретен човек, а за папата като политическо лице, гарант за властта и мира в региона. Не император и не цар. В името на добруването на Запада паството се стараело, предавайки се на папата... Това е апотеозът на Великото преселение на народите в Европа.
Станали католици, "новите" европейци се отдалечавали от Алтай, отчаяно враждували със степните си братя, защото вече защитавали интересите на новите страни, а не на стария тюркски свят. Интересите на други хора, които станали техни собствени. Това е най-съкровената история... Така неусетно и дори естествено в Европа започнала да се оформя нова политика – ние срещу нас. Това е същността на Запада, неговата нееднородност. И в същото време цялост.
Разбира се, не всички потомци на новодошлите от Алтай се съгласили да ядат жаби и стриди, някои от тях продължили да се радват на конско месо и овнешко. Тези хора виждали, че новата Европа води хората далеч от корените им, от изворите на вярата и накрая от техните предци. За тях било трудно да се примирят с несправедливостта, когато тюркското наричали християнско.
Но какво биха могли да предложат в замяна? Да се върнат в Алтай? Не. Само протест.
Укрепвайки християнството, папата отслабвал вярата в Бога. Политикът не можел да постъпи по друг начин. Борбата между Западната и Източната църква, която течала по това време, го подтиквала. Вървял необратим процес, подобен на падане в бездната. Папата и патриархът, в яростен спор за това кой е по-свят, кой докосва Небето с шапката си, създавали институцията на властта под сводовете на църквите, без да я свързват с духовните дела. Подчинените им чиновници, бюрокрацията в черни одежди се наричали глас на Църквата, символ на духа.
И противниците на християнството, разбира се, протестирали.
За сериозните проблеми в ранния католицизъм говори появата на независимите галска и тулузка църкви. Как са се появили? Каква вяра са носели на хората? В западното общество с идването на тюрките имаше разкаяние, печал и тъга. Разколът в Римската църква не възникнал от само себе си, той бил следствие от човешките страсти, с които била пълна Западна Европа.
Средновековната църква приличала на кърмеща майка, която била алчна за храна: искала да вкуси от всичко. Католицизмът, тюркски по дух, ставал европейски (езически!) на дело, когато започнал да продава длъжностите на епископите и дори на папите. Когато парите прощавали греховете... Сблъсъкът на двата мирогледа, Източния и Западния, бил неизбежен в многоезичното общество на Запада, проявявал се навсякъде и станал причина за недоволство.
Причина, която свидетелствала за отклонението от вярата, от службата на Небесния Бог. Църквата се превръщала в най-богатия субект на държавата, къпела се в злато, а хората, изтощени от произвола на властите, тънели в нищета.
Дали не тогава християните започнали да променят Божиите заповеди? Например, четвъртата заповед за съботата била добавена към трите тюркски заповеди, посветени на Бога. Дали заповедта "блажени нищите по дух" (т. е. убедените чрез повелите на техния дух, че са способни на трудности заради службата на Господа) е заменена в Библията от напълно безсмисленото твърдение "блажени нищите духом"? Този абсурд е забелязан и в коментара към Библията, като се казва, че заповедта се отнася за "хора, които осъзнават бедността на духовния си живот, които са смирени, презрени от света, които са се отказали от преследването на земни блага"... Но това е съвсем различно значение, далеч от оригинала.
Забравяйки, че богатството е бедност, папата бавно се превръщал от защитник на народа в консуматор на живота. Институцията на религията започнала да се натоварва със земни блага. Фалшифициранията и измамите, които започнали, били плод на добре нахранената мисъл на духовенството... Разбира се, на Запад вече не живеели кипчаците, доведени от Атила, арийският им дух в теснотата на градовете избледнял, но нещо останало. Кръвта на предците не позволявала на съвестта им да спи.
Чувството за вяра у някои хора било много остро. Вярата! Защото религията, т. е. набора от обреди човек може да сменя поне пет пъти на ден, но с вяра се ражда и умира, което, подобно на родителите, не може да бъде променено. За разлика от византийците католиците приемали Библията с резерви. Тъй като според някои от тях Богът на Библията бил "зло начало, което въвежда хората в заблуждение.", той е различен от изцяло духовния (по техните думи!) Бог на Небето.
Удивително е, че в тези разсъждения, които християнските епископи наричали ерес, имало истина, но те не могли да дадат аргументи, с които да докажат думите си, което още веднъж показало силата на еретиците.
Вярно е, че персонажите в християнската Библия не се получили "изцяло духовни". Не алтайски. Христос идвал от гръцките митове, за които първи заявили богомилите, които се дразнели от свободните съчинения на гръцката църква. Те имали своя собствена строга концепция за Бога и Христос.
Кои са богомилите? Не е съвсем ясно, няма достоверна литература за тях. Известно е само, че те са "изповедници на дуалистичното верую". Казано по-просто, те имат тюркски мироглед, но все още са християни по вяра. Именно християни. Хора от Запада, с неговата идеология. Те вече не са "варвари". Техните възгледи за Христос били пропити с алтайски идеи, тези, които все още не били умрели в душите им. Те, подобно на предците си, вярвали, че небесният Бог не им е изпратил бог, а Своя син, за да спасява хората.
Имало много течения в богомилството. Според една от техните теории смесването на доброто и злото е станало преди появата на видимия свят, защото е имало добър Бог, създател на невидимия свят, и зъл дух, създател на сетивния свят. Всичко това много напомняло на древните алтайски идеи за Улген (главата на светлите небесни духове) и Ерлик (господаря на царството на мъртвите и демиурга), както и за създаването на първия човек, и даряването му с душа, и падението, и змията, и потопа – те също са от алтайската митология. Дори събарянето на Ерлик и слугите му от небето на земята, от там в ада.
А легендата за Спасителя - пратеник на Небето, е живяла, оказва се, още от времето на арийците. В нея се казвало, че когато земята затъне в грях и забрави Бога, Той ще изпрати Своя пратеник... На всеки народ ще бъде изпратен свой пророк. През 19 век протойерей В. В. Вербицки, който от 37 години провеждал мисионерска работа в Алтай, говори подробно за това. Друг мисионер, С. Ландишев, бил поразен от сходството на алтайските и християнските митове.
Богомилите вярвали, че Исус (Синът-Слово) е телесен човек, въпреки че всичко, свързано с телесността у него само изглеждало такова, а не било реално. Дори смъртта му... Същото важи и за легендите за Алтай. Изпращайки Спасителя на земята, Небесният Бог му казва: "Нека те убие Ерлик, няма да изпитваш болка, нито да се страхуваш: Аз ще дойда, и ти ще се върнеш". В мирогледа на тюрките е живяла идеята за края на света и Божия съд. Пратеникът на Бога, чрез своята проповед, ще отвърне хората от греха и ще ги склони да се покланят на Бога. И тогава Бог ще слезе от небето, по Негова воля мъртвите ще възкръснат, грешната земя, самият Ерлик и грешниците ще бъдат унищожени в пламъци, а под нея ще остане земя, чиста като бяла глина. От нея небесният Бог ще създаде нова земя. И верните на Бога ще останат с него и ще бъдат в жилищата му. Сюжетът поразително прилича на християнския. Единствената разлика е, че тюрките наричали своя герой Майдар. Не Христос. И той е живял в арийското време, когато евреите са учили своята Тора.
Тук не говорим за приликите между Майдар и Мойсей, това е друга тема.
Тяхното религиозно общество се формира през 10 век на Балканите. Най-малкото там са написани книгите на богомилите, които са стигнали до нас. Но това изобщо не говори за географията на доктрината и нейната история, защото общности на богомили са открити в Европа, в Близкия изток, под името ариани и по-рано (5 век). Те обединявали хора, които били разочаровани от християнската църква. Тези, чиито души били привлечени от "бялата вяра", но на християнска (т. е. европейска!) основа.
Тези хора не приемали християнството, защото то не било "изцяло духовно". Но и не го отхвърляли! Техният протест избухнал през пети век, когато гръцкият презвитер на Йерусалим Исихий нарекъл небесния Бог "Бог Отец". Това била въпиюща волност, която нямала аналози.
Привидно маловажно уточнение, и отците на Църквата въвели нови думи в канона (по-точно в литургичните химни): "Богоотец, убо Давид". Защото според легендата казват, от цар Давид, "от неговото племе по плът произлизал Исус Христос." Думите за Божия Отец трябвало да се произнасят от всички християни след всяка литургия. Три пъти на ден... Може би не е имало по-добър начин да се унижи вярата на тюрките: в тяхното разбиране Вечното синьо небе, което изпратило Спасителя, и земният цар Давид са просто несравними. Като планина и прашинка.
Католиците протестирали в унисон и не приемали начинанията, с които напълвали християнството. Но в разгара на конфликта те се отказвали от старите традиции, които Църквата била приела. Ето защо богомилите не признавали спасителната сила на иконите, кръста и кръщението с вода. Те отричали тайнствата на Църквата, а в същото време и самата управляваща Църква. Това бил ръкав, който се отделил от реката на вероизповеданието и се влял в небитието, увличайки хиляди хора във водите си.
Той не се превърнал в самостоятелна река, въпреки че богомилите се молели сред природата подобно на древните тюрки, избягвали храмовете, наричайки ги "сатанински дворци", и казвали думи, които отразявали сиянието на алтайските върхове. Но... нямало го някогашния дух в думите им, небесният Бог бил засенчен от Христос. Твърде много било забравено, те направили твърде важни отстъпки за новия си живот. Затова и правилните думи на богомилите нямали сила и останали думи. Както и поведението им в обществото, което те поделили на свои и чужди - на посветени и непосветени.
Маскарад, където вместо маски проблясвали думи, въпреки че вярата им била искрена и чиста. Не може да се отрече, те наистина търсели истината. Търсели я колкото могат. Със завързани очи и запушени уши.
Разбира се, Богомилската църква не успяла да измести християнството, нямала знания, мъдрост и време. Не можете да създадете нова религия от нищото, трябват ви векове и поколения философи. Разбира се, това заключение се отнася за всички християни, които през четвърти век придобили ново верую, нова философска система. Просто така, изведнъж, не се случва.
На Запад предците на французите, италианците, германците, испанците и швейцарците се застъпвали за чистотата на вярата в Бога, тогава ги наричали "хазари" (Gazari), "българи" (Bulgari), но те също били думи-маски на маскарада на живота. Нищо друго. Те нямали своя собствена философия и следователно нямали лице. Те представлявали клон на християнството, а не религия. Възможно е обаче тази оценка да е далеч от истината, тя е само видимия размер на айсберга, защото тези хора пазели философията си в тайна, скрили са я. И така изглеждало, че тяхното учение е клон на християнството.
Обединявали ги протестът и името еретици (богомили, катари, албигойци...). Защото християнските епископи не наричали тяхното учение с нищо друго, освен "ерес". Тази дума остава в историята векове наред, въпреки че малко хора знаят какво стои зад нея.
А зад "маските" се криели алтайски имена и традиции. Прозвището катар например е показателно в този смисъл. Смята се, че произлиза от гръцкото "katar" (чист), а "khazar" е покварено произношение на думата. Дали обаче това наистина е така? Добре известно е, че катарите само повтарят "варварското" твърдение, че Църквата се е "отклонила от праведния път...в деня след Миланския едикт (313 г.)", когато станала държавна институция. Това е цял том от ненаписана история.
Без да признаят "гръцката вяра", можели ли са да приемат гръцко име? Никога. Освен това е известно, че катарите са говорили на свой език, който на Запад е обвит в булани на мистерията и е наречен митичния език "ок"...
В желанието си да се отделят от Църквата, която била потопена в грях, "еретиците" проявявали рядка твърдост. "Една от основните грижи на катарската църква при възпитаването на нейните свещеници била да засили тяхната непоколебимост във вярата", пише Ж. Мадол, френски учен по религия. "Почти всички от тях предпочетоха жестоката смърт пред отричането." Не е ли вярно, че имайки предвид тези думи, прякорът на катарите-хазари се възприема по различен начин?
Състои се от две древни тюркски думи: kat- (стани твърд) и ari- (очиствай се [от греховете]). Той съдържал призив към "варварите", които формално приели католицизма, да останат тюрки в сърцата си, запазвайки "бялата вяра" в Бога на Небето.
Причината за противоречивата оценка на "еретиците" била, разбира се, не в епископите, а по-скоро в действията на самите протестиращи. Френските катари например се молели не на Алтай, а на Иран, като взели за основа на своята Църква учението на Мани, неговата философия, с помощта на която се опитвали да помирят християнството с идеята за монотеизма.
В чистата си форма манихейството не било добро за Европа и те го виждали, но не искали да бъдат "варвари", последователи на тяхната вяра.
Защо катарите се отвърнали от вярата на своите алтайски предци? По политически причини. Манихейството от друга страна им подхождало, като включвало Христос в пантеона, но не този, който християните имали, а "истинския".
Във възгледите си за Христос те до голяма степен запазили алтайските традиции, вярвайки, че пратеникът не изкупил всички човешки грехове чрез жертвата си, а "само изложил учението за спасението". Освен това катарите, подобно на богомилите, въпреки ожесточената си борба с Църквата научили много от християнството и не отхвърлили Евангелието. Техните възгледи били странна смесица от вероизповедания.
За катарите Христос не е "нито син на Бога, второ лице на Троицата, нито истински човек", пише Ж. Мадол. Той е ангел, небесен пратеник, който е дошъл да покаже на хората пътя към спасението. Неговите страсти не са реални, а въображаеми." И отбелязва с учудване, че катарите, макар и да отхвърлят Бога на Стария Завет, "са имали голямо уважение към пророците, които на определени места ясно говорят не за отмъстителния и ревнив Бог на Израил, а за Добрия Бог, изцяло духовен".
Несъзнателно този изследовател отбелязаl това, което историците се опитват да не забележат днес. В Стария Завет има свещени текстове, които очевидно не са от еврейски произход. Те били откроени от катарите, притежателите на тайно знание, в което били посветени само избраните, "съвършените". Не е случайно, че книгите на катарите, в които е изложено учението, в по-голямата си част са "сега изгубени". Не е случайно, че катарите са дълбоко убедени, че "католическата църква е успяла да изопачи най-ясните и очевидни представи за истинското учение за небесния Бог".
Дори и тук европейските тюрки си оставали европейци, те търсели себе си между Алтай и Атлантика. Достатъчно е да се каже, че за духовен център на катарите служел замъкът на Монсегюр, древно имение. Или това, че в тюркските провинции на Италия, Франция и Испания имало "катарски" църкви, които обединявали стотици и хиляди енориаши.
Тук разбирали духовната култура, завладяла Европа - католицизма, и остро я критикували. Имало трудно търсене на идеи, не винаги било успешно.
Поклонниците за Алтай потегляли оттук, от Запада, имало и контакт с "варварския" свят, това е очевидно, известно е от документите на епохата. По-специално, според географските карти (отново говорим за Каталунската карта), където са посочени манастирите на Алтай и един е откроен, близо до Исък-Кул, там почива "тялото на Свети Матей, апостол и евангелист".
Как се е оказало там? И защо?
Поразителното не е това, а фактът, че европейските тюрки сега гледали дори огнището на своите предци през замъглените очила на християнството. Означава ли това, че те вече не са били "варвари" – хора на Единобожието, вярата им постепенно ги е напускала?
... Църквата унищожавала и убивала "еретиците" със средствата, с които разполагала. Бесилка, брадва, дума. Например, било им позволено да живеят в средата на селска идилия, където спомените избледняват и изглежда, че животът скоро ще се промени към по-добро. От само себе си. Те вземали надежда и страх с крилата си, но не могли да литнат. Срещу тях застанала не Църквата, не техният идеологически противник, а държавната машина, създадена от римския папа. Тази машина била задвижвана от най-тихата армия в света, монасите, които поеха бремето на идеологическата война. Срещу тази безсловесна армада "еретиците" със своята "бяла" Църква били едновременно безпомощни и безкрили.
Проповядвайки чистата вяра, протестиращите християни не отивали при Бога по пътя, минаващ през Алтай. Търсели заобиколни пътища и не ги намирали, защото нямало други начини. Има само един Бог и в това е смисълът на Единобожието. Нищо не може да се добави към Него. Или да се извади.
Същите албигойци във Франция, Италия и Германия открито се застъпвали за връщането към "бялата вяра" в Бога на Небето, наричали християнството "дяволска сила" и го отхвърляли. През дванадесети век те създали своя собствена църква, и какво от това? Държавата им позволила да водят самотен живот в селските общности, където проповядвали, където ги наричали "добри хора". И толкова. Освен морален пример (който е ценен сам по себе си), те не биха могли да дадат нищо друго на обществото. И не дали.
През единадесети и дванадесети век "ереста" става широко разпространена: през 1010 г. катарите се появяват в Ажан, през 1022 г. в Орлеан и около 1030 г. в Ломбардия. Оттам "ереста" преминава в Германия; през 1126 г. е открит в окръг Трир, през 1146 г. в Кьолн. Но основната й "територия" е южната част на Франция, Лангедок. В края на дванадесети век Алби става основна крепост на катарите в Южна Франция, откъдето идва и другото им име - "Албигойци".
Поразително е, че и тук алтайските традиции висяли като тежести и на краката на "еретиците". В Алтай не се борели за вяра, те се раждали и умирали с Бога. Авторитетът на духовенството бил непоклатим и потвърден с личен пример. Но такъв "безметежен" начин на живот не бил подходящ за Европа, където религията се превърнала в политическо средство, а Църквата в неин инструмент.
Когато свещенослужителите не са нравствено съвършени, сред тях не може да се търси правдата, всеки протест, и най-гръмкият ще се превърне в мълчание. Дори масовите самозапалвания, към които прибягвали еретиците, не били достатъчни да ги забележи папата и да се промени… Щастието на победата идва при човек, когато делата прославят името му. Дела обаче нямало! Не били позволени на еретиците. Те сякаш живеели сами за себе си. Ереста им не напускала селските общини..
Папата, заложил на „тюркската карта“, ръководел западния свят. Той винаги имал повече приятели, отколкото врагове. Църквата, владеща душите на народите, оставяла на опонентите си точно толкова свобода, колкото смятала за нужно. До времето (тоест до 13 век, още преди идването на Батий в Европа) търпеливо гледала еретиците, давайки им време да се изсушат..
Папата непрекъснато работел. Дори затънал в разкоша на дворците си, той работел.
Осъзнавайки, че с идеи не може да спечели простолюдието, той "християнизирал" тюркските празници, за да подчини шумните народни гуляи. Например, празникът на Богоявление (Корачун), 25 декември, е обявен за Рождество Христово. Той не го обявил веднага, а векове след "раждането" на младенеца. Преди това този ден се празнувал на 6 януари, който все още е запазен в календарите на източните църкви, според които рожденият ден на Христос все още се пада на 6-ти.
"Корачун" (от тюркското кора-) означава "нека да намалее"; възклицанието се отнасяло до тъмнината и придружавало празника, с който започвало слънцестоенето. Или денят на Богоявление. Тогава се изпълнявали най-интимните желания. Оттук и друг обичай, който съпътствал празника – коледа. Думата (кол-ад) се превежда като "молете се за поличба" или приземено (кол-ата) "молете се за подаръци". Това бил цял ритуал, придружен от украсена коледна елха, хороводи, подаръци, обилна храна...
Църковният събор в Труло през 691 г. (със своето 62-ро правило) забранява на християните да свързват 25 декември с Бог Отец и заповядва синът му да "участва" в него. Оттогава древният празник, който се празнува в Алтай от незапомнени времена, започва да се измества и забравя.
Уви, "еретиците" се отказвали от един коз след друг. Всяка тяхна загуба укрепвала католицизма. Сякаш нарочно.
През V и дори през X век почти всички католици са знаели тюркския език, молитвите са се четяли в него в християнската църква. Той е бил майчин език на мнозина в Централна и Западна Европа, но се е наричал "народен латински" или Вулгата. Бил е смесица от тюркски и нетюркски думи.
Както във Византия, където идването на тюрките дава началото на "гръко-варварския" език, в Римската империя се появява Вулгата, или "народният латински". Името идва от тюркското bulga- (да се смеси) – ярък пример за промените в живота на средновековна Италия. Езикът отразява същността на диалекта, на който Италия, бившата Римска империя, започва да говори. Оттук и вторият превод на името – "народен". Ето защо в народния латински нормите на класическата граматика са били "рязко нарушени", както посочват днешните филолози.
В светлината на това става ясно защо много документи от средновековна Италия са написани на Вулгата. Например в абатството Монте Касино, където в началото на VI век Бенедикт Нурсийски основава манастира си по тюркски модел. През 8 век там е имало център на "латино-варварското образование". И, разбира се, както се е случвало в историята на тюрките, те сами са развили нов, изкуствен език, който са използвали "за да записват хрониките си и богослуженията". Въпреки че майчиният им език, според свидетелството на д Павел Дякон, в началото на девети век "е бил жив език".
„Народният латински" продължава поредицата, която се е развила от санскрит в Индия, от пехлеви в Иран и накрая от "гръко-варварския" език във Византия.
Тогава, през Средновековието, думата "латински" предавало едно-единствено значение: речта, езика на католиците. Това и сега е подвеждащо. Класическият или "римският" латински е съвсем различен, той, напротив, се основава на езика на аборигените от провинция Лацио, към който са добавени тюркски думи... Той има своя дълга история, в която "еретиците" също са загубили позиции.
В южната част на Франция тюркският език се нарича "народен латински" или езикът на Прованс и е широко използван. Но е погрешно да го наричаме алтайски, той вече е бил европейски диалект на тюркския език или по-скоро един от диалектите. В тази връзка са интересни наблюденията на известния Мишел Монтен, потомствен гасконец.
Живял е през 16 век, учил е родния си език в селото, където го е изпратил баща му като дете. Монтен става известен с философските си трудове, в които прославя човека и величието на историческия факт. Книгата му "Експерименти" е посрещната враждебно от Църквата. И с основание. Ето един цитат (позовавайки се на "народен латински"): "Латинският е моят майчин език; Разбирам го по-добре, отколкото разбирам френски, но четиридесет години изобщо не съм го използвал като говорим език, нито съм писал изобщо на него; и все пак, в бурните и внезапни движения на душата, които бях преживял два-три пъти в живота си, особено когато видях баща ми, който досега беше съвършено здрав, да пада върху мен, губещ съзнание, първите думи, които произнесох, бяха на латински. Природата си проправя път от само себе си и изразява себе си, противно на дългия навик“. Фразата е много дълбокомислена.
Тя показва колко трудно е било за някои французи да станат французи, колко трудно им е било да забравят родния си език... Европейските тюрки приличали на лъвове, които се примирили с пленничеството, но щом помирисали родината си, то дълбините на паметта им се отворили... И "народният латински" избухнал. Като лава от гърлото на вулкан, който внезапно се е събудил.
Езикът трябва да е бил причина за раздора между католиците. Иначе как да си обясним, че във френския език правописът на думите и тяхното произношение са съвсем различни? Защо тюркските думи и фрази се отгатват в транскрипцията? Защо старофренският е неразбираем за съвременните французи? Той е напълно непознат за тях...
Дали би се случило от само себе си?
От 8 век нататък Църквата започва да преминава към "римски" латински, за да заобиколи еретиците, така че никой да не може да чете техните книги, написани на тюркски, и по този начин да се съмнява в истинността на християнските книги. Папата е успял в много неща, а отклонението от народния латински е резултат от скритата политика на Църквата. Ето защо в края на Средновековието тюркският език вече не се забелязва на Запад. Но го е имало. Език, който французите сега знаят като "ок" диалект.
За този мистериозен диалект са написани статии и книги, но никой от тях не казва откъде е дошъл или къде е изчезнал. Цензура! Църковна цензура, която в продължение на векове редактира християнската наука, дори раздели, които нямат нищо общо с Църквата. В резултат на това думата "тюрк" изчезнала от ежедневието... Въпреки това и неговата "миризма останала".
Диалектът "ок" е признатият език на трубадурите (поети-певци), в който се състезавали остроумието на Испания, Франция и Северна Италия. Традициите на диалекта "ок" са древни, в него са написани първите поетични творби в Европа, които са запазени и признати от науката. Провансалският, ломбардският, венецианският, генуезкият, каталонският и други диалекти на Запада са започнали от диалекта "ок".
Пишем за диалекти, за конкурси на поети, какво ще ни разкажат те? Много неща.
В Римската империя не е имало римувана поезия, това е факт. Алтай от друга страна винаги е провеждал турнири на поети-певци, ашуги (на тюркски "влюбени"). Лириката на трубадурите много прилича на лириката на ашугите. Само малцина избрани биха могли да заковат противника с дума като със стрела, да победят подхвърлената рима в движение и да я опитомят.
"Ок" означава "стрела" на тюркски език. Думата е много точна за искрящата и поразителна поезия на трубадура.
Освен поетичната метафора, има и директен превод на думата "ок". В страни, където са говорили на "диалекти на стария провансалски" (и родствения му "старокаталонски"), "да" се произнася като "ок", за разлика от Северна Франция, където звучи като "ойль". Следователно Окситания (Лангедок) е страната на "ок" езика, а Северна Франция е страната на езика ойль.
Удивително е, че в древния тюркски език изразът "ок" също е утвърдителен. А чувашите, чийто език е запазил много архаизми, през миналия век отговаряли на въпрос по същия начин, както в Прованс: "Ок". Не точно "да", по-скоро е "нима", "наистина". Кратка дума, като капка вода, отразяваща характера на народа, търсещ собственото си лице във всичко.
Между другото, древното име на Южна Франция, Окситания, което се смята за "старопровансалско", всъщност е чисто тюркско: ok-sitan – ok-stan – "страната на [езика] "ок". След това чудно ли е, че в съвременните тюркски езици има друга древна форма на утвърдителния отговор "ya[h]" (добър, добре, да), който е много близък до германското "ya"?
А самата дума "трубадур" добре се извлича от тюркски корен, въпреки че днес я извеждат от френската "trobar" (tro-bar – да композира стихове). Прекрасно. Но как е попаднала във френския език и във Франция? Не другояче, а заедно с поезията на трубадурите.
В старотюркския речник има израз "тори-бар", което означава не просто "да създаваш", "да композираш стихове", а да го правиш в движение, спокойно, например скитащ или странстващ. Е, това е когато душата пее и няма сили да мълчи. "Странстващ певец", "бродещ поет" – това е преводът на думата, появила се в Южна Франция заедно с ашугите. В тюркските селища се чувала само мелодията на избухващата душа.
Имало много стилове в тробарското изкуство, един от тях в Европа се наричал Trobar clus, "затворена поезия". Това е най-висшето изкуство, изтънчена поезия, предназначена за най-изисканите ценители на словото. Най-добрият му майстор е Арнаут Даниел от Риберак, чието име гърми от 1180 до 1210 година. Поетът, като истински тюрк, изумявал слушателите си с редки и трудни рими, стиховете му били гениални загадки, всеки намирал своя отговор в тях.
Двойствеността на смисъла обикновено е характерна за трубадурите. Неслучайно изследователите на тази поезия са забелязали, че "техните любовни стихотворения... изразяват съвсем не това, което си мислим, че казват." Това не е наблюдение, това е вярно. Други тюркски стихотворения не могат да бъдат преведени на друг език. Има непреводима игра на думи и звуци в почти всеки ред. Във всеки случай, зад "изцяло светските мисли" на известната „весела ученост“ (гай сабер) се криели някакви други, много дълбоки образи и символи. За това свидетелства и древният тюркски израз "печално пророчество", "тъжна история" – кайгу саб, който е в съзвучие със "старопровансалската"гай сабер“. Оттук и рицарят на Печалния образ!
Това е в духа на тюрките, които още на погребенията на владетелите криели мъката и мъката си зад "дивите" танци и песни.
Великият Данте, изпитвайки уважение към този поетически гений, в „Божествената комедия“, в двадесет и шестата песен на „Чистилището“ поставя осем стиха на диалекта "ок". Петрарка също дава място на Арнаут в неговите „Триумфи“. Това не са ли исторически документи? "Арнаут" на тюркски означава "стражник", "пазач". И до днес това име не е забравено от народа, но, разбира се, хората вече не знаят за поета. Отучили са ги. А в Европа името започнало да звучи като Арнолд.
Думата "тробар" не е френска, тя е била в "гръко-варварския" език. Но там, а по-късно и сред руснаците, зазвучала като "тропар" – молитвени стихове. Те се четяли от проповедник, акомпаниращ си на музикален инструмент.
В Германия (в Свещената Римска империя) пътуващите поети и музиканти са наричани "минезинги" (от древнотюркското mingi – "веселие", "радост"и джангър – "звук", "звън"). И те организирали точно такива поетични турнири като ашугите на Дещ-и-Кипчак, Средна Азия, Задкавказието или трубадурите от Южна Франция, Италия и Испания. Те са признаци на една и съща култура, зърна от един грозд.
Естествено, минезингерите, жителите на севера, предпочитали други мелодии, а не на ашугите или трубадурите, но изпълненията и на двамата били придружени от жонгльори и просто скитащи музиканти (акънъ) - също традиция на Алтай. Тук всичко е очевидно. Просто отдавна не го помним. И не ги сравняваме. А историците от деветнадесети век, разглеждайки този културен феномен, пишат: "Музиката, каквато я познаваме сега, с нейната безкрайна нега, с удивителната й гъвкавост, с многото си изразни средства и цвят, тази музика е от варварски произход". Само малцина наистина разбрали техните правдиви думи.
Разбира се, "варварски"...
Не, по-добре е да прочетете историята на съвременна Европа като книга, от самото начало, с именията на джентълмените, които се появили на необитаемата земя на Римската империя през четвърти век. Неслучайно римските власти обявили Тулуза за "варварско" царство през V век. Тук, и пет, и десет века по-късно живеел духът на Алтай, духът на свободата, той дошъл тук на знамената на Атила; ашугите, наричани трубадури, го възпявали.
374/181
...в блог а )
Страхотно умен постинг е добре сглобен, както винаги
Винаги ти се радвам от сърце благодаря ти че не ме забравяш приятелю @
Отпада нуждата от моя книга :):):) и това не е съвсем лошо, като се замисля.
Учудващо е как нашите историци мълчат ли, мълчат по тази проблематика...
Ми да си мълчат.
После ще прегледам Руденко за всеки случай :).
Французите от тюркски произход почитали свободата. Погледнете по-отблизо портрета на Карл Велики, основателя на Франция, и това е лицето на тюрк. Приживе той носел тюркското име Карл Велики (Charlemagne), което означава "повикай славата". А Карл Дръзки, бунтовният херцог на Бургундия, наричали Темир. Рицарят Ланселот - Телеги... Чии са тези имена? В края на краищата има наука за ономастиката! Науката за имената.
Неприемайки християнството, богомилите, катарите и албигойците рецитират Господнята молитва. Но тюрките застанали срещу тях със същия инат. Облечени в одеждите на католически епископи и монаси, те също рецитирали тюркската молитва "Отче наш..." Така живеели.
Църквата, овладявайки културата на Алтай, я направила безлична, придворна, европейска и много красива, като менестрелите и рицарите.
Препратки и основни източници:
Агафий Миринейский. О царствовании Юстиниана. М., 1996.
Аджи М. Европа, тюрки, Великая Степь. М., 1998.
[Алеппский Павел] Путешествие Антиохийского патриарха Макария в Россию в половине XVII века, описанное его сыном архидиаконом Павлом Алеппским. Вып. 3. М., 1898.
Ашмарин Н. И. Словарь чувашского языка. Т. 1–2. Чебоксары, 1994.
Бартольд В. В. Двенадцать лекций по истории турецких народов Средней Азии // Сочинения. Т. V. М., 1965.
[Бартольд В. В.] Книга моего деда Коркута: Огузский героический эпос. Баку, 1999.
Бартольд В. В. Мусульманский мир // Сочинения. Т. VI. М., 1966.
Бедуэлл Г. История Церкви. М., 1996.
Беликов Д. Христианство у готов. Вып. 1. Казань, 1887.
Беляев Л. А. Христианские древности. СПб., 2000.
Беовульф. Старшая Эдда. Песнь о нибелунгах. М., 1975.
Бернард де Вентадорн. Песни. М., 1979.
Библия. Брюссель, 1983.
[Бузанд]. История Армении Фавстоса Бузанда. Ереван, 1953.
Бутанаев В. Я. Хакасско-русский историко-этнографический словарь. Абакан, 1999.
Вайнштейн О. Л. Западноевропейская средневековая историография. М.; Л., 1964.
Вебер Э. Руническое искусство. СПб., 2002.
Вербицкий В. И. Алтайские инородцы. М., 1893. Репринт. Горно-Алтайск, 1993.
Виолле-ле-Дюк Э. Э. Жизнь и развлечения в средние века. СПб., 1999.
Виппер Р. Ю. Возникновение христианской литературы. М.; Л., 1946.
Герасимов М. М. Восстановление лица по черепу. М., 1955.
Геюшев Р. Б. Христианство в Кавказской Албании: По данным археологии и письменных источников. Баку, 1984.
Гиббон Э. История упадка и разрушения Римской империи. Ч. I–VII. СПб., 1997–2000.
Голенищев-Кутузов И. Н. Средневековая латинская литература Италии. Сретенск, 2000.
Готье Ю. В. Железный век в Восточной Европе. М.; Л., 1930.
Грант М. Крушение Римской империи. М., 1998.
Грант М. Римские императоры. М., 1998.
Григорий, епископ Турский. История франков. М., 1987.
[Григорович-Барский В. Г.] Пешеходца Василия Григоровича-Барского-Плаки-Албова, уроженца киевского… Путешествие к святым местам… СПб., 1778.
Грязневич П. А. Развитие исторического сознания арабов (VI–VIII вв.) // Очерки истории арабской культуры V–XV вв. М., 1982.
Губер А. А., Колпинский Ю. Д. Искусство Западной и Центральной Европы в эпоху переселения народов и образования «варварских» королевств // Всеобщая история искусств. Т. II. Кн. 1. М., 1960.
Гуревич А. Я. «Эдда» и сага. М., 1979.
Гюйонварх К.-Ж., Леру Ф. Кельтская цивилизация. СПб.; М., 2001.
Данте Алигьери. Божественная комедия. М., 1986.
Даркевич В. П. Произведения западного художественного ремесла в Восточной Европе. (X–XIV вв.). М., 1966.
Даркевич В. П. Художественный металл Востока (VIII–XIII вв.). М., 1976.
Дашков С. Б. Императоры Византии. М., 1997.
Джонс А. Х. М. Гибель античного мира. Ростов н/Д., 1997.
Дирингер Д. Алфавит. М., 1963.
Добльхофер Э. Знаки и чудеса: Рассказы о том, как были дешифрованы забытые письмена и языки. М., 1953.
Древнетюркский словарь. Л., 1969.
[Евсевий]. Церковная история Евсевия Памфила. Т. I. СПб., 1858.
Жирмунский В. М. История немецкого языка. М., 1965.
Жирмунский В. Народный героический эпос: Сравнительно-исторические очерки. М.; Л., 1962.
Жирмунский В. Сказание об Алпамыше и богатырская сказка. М., 1960.
Задворный В. История римских пап. Т. I–II. М., 1995.
Заднепровский Ю. А. Об этнической принадлежности памятников кочевников Семиречья усуньского периода II в. до н. э. — V в. н. э. // Страны и народы Востока. Вып. Х. М., 1971.
Засецкая И. П. Культура кочевников южнорусских степей в гуннскую эпоху (конец IV–V вв.). СПб., 1994.
Иностранцев К. Хунну и Гунны. Л., 1926.
Иордан. О происхождении и деяниях гетов. Getica. СПб., 1995.
Исмагулов О. Этническая геногеография Казахстана. Алма-Ата, 1977.
История Китая. М., 1998.
[Каганкатваци]. История агван Мойсея Каганкатваци. СПб., 1861.
Кардини Ф. Истоки средневекового рыцарства. Сретенск, 2000.
[Карпини] Иоанн де Плано Карпини. История Монгалов. СПб., 1911.
Кернс Э. Дорогами христианства: История Церкви. М., 1992.
Кин М. Рыцарство. М., 2000.
Климович Л. И. Книга о Коране, его происхождении и мифологии. М., 1988.
Книга правителя области Шан. М., 1993.
Ковальский Я. В. Папы и папство. М., 1991.
Коран / Пер. И. Ю. Крачковского. М., 1963.
Крывелев И. А. Библия: историко-критический анализ. М., 1985.
Крывелев И. А. История религий. Т. 1. М., 1975.
Культура Византии, IV — первая половина VII вв. М., 1984.
[Ландышев] Стефан Ландышев. Космология и феогония алтайцев язычников. Казань, 1886.
Лебедев А. П. Эпоха гонений на христиан. СПб., 1904.
Лебедев Д. 19-летний цикл Анатолия Лаодикийского: Из истории древних пасхальных циклов //Византийский временник. Т. XVIII. СПб., 1913.
Мадоль Ж.. Альбигойская драма и судьбы Франции. М., 2000.
[Марцелин] Аммиан Марцелин. История. Вып. 1–3. Киев, 1906–1908.
II Международный симпозиум по армянскому искусству. Ереван, 1978.
II Международный симпозиум по грузинскому искусству. Тбилиси, 1978.
IV Международный симпозиум по грузинскому искусству. Тбилиси, 1983.
Мельникова Е. А. Меч и лира: Англосаксонское общество в истории и эпосе. М., 1987.
Мец А. Мусульманский Ренессанс. М., 1996.
Мифологический словарь. М., 1991.
Монтень М. Опыты. Кн. I–III. М., 1979–1980.
Мурзаев Э. М. Тюркские географические названия. М., 1996.
Мюллер А. История ислама. Т. 1. СПб., 1895.
Народы мира: Историко-этнографический справочник. М., 1988.
Нейхардт А. А. Загадка «святого» креста. М., 1963.
Осокин Н. История альбигойцев и их времени. М., 2000.
Песнь о Роланде. М.; Л., 1964.
Полевой В. М. Искусство Византии // Всеобщая история искусств. Т. II. Кн. 1. М., 1960.
Полевой В. М. Искусство Греции: Древний мир. Средние века. Новое время. М., 1984.
[Поло] Марко Поло. Книга. М., 1955.
Поснов М. Э. История христианской Церкви: (До разделения церквей — 1054 г.) Брюссель, 1964. Репринт. Брюссель, 1988.
Приск. Римское посольство к Аттиле. СПб., 1842.
[Прокопий] Прокопий Кесарийский. Война с готами. М., 1996.
[Рубрук] Вильгельм де Рубрук. Путешествие в Восточные страны. СПб., 1911.
Свенцицкая И. С. Тайные писания первых христиан. М., 1980.
[Симокатта] Феофилакт Симокатта. История. М., 1996.
[Сирин] Ефрем Сирин. О днях празднования Рождества. Об основании первых церквей в Иерусалиме //Тексты и разыскания по армяно-грузинской филологии. СПб., 1900.
Смирнов С. Филологические замечания о языках новозаветных в сличении их с классическими при чтении Послания ап. Павла к Ефсеям. М., 1873.
Средневековые латинские новеллы XIII. Л., 1989.
Танзаган — отец алтайцев: Алтайские сказки. М., 1978.
[Таубе Э.] Сказки и предания алтайских тувинцев: Собраны Эрикой Таубе. М., 1994.
[Тацит] Корнелий Тацит. О происхождении германцев и местоположении германцев //Сочинения: В 2 т. Т. I. СПб., 1993.
Тизенгаузен В. Г. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды: Извлечения из сочинений арабских. Т. I. СПб., 1884.
Тизенгаузен В. Г. Сборник материалов, относящихся к истории Золотой Орды: Извлечения из сочинений персидских авторов. Т. II. М.; Л., 1959.
Томсен В. Дешифрованные орхонские и енисейские надписи / Пер. В. Радлова // Записки Восточного отделения Русского Археологического общества. Т. VIII. Вып. III–IV. 1894.
Тревер К. В. Очерки по истории и культуре Кавказской Албании (IV в. до н. э. — VII в. н. э.). М.; Л., 1959.
Тревер К. В. Очерки по истории культуры древней Армении (II в. до н. э. — IV в. н. э.). М.; Л., 1953.
Усейнов М. История архитектуры Азербайджана. М., 1963.
Успенский Ф. И. История Византийской империи VI–IX вв. М., 1999.
Успенский Ф. И. Церковно-политическая деятельность папы Григория I — Двоеслова. Казань, 1901.
Фишбейн М. Религиозные традиции иудаизма // Религиозные традиции мира. Т. 1. М., 1996.
Хакасский героический эпос: Ай-Хуучин // Памятники фольклора народов Сибири и Дальнего Востока. Т. 16. Новосибирск, 1997.
[Хоренаци] Мовсес Хоренаци. История Армении. Ереван, 1990.
Хосроев А. Л. Из истории раннего христианства в Египте: На материале коптской библиотеки из Наг Хаммади. М., 1997.
Хрестоматия латинских текстов средневековых авторов. М., 1956.
Христианство: Энциклопедический словарь. Т. 1–3. М., 1993–1995.
Чичуров И. С. Византийские исторические сочинения: «Хронография» Феофана, «Бревиарий» Никифора. М., 1980.
Чубинашвили Г. Н. Разыскания по армянской архитектуре. Тбилиси, 1967.
Шебунин А. Куфический Коран Санкт-Петербургской Публичной библиотеки // Записки Восточного отделения императорского Русского археологического общества. Вып. 1–4. Т. VI. СПб., 1892.
Штаерман Е. М. Кризис античной культуры. М., 1975.
Эпоха крестовых походов. СПб., 1999.
Якобсон А. Л. Закономерности в развитии средневековой архитектуры. Л., 1985.
