Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.04 18:54 - Мурад Аджи. "Азиатската Европа", книга II, част 1 - 4
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 180 Коментари: 2 Гласове:
2



      Кавказка Албания със свещения град Дербент с право е сравнима с Кашмир, тя е била крупен духовен център не само на Изтока, но и на Запада. Дербент е споменат в Корана, в Хадисите, а Кавказ се споменава в Библията. Това е началото на пътя на християнска Европа. В баптистерия, съоръжена на площада в Дербент тюрките кръщавали бъдещите европейски епископи и техните бъдещи енориаши (не в синагогата са открили те новата си вяра!).

     Запазени са следи от този исторически баптистерий. А първият храм, в близост до който е извършван обредът на посвещението, също е откопан от археолозите, той е на планината, зад крепостната стена. С течение на времето сградата потъвала в земята, но не изчезнала. Всичко си е на мястото.

     Вярно е, че от VIII век нататък християните са избягвали Дербент. Тогава градът е превзет от арабите, а те изгонили християните, които имали различни възгледи за Единобожието и не можели да докажат своята гледна точка с оръжие в ръце. Мюсюлманите разрушили патриаршеския престол, катедралния храм на града превърнали в джума-мечет, той все още пази следи от християнското минало, архитектурата му е много необичайна за джамия.

     Явно тогава, в бурното време, за да спасят първата си църква, християните я засипали с пръст до купола, условията на планинския терен позволявали маскировката. Същата съдба сполетяла и баптистерия, той също се озовал под земята. И скоро бил забравен... Но за археолозите слой от натрупана земя не е пречка.

     При арабите хората вече не се кръщавали в Дербент. А кръщението, т. е. трикратното потапяне във вода, осветена от кръста, е обред на посвещение в тюркската вяра. То било преминавано в Алтай от всяко дете пет века преди новата ера. Обредът не е забравен и до днес, наричат го "ари-сили" или "ари-алкън". Водата освещавали със сребърен кръст... Древността е штрих, който дава благородство на делата и увереност на хората, така са вярвали хората от Алтай.

     Както и да го погледнете, там са били първите християнски църкви и епископи, в Дербент и Задкавказието. Тези храмове в своята архитектура повтарят религиозните сгради, построени от тюрките в Средния изток, например. Или в степите на днешен Казахстан. Едно към едно.

     Ето защо има такова поразително "сходство в развитието на кушанското строителство, партянската култова архитектура и религиозната архитектура на Персида и Хорезм", отбелязано от много изследователи. Произходът на това сходство е в Алтай, откъдето традициите на храмовото строителство идват в Индия, Средния изток, Кавказ и по-нататък в Европа. Впрочем, както пишат историците, планирането на храмовете под формата на кръг също "е връщане към традициите на номадските племена", т. е. на тюрките. И само тюрките строяли храмове върху основа, повтаряща плана на равностранния кръст!

     Сходството на кушанското изкуство с храмовата готика на Европа е забележително. Академик Г. А. Пугаченкова пише: "Скулптурите на Буткара (I–III век) и особено Хади (ІІІ-ІV в.) показват неочаквано сходство с романската и готическата скулптура. Тук, разбира се, не може да става и дума за никакви контакти, защото между тях има вековен интервал от време...“

     Тук обаче академикът е само частично прав. Да, по времето, когато се създавали кушански шедьоври, Римската империя не можела да си позволи такова нещо. Не защото имала лоши скулптори или хората не ценяли красивото. Там не вярвали в Бога на Небето, имало други култове. Едва с идването на тюрките, когато духовната култура на Запада започнала да се променя, те се обърнали към Бога, а следователно и към традициите на храмовото изкуство. Ето за какво е бил нужен "вековен интервал от време", за да може готическата скулптура да се доближи до кушанското изкуство.

     Именно благодарение на "контакта", за който академик Пугаченкова и дума не обелва, станал възможен възходът на църковното изкуство на Запад.

     Първо промените стигнали до Дербент, до неговия патриаршески престол, и оттук започнала християнската култура, приемайки не само алтайския обред на Единобожието, но и неговите художествени образи, архитектура и философия. Усвоени и творчески преработени в Партия и Кушания, те продължили движението си на Запад. Уви, всяко ново е невъзможно без "добре забравеното старо". И колкото по-солидна е старата основа, толкова по-мащабна е новата.

     Да, фигурите на християнските апостоли забележително напомнят на архатите от Буткар и Хадда; химерите – на демони; смеещите се ангели - на усмихнатите девати; замислените мадони и великомъченици – на очарователните момичета, гледащи към Тенгри Бурхан... Защото са направени по едни и същи "модели". Това е още една следа от тюркската култура в световната цивилизация.

     В Кавказка Албания и Армения строяли нови църкви не където и да е, а на свети места – пирове, където хората ходели от незапомнени времена. Древните светилища отстъпвали място на храмове и манастири. Новата вяра, разтваряйки в себе си други елементи на старата вяра, не влизала в противоречие с нея. Променяйки празниците и светите места, променяли и морала на населението, тук тюрките действали много мъдро и далновидно. Очевидно това е причината и християните, и мюсюлманите все още да идват на древните албански паметници. Наричат ги свои...

     Веротърпимостта е продукт на фина политика и ум. Тя започнала в Кавказка Албания и бавно се разпространявала в цяла Европа. В това бил смисълът на новата държава на тюрките, на нейния Патриаршески престол. В разпространяването на вярата!

     Засега Рим стоял много встрани, намирал се в покрайнините на духовния живот, защото не познавал Небесния Бог, молел се на Юпитер. И със сила, или по-скоро с гонения, той доказвал правилността на вярата си. С това признавал собственото си безсилие.

     "Вечният град" вече не представлявал нищо. Той преживял времето си. Тези, на които векове по-късно папата ще даде име юдео-християни или "ранни християни" и ще ги нарече свои предшественици, ходели обрязани през четвърти век, посещавали синагогите и били наричани евреи или юдеи от своите съвременници. Но гневът на императора никога не падал върху тях по време на преследванията. Неутрални хора, не представляващи опасност. Зад тях не стоял никой!

     Чак до Първия вселенски събор (325 г.) било точно така.

... През 4 век културата на Алтай е известна не само в Кавказ. Миграцията на народите, разливаща се като широка река, напоявала все нови и нови земи в Средиземноморието. Но историята й в Близкия изток е съвсем различна от тази в Средния изток. След падането на Ахеменидите тези земи, твърде далечни от Алтай, не се подчинявали на тюрките, те били част от Римската империя и римляните зорко следяли за тяхната "чистота". Проповедниците от Дербент не били допускани тук, напротив, преследвали ги. Затова жителите на Мала Азия и Европа, които нямали връзка с Дербент, знаели малко за конниците, за пратениците на Алтай.

                        Но Бог е милостив.

     Дербент все пак се отворил към Средиземно море – Сирия, Египет, Северна Африка. Вестта за Небесния Бог долетяла там преди пристигането на кипчаците в Дербент. Как? По много дълъг път. Само на географската карта се вижда, че подходът към средиземноморското крайбрежие е възможен и откъм Индийския океан. Този маршрут е бил готов много преди 4 век, от времето на Кушанското ханство, което търговало с Египет. През Червено море. Търговските кервани отивали до пристанищата на Барбарика, аксумския Адулис, главна била Александрия, най-важният търговски център на Египет, следователно и на цялото Средиземно море.

     Строго погледнато, морският път към Египет е бил известен преди кушаните. Още при Ахеменидите изследвали течението на река Инд и изпратили отряд кораби от персийските владения в Гандхара надолу по Инд до Индийския океан и по-нататък до Египет. След това Дарий завоювал долината на река Инд и отворил търговията по море. При Партия търговията станала по-интензивна, защото откриването на мусонното течение направило много по-лесно пътуването по море.

     Китайските източници свидетелстват за сухопътни контакти с Партия, следователно чрез партяните китайските стоки започнали да достигат до Европа, което увеличило стокообмена. След упадъка на Партия посредничеството в търговията и контрола върху търговските пътища между Запада и Изтока преминало към кушаните, които станали преобладаващата сила в Централна Азия. Естествено, търговията разширявала културните връзки, това е аксиома.

     Пристигането на тюркските проповедници в Египет, или по-скоро в Северна Африка, съвпаднало с времето на растежа на Кушанското ханство, т. е. с I век. Тогава тук пристигнала делегация от Изтока, за да основе "африканските" колонии на Алтай, те влизат в историята на Египет като "индийските общини". Скоро те станали признати центрове на Единобожието. Вярата им и търговията с транзитни скъпи стоки ги прославила далеч извън границите на Египет. Тези "общини" се намирали в Александрия, Белия Хаван, възможно Мемфис, както и в Аксум (днешна Етиопия).

     Историците знаят за един такъв "индийски" търговец на име Фирм, който живял през трети век и станал баснословно богат от задморската търговия. Неговата сила била толкова голяма, че той обявил отделянето на Египет от Римската империя. Този човек можел да купи всеки легион от римската армия, всеки чиновник. И ги купувал. Търговецът се обогатявал от търговията с хартия, която само тюрките знаели как да правят и която донасяли от Кушанското ханство.

     Разбира се, "индийските общности" не изчезнали с падането на Партия и Кушания, търговията им давала комфортен живот. Бидейки влиятелни, те подкрепяли духовенството на Дербент и духовниците заедно с търговските кервани изпращали подопечните си на Запад... Паметниците на Армения и Кавказка Албания са запечатали външния вид на тези хора – в тюркски дрехи, язещи коне, но без стремена. Жените и камовете (свещениците) яздели без стремена.

     Как са проповядвали на чужденците? Съвсем обикновено. Вярата в Бога е език, който дори глухите могат да разберат. Разбира се, всесилните търговци се грижели за преводачите и за безопасността на проповедниците. Всичко било както винаги, тези традиции все още се продължават в Египет от потомците на преселниците от "индийските" общности – коптите.

     Чистата вяра правела и тук думата "кипчак" равна на думата "свят". Арменците, грузинците и египтяните си спомняли за нея по следния начин: "По делата им ще ги познаете". Тюрките знаели, че вярата не може да бъде наложена, но може да бъде насаждана. Крехка и уязвима, тя черпи силата си не от заплетени думи и красиви митове, а от постъпките на хората, които я носят.
     Тук буквално всичко е важно.

... Дълго време историците наистина не знаеха нищо за близкоизточните страници на Великото преселение на народите, за пристигането на тюрките в Египет; живееха само легендите, измислени от тях. Но през 1945 г. египетският селянин Мохамед Али ал-Санами откри скрити древни ръкописи в руините на древно селище (сега Наг Хамади). Цели тринадесет тома. Листове от папирус бяха преплетени в кожа. Жената на селянина, тъмна и суеверна, видяла находката и я хвърлила в огнището, страхувайки се, че е донесла болест в къщата. Така един от ръкописите е изгорял, оцеляла е само малка част от него. Но намереното съкровище не пропаднало, то е купено от музея в Кайро.

     Такава е съдбата на едно от големите археологически открития на 20-ти век, коптската библиотека на Наг Хамади, една от най-старите библиотеки в света. Тя не спечели веднага читателите. Едва през 1977 г. Джеймс Робинсън публикува съдържанието му и историческата наука научава за съществуването на петдесет и две духовни писания, за които никой не е предполагал по-рано.

     В библиотеката имало около 1000 листа текст. За съжаление, многобройните трудове на Робинсън по тази тема не са публикувани в Русия. През 1981 г. той разказва историята на своето откритие (виж: Robinson J. M. From the Cliff to Cairo: The Story of the Discoverers and the Middleman of the Nag Hammadi Codices //Colloque International sur les Textes de Nag Hammadi. Quebec, 1981 ), а през 1984 г. публикува факсимилно издание на кодексите от Наг Хамади.

     Всеки том е сборник от сведения, написани в края на трети или началото на четвърти век, с препратки към Бога на небето, те са може би единственият документ, описващ духовния живот на Египет през ранното Средновековие. С тяхна помощ тайната около миналото сякаш е донякъде разкрита. Най-малкото, като пеперуда от кутията на Пандора, излетя надеждата. Но... описано е християнството без Исус Христос.

     Възгледите на авторите (или на автора?) са толкова различни от по-късните интерпретации на гърците или римляните за вярата и имат толкова малко общо с "официалното" християнство, че западната наука въвежда специалния термин "египетско нецърковно християнство". Вярно е, че е трудно да се съгласим с нейното предложение, то е много неестествено. Какво общо има християнството с това, ако в него няма Христос?
     Човек би трябвало да е твърде лекомислен, за да повярва във връзката на тези свитъци с християнството.

     И така, откъде идва тази увереност? Никой не е дешифрирал текстовете докрай, никой дори не знае на какъв език са написани. За какво можем да говорим тук? За съдържанието им се съди по някои познати думи, открити в местните диалекти. Например А. Хосроев, който публикува и книга, посветена на древната библиотека, отбелязва: "... мястото, където са намерени текстовете от Наг Хамади, е било зона, говореща езика саид".

     Що за език е това, имало ли е такъв език в сводовете на Вавилонската кула? Не можеш да се досетиш.

     Недоумението се засилва, когато разбереш, че в него, в този език се оказва, "зад ужасния правопис... е възможно още повече да се различи напълно субахмимски, а не саидски диалект." Диалект на какво? На какъв език? И кои са тези "саидоезични" хора? Каква култура са носили? Учените мълчат за това...

     Тези околонаучни хитрости са дан към политиката, те са необходими, за да се прикрие тюркският език, на който са се провеждали богослуженията и който е бил използван при написването на богослужебни книги в църквите, приели Единобожието... Толкова е просто.

     Някои учени са идентифицирали почти 15 диалекта в коптския език. Субахмимски или ликополски, по името на град Ликопол (коптският Асют), "на юг от който, предполагаемо, се простирала зоната на разпространение на този диалект", се дели на още три групи "със свои фонетични, морфологични, лексикални, и, много вероятно, синтактични особености." Саидският диалект се е смятал за диалект на Южен или Горен Египет и се е говорел близо до древната столица на Египет, Тива (днешен Луксор). Бохрайският е диалект на Долен Египет. Той станал, според езиковедите, език на "коптското богослужение, тъй като Александрия била седалището на коптския патриарх".

     Тюркският език, който е бил доминиращ в коптските (индийските) общности, дори не се споменава от учените и по този начин те отново се поставят в неудобно положение.

     Много се разкрива тук от историята на коптската църква и коптите, които като правило са преселници от "индийските общини" и техни възпитаници. През трети век тези хора уверено се обосновават в горното течение на Нил, те диктували правилата на морала. По това време Египет, подобно на Кавказка Албания, официално приема Единобожието. Днес в Египет ги наричат християни, за да ги разграничат от другите привърженици на Единобожието, мюсюлманите.

     Коптите запазили традициите на поклонение, които тюрките от Алтай са имали, малко се е променило през вековете, въпреки че са се появили католици-копти и протестанти-копти. Появата им е по-скоро влияние на модата и времето. Общността е останала каквато е била, търгувала е и все още търгува... това е много консервативна организация, увлечена от векове в бизнеса си и поддържаща вярата си жива.

     "Копти" на тюркски означава "възвисил се", "възвишен". Така някога нарекли египтяните, които приели Единобожието. Сънотворните истини на официалната наука ни казват нещо съвсем различно за коптите, малко свързано с реалността. Твърди се, че Църквата им е създадена от гърците. Но християните-гърци се появили след завладяването на Египет от Византия, дошли в Нил, когато всичко вече си било там.

     Думата копт извеждат от гръцкото Aigiptos - "египтянин", и от арабското al-qubt, al-qibt, al-qobt, "египтяни, които са приели християнството". Но това са нечии явно спекулативни версии. Нима египтяните са толкова глупави и несамостоятелни, че са приели гръцко име? Арабската версия е още по-слаба. Името "копт" се появява много преди появата на арабския език през 10 век, което означава, че изобщо не би могло да бъде от арабски произход.

     През V век гърците насилствено подчиняват коптската църква, поставяйки свой патриарх в Александрия, но коптите не го приемат. Оттогава там съжителстват двама патриарси, един гръцки и един египетски. Освен това египтянинът, следвайки арменците, албанците и грузинците, се нарича "каталък" по тюркски, на тази основа се появява гръцката версия на думата "католикос". В същото време коптите за първи път чуват друга титла – "папа", или по-скоро "апа", което означава "свят отец" на тюркски. Надписът "апа" е върху коптски икони от IV-V век... Всичко това очевидно не е случайна информация.

     Още нещо. Коптската църква се различава от църковната институция на Византия. Коптите имат нехристиянски обреди и догми. Не са никак малко: някои очевидно са останали от миналите вярвания на египтяните, а нещо е било взето от тюрките. Това се вижда дори след преминаването на вековете. Така или иначе, през 1727 г. руският чиновник Василий Григорович-Барски, след като посетил Египет, написал: "Коптите, които са обрязани, се кръстят и обрязват и се придържат към много други ереси".

     И по-нататък: "Гръцкият патриарх и всички с него са почитани като неверници". Интересно наблюдение. Но как да го примирим с "гръцкото начало"?

     Коптите са уникален социален феномен и трябва да бъдат приети такива, каквито са. Това е дърво, което е запазило родните си корени и допълнено с присаденото, донесено от Изток – Единобожието. От началото на IV век кръстът Тенгри увенчава храмовете им. Тюрките не наложили и тук нова култура, коптите взели толкова, колкото сметнали за необходимо, ето защо "новата вяра" станала толкова разнообразна.

     Всеки народ запазил лицето си и всяка Църква запазила своята индивидуалност.

     Арменската, албанската, иберийския, сирийската, коптската и етиопската църкви, стоящи на основата на монотеизма, се различавали една от друга. Дори кръстът не изгладил различията им. Между другото, абсолютно същият равностранен кръст сияее над будистките храмове още от времето на Канишка. Той подчертавал общността на вярата, единството на нейния източник.

     В Египет са запазени гробища, храмове, епископски резиденции от онова време – навсякъде има знака на Тенгри, "небесният" знак на Алтай. За съжаление, находките са слабо проучени, археолозите, без да се щадят, измъчват истината, опитвайки се да свържат своите открития с гръцкото християнство, но те не се вписват по никакъв начин.

     Впрочем, миналото се изяснява не само от археологическите находки, но и от родословията на някои коптски фамилии. Хронологията на човек, това е е много по-сериозно. Коптите наричат предците си "ахмар", на техния език "риж", "светъл". Легендите на Египет, Судан и Етиопия разказват за светли синеоки пришълци. Какви хора са били те? Откъде? Например, те уверявали, че в родината им водата се превръща в прозрачен камък, а слънцето свети дори през нощта през лятото. Изненадвали и с дрехите си – панталони, ризи, шапки, ботуши. Разбира се, тези хора яздели коне, които Близкият изток не бил виждал дотогава. Магаретата и камилите ги имало, но конете - не.

     Етиопските предания гласят, че свещените текстове от IV век, свързани с името на Бога на Небето, са написани на древния амхарски език. Този език - тюркски език! — бил езикът на дворяните и благородниците. Неговият диалект не е изчезнал и до днес, въпреки че самият език, разбира се, се е променил, все пак са изминали повече от хиляда и петстотин години. Основата му обаче останала непокътната, защото тюркският език, както отдавна отбелязаха експертите, се отличава със "свръхустойчивост срещу промените". След хиляда години пет до седем процента от думите му остаряват. Само древните езици притежават това рядко качество.

     Никой от учените дори не отрича влиянието на "индийските общности" върху езика на Етиопия и Египет, но не казва по какъв начин се е проявило това влияние. Между другото, в езика на коптите, живеещи в провинциите на Горен Египет, има много древни тюркски думи и изрази. Цели фрази. Откъде? Но този въпрос зададоха неспециалисти.

     Народът Амхара (Амара) в Етиопия се отнася към потомците на светлокосите пришълци, които, подобно на нагите в Индия, променили живота на страната. Древният амхарски език, на който са написани свещените текстове от 4-ти век, се нарича gyцez (гьоез) в Етиопия. Името произлиза от две древни тюркски думи: gyo (вест, слава), ez (същност), буквално "същността на посланието". Става дума за същността на учението! В този език думата за "цар" е "нагаши". Новодошлите, чийто покровител бил змей или дракон (отново, както сред нагите), дали на Етиопия и другите северноафрикански страни вяра и писменост. Посоката на етиопската писменост е тюркска, от дясно на ляво. И руни, макар и от малко по-различен вид.

     Да кажем, че езикът е спорно нещо. Но амарите оставили след себе си и кургани. Една от първите разкопки в тази област е извършена от участника в англо-американската експедиция Г. Райснер, учените изучили сто и петдесет древни гробища, осем хиляди погребения са се появили пред очите им. Но това била малка част. Кургани се срещаха в изобилие доскоро в горното течение на Нил, южно от Абу Симбел, Кустула и Балан, след което всичко потъна на дъното на Асуанския резервоар.
     Историята в прекия смисъл на думата потънала, сякаш нарочно.

     Вече не е възможно да се скрие фактът, че древните новодошли от север са погребвали вождовете си в сводестата крипта на кургана, увенчавайки главите им със сребърна корона. Железен меч, кон, покрит със сребърна сбруя, и четирима удушени роби, както и чинии и други предмети от бита ги придружавали в другия свят... Откъде идва обредът? Дори ученик, който е получил задоволителна оценка в урок по краезнание, ще отгатне правилно от първия път, но мнението му не е авторитетно за западната наука с нейната солидност. А науката няма право на свое собствено мнение.

     Къде може да има съмнения? Курганите в района на Абу Симбел, Кустула и Балан са проучени през 1931-1934 г. от археолога У. Емери. Картината, която се открила пред него, е удивителна: погребенията повтаряли царските кургани от степите на Евразия. Не само те, но и гробницата на Хилдерик (бащата-кръстител на франките) във Франция, прочутият курган Сътън-Ху в Южна Англия, "Черният гроб" в Русия. Както географията, така и хронологията на паметниците съвпадат с маршрута на Великото преселение на народите. Как може това да не бъде забелязано? Но те не го забелязаха!

     Духовната и материална култура на Алтай е уникална със своите образи и сюжети. Тюркските мотиви доминират в църковното изобразително изкуство, същите са в Нубия, Европа и Русия. Отбелязвайки поразителното им сходство помежду им и с будистките истории, учените не могат да обяснят какво виждат. Защото Алтай, източникът на тази култура, е скрит под купчина невероятни хипотези.

     А това е там, на Алтай, водата замръзва през зимата, слънцето грее дълго време през лятото, погребалният ритуал е абсолютно същият като този на ахмарите, в курганни гробници. И короната, и орнаментите по украсата на меча са еднакви, те не могат да бъдат объркани. Украшението е белег на културата, нейна "тамга"... Тюркската топонимия не е случайна в Северна Африка. Тя е на видно място. На всяка географска карта. И също е "незабелязана".

     Европейците казват "Сини Нил", а по-правилно е "Небесният Нил". Името не идва от синята вода, водата там е кална, но Небето се отразявало в нея, това посочва името на притока на Небесния Нил - Диндер-рива (то е от тюркското "Тенгри"). Там, по бреговете, се намирали духовните центрове на коптската и абисинската църкви. Тук, към светите места все още идват поклонници, наричат Сини Нил с дума, разбираема само за избраните - "Абай". Името е запазено на картите на Етиопия. Това е "ахмарският" език на червенокосите предци на коптите.

     Но тюркският дух се проявил най-ярко тук по друг начин.

... Прието е да се смята, че Египет се е прославил с пирамидите, но не и с Александрийската школа. От нея са излезли изтъкнати философи, математици, астрономи и лекари на Запада. Не в Гърция, не в Рим древният свят е разбирал науката, в Александрия учените получавали своите знания. Това е уникално място на планетата, където се събират Изтокът и Западът на древния свят.

      "Пътешествията за мъдрост" от Египет до тюрките, до Кушанското ханство, са били важен знак за времената преди две хиляди години. "Багажът" на тези пътувания били религиозните и философски идеи, които учените донасяли оттам. Идеите на Алтай за Небесния Бог в Египет получили фина шлифовка. Става дума за гностицизма, който доминирал в умовете на философите през първи и трети век. Всъщност тези контакти на учените подготвяли почвата за пристигането на нова вяра в Египет и Европа. Вярата, от друга страна, не се ражда от нищото.

      Неслучайно според легендата евангелист Матей, написал един от текстовете на Новия завет, е погребан в тюркски манастир близо до езерото Исък-Кул.

     Още през първи век известният оратор Дион Хризостом изразил разочарованието си от древната цивилизация. Възхвалявайки обичаите на "египетските индийци", ораторът се възхищавал на техните духовни наставници, които, казал той, "са пълни със справедливост и любов към божественото, притежават "извора на истината". През 2 век много западни философи свързвали своите идеали с Кушанското ханство, стремейки се да посетят тази "земя на мъдростта".

     Поклонничеството било разпространено сред учените и образованите хора на Запада. Пътуването им на изток започвал и завършвал в Египет. Естествено, това явление било най-разпространено в самия Египет. То не отминавало и Мерое (древен град в съвременен Судан). Религиозните идеи на Алтай достигали до философите на Мерое през Кушания, където били доразвити, но за различна културна среда.

     Така Александрия се обърнала към учението за Небесния Бог, Създателя на този свят, безсмъртието на душата, Божия съд, рая и ада, с една дума, тя започнала да учи философията, към която се придържал цар Канишка. Западът нарекъл това учение "египетско нецърковно християнство". Или "християнство без Исус Христос".

      Това е идейната платформа, на която стояла Коптската църква. След колонизацията на Египет от гърците това учение приема гръцкото име "гностицизъм" (от думата "знаещ") и с това име влиза в историята на религиите. Освен името нищо не е променено в него, защото това било определението на понятието "религия".

     За това говорел Климент Александрийски, ръководител на Александрийската богословска школа (починал през 215 г.). Той доказвал, че "мъдростта на гърците не е оригинална, че много преди тях в страните от Изтока са съществували философски системи, неотстъпващи на западните". В творбата си "Килими" (200–202) Климент Александрийски пише: "Философията . . . отдавна процъфтявала сред варварите, осветявайки народите със своя блясък, а след това вече стигнала до елините. И, изброявайки варварските философи, той особено откроил саманеите, т. е. алтайските шамани.

     Тюркската мъдрост учи: ако плюеш в небето, ще ти падне на лицето. Така и станало.

      Всякакви опровержения са неуместни тук. Фактите свидетелстват: вярата на Алтай е приета както от Изтока, така и от Запада в началото на IV век. А информацията, която йезуитите по-късно изтривали от паметта на европейците, прекрасно се запазила в Азия. Дълго време християните "намирали подкрепа в борбата си срещу езичеството в будизма... в който универсалният Буда е представен като аналог на Христос." Ето защо са толкова сходни (текстово!) "Евангелие за детството на Христос" и животоописанието на Буда, има десетки "съвпадения" в техните текстове.

     Това родство било добре запомнено от основателя на християнската философия Августин Блажени (354-430), който смятал будизма за приближаване до абсолютната истина на християнството. И съвсем неслучайно нарече мъдреците на Кушания "граждани на Божия град"... Но повече за това по-късно.

     За да не "компрометират" вярата си, християните през Средновековието се отказват от всички древни евангелия, наричайки ги апокрифни, т. е. непризнати от Църквата. Пренаписали я наново! И какво? Сега нищо не се знае за младостта на Христос... Обаче, като оставим настрана подробностите, това не ни ли дава основание да мислим за изворите на християнството? Ами ако не са в юдаизма? И не са от Палестина?
     Текстовете на древните евангелия, които самоволно отхвърлила папската инквизиция, очевидно дават храна за подобни мисли.

... Приемайки Единобожието, Египет приел новата писменост като задължително условие. По-рано там пишели с йероглифи, новата азбука символизирала новата култура, която не се появила по прищявка на хората, зад нея стояло Времето. Текстовете, намерени в Наг Хамади, разкриват много с факта на тяхното съществуване: някои от тях са написани с "нова" писменост на непознат (или по-скоро забравен) език, който не успели да дешифрират правилно.

     За да се напишат свещени текстове, принадлежащи на друга религиозна и езикова култура, не е достатъчно да се създаде нова азбука, необходимо е да се създаде самият език. Нещо повече, език, който би предал религиозни реалности, непознати за египтяните. Това е много важен извод, но никога не му е отдавано значение. Само ако се съгласи с него, човек може да разбере защо ръкописите на Наг Хамади не са прочетени, защо има толкова много "тъмни места" в историята на коптите и тяхната църква.

     Съчиненията от Наг Хамади носели "гностически характер". Тяхното сходство с подобните им гръцки текстове може да се обясни само по един начин : както коптите, така и гърците са имали общ източник на повествованието - свещените текстове на Алтай. Тук се крие дългогодишната причина за спора между гръцкото и "ранното египетско нецърковно християнство".

     Ако си спомним, че според гръцките легенди придобиването на азбуката от гърците е свързано с чуждестранен цар, женен за дъщерята на дракон, тогава сходството на писмеността получава някакво обяснение.

     Писмеността била наречена коптска, но това е абсолютно погрешно. Подобна писменост имало и в Арменската, Албанската и други църкви. На него пишели в Дербент. Това е бил тайнописът на служителите на Единобожието и само те го владеели. Писмеността е още знак на новата вяра. Знак, неразбираем за старите жреци, чието време отминало.

     На този „божествен“ език са написани също посланията на Пахом, който основава манастир в Египет през 4 век по тюркски модел. Този език все още не е дешифриран. Разбира се, той няма нищо общо с магическата криптография, тайнописът се използва, за да се скрие предаваната информация от външни лица, т. е. от непосветените.

     Началото на четвърти век е крайъгълен камък в историята на много народи. По това време новата писмена система се появила не само при египтяните и етиопците, но и сред арменците, грузинците, албанците и всички, които приели вярата в Небесния Бог. Просто някои взели за основа на тайнописа руническата писменост на тюрките, като арменците, албанците, грузинците, коптите или амхарите, а други много по-рано приели за образец алтайския бързопис, като персите и сирийците (арамеите).

     Арменците свързват изобретяването на азбуката си с имената на Месроп Мащоц и патриарх Сахак. Любопитното е, че Сахак принадлежи към Аршакидите и е бил добре запознат с традициите на тюркската култура и писменост.

     При въвеждането на новата азбука народите я съгласували с фонетиката на своя език, което също довело до различия. Но дори и тук, в тези различия, Историята може да бъде проследена. Руническото писмо е по-често срещано сред кипчакските тюрки, а бързописът - сред тюрките-огузи. Впрочем, няма как да бъде иначе, на тюркски език изучавали вярата в Небесния Бог.

... Сега на земята има около милион и половина копти, формално те са "гностици", ценят това, но не могат да обяснят историята си. Има няколко други подобни общности в света, като изгубени оазиси в пустинята. Те живеят неорганизиран живот: сред амхарите в Етиопия, нубийците в Судан, берберите в Либия и Алжир. Те нямат достъп до миналото си. И това са преките потомци на тюрките, онези същите новодошли от север, които се гордеели с далечната си родина и говорели за нея с възхищение. Векове наред преди колонизацията си те говорели диалекти на родния си език. Известно е, че по времето на Васко да Гама тюркската реч се е чувала сред разноезичната тълпа на пристанищата на Сомалийския полуостров, Египет и Индия.

     Загубата на езика не била най-лошата загуба, която колониализмът донесъл. Коптите загубили вярата си, семето й. Западът чрез ръцете на британците направил всичко, за да унищожи самобитната им религия. Църквите и манастирите не са запустяли от само себе си, свещените реликви и книги били отнесени оттук в Европа. До 1952 г. там управлявали колонизаторите.

     След обявяването на независимостта на Египет коптската църква се възражда, но тя представлява крайно тъжна гледка. Като човек, който след дълго боледуване е научен от нелюбезни хора да ходи, да яде и да говори. Сълзи се стичат по лицето му, но никой не знае дали сълзите са от радост или скръб?

     Европейците внушили на коптите лъжливо познание за нечестивите им предци си и те започнали да се срамуват от великото си минало.

 

                             "Гостоприемството" в Нова Европа

 

     С идването на тюрките Западът се променял пред очите, Великото преселение на народите променило културата първо в Централна Азия, Кавказ, Близкия изток и Африка. Звездите в небето заблестели по различен начин в Римската империя, което било неочаквано за нейните владетели.

     Император Диоклециан бил първият, който усетил предстоящото бедствие като стар вълк в глутница, той бил опитен управник. Без да вниква в причините за промените, той върнал статуквото: потушил сътресенията в Армения, превзел западните провинции на Партия. След това през 303 г. той обявил преследването на "новите християни", които станали пета колона в империята, нейни активни врагове, особено в Африка. Имало последователност в действията на императора, имало и предпазливост, но... те били твърде закъснели, войната не решавала нищо.

     Промените в Рим настъпвали бавно, небето предвещавало буря, но самовлюбените владетели не се безпокояли. Империята не усещала приближаването на смъртта, не виждала предстоящите промени. Непрекъснатото вековно господство я покварило, тя гледала по един и същ начин и на враговете, и на съюзниците.

     Западът виждал силата си в мечовете на легионерите и разчитал само на тях.

     А тюрките-кипчаци представлявали заплаха още от момента на появата им на границите на империята, т. е. през III век; съюзът им с народите, подчинени на Рим, давал на последните надежда за освобождение. Това било предвестник на смъртта на империята. Голямото преселение на народите не можело да не създаде нов политически климат, нови настроения, което вече е опасно за деспота. Всъщност това е, което се случва в епохата на промяната. Опасността, тя е като торнадо, като ураган, винаги е неочаквана и разрушителна.

     Управниците на Рим я игнорирали. Трябвало да измислят защита, но не го направили. Нищо не последвало от тяхна страна. Самоуверени, те нямали намерение да се защитават.
     И... спасението било пропуснато.

     Рим така и не разбрал, че Великото преселение не е военна акция, а по-скоро културна. Тя не се утвърждавала чрез меч, а чрез дух. Започнала война на идеи, в която легионерите имали второстепенна роля. Обществото се обръщало към нова идеология, към нова култура, ето какво се случва, когато епохите се променят. За първи път в историята словото излязло на арената – Небето проговорило чрез устата на народите. Проговорило с думите на Апокалипсиса: "От устата Му излиза остър меч, за да порази народите с него. Той ги пасе с железен жезъл."

     Изтокът влязъл в Европа с железен жезъл, символ на властта, или по-скоро, на нова ера. Средновековието заменяло Античността. Алтайската звезда изгряла над света, осветявайки планетата със стоманен блясък. Първо я видели юдеите, при Кир, след това будистите, които признават Тенгри през първи век, след това зороастрийците и манихейците, след това грегорианите-арменци, първите на Запад, които чули гласа на Всевишния. Небесният Нил също е в тази редица, защото "Светлината започва от Изток".
     Само Рим не вдигнал очи към небето. Упорито гледал надолу в краката си...

      Поразително е, че потомците на езичниците от векове претендират върху това, с което техните предци нямат нищо общо – вярата в Бога. Заради тържеството на думите си те изопачили и изтрили от паметта на хората понятията "тюркска култура", "Велико преселение на народите", обрисували тюрките като варвари, безчовечни същества.

     Но така ли е било наистина?

... Преди съюза с тюрките малката част от жителите на Римската империя, които днес наричат "ранни християни", не са се самонаричали така. Те ходели в синагоги, празнували еврейски церемонии и празници и извършвали обрязване. Вярно е, че за гърците и другите неевреи апостол Павел смятал обрязването за незадължително, но гордо казвал за себе си: "Аз, който бях обрязан на осмия ден, съм от Израилевия род, от коляното на Вениамин, евреин от евреите" (Фил. 3:3-5). Това са думи от християнската Библия.

     Ето защо ранните християни са наричани юдео-християни от научния свят. Името не е най-подходящото, но отразява истинския характер на първите общности, които, макар и почитащи пророка Йешуа (Исус), запазили традиционните обреди и обичаи на юдаизма.

     Тези редове се датират от първи век и са адресирани до сектантите-юдеи, които отхвърлили боговете, като по този начин предизвикали подозренията на околните. Те били хора от улиците и от катакомбите, от низините на обществото. Учени или просто грамотни хора рядко се срещали сред тях. Затова е съмнително самото предположение, дали една философски осмислена и практикувана научна теория на гностицизма (учението за Небесния Бог, Създателя на този свят) би могла да се роди сред тези хора, които се отказали от боговете си.

     Съмнението се засилва и от трудовете на древните учени (Евсевий и др.). Те съобщават за атеистичните настроения, царящи в общностите на юдейската секта, както и че атеистите не са били наричани "ранни християни". Това име е дошло при тях много късно, след векове.

     Не е ясно даже кога се е появила думата "християнство". И как?

     Отново ще повторим: еврейската секта на атеистите се сформирала по време на войната от 66-73 г. в Юдея от евреи, които отказали да защитят родината си. Тяхната позиция е ясно отразена в Апокалипсиса, създаден след запознанство с партянския свят. Този текст сега се свързва с името на Христос, започвайки с първите редове, гласящи, че това е "откровението на Исус Христос, което Му дал Бог, за да покаже на слугите Си какво има да става". Но в древния Апокалипсис изобщо не е имало думи за Исус Христос, което се признава от авторитетните църковни издания, там ставало дума за безименно заклано агне.

     Така, християнската енциклопедия съобщава: "Апокалипсисът е написан от различни автори. Книга на юдейска основа е можела да се появи около 70-те години под перото на апостол Йоан, впоследствие в нея е включена редица вмъквания и допълнения". Тези вмъквания и допълнения нямат правна сила, биха казали съвременните юристи. И щяха да са прави... Апокалипсисът е допълнен с пет глави през Средновековието, две в началото и три в края му. А това, което е написано от апостол Йоан, е редактирано.

     Древна книга, свещен текст, откровение на апостол, към което са добавени глави?! И не апостолите са ги дописали. Оказва се, че всеки може да дописва текстовете, положени в основата на Библията. Те могат да бъдат коригирани в името на политиката. Тогава в какво се състои светостта, ако всеки има право да бърника в нея?

     Разбира се, съвременните издатели на древни текстове са длъжни да се съобразяват с новите норми на езика, никой не спори с това. Но те нямат право да "редактират", пренаписват и вмъкват... Това е равносилно на фалшифицирането на монети. Обаче кротко се примиряват. И всичко това, защото през I век светът не е чувал думите "Исус Христос"!

      Когато средновековните богослови започнали да ги включват в свещените текстове, те започнали да подкопават доверието в християнството, в авторитета на Църквата.Архиепископите сами тласкали разумното паство в религиозни конфликти, с които Средновековието е толкова богато. Често, когато обявявала лов за еретици, Църквата започвала лов за истината. В историята на Западна Европа това е борбата срещу богомилите, катарите, албигойците и другите "еретици", чиято вина е, че не искали да се откажат от почитането на небесния Бог... Те не искали свещени книги с добавки, изкривени от полуграмотен монах.

     Дали това е конфликт на вярата или конфликт на съвестта?

     Името Исус Христос е гръцко, никой не го отрича, то се е закрепило в Мала Азия близо до четвърти век, отнасяло се до човек, когото самите сектанти-юдеи наричат Йешуа. За съжаление богословската наука не е намерила отговор на въпроса защо евреинът Йешуа три века след смъртта си изведнъж е получил гръцко име, което не е носил приживе.

     Смята се например, че едно от първите споменавания на християни принадлежи на Плиний Млади (около 61-114), римски писател и легат в провинция Витиния (сега се намира в Турция). В писмо до император Траян той пита как да се отнася към новата юдейска секта. Плиний бил обезпокоен от започналите размирици в юдейската общност. Възниква въпрос: възможно ли е гръцката дума "Христос" да е звучала при разпита на юдейски сектанти от имски легат? Еднозначно не. По-скоро по-късните книжници са заменили еврейската дума "месия" с по-разбираемия и познат гръцки еквивалент "Христос".

     Или - защо това име се свързва с Бога на Небето, за когото Европа през първи век не е знаела? Отново въпроси, въпроси... И така, къде е той, източникът на религията на Запада? Това не е празно любопитство или оскверняване на чужда вяра. Познаването на произхода на религията е необходимо за самите европейци.

     Въпросът е деликатен. Давали са му диаметрално противоположни отговори. Например, американецът Л. Греъм бил крайно категоричен: "Библията не е "Божието слово", тя е открадната от езически източници. Нейните рай, Адам и Ева, са взети от вавилонските легенди; нейният Потоп е резюме на почти четири разказа за Потопа. Нейният ковчег и Арарат имат своите еквиваленти в много митове за потопа... редица стихове са дословни копия на египетски папируси". И така нататък, и така нататък. "Има 127 аналогии между Исус и Хор в Египет и стотици между Христос и Кришна. Как може Библията да бъде откровение на евреите?" Освен това той не е сам в това мнение.

Цитатът е от: Крывелев И. А. Библия: историко-критический анализ. С. 18–19. Прим. 1.

     Напълно ясно е, че не можете да споделите неговата гледна точка, но какво можете да предложите в замяна? Неиздържащите най-малка критика, безпомощни тълкувания на официалната теология? Същата "наука", която поради сляпото си отхвърляне на тюркската култура е променила свещения текст на Библията до неузнаваемост?

     Християнската Библия се появила в края на четвърти век. За да бъдем по-точни, появили се фрагменти от Новия завет, а неговият повече или по-малко пълен текст не се появил до 691 година. От 691 г. (след събора в Трулл) християните например рисуват Христос на икони в човешка форма, дотогава се молели на образа на Тенгри, казвайки молитвите си на тюркски език, а Христос изобразявали като Агнец, т. е. овца.

     Предавайки на поругание тюрките, техния "гностицизъм" и предлагайки откровени съчинителства на тяхно място, богословите се оказали в незавидна роля. Сега има две Библии, две писания, две различни книги, но с еднакви заглавия. Древната книга е притежание на евреите, тя е написана според тюркските текстове с добавянето на елементи от юдейската култура. Това Писание е съставено след освобождението на евреите от цар Кир, т. е. през шести век пр. н. е.

     През Средновековието гръцките богослови го превели и допълнили и така се появила Септуагинтата, която станала Стария Завет на християните, част от тяхната Библия. Но – и това трябва да се подчертае! - "текстовете на тези книги са принципно различни.

     За да "облагородят" юдейския текст, преводачите допуснали въпиющото: "Яхве" (един от покровителите на семитите), "Елохим" (техните божества и духове) и "тераф" (техните идоли) били преведени с една и съща дума "бог", като по този начин извършили "добре възпитана измама", както биха казали съвременниците за тяхното действие.

     С един замах на перото гърците създали някакво Единобожие. Тяхната явна фалшификация предизвикала възмущение сред ортодоксалните евреи: те не произнасят името на своя покровител Яхве. Мълчат за идолите и несъответствията в Библията, въпреки че са добре запознати с тях.

     Евреите често казват Адонай вместо Яхве. И това очевидно е в съответствие с историята на юдаизма. В древни времена, по времето на Кир, името звучало точно по същия начин, образувало се е от две тюркски думи: атън (името му, по име), ай (наричай, назови). Буквалният превод е "призови по име": atyn ai – adyn ai – adonai. Думите на Кир придобили неочаквано безсмъртие. В тази връзка интересно е също, че в Септуагинтата вместо Яхве фигурира Кириос (което означава Бог на Небето).
... Същото се случило и с името на Иисус "Христос". Преведено от гръцки, това означава "Помазаник", т. е. Месията, Спасителят.

     Очевидно не името е възникнало първо, а образът. Това се случило, когато жителят на Армения Григорий по волята на Бога се озовал в ръцете на кипчакските тюрки в края на III век, той бил изпратен на заточение за четиринадесет години, в "змийската яма", разказва легендата. И му се явило знамение - образ, като легендата за него всъщност е проникнала в цялата арменска църковна култура. От това знамение всъщност започнала нова вяра: Всевишният бил разкрит пред западния свят. До този момент там не познавали Бога на Небето.

     Може би именно Григорий пръв в Римската империя е разбрал, че Йешуа е пророк. Това негово пророчество е записано в Апокалипсиса, то се сбъдва – конници, пратеници на Небесния Бог, са на границите на Империята. Спасителят е близо. И хората, след като приемат новия пророк, ще станат съюзници на Спасителя (Месия). Всичко това е много, много вероятно.

     Именно образът дал плода - идеята, на която предстояло да прерасне в религия.

     Концепцията за Спасителя и помазаника на Бог съществувала сред тюрките и отразява традиционния възглед за ролята на царя в тюркското общество, тя живеела и в юдейската среда. След освобождението от вавилонски плен юдеите наричали с това име царя Кир, т. е. тюрк. В Книгата на пророк Исая Господ се обръща към "своя помазаник Кир", казвайки за него: "Пастир Мой, и ще върши всичката Ми воля" (Исая 45:1; 44 т. 28].

     Тогава сред евреите се появили представите за за Слугата-Дете на Бога, изпратен на Земята да спаси хората. В Книгата на пророк Исая, в глави, завършени през шести век пр. н. е., се говори за Божието Дете, проповядващо истинската вяра, страдащо за изкуплението на греховете на своя народ, носещо светлина на всички народи и се прославя от Бога (Исая 42:1-7; 49 1–6; 50 4–9; 52 13 — 53 12]. Това не е Кир, а пратеник на Бога, "завет за народа и светлина за езичниците".

     Образът на Божието дете също битувал сред тюрките, той е създаден в Алтай, героят е наречен Гесер (Гесар, Кесар, Кедар). Тюрките го свързвали с идването на вярата в Небесния Бог. Под това име впрочем той се появява (Кедер, Кидар) в Библията. "Пейте нова песен на Господа. Нека пустинята и градовете й, селата, гдето обитава Кидар, да извисят гласовете си", се казва в книгата на пророк Исая за Господния Отрок (Исая 42:10-11).

     "Първохристиянската църква признала в това описание на Раба-Отрок Божий тайнствено предзнаменование за живота и изкупителната смърт на Господа Исус", отбелязва един библейски коментатор. Така в Библията древните традиции на тюрките, юдеите и сектантите-юдеи се обединили в едно цяло, полагайки основите на една нова религия – християнството. Бъдещият глава на Арменската църква, Григорий, е първият, който разбрал това, докато бил в изгнание, с което донесъл вечна слава на Армения - страната, която първа тръгнала по пътя на християнството.

     За нея научили съседите на арменците, гърците, които също мечтаеха за освобождение от властта на Рим. Кой от тях възкликна: "Исус е Христос!", не можем да кажем днес. Но възклицанието се отнасяло за този, който предсказал предстоящото. Възможно е тези думи първоначално да са се отнасяли до самия Григорий, бъдещия основател на Арменската църква. Във всеки случай новото име на Йешуа, "Исус Христос", било отговор на преследването на зараждащата се арменска вяра от император Диоклециан. С други думи, съюзниците на тюрките, християните.

     Показателно е, че сектантите-юдеи не били докоснати от гонителите, юдеи имало даже в свитата на императора. Това говори много на един безпристрастен читател.

     Скоро обаче, както отбелязват съвременниците (Евсевий и други), самият Диоклециан започнал да мисли за приемане на новата вяра. Той наистина бил политик и разбирал, че Исус Христос означава много повече от евреина Йешуа. Трябва да се отбележи, че в това не е имало някакво откритие. Хората са вярвали в мистериозното от древни времена, такава е природата на човешката душа, която придава на мистиката особено значение. В античната епоха смяната на боговете-покровители не е била забранена, стига новият бог да е бил по-силен.

     Точно така се случило в началото на четвърти век, когато хората от Римската империя видели, че старите богове са безсилни. Богът на конниците, които идват от Изтока, дава победи, значи той е по-силен.

     За тази идея, подарена на Европа, Григорий бил наречен Просветител. Той единствен и никой друг! - на царска колесница с ескорт от конници донесъл в Кападокия (територията на Римската империя) равностранния кръст, символ на новата вяра. Това бил първият кръст на Запада, той не е изгубен, той все още блести над арменската църква. Вековете са го променили съвсем леко.

     "Ранните християни", както знаем, не познавали кръста, както се съобщава в същата християнска енциклопедия, и са го наричали "белега на звяра".

     Ескортът, придружаващ Григорий Просветител, "е оглавяван от военния командир Мамго (Мамгон)", той е от Алтай, пише Мовсес Хоренаци, безспорен авторитет по арменската история. Мамго и ордата му живеели близо до границата с Китай, в околностите на Согдиана, но заради раздори напуснал родината си. Армения дала подслон на командира: цар Тиридат предложил да поведе войските на "цяла Армения, както конницата, така и пехотата, и да не се отделя от великия цар на Армения". Както вече споменахме, арменският род Мамиконян проследява генеалогията си от военния командир Мамго. И той не е единственият.

     "Великият цар на Армения" Тиридат издигнал своя роднина Григорий: те имали изгоден съюз, който отворил много възможности... Друга любопитна подробност от историята излиза на повърхността – владетелят на Армения легитимирал за себе си титлата "цар", защо? Владетелят на Кавказка Албания, след като обявил новата църква, също започнал да се нарича цар. Факт, който трудно може да бъде обяснен без познаване на особеностите на тюркското общество.

     Сред тюрките титлата "цар", по-точно ксар или сер, носела ханът, при когото живеел главният кам, свещеник. Тази титла е най-висшата титла на светската власт и другите ханове били длъжни да й се подчиняват. Очевидно думата идва от името на Гесер, т. е. от името на тюркския пророк, синът на Бога на небето. Оттук и благоговейното почитане на царете, което е известно от литературните източници, оттук и постоянната борба за царската корона и за "правилността" на вярата. Десетки нови нюанси са придобивани от добре познати истории, които преди това изглеждали обикновени и дори светски.

     Общоприето е, че думата "цар" идва от латинското "цезар". Смятат, че името на римския диктатор Гай Юлий Цезар е дало названието на титлата, използвана от някои монарси. В Римската империя обаче само роднините на монарха се наричали цезари, а за царстващите суверени имало титла "Август". Без да навлизаме в подробности за римските обичаи, ще отбележим, че титлата кайсара се намира на монетите на Канишка II, владетелят на Кушанското ханство... Това не е римско изобретение. Повече за традициите на кралската власт ще бъде разказано по-късно.

     Между другото, "корона" е тюркска дума, която буквално означава "защитавай" (korun), тя е един от древните символи на Изтока. Знак за Божието освещение, точно като кълбо и скиптър. Короната била поставяна на главата на хана от върховния жрец, който давал и атрибутите на държавната власт - кълбото и скиптъра, а ханът бил наричан цар още от този момент. На Запад, както знаете, нито титлата "цар", нито короната са били известни преди пристигането на тюрките, римските императори са имали диадема на главите си и това е съвсем различно.

     Оказва се, че Армения е първата в Римската империя, която приема вярата в Небесния Бог и атрибутите на тюркската държавност. Тя се отделила от езичеството, желаейки да запази негласния съюз на Аршакидите - Тиридат и Григорий. Хора, които открили културата на Алтай на Запад. Те откраднали Европа от езичниците.

     Именно споменът за техните алтайски корени им помогнал да се утвърдят в новата религия и в новата политика. Все пак кавказките тюрки с тяхната кавалерия, които били разположени в Дербент, не били непознати за управляващия елит на Армения. Те били сродни души. Опора.

     Неслучайно съвременниците ги наричат Барсили, което означава "племе на Барса" на древнотюркски. С други думи, водачите тук са потомци на същото царско семейство като Ахеменидите в Персия и Аршакидите в Партия и Армения. Това води до друг много важен извод: столицата на Кавказка Албания е наречена Барда (Партав, Парсава) в знак на уважение към общите предци. Този град все още се намира на територията на Азербайджан, неговите древни руини са ясно видими в близост до съвременните сгради. Ето я, неразривната връзка между времената и народите!

     Царете на Армения продължили великата мисия на Ахеменидите. И едните, и другите следвали завета, записан в свещените книги на тюрките: да носят вярата в Небесния Бог. Пророчеството на Кир, запазено в Библията, свидетелства за това много ясно. "Опасах те, казва Господ, като говори на помазаника си Кир, за да узнаят от изгрева на слънцето и от запад, че освен Мене няма [Бог]" (Исая 45:5-6).

     Така на границата на епохите проникнало поникването на едно ново християнство. Не юдейската почва му дала живот...

     Какво е дало основание на историците да говорят за "ранните християни"? Само едно: непознаването на тюркската вяра и нежеланието да се опознае Между другото, поради своята преданост към съюза с тюрките Армения също пострадва, западните християни не признават нейната история, отричат основателите на арменската църква, нейните символи и учения. В продължение на 1500 години, от Халкидонския събор насам, продължава несправедливото отричане, истинска анатема за онези, които са разкрили християнския свят на хората.

      Неслучайно скоро след Халкидонския събор (431 г.) арменското царство се разпада: то е разделено между Изтока (Персия) и Запада (Византия). Тази трагедия е придружена от още една – унищожаването на царската власт на Аршакидите в Армения. "Потомците на Аршак били лишени от царското достойнство, което притежавали повече от 560 години", пише Е. Гибън. Това бил удар на европейските християни по арменската църква и арменската държавност едновременно.

     В тази връзка си не е излишно да се отбележи, че днес в света има десетки християнски църкви, обединяващи милиони хора, но... всяка църква отрича другата: католиците не се признават от православните, православните от протестантите и т. н. Християнството е изтъкано от умишлени конфликти и отричания. Къде е истината в него? Тя е в това, че до 325 г. християнството не се различавало от тюркската вяра, която западните богослови наричат монофизитство.

     В началото на четвърти век тази ситуация е политически оправдана за Запада: Великото преселение на народите дава културни плодове и всички се хранят с тях. Обредът имал алтайска основа, както и езикът на поклонението. Това е забравено във вековете (след Инквизицията). Алтайското Единобожие се нарича гностицизъм, значи - "ерес".

     Появата на нова религия през 4-ти век е събитие, отбелязано е от историците на Кавказ и Иран, но не е "забелязано" от историците на Запада. В своята "История на Армения" Мовсес Хоренаци обръща специално внимание на нея, както и Фавст Бузанд, които разказват и други подробности за разпространението на вярата.

     Показателно е, че тюрките намират поддръжници именно в източните провинции на империята. Там са възникнали първите християнски църкви в Европа, макар че по-точно те са били общности на вярващите в Небесния Бог, т. е. според църковната терминология, монофизити, те отивали в Дербент, за да станат служители на новия култ. За тях светлината започвала от Изток.

     Пламъци горели в небето на Империята.

     Тези източни провинции все още били подчинени на Рим, но легионерите вече се страхували да се появят там: въстания, бунтове, пожари и убийства следвали едно подир друго като дните в годината. "Златният век", провъзгласен от Диоклециан, избледнявал в небитието, всичко се пропуквало и рухвало, въпреки че нямало чуждо нашествие. Нито един чуждестранен войник не стъпил в земите на "святия" Рим, което било озадачаващо.

     Събитията започнали сякаш от само себе си.

     Разбира се, нямало църкви в съвременния смисъл на думата, нямаше ритуал: нямало свещеници, храмовете не били построени. Не те привличали хората. Идеята! Тираните са безсилни срещу духа на народа, а вярата в Бога е внушавала дух във вчерашните роби, тя променяла съзнанието им. Ето в какво е победата на духовната култура.

     Езичеството, разтърсено, страхливо отстъпвало. В империята избухнала истинска гражданска война, а никой не виждал оръжията. Това поразило хората най-много. Божието Слово проблясвало като светкавица в буря, като поразявало наред. Диоклециан бил объркан, напуснал трона и доброволно се оттеглил в покой да "отглежда зеле", както говорели съвременниците му.

     През 311 г. новият император Галерий публично помилвал "новите християни", т. е. арменците и техните последователи, и така прекратил преследването им. Неговият указ постановява условието за прошка: "Нека християните отново станат християни." Тази легендарна фраза озадачава най-опитните изследователи: тя е безсмислена по своята същност.

     Само че условието, при което християните са получили свобода на вероизповедание, не е ясно единствено на пръв поглед. Изобщо не е безсмислено. Една неясна фраза понякога се превръща в ключ към решаването на голяма тайна, важно е само да се разсее мъглата. Ако се обърнем към историята на Великото преселение на народите, текстът на декрета на Галерий става ясен като бял ден. В него става дума за новата религия ("nova religio", както е записано в постановлението).

     В тях, в тези две думи, е ключът към разбирането на темата. Защото единственото общо между новата религия (арменската вяра) и сектата на юдеите било почитането на пророка Йешуа (Исус). Всичко останало в "арменската вяра" било тюркско. Галерий, призовавайки християните отново да станат християни, ги помолил да изоставят "nova religio" и да се върнат "към богослужението на собствения си народ" или към юдейските обреди. Императорът не знаел или се преструвал, че не знае, че не сектантите-юдеи са разпалили пожара на Изток. Други стояли зад него!

     Възможно е да се разбере разликата между обредите на арменската църква и сектантите- юдеи дори и днес, като посетите "съботяните", т. е. юдеизираните християни, които продължават традициите на своите предшественици (юдео-християните), а това е абсолютно, фундаментално различно. Една от тези общности живее в азербайджанското село Приволное.

     За Рим появата на Арменската църква не означавало нищо: сектанти-несектанти, все едно. Лишен от чувство за изтънченост, той не различавал "новите християни" от "юдеите", оттук и молбата да се върнат "към богослужението на собствения си народ".

     Изследователите на религията чуват фразите от документите по различен начин от управляващите. А фразата "нека християните отново станат християни" ясно означавала заповед. На тези, които вярвали в Бога на Небето и виждали светлината на свободата, им било предложено отново да станат роби на Империята. Разбира се, вече никой не би могъл да приеме това условие.

     Тогава настъпил съдбоносният момент за Рим.

... Когато император Диоклециан напускал Рим и искал да го да спаси, той оставил тетрархията, държавен ред, който предвижда властта на двама висши императори с титлите Августи и двама младши императори. Но реформата на властта само наливала масло в огъня, управниците на източните и западните провинции започнали да се борят от първия ден на появата си. Всеки искал той да е главният.

      Конкурентите в тази борба били елиминирали с ръцете на "новите християни". Максенций е един от първите, които оценили силата им. Провъзгласен за император през 306 г., той открито покровителствал nova religio в Африка, надявайки се на реципрочна подкрепа. По този начин религията, преди да се роди, се превърнала в инструмент на политиката. Това станало наследствен белег наследствен белег на християнството, което оттогава винаги е свързано с политиката.

     В тази борба за власт Максенций бил надхитрен от Константин, майстора на интригите; През 312 г. това събитие се състояло.

      Не вярата, която Константин не приел, а военният съюз го интересувал, този владетел без реална власт! Той започнал отдалеч, залагайки на източните провинции на империята. Там мечтаели за свобода и по примера на Армения искали военен съюз с кипчаците... Съвпадение ли е, че "новите християни" са намерили привърженици тъкмо в гръцката среда?

       Желанието на гърците да се освободят от властта на Рим било добре дошло за Константин както в борбата с римския император Максенций, така и в по-нататъшните му планове.

     През 312 г. при Мулвийския мост, при самите стени на Рим, неочаквано пристига армията на Константин, съставена от тюркски конници, и напълно побеждава римската армия. Максенций е убит в тази битка. Империята е смъртно ранена и разцепена. Колониите на Рим видели, че думите на Апокалипсиса са се сбъднали и унищожаването на езическите идоли е започнало, въпреки че думите "свобода" и "християнство" се разбирали от всеки по негов си начин.

     Преди тази битка Константин заповядва на войниците си (евро




Гласувай:
2



1. dobrodan - Преди тази битка Константин зап...
13.04 18:55
Преди тази битка Константин заповядва на войниците си (европейците) да нарисуват равностранен кръст на щитовете си, за да не се различават от тюрките, чиито щитове са украсени с кръста на Тенгри от древни времена. В същото време Европа за първи път видяла знамена с кръст, също тюркски. От Алтай. А след победата в Рим за първи път се чула молитва към славата на Небесния Бог - Тенгри.
В тази връзка трябва да се обърне специално внимание на кръста. В юдейските секти, които се покланяли на Исус (Йешуа), кръстът представлявал инструмент за екзекуция и затова не бил обект на поклонение, както недвусмислено заявява през трети век "раннохристиянският" писател Феликс Минуций: "Що се отнася до кръстовете, ние изобщо не ги почитаме: нямаме нужда от тях, ние, християните; вие езичниците, вие, за които дървените идоли са свещени, се покланяте на дървени кръстове, може би като части от вашите божества; А вашите знамена, вашите стягове, вашите военни значки, какво друго са те, освен кръстове, позлатени и украсени?" (Цитат от: А. А. Нейхарт. Тайната на "Светия" кръст. т. 21). Точността на превода на термините "християни" и "езичници" не се обсъжда тук.
Ето кога това се случило за първи път - след поражението на непобедимата Империя! Римляните не разбирали думите на молитвата, те само усещали силата на нейните думи. С помощта на привържениците на новата религия Константин се установява в Западната Римска империя, а сподвижникът му Лициний - в източните й провинции, където позволил проповядването на новата вяра. В самия Рим то все още не било въведено.
Константин не бързал. В продължение на почти десет години той търпеливо подготвял почвата за нова битка. Вече с Лициний, който, като дошъл на власт, се опитал да потисне властта на Източната църква. През 320 г. той "забранил синодите, ограничил дейността на духовенството и изгонил християните от държавните постове", включително християнските офицери. Войната била неизбежна: почвата се разхлабила, земята чакала сеяча.
Четиридесет хиляди кипчакски конници се притекли на помощ на Константин в борбата му срещу Лициний, както споменава историкът Йордан. Това вече било шествието на тюркската култура в Европа. Вървели със стъпките на освободители, борци за нова духовна култура. Помощта им не била безкористна, а за заплата, за „stipendia”-та, която Константин бил обещал.
Това била първата сделка на тюрките, именно сделка в името на вярата и новата политика! За първи път те приели правилата на европейското общуване – за пари! — и така прекрачили над бездната, която после ги погълнала...
Разбира се, Лициний загубил. В онази лесна победа от 324 г., както и в победата над Рим, хората отново видели Божията воля. Наистина, „на когото е богът, негова е и властта", казвали те.
А Константин, станал владетел на Империята, се замислил как да затвърди вярата си в Бога, как да направи нея и кипчаците свои помощници. Той бил подпомаган от гърците, които се заели да утвърдят тюркската вяра в Европа, а школата на Дербент ги научила на много. Това било нова стъпка във Великото преселение на народите, стъпка, която не можела да не остави своя отпечатък: Гръцката църква. Властта й се разпространила бързо в Римската империя.

288 transl./140 origin
цитирай
2. dobrodan - Да, Киркорио, Мурад Аджи
14.04 09:57
ви го набутва до сливиците на първите ристиени :):):), аз за тая работа вина нямам :):):).
Я попрегледай постингите по-подробно така, отзад напред :):):).

Когато тюрките са носели гащи, вие сте ходели с рокли, дееба.
Успех :):):)!
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1094662
Постинги: 405
Коментари: 5118
Гласове: 4276
Календар
«  Май, 2024  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
2728293031