Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
28.01.2023 12:03 - Националните ни герои и светини на България. Митове и легенди. Част 2
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 6589 Коментари: 14 Гласове:
5

Последна промяна: 28.01.2023 12:19

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                              Панайот Хитов
        Панайот Хитов си е айдутин. С мустаки. Той е щял да е айдутин и без всякакви комитети, идеали и борби за независимост, но все пак когато се запознал с "идеалистите" е бил наистина силно повлиян от тях. Определено е имало промяна и той определено не е останал хайдутин от стар тип. Получил е цел. Независимост и свобода. И наистина се е борел за тях.
    Не през цялото време, но все пак наистина се бил за тази свобода и наистина той (и мустаките му) са станали един важен и необходим за този конкретен период символ.     Обаче все пак и хайдутин разбойник си е бил.

http://macedonia.kroraina.com/bmark/ph/ph_nh_3.htm
         На другия ден седнахме да вардиме край пътя и ето зададе се един богаташ, който ме познаваше, защото беше българин от „Гергина махала” на име Тотю Кюзлиев от махалата „Клуцохор”. Георги Трънкин не познава търговеца, нито пък търговецът познава Георгя. Аз отдалеч показах пушката на пътника и му извиках по турски „Стой!”. Търговецът обърна коня да бяга назад, но Георги беше вече до него, хвана го, оттегли го от пътя настрана, взе парите му и го пусна да си ходи, като му заръча да не казва никому, че после ще има да пати. Парите му не бяха много — около 20—25 алтъна.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=... 3#_ednref4

         Панайот Хитов се отнесе, все по това време, още по-унизително. Той докопчил от комитета около 250 жълтици, уж да събира чета, с които избяга в Сърбия, като си купи от Румъния лозови пръчки, да си сади лозе в Белград!
Това същото се случи и в 1876 година. Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бииокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр.,стана невидим из Румъния. Колкото за действията му в сръбската и руската война, аз не можа да кажа нищо определително. За дяда Панайота нека кажат сливенци. Старите войводи имаха значение и кураж дотогава, докогато минуваха за хайдути и докогато турските аени ги имаха за бабаити на равна степен с турците. Щом думата комита доби право на гражданство, щом бесилките се устроиха из България, мисията на старите войводи престана вече. Нови идеи - нови хора!
Аз съм бил много пъти очевидец, че когато ястъклиите мустаци обират паяжината, младите момчета са се сражавали с левска решителност. Причината на това е твърде проста. Хора, които са спечелили веднъж името войвода или друго някое прилагателно от юнашкия катехизис, по само себе си се разбира, че не им се умира твърде лесно, защото ги блазни бъдещето. Помня, когато Панайот пишеше от Белград до русчукския комитет, във всяко писмо загатваше: "Нужно е да се поразмисли за избиранието на един народен главатар."
     При режима на пълномощията Хитов командва шайка чомагани (вид къси тояги - тогавашния аналог на беизболни бухалки) която не позволява на опозиционните депутати да вземат участие във фарса, наречен Второ ВНС.
През нощта, разказва дядо Цанков, квартирата ми бе обиколена от една бясна шайка, която до съмнуване викаше: Долу! – и стреляше във въздуха. Шайката бе организирана от д-р Цачев, а командуваше я Панайот Хитов. Още щом пристигнахме, бе ни изпратено съобщение да не се опитваме да влазяме в Народното събрание, защото на улицата ще ни претрепят. Но ние бяхме решили да си изпълним дълга, па каквото ще да стане. На утрото станах рано, донесоха ми и кафето, сетне пратих да викат отсреща Каравелова и Славейкова. Момчето се връща и ми казва: "Няма ги." "Къде са?" "Заминали тази сутрин, на часа 5 за Гюргево."
Останал сам, Цанков мислеше да отиде по какъвто и да е начин в Събранието, за да издигне против пълномощията ако не гласа си, защото не бе вероятно, че ще го оставят да говори, то поне своята ръка. Но и това не можа да направи: шайките блокираха къщата му и той целия ден стоя обсаден.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=... orkID=4194

     Между другото, режимът на пълномощията е изключително грозна картина, особено началото му. Страната е във властта на неопитно, но амбициращо се князче, което хем му се иска да се еманципира от императора, хем подвива опашка като бито куче, ако от Петербург го нахокат, с министър-председател руснак (швед, де, но пак руснак) с повечето министри руснаци, с командване на армията само от руснаци от рота нагоре, с полицейски началници руснаци, с безскруполни "руски" бизнесмени (Гинзбург), с посланик (Хитрово), който се е държал като губернатор или по-скоро като представител на колониална държава в протекторат при някакви си туземци. Било си е истинска Задунайска губерния, камшикът яко е играл, руснаците са биели българи без да се преструват и притесняват и фактът, че няколко години след това, всичко описано по-горе е било само спомен е едно малко чудо, реализирало се най вече поради странния характер на Александър III, който бих определил с трудно преводимата дума "самодур". Именно в онази обстановка и Захари и ИВан Вазов започват възвеличаването на героите. И е ясно с какви критерии за подбор.

     Е, Панайот Хитов е участвал активно в установяването на този режим. Първия, но не последния "русофил", когото засягам в тази хубава серия постинги.

                                  Малко за Филип Тотю

https://www.24chasa.bg/Article/2115539

         През 1885 Филип Тотю, заедно с някакъв румънски касоразбивач Жоржеску убиват при грабеж богаташа Христо Калъпов, който по разни сайтове е определян като "румънски чокой", но по името е ясно що за "румънец" е той. Разбиват му касата и открадват брилянти и ценни книжа.
Плячката е пренесена в България в ковчега с костите на Раковски, организирано от съучастника им Коста Паница. Накрая при опит да реализират книжата във Виена двама поручици от българската армия са арестувани и аферата се разплита.
въоръжен грабеж с убийство, така излиза.

                       Стефан Стамболов, Димитър Петков и недвижимите имоти

         Димитър Петков е сред най-изобретателните. Заедно с премиера Стефан Стамболов кметът прави състояние от спекула с недвижими имоти.
         Добри Ганчев, хронист на епохата, описва хитроумната схема: "Когато се събаряше старата София, образуваха се според новия регулационен план нови парцелни места. Те се образуваха от тесните улички, които се затваряха, от маломерните места на съборените къщурки. Тез парцели не можеха да се дадат на предишните притежатели, които имаха много малки дворчета. Градският съвет ги даваше на "свои хора", които уж имали по-преди места. То ставаше така: градският агентин Никола Филипов намери евреина, притежател на къщата, която подлежи на събаряне, и го съветва да я продаде еди-кому си, инак ще получи много малко от общината. Обещава му при туй и добро място в новите квартали. Мястото се продава на Стамболова или Петкова, а тез, като притежатели на стари къщи, получават нови парцели."

В следващата серия:
Левски - хладнокръвен убиец?
Левски не е истинският ръководител и създател на ВРО?
Левски - руски агент?

https://ids777.wordpress.com/васил-левс 

                              ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ИДЕАЛ ИЛИ ИДОЛ

     И първият мъдрец рече: “Нещастна е държавата, която няма герои!” Вторият мъдрец се замисли и каза: “Нещастна е държавата, която има нужда от герои”.
          Преди няколко години в света се проведе една всемирна интернет-акция – избор на национални личности на хилядолетието. Понякога гласуването е било оспорвано. Така, в Германия изборът се е колебаел между Мартин Лутер и Конрад Цузе. Понякога – безапелационно. Така у нас е избран Левски. Но имаше и държави с по-интересно развитие. Такава е Русия.

         К
огато няколко дена преди окончателния срок някой “отгоре” се е сетил да погледне предварителните резултати, се оказа че свободното всенародно гласуване дава огромно предимство не на някой друг, а на Иосиф Висарионович Сталин. Сред отговорните фактори настъпи шаш и паника. Как? Защо? Не може така! Веднага е започнала трескава дейност по пренареждането на вота, но паниката никога не е добър съветник … И първото включване на интернет-роботите даде поразителен резултат – буквално за един ден на първо място в класацията се изкачи последния руски император Николай II-ри.

Тук трябва да си припомним, че по онова време руската власт все още се заиграваше с Руската империя, опитваше се да се представя за неин пряк наследник, а комунистическия период да го третира като някакво досадно недоразумение. Затова появата на Николай е разбираема, но крайно неумна. Наистина, едва ли в цялата руска история може да се намери по-невзрачен, слаб и безполезен владетел от него. Самите автори бързо се усетиха и затова, вече в последния ден, отново бяха включени интернет-роботите. Този път избраната личност се оказа не само много по-убедителна, но и добре позната дори на нас, българите. Това е Александър Невски.
         В този ред – Невски, Николай и Сталин завърши цялото гласуване. Естествено, то беше последвано от неизбежните коментари, на един от които попаднах и аз – радио предаване, в което журналистът разпитва своя гост-историк за живота и делото на така избраната личност. Предаването ми е направило толкова силно впечатление, че съм го запомнил почти дословно. Но все пак преразказвам по памет и моля да бъда извинен за това.
         Водещият започна със самото име на героя и каза – Александър е получил почетното си прозвище Невски заради голямата победа над шведите, която е спечелил при река Нева. А историкът му отговаря – Може и да е така, но едва ли. Той просто е имал родови земи в този район, поради което същото прозвище са имали и други членове на княжеския му род. Що се отнася до битката, то в шведските източници такава не е известна. Руските летописи обаче описват случилото се достатъчно ясно. Това е била пиратска шайка, която е пристигнала с няколко кораба да граби, а Александър с личната си дружина ги е прогонил. И двата отряда да са били от по сто-двеста човека.
         Леко обезкуражен, водещият продължи: Да, но победата му над Тевтонския орден е спасила Русия от германско нашествие! Тук трябва да напомня на читателите, че според официалната руска и съветска история става въпрос за кръстоносен поход срещу Русия, организиран от Германия и благословен от папата, който е имал за цел нейното пълно завладяване и унищожаване.

         И това не е съвсем така, отговаря историкът. И руските, и германските летописи много подробно описват какво е станало в действителност. През онази 1242 година Александър с около 4000 души предприема грабителски поход (на староруски това се нарича “в разгон”) срещу земите на ордена в Прибалтика. Местният гарнизон, който е с подобна численост, го подгонва, разгромява неговия ариергард и го настига край Чудското езеро. Става известното сражение, което Александър печели. За мащаба му може да се съди по изброените загуби – тевтонците са загубили 7 (словом – седем) конни рицари и около 400 пехотинци.

Усеща се че водещият е доста смутен, но продължава: А историческите слова, които Невски казва след победата: “Който с меч при нас ще дойде, от меч ще погине!” Тук отново трябва да отворя една скоба и да кажа, че тези думи ги знае всеки руснак. Без преувеличение това е неофициалния девиз на Русия. О, отговаря историкът, тези слова той никога не ги е произнасял. Тях ги измислят сценаристите, когато през 1938 година се прави игрален филм за Александър.

         Като чу и това, водещият започна буквално да заеква и да вика: “А … а … а как този човек въобще е попаднал в историята?” Е как, отговаря историкът. Най-напред, той е един от онези православни владетели, на които папата им е предлагал известната сделка – приемане на католичество срещу получаване на кралска титла. Александър е отказал и благодарната руска църква го обявила за светец.
         Когато след няколко века Петър Велики е започнал война с шведите за връщане на загубения междувременно руски излаз към Балтийско море, образът на Александър се оказа идеален за неговите нужди – руски светец, побеждавал същия противник по същите места. Санкт-Петербург е основан точно където се е състояла битката му с шведите, а първият построен там храм е посветен на него. Днес това е известната Александро-Невска лавра.
         Но най-големият принос, разбира се, е от съветско време. В очакване на неизбежна война с Германия Сталин поръчва пропаганден антигермански филм и най-големия създател на съветски киномитове Сергей Ейзенщейн (наричан в България Айзенщайн) го заснема.[1]

                                      ЛОГИЧНА ЛИ Е ИСТОРИЯТА ?

         Тази случка много развеселява всеки на когото съм я разказвал. Но освен веселба в нея има и много поука. Тя е в това колко лесно се пукат митове при сблъсък с реалността. Знанието винаги е най-доброто средство срещу лъжата. На въпросния водещ са му потрябвали само няколко изречения, трябвало е да научи само няколко факта, за да разбере какъв е бил неговия герой в действителност.

         Реакцията му е прекрасен пример на нормална човешка логика. Повечето хора притежават достатъчна способност да мислят логично – т.е. да правят правилни изводи от конкретни факти. Ако са заблудени с измислени и изопачени обстоятелства, изводите са едни. Стане ли обаче известна истината, незабавно се променят и те. Митовете просто се разпадат.
         Най-вече ако са създадени по грубия начин – когато само изопачаването е недостатъчно и към него се добавят измисляне и криене. В случая с Невски ясно виждаме тази класическа триада – преувеличено значение на битката му с германците (изопачаване), кръстоносен поход срещу Русия (измисляне) и истинска причина за сблъсъка (криене). И тези три простички инструмента покриват цялата дистанция от “Национална личност на хилядолетието” до “А как този човек въобще е попаднал в историята?”

         История като наука съществува и се изучава най-вече поради своята логичност. Тя най-добре показва как работят причинно-следствените връзки в обществения живот. В него има достатъчно голяма вариативност, за да не може едно и също действие винаги да произвежда един и същ резултат. Затова историята наистина се различава от логиката. Но е дълбоко логична по своята същност.

        Колкото по-добре един човек разбира това, толкова по-лесно усеща фалша на скритата под форма на история пропаганда. А понеже преподаваната у нас българска история е преди всичко пропаганда, все повече и повече хора забелязват явните й несъответствия. Дори когато истинските факти остават скрити, много твърдения предизвикват силни съмнения поради своята откровена алогичност. Всяка измама, включително и историческа, се страхува от логиката.

         Същевременно пропагандистите винаги прекрасно са разбирали и разбират, че пропаганда без логика е невъзможна. Човешкият разум автоматично преценява правдоподобността на предлаганите му версии. Поради това не е възможно да се създаде убедителна историческа версия, ако нейните послания противоречат на фактите. Оттук и нуждата те непрекъснато да се изопачават, крият и измислят. Лъжите също трябва да изглеждат логични.

         Епохата на европейско Просвещение създаде и ни завеща един важен принцип – “De omnibus dubitandum” или “Подлагай всичко на съмнение”. Той неизменно проработва във всяко общество, достигнало определено ниво в своето цивилизационно развитие. Точно на този етап се намира и днешна България. Нивото ни като народ, като общество се е повишило до степен, когато все повече хора могат да мислят самостоятелно и рационално. Да мислиш логично означава да мислиш нормално.

         Днес, когато цензурата не съществува, нивото на информираност на всеки от нас се определя най-вече от собственото ни интелектуално равнище. Митовете ни са максимално праволинейни, предназначени за съответни хора и прекрасно ги устройват. Историята е сложна и затова изисква от хората много повече. В крайна сметка съотношението между митология и история зависи от съотношението между неуките и знаещите, между простите и мислещите. В България то постепенно се променя в полза на вторите. Затова и митологията отстъпва.
         Сама по себе си историята не е враг на никого. Но нейните врагове са много и най-големия са идеологиите. А значи и пропагандата, която винаги е неделима част на някоя от тях. В стремежа си да вербуват поддръжници те апелират към производните човешки ценности – социална справедливост, политическо равноправие, национална независимост. Тях те опитват да представят като най-важни, докато първичната човешка мотивация (например, стремеж към благоденствие, спокойствие или власт) се обявява за враждебна.

         Колкото по-крайна е идеологията, толкова повече й пречат логиката и нормалното мислене. Поради това те всячески се опитват да ги заобиколят. Помня младежкия си шок, когато нашата преподавателка по философия ми каза, че “Обективизмът е течение, враждебно на марксизма”. Комунизмът е залагал на класовата омраза, фашизмът е извеждал на първо място расата. Комунистите са преследвали “класово чуждите” и “социално далечните”, фашистите – “расово непълноценните”. Затова техните пропагандни машини масово са преиначавали всичко, включително и историята.
         Подобни похвати са крайно характерни и за идеологията на национализма. У нас той е успял да докара до крайност всички тези пропагандни трикове. Успял е да наложи и практиката историята ни да се разглежда винаги от позиция на собствената ни национална самоидеализация. При това трябва да се помни, че това е започнало много преди периода на тоталитарен идеологически режим. Всъщност, започнало е веднага след Освобождението. Комунизмът просто се е нагласил към заварените от него националистически митове. Включително и персонални.

                                    РАЗМЕРЪТ ИМА ЗНАЧЕНИЕ

         Откакто ми стана интересна темата за пропагандно използване на българската история, започнах да се замислям и за образа на Левски. Дейността му винаги се описва у нас твърде емоционално и общо. Фактите са малко, а твърденията – много. Запознаването с някои макар и общодостъпни, но рядко ползвани източници само засили това усещане. От началото ми беше интересно кое в представата ни за Левски не е вярно. Скоро вече се чудих какво в нея въобще е вярно. Максимата “Който трупа знания, трупа и тъга” проработи и този път.

         „В продължение на цели две години В. Левски изгражда стройна система на революционната организация, подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник. Тази система включва стотици селски и градски частни комитети, обединяващи в себе си представители на всички социални групи на българското общество“.[2]
         Този цитат отговаря изцяло на онази представа за дейността на Вътрешната Революционна Организация (ВРО), която е формирана у всеки от нас още в най-ранните ни години. Но какво ще стане, ако погледнем към тази картина по-внимателно?

         Знаем че ВРО е била разкрита. Провалът й е последван от съдебен процес в София, който приключва с присъди на общо 61 човека. Те са или индивидуални (за Димитър Общи и Васил Левски), или са групирани по комитети – за дейците от ловешки, видрарски, тетевенски, изворски и др., общо 15. Комитетските дейци от самото начало масово възприемат тактиката “Спасението е в множеството” и издават всеки и всичко което знаят. Отгоре на това, турското разузнаване е успяло да отвлече от Букурещ и архивата на БРЦК. В хода на следствието са арестувани над 200 души, но повечето от тях са освободени.
        При това положение възниква съвсем естествен въпрос – а къде остават другите “стотици комитети”? Стотици минус дузина пак са си стотици. Историята ни, включително и цитирания по-горе учебник, споменава обаче само няколко от тях, при това отново в губещ контекст.

БРЦК замисля да намери подходящо лице, което да продължи работата на Левски по укрепването на комитетската мрежа по места. Изборът пада на сливенския учител Атанас Узунов, който в продължение на около месец се справя добре с възложената му задача, но при опит да убие един чорбаджия в Хасково е заловен и изпратен на заточение. На 11–12 май 1873 г. се провежда първото общо събрание в Букурещ след смъртта на Левски. От вътрешността на страната присъстват само двама души“.[3]
         Дейността на Атанас Узунов не е от любимите теми на българските историци, макар да е добре известна и документирана.[4] Всъщност точно поради това нейното използване като доказателство за оцеляване на ВРО се оказва невъзможно. Откъдето и да я погледнеш, тя прилича на лошокачествен фарс.
         „Един чорбаджия в Хасково“ е Хаджи Ставри Примо, гърчеещ се българин, който няма нищо общо с комитетската дейност. Узунов иска среща с него, отива в дома му и започва да стреля по него с револвер. Въпреки че са един до друг, успява да не уцели. Нещо повече – оставя се да бъде заловен от притичалите съседи. Когато в полицията го питат „Защо?“, отговаря: „Интриганите нямат право да живеят!“

         След което започва да изнася на следователите лекции как трябва да се реформира и организира турската държава. За зло или за добро един от тях се е случило да бъде умен човек. Той веднага е усетил с кого си има работа и е започнал да го ласкае. Обяснил му, че такива като него са необходими на държавата и че тя много ги търси, за да им даде възможност да приложат своите знания и умения. И Узунов много скоро му е предложил услуги на своите комитетски другари, като ги е посочил в нарочен списък.

Стоян Заимов, непосредствен участник в тези събития, описва очна ставка между Узунов и председателя на хасковския комитет Петър Берковски пред турската комисия. Докато последния се опитва да отрича, първият го убеждава да приеме турските обещания. Няколкото комитета в Южна България (чирпански, сливенски, хасковски и др.) са напълно разкрити благодарение на “наследника на Левски”. Самият факт, че такъв човек е могъл да се озове начело на каквато и да е организация, напълно я дискредитира, прави невъзможно тя бъде възприемана сериозно. Толкова за него.

         След хасковския процес ВРО е напълно разгромена. Осъдените общо със софийския обаче са по-малко от сто. Как да съчетаем “стотиците комитети” с ограничения брой присъди? Възможни са различни отговори и всеки е свободен да избере каквото си иска обяснение. Попадал съм на най-екзотични такива – дори че ВРО е създадена нарочно от турските специални служби, които са искали да проверят настроения на българите.
         Разнообразието на възможности винаги затруднява намирането на правилен отговор. Но науката логика вече от векове използва един доказал се принцип, известен като “Бръсначът на Окам”. Този принцип гласи: От множество възможности, които обясняват едно и също нещо, най-вероятно правилната да бъде най-простата от тях. А най-простото обяснение е едно – организацията на Левски е била много по-малка отколкото ни учат. Класически пример на многократно пропагандно преувеличение.

         А размерът наистина има значение. Защото делото, заради което Левски присъства в нашата история, е ВРО. Тя е основата на неговия образ, постамента на неговия паметник. Няма ли я нея, няма го и него. Исторически деятели се преценяват в зависимост от мащаба на тяхната дейност. За национални герои е необходим най-малкото национален такъв. А понеже реални постижения при ВРО липсват практически изцяло, значението й може да се повдигне само с размера. Главната задача, която се решава чрез неговото завишаване, е разрастването на фигурата на самия Левски.

                                                  ДЕЛА ИЛИ ДУМИ

         Ползата от дейността на ВРО за българското революционно движение е била в поуката. Провалът й не е просто провал на една нелегална структура. Това е провал на идеята в България да се изгради постоянно действащата конспиративна мрежа. Подобен неуспех е претърпял преди това и опитът на Раковски да създаде четническо движение. Ползата и в двата случая е била в скъпо платения опит. Точно както при Раковски, дейността на Левски се оказа полезна за българското революционно движение преди всичко като доказателство за погрешността на самия подход.
         “Самоубийството на А. Кънчева, обесванието на Левския, софийското и хасковското приключения,[5] плюс страха, който беше обзел местните ч.р. комитети, вследствие на предателства – всичко туй, сложено вкуп, накара Любена Каравелова да се разочарова в своите любими “комитети”, накара го да се откаже доброволно от “комитетското дело”. Ботев като по-нов в революционното дело, а следователно по-дълбоко заинтересован в новата за него деятелност, застъпи мястото на Любена Каравелова и реши да продължава комитетската работа до края; но и той не удържа: а) несполуката на всеобщото въстание в 1875 година; б) захарското, шумненското и червеноводското приключения,[6] които претърпяха неочакваното фиаско, плюс измяната на няколко “дългомустакати войводи” – всичко това накара Ботева да се оттегли доброволно от комитета”. [7]
         Нуждата от нови решения е станала очевидна. Следващата вълна наши революционери дори не се е стремяла към изграждане на постоянна мрежа по места. Тяхната дейност е била изцяло насочена в съвсем друга посока – създаване на повод за външна военна намеса. Както знаем, тази цел е била постигната чрез Априлско въстание. Комитетите, създавани в хода на неговата подготовка, са били предвидени да съществуват само за този период и за тази конкретна цел.

“Да се извика временна паника както в турското население, така и турското правителство и да се произведе нравствен фурор в самата народна българска маса, а с това да се предизвика една обща “резня” между турското и българско население, чрез която “резня” ще се заставят европейските държави волею-неволею да се намесят във въпроса. … средствата, чрез които разчиташе Гюргевският комитет да осъществи идеята, бяха: а) местна революция в градове и селата; б) разрушението, изгарянето на турски, български села и градища с цел да се извика една общоевропейска война, която щеше да бъде или в полза на политическото освобождение, или пък в съвършеното изгубвание на България; предполагаше се от членовете на комитета, че България може да попадне под австрийско робство в случай, че Австрия ще спечели във възточния въпрос”.[8]

         Априлското въстание заедно с дейността на ВРО са двата най-митологизирани епизода от българската революционна история. Един от големите въпроси е до каква степен избухването му е било инициирано от тази външна сила, която го използвала като повод за война. Този въпрос реторично е задавал и Иван Хаджийски в известната “Психология на Aприлското въстание”.
         “Но за да се дигнат всички на въстание, ударът, действителен или въображаем, трябваше да надвисне над всеки българин. Цялото българско население трябваше да се почувствува нападнато, застрашено, за да се възбуди в него отчаяният отпор на самоотбраната. Тази задача изпълни съзнателно разпространяваната лъжа за “бозгунлука”; че пролетта (1876 г.) турците ще нападнат българите, за да ги изколят до един. И наистина, нищо по-гениално не можеше да се измисли в случая, което да накара всекиго да се хване за ножа и пушката, за да брани себе си, дом и челяд … Откъде бе дошла в главите на Гюргевския революционен комитет идеята за тази спасителна лъжа, на този въпрос трябва да отговарят историците специалисти”.[9]

         Дали нашите “историци специалисти” са намерили този отговор? Аз никога не съм попадал на такъв. Но думите на Бенковски “А Русия да заповяда!” ми изглеждат достатъчно ясни. Това обаче си е друга тема. Тук говорим за ВРО. И е време да се запитаме: защо и как се е провалила тя?

         Конкретни събития, довели до разкриването й, са съвсем прозаични. След като се е чуло за обраната поща, намерили се и други мераклии да изкарат някой лев. Понеже всички са знаели всичко, братята Ташеви от Орхание[10] са отишли право при местния комитетски председател и са му поискали 20 000 гроша за мълчанието. След като въпросният председател не е измислил нищо по-умно от това да ги напсува, те веднага са обадили всичко на каймаканина. Още първите арести са показали пълната неподготвеност на организацията за подобно развитие. Резултатът се оказа импровизирана тактика “Спасението е в множеството!” И като се отпочна едно хорово пеене … Оттук нататък само за няколко дни ВРО се е срутила като къщичка от карти.


         Традиционно като причина за всички провали на нашите революционери се посочват предателствата. Предателството по принцип играе изключително важна роля в революционната ни история. Нему е поверена задачата да оправдава всички несполуки и грешки на нашите герои. В случая за главни предатели са нарочени дори двама: Димитър Общи, който е предал организацията и поп Кръстю, който е предал самия Левски. Проблемът е, че нито единия, нито другия е са били такива. Истинските причини са другаде.
         Опасност от предателство винаги съществува при всяка нелегална дейност. Начинът тази опасност да бъде преодоляна се нарича конспирация. По целия свят има много примери на нелегални структури, чието съществуване е било добре известно, които са били жестоко преследвани, претърпявали са силни удари и все пак не само са оцелявали, но и реализирали своите цели.
         Нашата история с умиление описва как са действали революционните комитети. Те редовно са се събирали, решенията им се взимали с вишегласие, водела се сериозна отчетност, включително и финансова, обменяла се обилна кореспонденция. В Букурещ Каравелов е създал и държал цяла архива. Само че тази идилия има един недостатък. И той е, че всичко това се намира в очевидно противоречие с най-елементарните конспиративни правила.

         Членовете на организацията трябва да познават колкото може по-малко свои другари – при ВРО всеки познава всекиго. Структурата трябва да е вертикална и да позволява изолиране на провалилите се клетки – при ВРО имаме хоризонтална мрежа, където всички са свързани помежду си. Трябва да се оставят колкото може по-малко материални свидетелства – при ВРО се водят цели тефтери, списъци и дори квитанционни книги. Контактите трябва да са ограничени – при ВРО си има нарочни куриери, които сноват между комитетите с писма и пратки. Всеки трябва да знае как да действа при провал или заплаха от такъв – за дейците на ВРО арестите са пълна изненада, те нямат идея какво да правят и започват веднага да се топят едни другиго. Основната причина за провала на ВРО е начина на нейното изграждане.

Трябва ли да повярваме, че Левски е бил толкова глупав да прави всички тези грешки накуп? Нима той не е разбирал, че такава организация не може да води никаква реална борба с властта? Със сигурност го е разбирал добре. Къде е тогава логиката? А тя е проста. Ситуацията във ВРО изглежда нелогична само докато вярваме, че дейността й наистина е била “подчинена на една цел — подготовка на българския народ за решителна разправа с вековния потисник.” А ако забравим за малко това внушение и погледнем към реалните й действия?


         Колко акции срещу “вековния потисник” е предприела ВРО през цялото си съществуване? Такива няма. Единствената е арабаконашкия обир, а още от деца ни е втълпено колко много Левски е бил против него. Човекът явно е знаел какво ще стане и е станало точно това – незабавен и пълен разгром. ВРО е оцелявала докато се е спазвало едно условие – да не се предприемат никакви действия срещу османската власт. И докато организацията е била под контрола на Левски, то стриктно се е спазвало. Но когато влиянието му е намаляло, когато Ловешкия комитет е иззел част от неговите правомощия в полза на Общи и той е започнал да действа самостоятелно – тогава се е родила и реализирала идеята за обира.[11]
         Преди извършването му властите никога не са търсили нито Левски, нито Общи, нито самата ВРО. Те просто не са знаели за тяхното съществуване. Затова им е било интересно да разберат какви революционни действия са предприемали или поне подготвяли те. Когато турските следователи са задавали този въпрос на заловените дейци, те отговаряли че всеки път когато са искали от ръководството да се предприеме някаква по-решителна стъпка, отговорът винаги е бил – чакайте, събирайте пари, купувайте оръжие.

         Идеята да се купува оръжие е разбираема, но малко странна. В поробена България, за разлика от свободна такава, българите са били свободни да го носят и масово са го притежавали. Наистина, със събраните пари в Румъния са били закупени няколко револвера, но те някак си не изглеждат като сериозна заплаха за съществуване на Османската империя.
А и самото освободително въстание (въпросната “окончателна разправа”) дори като агитация не е стояло на дневен ред. На участниците им се е казвало че няколко години ще се извършва подготовка, след това ще се свика голямо общо събрание в Букурещ, което ще изготви петиция (“мазбата”) до султана и излъчи пратениците, които да я занесат в Истанбул. И ако исканията в петицията не бъдат удовлетворени, е те тогава вече …

         Действията на Левски са напълно логични. Само че водят в друга посока. Неговата дейност много повече прилича на опит да се организира българската общност, отколкото да се изгради насочена към въоръжено въстание мрежа. Създаване на широкообхватна национална структура е било прекрасна идея. Тя е подпомагала политическа самоорганизация на българите, въвеждала демократични принципи, стимулирала колективна работа и дисциплина. Без преувеличение тя е зародиш на самостоятелна българска държавност. Най-вече в това може да се види смисъла на иначе крайно вредните за всяка нелегална дейност вишегласие и отчетност. Естествено, използваните за агитацията думи не биха и могли да бъдат нещо по-различно от това да се проповядва освобождение от турците. Каквато и да е била истинската цел на съзаклятниците, никое друго послание, никаква друга пропаганда не биха могли да намерят сериозна почва сред тогавашните българи. Напълно очевидно е че в България било възможно да се гради нелегална организация само върху идеята за национално освобождение.

         Старата българска поговорка казва: „Не ме гледай какво правя, а ме слушай какво говоря“. Същото противоречие виждаме и в нашия случай. В полза на антитурско въстание са думите. Но то, както се изразяват юристите, е едно бъдеще несигурно събитие. Делата много повече приличат на желание да се изгради система за политическо влияние сред самите българи.

                                               КОЙ КОЙ Е

         Създаването на мрежа от комитети би било огромен качествен скок във възможността да се ръководи, насочва и координира българската общност. Влиянието й е щяло да бъде много по-голямо от това на „Добродетелна дружина“, Българско одеско настоятелство и други. Тя незабавно би превърнала нейните водачи в неоспорими лидери сред български политически среди, в най-сериозни представители на българския народ, най-желан партньор за всички заинтересувани външни сили.
         Веднъж създадена, тя би могла да се използва за твърде разнообразни задачи. Естествено, определянето им е привилегия на ръководството. Който я води, той избира и посочва целите. Затова въпросът за водачество в самата организация е бил толкова важен. Научени сме да мислим, че Левски е бил неин неоспорим лидер. Неин ръководител, основател и идеолог. Но ето какво ни казва учебникът “История на българското възраждане”:
         “В Букурещ се свързва с Ив. Касабов и дейците на Българското общество. … Подпомогнат материално от Българското общество, В. Левски започва първата си обиколка из България на 11 декември 1868 г., когато с параход заминава за Цариград. В началото на януари 1869 г. напуска турската столица и преминава през Пловдив, Карлово, Сопот, Казанлък, Сливен, Търново, Ловеч, Плевен и Никопол. На 24 февруари 1869 г. Левски приключва своята обиколка и се прехвърля в Турну Мъгуреле.

      След двумесечен престой в Румъния на 1 май 1869 г. Апостолът започва втората си обиколка с изходен пункт Никопол. Сега той е снабден с революционна прокламация и пълномощно, получени от Ив. Касабов. И двата документа, които трябвало да удостоверяват, че Левски не е случаен човек, а изразява мнението на политическа организация, са подпечатани с печат на “Привременното правителство в Балкана”. По времето на тази обиколка Левски поставя началото на изграждането на вътрешната комитетска организация.”[12]
         Вижда се най-напред, че Левски е непознат в страната. Той стъпва на вече съществуващи структури, създадени от други хора. Съвсем очевидно е, че щом получава пълномощно от Иван Касабов, той го и показва на негови хора, действа от името и за сметка на неговата организация. Революционната прокламация, т.е. политическото послание което носи, също не е негово дело. При следващата си обиколка Левски пак действа с пълномощно, този път от Каравелов. Най-малкото се вижда че нелегални български организации са съществували и преди него. Така че ролята на основател отпада от само себе си.


Как обаче са формирали своето влияние неговите упълномощители? За разлика от Левски те не са обикаляли страната. Основното средство, с което са спечелили своето място и авторитет, е било печатното слово. В тогавашните условия то е било главното оръжие, главния път за достигане до българското съзнание. Вестници, брошури, други печатни материали са били най-важните инструменти, чрез който са донасяли до българите в страната и в емиграцията своите политически идеи.

Какво е мястото на Левски в тази идеологическа работа? Цялото му писмено творчество в действителност е доста оскъдно, а публицистика практически липсва. Всички сме закърмени с неговите кратки политически изречения, но рядко се питаме откъде са взети те. А повечето от тях или са издърпани от частните му писма, или от протоколи на турското следствие[13], или пък са чиста проба последващи измислици.[14] Така че няма как да са били широко известни на неговите съвременници. Иначе казано, няма как Левски да е бил политически идеолог на освободителното ни движение. В БРЦК тази роля е принадлежала на Любен Каравелов.

         Остава въпросът за ръководител. Отговорът и тук е съвсем ясен.
         “Извънредните турски комисари Саид паша, Шакир ефенди, хаджи Иванчо Пенчович от показанията на хванатите съзаклетници и намерените в домовете им неща добре разбраха и дълбоко се увериха, че главният вдъхновител на българското революционно съзаклетие (“Млада България”) е Любен Каравелов, живущ в Букурещ, редактор на в. „Свобода“, председател на Бълг. цен. р. комитет. Разбраха те това от показанията на Общи и от прехванатите писма, разменени между Букурещ, Ловеч, Тетевене и Плевен и начаса съобщиха на великия везир, тогава Махмуд Недим паша. В първия си доклад до Високата порта те, комисарите, изказаха съжаление, че нямат на ръка главния в интелектуално и морално отношение виновник на българското съзаклетие, за да отговаря пред тях и закона заедно с подкокоросаните от него бълг. съзаклетници”.[15]

Този откъс е повече от категоричен. Но в години след Освобождението истината е била подменена – ролята и заслугите на Каравелов не просто са били омаловажени, но и прехвърлени към Левски. На всеки, който иска по-подробно да се запознае с този процес, препоръчвам статията “Създаването на един национален герой – Васил Левски в българската обществена памет” от М. Тодорова.[16] Там той е изследван достатъчно подробно и няма смисъл да я преразказвам. В нея е показано как постепенно фигурата на Каравелов е била подменена с тази на Левски, през какви етапи е минала тази подмяна и какви средства за били използвани за това.


         Трябва да се каже, че атаките срещу паметта и заслугите на Каравелов са започнали много скоро след неговата смърт. Стоян Заимов още през 1880-те години специално го защитава в спомените си. Там той пише буквално следното: “Види се, че тези господиновци, които имат силното желание да омаскарят българските революционери, забравили са или пък не знаят, че за пръв път в мозъка на Любена израсна идеята за устройството на местните частни революционни комитети”. [17]

         Така че, ако теглим една черта, ще се окаже че Левски не е бил нито основател, нито идеолог, нито ръководител на ВРО. Да не говорим за БРЦК. Опит да се изгради нелегална българска организация би се състоял и без него. Самото това изграждане в действителност е било колективно усилие. Това съвсем не означава, че е бил някаква второстепенна фигура. Той е първият (след него са Ангел Кънчев и Димитър Общи), когото Букурещкия комитет е пратил в България да вършат организационна работа по места. Но въпросът за взаимоотношения между участниците в това усилие никак не е лесен.

                                                   КОЙ Е ПО-ПО-НАЙ

         “След арабаконашкото събитие и разкриванието делата на съзаклетието пред софийския съд Каравелов запрети политическите убийства и обири. Узунов и неговите най-близки помощници вземаха за малодушие това запрещение: Узунов и помощниците му проповядваха тайния терор. От 1869-73 год. и Каравелов проповядваше терора, но фактите го накараха да разбере, че терорът разкрива и компрометира делата на съзаклетието”.[18]
         Виждаме много ясна картина: ръководител и водач на ВРО е Любен Каравелов, но неговите заповеди спокойно се пренебрегват. Дори от такива случайни личности като Узунов. И това не е изолиран случай. Дисциплината в организацията е била слаба, а борбата за водачество – остра. Българската история предпочита да ни дава съвсем друга картина. Стига се дори до твърдения, че ВРО е била изцяло самостоятелна, а Левски – неин неоспорим лидер.

           “Макар да поддържа Каравелов, Левски подчертава своята самостоятелност и указва категорично, че Вътрешната революционна организация е независима от каквито и да са външни влияния. Тя се ръководи от разбиранията на Апостола, а решенията си винаги приема чрез вишегласие. Разбира се, макар да държи на независимостта, Левски, по тактически съображения, се съобразява донякъде и с БРЦК в Букурещ. Доказателство за това е приемането от негова страна на двамата помощници — Д. Общи и А. Кънчев, изпратени му от Букурещкия български революционен център“.[19]
         В действителност нещата са стояли доста по-различно. Докато Левски е бил единствен пратеник на БРЦК в България, влиянието му е било по-силно и той се е стараел да концентрира всичко в свои ръце. Но когато от Румъния са били изпратени Общи и Кънчев, нещата са придобили друг обрат. От самото начало Левски всячески им е пречил да работят. След като доста време ги е размотавал, те са повдигнали въпроса пред Ловешкия комитет.

         “Събранието ни попита: “Какво направихте, из местата, където обикаляхте, как вървят работите?” Ангел отговори: “Досега аз не разбрах нищо, Дяконът ни води като слуги; или да обикаляме поотделно, или ние с Димитра да си заминем отсреща.” Събранието каза: “Ние ще ви изпратим поотделно.” И решиха за мене да обикалям от Ловеч до София, Ангел до Дунавското крайбрежие и Дяконът да остане в Ловеч”. [20] Същото събрание описва и председателят на Плевенския комитет[21] Анастас Попхинов. Той визира думите на Общи и реакцията на Левски:

         “Димитър се обърна към събранието и каза: “Сума време вече обикаляме с Дякона. Ние не сме негови слуги. Нас са ни изпратили за работа. Ако се обикаля така заедно, и за петдесет години не ще можем да свършим работата. Всеки трябва да обикаля и да работи поотделно. Ако Дяконът е видял от нас някакво зло или предателство към комитета, нека каже – ние ще си подадем оставките и ще отидем при ония, които са ни изпратили.” После и ние попитахме Дякона: “Видял ли си от него нещо лошо?” Той отговори: “Наистина, лошо не съм видял, но няма разрешение да обикаляме поотделно. Те ще обикалят заедно с мене.” Ние тогава му казахме: “Понеже от тоя човек не сте видяли лошо, ако ония не разрешават, ние – събранието – ще разрешим. Нека да обикалят поотделно Димитър, Ангел и Дяконът, а Сава Младенов, който беше дошъл с Левски, и Васил гложенецът да обикалят заедно” .[22]

Вижда се добре, че Левски не се разпорежда дори в Ловешкия комитет. За да оправдае поведението си той се позовава на липса на разрешение от по-вишестоящи. Кънчев и Общи ултимативно поставят условие да не работят с него и събранието категорично взема тяхна страна, като директно му отнема райони и функции в тяхна полза. Очевидно, недоволство от него е имало и преди. Самият Попхинов му е писал в прав текст: „Недей ми туку стапа на краката, че ша са изправа един пат и ша та клацна в челото, и нема да ма забравиш за секоги“. За каква ръководна роля и какъв личен авторитет може да говорим в такава ситуация?

         Позицията на Левски в организацията явно е била поставена под съмнение. Той се е принудил да търси подкрепа от същия този Каравелов, чието влияние се е опитвал да ограничи. Пише му директно: “Да вземе силен вървеж работата ни, без да пропадне в неприятелски ръце нищичко, не трябва да давате подпора на глупаци, а да ме поддържате, като кажете всекиму: “Ако вие с Левски не се разберете, за вас няма работа!”
         Ангел Кънчев скоро загива, но пък Общи бързо се очертава като алтернативен лидер. В очите на много комитетски дейци той не отстъпва на Левски. Тук ми се иска отново да цитирам професор Иван Стоянов. Но не учебника му, а едно предаване по програма “Христо Ботев”, в което ни се е случило да участваме заедно.[23] Тогава той каза буквално следното:
         “Фаталната грешка която допуска това е на 14 август, когато се хваща така да се каже грубичко на това което прави Димитър Общи, след като Димитър Общи на 22 юли убива дякон Паисий в Орхание. Един човек който е абсолютно невинен. Значи Левски решава да покаже че и той може да направи същото, тъй като конфликта между тях вече е много задълбочен, и решава да влезе в дома на Денчо Халачев в Ловеч. В своята революционна столица, посред бял ден, в центъра на столицата си и да убие чорбаджията защото не е искал да даде парите, които му иска революционната организация. За съжаление обаче не се връща чорбаджията пръв, а се връща слугата, и във невъзможност да стори нещо друго, когато слугата се развикал, Левски е принуден да извърши убийство и убива слугата на Денчо Халачев.

         Водещият Румен Леонидов: И благодарение на това той не е обявен официално за светец

          – И е добре че не е обявен за светец. Аз тук искам да отворя една скоба, искам да кажа че Левски не е детеубиец, защото в такава екстремална ситуация няма по какъв начин друго да се постъпи.
И в писмото си до Каравелов от 22 август, значи няколко дни по-късно, той казва: “Жалко за невинното момче. Но докато постигнем целите си ще загинат още много невинни хора.” … Но от този момент насетне, така да се каже, каруцата тръгва назад. Затова защото ловчанлии не приемат този акт на революционната организация. Те познават Денчо Халача, той не е предател изобщо, те познават слугата на Денчо Халача. Левски е принуден да напусне града и дори председателят на Вътрешната революционна организация, председателят на комитета в Ловеч Марин поп Луканов му пише: “Не идвайте, защото се предиря навсякъде, ще ви хванат.” А Левски пише до Каравелов: “Вижте какви страхопъзльовци, стана една топурдия, те всички се изплашиха.”

         В това изказване има няколко интересни момента. Твърди се, че целта на акцията изначално не е бил грабеж, а убийство. Но мишената – Денчо Халача “не е предател изобщо”. Същевременно, “за съжаление” не той се е върнал в къщата и така оцелял. Ако се беше върнал, всичко наред ли щеше да бъде? Макар е убил детето, Левски не може да се нарича детеубиец “защото в такава екстремална ситуация няма по какъв начин друго да се постъпи”.
         Но, понеже в момента разглеждаме вътрешните борби във ВРО, най-интересното тук е схващането, че главната идея на Левски е била да подобри позициите си в конфликта с Общи. Буквално, “Левски решава да покаже че и той може да направи същото, тъй като конфликта между тях вече е много задълбочен.” Ако престижът на водачите в тази организация се е измервал с подобни постъпки, това казва твърде много и за нея, и за тях.

         За убийството на Паисий ще се говори по-долу в текста. Справедливостта обаче изисква още сега да се подчертае, че Общи не е искал да го убива. Точно защото Паисий е бил “Един човек който е абсолютно невинен.” Решение за убиването му е било взето и наложено от Левски, а Общи е бил буквално принуден да го извърши. Принуден със заплаха самият той да бъде убит, ако не се подчини.

         Съществува подробно описана версия как по този повод Левски се е опитал да организира убийство на Общи. Със задачата е бил натоварен негов стар приятел от Втора Български легия Христо Иванов-Големия. Но Общи е бил спасен от орханийския комитет, който не само го е укрил, но и ясно заявил че ще се отцепи от ВРО, ако не го оставят на мира. Ако е вярна, тази версия стоварва още един тежък удар по образа на Апостола, а и поставя в съвсем друга светлина отношенията между двамата. Затова тя не само максимално се премълчава (както впрочем всичко негативно за него), но и се опровергава от официалната ни история.

         Опровержението се основава на думите на Христо Иванов, който пише в спомените си: “…аз му предложих да си изпълнява длъжността по-скоро[24] и той като че ли се уплаши и хвана да трепери; мислел той , че като не изпълнява длъжността си, съм отишел да го накажа, но то ми беше забранено…“. Но пък Димитър Пъшков в спомените си твърди, че “Левски ходи два пъти в Тетевен да убие сам Общи, обаче Тетевенския комитет скри Общи.”
         Във всички случаи се вижда каква ожесточена борба за власт се е водила в самата ВРО. За съжаление, тя изглежда неизбежна при онова ниво на политическа зрялост и култура, на което са стояли нейни членове и водачи. Още по-тъжно е, че в това отношение следващите поколения български революционери не са променили нищо.

         В нашата история присъства една много добре известна и проучена организация, изградена по образ и подобие на ВРО. Даже с названието си тя се е старала да подчертава своята приемственост с нея. Имала е подобни цели, действала в подобна обстановка, при същата политическа култура, методи и подходи. Тази организация е ВМРО. Благодарение на огромна и постоянна подкрепа от младата българска държава тя е придобила размери и влияние, за които Левски и негови другари са могли само да мечтаят. Докато ВРО е била достатъчно малка и е съществувала твърде кратко, ВМРО е била огромна структура, функционирала дълги години. Поради това и нейната история е много по-нагледна и богата.

         ВМРО е порасналата ВРО. Тя е пример на организация, чиято благородна кауза е била изцяло опропастена от начина, по който е била преследвана. Точно както дейците на нашето национално възраждане и нейните водачи непрекъснато са се борили за собствената си власт. Дори в периоди на най-големия й подем за всички е бил очевиден спомагателния характер на организацията. Всички са разбирали, че да постигне освобождение само със собствени сили тя не може. Но също така е било очевидно, че заемане на ръководна позиция в нея гарантира големи лични предимства. Поради това борбата за тези позиции (казано другояче, взаимното избиване) се е превърнало в неразривна, а понякога и най-важна част от дейността на ВМРО.

                                СТАРИ, МЛАДИ, АМА ВСЕ НАШЕНЦИ

         За съжаление, подобно боричкане е много характерно за цялото българско освободително движение. Било е ожесточено и е стигало до крайности далеч преди Освобождението. А след като самата България е станала свободна, оцелелите български революционери вече открито са се впуснали във взаимно преследване и избиване.[25]
         Официалната българска история съвсем разбираемо не обича да се занимава с тази тема. Всяка националистическа пропаганда – а преподаваната у нас история не е нищо друго от това, винаги се старае да укрепва националното единство. Затова всякаква борба между самите българи максимално се премълчава. А когато това е невъзможно, се измислят опростени и подвеждащи клишета като “стари”, “млади”, “черковници”, “бунтовници”, “русофили” и там подобни.

         С други думи, причината се търси ту в някакво поколенско противоречие, ту във външна намеса. Но истината е другаде. Българската историография се опитва да намира възрастови, идейни, социални, имотни, организационни и какви ли не други причини за тези дрязги. Всякакви, освен най-естествената – борба за власт.

             Никой не може правилно да разбере смисъла и характера на българските революционни борби докато вярва, че целта на българските революционери е било националното освобождение. Да, те са се борили за него, но за повечето от тях то е било не цел, а средство. Едно необходимо задължително условие, без което истинската им цел е оставала напълно недостижима. Тази цел не е била нищо по-различно от онова, заради която се водят въобще всички политически битки на този свят. Тази цел е била властта. Властта в бъдеща освободена България.

              Сама по себе си вътрешнополитическата борба е неизбежна. Нормално е в една общност да има няколко идейни течения, да се борят различни партии и водачи. Но да се борят, а не да се избиват. Политическата конкуренция е плодотворна. Само че когато политическата култура на участниците е много низка, граница между нея и самоизбиването често се прескача.

                 България, а и целите Балканите през XIX-ти век прекрасно демонстрират верността на това правило. Гърците са се избивали дори по време на своята си освободителна война. Да не говорим за след нейната победа. Подобна е била ситуацията и при други балкански етноси – хората са се борили за власт в своите народностни общности още когато са били под чуждо господство. Българските революционери никак не правят изключение.

               “Старите” са тези, които с ума и труда си са постигнали такова материално и обществено положение, което им е позволявало да водят политически диалог както с османските власти, така и с други държави. Най-видимата им проява е “Добродетелна дружина”, формирана в Букурещ около братята Евлоги и Христо Георгиеви. Вярвали са, че без тях бъдещата българска власт е невъзможна и им е било безразлично как да стигнат до нея. Поради това са предлагали съдействието си както на европейските сили, така и на самата Висока порта. Точно от тази среда произлиза известното предложение за турско-българска дуалистична монархия по подобие на Австро-Унгария.

             “Младите” се тези, чийто главен коз е било насилието. Още повече че много от тях са идвали от криминалния свят и не са познавали нищо друго. И за да оглавят българската общност са били готови да обърнат това насилие срещу собствените си сънародници. Тук Левски държи един неприятен приоритет – той е първият българин, решил да използва убийство като аргумент в политически спор с друг българин. Набелязаната жертва е касиера на “Добродетелна дружина” Христо Георгиев, но покушението е било осуетено от Каравелов.

           Привличането на криминални престъпници към освободителното ни движение е започнато от Раковски. Само по себе си това е напълно закономерно. Единствената организирана въоръжена сила, единствени хора с реален боен опит сред българите тогава са били бандитите. Не е могло и да бъде друго при един народ, който векове наред е бил освободен от военна служба. А този контингент, независимо от етноса, винаги е враг на властта. Българските разбойници, както впрочем и турските, циганските, албанските, гръцките са били врагове на османската власт не защото е била османска, а защото е била власт.[26]
          Идеята хайдути да бъдат привлечени към освободителна борба е съвсем разумна – подобна симбиоза е факт при множество революционни движения. Изгодата в случая е взаимна. Революционерите получават възможност да обявяват разбойнически набези за свои политическа акции, а разбойниците придобиват статут на политически дейци.
           В българския случай можем да различим три техни разновидности. Първата са обикновени бандити, които не са се сетили или поискали да се обявят за революционери. Били са нарочени за такива впоследствие поради пропагандни нужди. Най-известният сред тях е Илю воевода. Понеже Левски е започнал разбойническата си дейност в неговата чета, не е било възможно тя да не бъде обявена за революционна, а воеводата й – за революционер.

          Втората група са разбойници, които вярно са преценили политическите плюсове. Естествено, те не са имали никакво намерение да рискуват главите си за идеи. Когато у нас се споменава “предателството на дългомустакатите войводи”, то имат предвид точно тях. Но тогава, без да си мръднат пръста, те са получили не само политически статут, но и възможност да крадат и лъжат истинските революционери. Най-известните сред тях са Панайот Хитов и Филип Тотю.
         “Когато патриотите си блъскаха главите по кой начин да минат тихия бял Дунав, Тотю войвода подкопаваше стената на една кръчмарница с грабителска цел; а Панайот Хитов, след като накара комитета да му купи оръжие, първо качество, скъпи бинокли, тасче с изкуствена машинка, да пие на Балкана вода и пр., стана невидим из Румъния”.[27]




Гласувай:
5



1. dobrodan - Последните няколко реда, за съжаление, в първия коментар.
28.01.2023 12:21
Много показателна за такива хора е историята с пренасяне на костите на Раковски от Букурещ в България през 1885 г. Скоро преди това Филип Тотю излезе на свобода след няколко години в румънски затвор и веднага извърши там нов голям обир. Самото пренасяне е измислено като прикритие – да може плячката да се укрие и изнесе в ковчега. Поради това впоследствие има сериозни подозрения, че ковчегът въобще не е на Раковски, а Тотю просто е разкопал някакъв случаен гроб. Плячката (ценни книжа) е предадена за реализация не на някой друг, а на български военен прокурор Коста Паница. Този доскорошен комита изпраща двама офицери да продават откраднатото във Виена, където са обаче заловени.
Тази трогателна история показва не толкова кощунствения цинизъм на Тотя. Той си е бил бандит отвсякъде и никакви морални измерения при него не са възможни. Показателното е как вчерашни революционери са разбирали придобитата власт и как са пазили честта на пагона и държавата. Прокурор да използва офицери за реализация на крадени вещи в чужбина – това наистина е силно.[28]

Комай същото нещо се разиграва и днес :):):):):)!
цитирай
2. mt46 - https://www.librev.com/index.php/2013-03-30-08-56-39/discussion/bulgaria/2064-2013-05-22-10-26-10
28.01.2023 14:31
"През първото десетилетие след Освобождението – през 80-те години на 19. век, излиза първата биография на Левски от Захари Стоянов (1883), която веднага хвърля съвременниците в разгорещени спорове около оценката за ролята на Левски. След като изходът от Руско-турската война е оправдал усилията на революционерите, вече няма съмнения относно общата оценка за Левски, изразена в периода преди 1878 г. от отделни личности или групи, изпитващи подозрения към революционния радикализъм[12]. Признанието за важното му присъствие в революционното движение изобщо не се поставя под въпрос – споровете са свързани с неговото място в сравнение с приноса на други революционери, както и с различните обществени слоеве, участвали в националното движение, особено противопоставянето на две движения, т.нар. стари и млади, които след 1878 г. се срастват с две взаимно опозиционни партийни формирования – консерватори и либерали[13]. Негласният дебат е за интелектуална и политическа легитимност, за обществен контрол и културна хегемония."
цитирай
3. blackpredator - народът има памет за твоите "герои"
28.01.2023 17:26
затова избира Буци..
цитирай
4. getmans1 - Аз си оставам на вчерашното мнение, ...
28.01.2023 17:59
Аз си оставам на вчерашното мнение, че този @ thorn казва много неща но е твърде оскъден от към източници ... В това отношение много ми прилича на някои блогови аФтори а и отсъдя като някои други изевяващи се като голЯми блови аФторитети.

Въпреки това ще го имам за ... сведение.
цитирай
5. dobrodan - Гетманс, той посочва източниците, просто
28.01.2023 19:11
трябва да разгледаш препратките в неговия блог (по-лесно е, защото страниците са цветни) и става бързо ориентиране кое откъде е. Някои неща ги е взел и от други блогове, нормално е.
Болно е, Гетманс.
Така и не можах да свикна нито да лъжа, нито да ме лъжат.
Защото... който знае за тези работи и мълчи, се присмива на цял един народ.
И това не е детска игра. Заради присмеха са се отваряли войни и са измирали хора.
Изтъркана, но вярна констатация: познанието не носи щастие.
Мисля, че е по-добре да не тънем в блажено неведение. Не знам за другите, за себе си съм сигурен.
цитирай
6. dobrodan - Предаторе, ще се задоволя да отбележа, че
28.01.2023 19:17
има достатъчно "национални герои" и след 1944-та година.
цитирай
7. getmans1 - Добродане, аз така и не съм дочел ...
28.01.2023 23:51
Добродане, аз така и не съм дочел целият материал ... все ще му дойде времето но както и ти вчера каза тогавашните времена много приличат на сегашните ни, партизанщина по Баганьовски тертип.
Жалкото е, че за сто и кусур години нищо не сме научили..
цитирай
8. leonleonovpom2 - Здравей, Краси!
29.01.2023 09:50
Според мене, Бъркаш ,че даваш гласност на подобна помия!
Всеки човек си има и тъмна страна но не тя е определящата Важното е ,какво е дал, какъвв е приносът му!
Добре, материалът иска да се отречем о националните ни герои, не виждам каква друга цел може да има, освен тази? Прав ли съм?
Да ги приравним с останалата сива ,безлична тълпа, с раята Даже и зад нея, тя такива зулуми не прави
И , все пак, трябва да избутаме някои напред, така е прието по света!
Кои остават- Киряк Стефчовците и хаджи Иванчо Пенчовците, нали така!
В съчинението на този автор липсва нещо ,много важно , за да бъде то научно !Какво предлага в замяна!
Ако няма предложение, свястно, не знам дали писанието му става и за тоалетна хартия?

Хубав ден!
цитирай
9. mt46 - ?
29.01.2023 12:16
"След хасковския процес ВРО е напълно разгромена. Осъдените общо със софийския обаче са по-малко от сто. Как да съчетаем “стотиците комитети” с ограничения брой присъди? Възможни са различни отговори и всеки е свободен да избере каквото си иска обяснение."
Най-логичният и прост отговор – едва ли са били разкрити всички комитети... Естествено – великите Левски, Ботев и другите ни борци за национално освобождение не са идеални, безгрешни, непорочни. Но да се хвърля помия върху тях е недостойно, несправедливо, едностранчиво... Това е антибългарска пропаганда...
цитирай
10. dobrodan - Да, така е, прави сте.
29.01.2023 13:33
Има едно НО.
Преди доста години вече бяха отпечатани столевки с образа на Захарий Зограф. Един сириец попита кой е този върху банкнотите, отговорих му. Знаете ли какво каза той?
Вие толкова ли си нямате герои, че художници да слагате по парите си?
Показвам ви истинските лица на тия герои, никак не ми е приятно да го правя, като се замислям.
Защо го правя ли?
За да внимаваме много с днешните и бъдещите ни герои.
Когато вървеше с пълна пара мутренското време, за някои хора мутрите също бяха герои и образец за подражание. Забравихте ли? Поведението им стана ежедневие, един виден политик?! - всъщност най-обикновен чалгар - да не цитирам "песните" му, доживя да спечели избори в Родината ми - и вашата също - надявам се, че разбирате какво искам да кажа.
Типичната българска менталност - аз да съм добре, другите кучета ги яли! - трябва да спре. Иначе ще ни спрат като народ и държава.
Кои са истинските герои ли? Тези от учебниците или другите, които не търсят власт с цената на Априлски въстания и Задунайски губернии или 52-ри щат, пази боже и от Туна вилает? Герои са хората, които раждат и отглеждат деца, работят и умират тихо, без много шум. Те крепят страната, не Ботев и Левски, така виждам нещата. Хората, които възпитават децата си да бъдат честни, да се изучат, да намерят мястото си - точното място не винаги е най-високото - и да предадат на своите деца любов към тази земя, толкова искана от кого ли не, а все още наша.
Това са великите, истинските личности на народа ни. За съжаление остават все по-малко такива.
Значи, можеш да седнеш зад волана на три ракии с българското знаме на покрива, да ревеш с цяло гърло "България на три морета", "България над всичко", "Земята на Ботев и Левски" и да смяташ, че всичко е "окей"?
Простете ми, че ви казвам истината. Правя го вече от години, да.
И....... дано поне един, прочел тия гаднички неща, си вземе някаква малка, своя си поука.
Благородната лъжа съществува.
В тоя случай не видях нищо благородно. Само борба за власт. Като днес.
цитирай
11. kirk - "Кой кой е" трябва да се допълни
02.02.2023 13:31
Г- н Марин Тачков, и за някои от вашите публикации също може да се каже, че са антибългарска пропаганда, зависи от това кой дава оценката, съжалявам, но това е медицински факт. Относно Thorn - предполагам, че го познавам от ист. форум на НаукаБГ, майничка от Филибето, способен историк, доколкото е експерт в някои насоки, но някак местен, локален, далеч от съврем. тенденции в истор. наука. Трябваше да му обяснявам що е то семантология и семасиология.Dobrodan-e, разделът "Кой кой е" непременно следва да включи изследване на произхода на фамилните имена и прозвищата на тези ист. личности. Ние изследвахме произхода на крилатата фраза "Иди и се оплачи на арменския поп", при което попаднахме на редица прелюбопитни сведения за помощта на арменците и арм. духовници в Диарбекир към бълг. заточеници, за което пише и Христо Ботев във в. "Знаме". Лидерите на Апр. въстание всъщност носят чешки, полски и др. чуждестранни фамилии, които получили с фалшивите паспорти на други заточеници, изкупени от арменци и всъщност с тях българите избягнали оттам. Особено глупаво е например измисленото бащино име на Раковски, което десетилетия наред се споменаваше без никаква нужда - Сава вместо Стойков!?!
цитирай
12. barin - Здравей, Добродане. Нашият народ ...
03.02.2023 12:16
Здравей, Добродане. Нашият народ си има много герои. Писал си за Атанас Узунов, за когото малко се пише. В. Левски е изчистен идеализиран образ. По турско време се нуждаем от такъв герой. Друго, което да отбележа- героите се сменяха няколко пъти, но възрожденците си останаха. По мое мнение повечето бележити личности за България са от 19- ти век и царете.
Поздрави!
цитирай
13. dobrodan - Кърк... Скъпите ми съотечественици нито са готови за истините,
03.02.2023 16:59
нито ще ги приемат за истини.
Затова ядем дървото на лягане и ставане. Лошите бог щял да ги накаже?!
Тая славянска летаргия и мързел винаги са ме вбесявали.
Като чуя "ем такоз е то", ми се изправят шиповете в гръбнака.
Ем туй заслужаваме, че даже е много!
цитирай
14. dobrodan - Барин, добре дошъл :).
03.02.2023 17:01
Героизмът, приятелю, има различни измерения.

"Дядо ми беше герой от войната. Хвърлил се пред танк с граната в ръка. Последните му думи били:
- Дее*а таа поледица, дее*ааааа!!!"
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1043155
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4143
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031