Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
20.08.2022 19:02 - Откъс 3 от част втора на "Безсмъртната степ"
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 2446 Коментари: 5 Гласове:
6

Последна промяна: 28.08.2022 12:37

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
 

     И ногаите са съхранили ембриона на преданието за Слънцето. Олжас Сулейменов казва пак там, в интервюто, че „заимстваното име, тълкувано различно на нова езикова почва, поражда нови версии на „народно-етимологично разтълкуване“. Така името Коркут както в казахски, така и в ногайски език често бива обяснявано като производно от думата „коьр“ от гроб или от „коьр“ - слепец (кьор). Като посочва тези примери, Сулейменов пропуска още едно значение на корена на думата - „кор“ - победа, унизяване на противника; в ногайския език е запазена глаголната форма „корладъ“ - победил, унизил. Името Коркут може да има и значението Кор-Кут или Победител – Успех, тоест Успешният Победител. Впрочем в карачай-балкарския език името Хорлам е широко разпространено; Хорлам или Хор-улан (Победителят-син), такова произнасяне е тъждествено на името Кор-оглъ. Затова в построения от Сулейменов списък с имена „Хор-кл, Херкле, Херкулес, Георги, Хор-оглъ (Корулъ)“ и собствено, „Хор-хт – Коркуд“ можем смело да добавим карачай-балкарските имена Хорлам и Гюрюг (Георги Победоносец), при карачай-балкарите следите от ранното християнство са ярко изразени в антропонимиката. В този списък имат място древноруското и половско име Юрий, божеството Хор, може би и загадъчното име на един от основателите на Киев – Хорив – е в същата системна последователност. В западноевропейските езици това име се променя до неузнаваемост: Жорж и Джордж също имат общи корени със сина на Слънцето Хор.

     Като вземем предвид примера с едновременната употреба на карачай-балкарските имена Хорлам и Герюг, руските Егор, Юрий и Георгий, както и множество примери от други езици, ние виждаме, че такова нещо е възможно само в случай, че тези имена са попадали в езиците през различни епохи. Така пред нас се отваря страница от историята на дадения народ. Руските имена Юрий и Георгий потвърждават досещането на учените, че в Рус процесът на християнизация е започнал дълго преди покръстването на Рус от княз Владимир, а първото име – Юрий – говори и за тесни контакти с християнските Крим и Северен Кавказ. Карачай-балкарското име Хорлам не само подчертава изначално тюркския произход на този етнос, но и потвърждава правилността на хипотезата на Олжас Сулейменов за контакта на тюрките с най-древните цивилизации.

     Историята на езика, думите, термините, имената са своеобразен народен летопис. Историческите изследвания на езика показват, че древните тюрки са имали връзка с целия свят. Сега се провежда огромна работа по извеждането на показ на връзките на тюрките с народите от Предна Азия, Египет, Иран, Древна Гърция. Учените имат невероятните възможности за изучаване на техните езикови контакти с Древен Китай и Далечния Изток. Определен успех постигна татарският учен Абрар Каримуллин, изследващ взаимовръзките на тюрките с народите от американския континент. В най-древни времена тюрките са контактували и с народите от Индия. Дори при повърхностно изучаване на ногайската словесност ще намерим митове, имена, термини, водещи началото си от ведическите традиции. Показаната в тази книга легенда за космическия Лебед, преданията за превръщане на девиците в лебеди, за Андър-Шоппай (Индир-Шопай), за земната ос Темир-Казък (Полярната звезда), назването на водата „су“, названията на напитките „сира“ (пиво), сербет (медовина), названието на мълнията ясънок (ясуна – стрела), единият бог Тангри – всичко това е свързано по някакъв начин с древноиндийските веди.

     (Случвало се е да коментирам, че между названията на някои силно изтъквани цивилизационни признаци в древната индийска цивилизация стоят думи от тюркския език. Между тях са Буда, Ригведа, брамин, арийци (последното е леко смешно, ако човек е наясно, че тази дума означава просто „хора, мъже“), рикша; списъкът може да се продължи, но за това друг път, бел. моя).

     В същото интервю Олжас Сулейменов („Советская тюркология“, 1989 г. бр. 6) се изказва справедливо и по повод на „закономерните метаморфози, случващи се с думата при преминаването й от един език към друг“. Той взима достъпен за всички пример – взаимодействието между славянските и тюркските езици. „Словоизменението е винаги строго закономерно – съобщава той по време на беседата си с известния доктор на филологическите науки Ерден Кажибеков. - Едни езици изначално предпочитат отворените срички, а други – затворените сложни структури. Защо, например, тюркската „алачуг“ (ал-ач-ук, казахската (ыл-аш-ык) се прегрупира в славянската ла-чу-га (в първия случай всички срички са „затворени“, а във втория е обратното, всичките са отворени? Защо изведнъж източнославянските езици не понасят гласен звук в началото на сричката? Защо древнотюркската ор-ун-дук (креват, постеля; И. К.) се превръща или преобразува в славянските езици в „рун-дук“? И така нататък. Можем да приведем многобройни примери, посочващи различната инерция на първата сричка, при славяните първата сричка все е отворена. Като отчетем тази особеност, ние можем да реконструираме, да възстановим много скрити, невидими тюркизми в руския, в славянските езици и обратното, славянизмите в тюркските езици. Тогава получаваме съвсем неочаквана картина на взаимовръзките между народите – за да се заеме дума от друг етнос са били нужни не прости контакти, а цели епохи на езикова интерференция, на взаимопроникване. Тюрките и славяните, както знаем, са били съседи в продължение на хилядолетия – имало е епохи на сближаване, на разминаване, народите векове живеели заедно, след това се разделяли за дълго време, възприемали много неща един от друг механично или съзнателно. Сливали се и се смесвали отчасти един с друг. Езиците им обаче били самостоятелни! Всеки език по характерен начин е променял чуждата за него дума, като я приспособявал към собствените си закони. Значи инерцията на сричката, законът за създаването на думата е силно устойчива категория, и материална, и духовна. Като я използваме, можем отново да прочетем непознати по-рано за нас страници от древната история“.

     (Мисля, че откривам подобно взаимодействие още в хетския език. Все пак това си остава засега само предположение, бел. прев.).

     Както виждаме от изказването на уважаемия изследовател, проблемът със взаимопроникването на думи от един език в друг изисква търсенето на закономерности. Можем да изброим у тюрките, особено сред западните, немалко имена от гръцки, ирански, арабски и славянски произход. Много от тези имена са придобили тюркски облик и в новото си звучене са се разпространили сред други народи. Смятам, че имена като Германарих, Ейрик, Ерик, Денгизих, Масюк, Астапчук, Аспарух, Рюрих или Хрьорик, тоест с окончания на -ик, -ык, -ук, -рик, -лык се се образували благодарение на съприкосновението с тюркска среда. Същото може да се каже и за имената с окончания на -ар, -эр, -up, -uш, -ич, -огул, -огол, -кол, -кель, -киль, -ул, -ыл, -ил.

     За съжаление нито аз, нито У. Байрамуков, нито А. Кубанов нямаме достатъчно познания по германските езици, затова тази тема остава за бъдещите изследователи. Важно е нещо друго. Ние, съвсем различни хора, по различно време сме видели едно и също: тюркски праформи в битовите термини, имената на боговете и героите от нордическите аси.

     В Русия тюркологията е развита по-добре отколкото в която и да било друга страна. Това е очевиден факт. Ето нещо учудващо: много наши руски учени-тюрколози са изпитвали трудност при изследването на взаимодействията между славянските и тюркските езици. Те сякаш не са видели очевидното. Мисля, че на плодотворните изследвания са пречели идеологическите предразсъдъци. Възможно е това да е отзвук от християнската идеология от миналите векове.

     Неприязънта към тюрките е възникнала още при могъществото на Османската империя, когато тази страна е представлявала реална заплаха за Европа. В този смисъл е показателен лозунгът на Волтер: „Победите на турците живеят в душите на поколенията – следователно трябва да победим не само самите турци, но и историята им“, или още: „Турците умеят да умират, значи, умеят да не се покоряват. Непознаващите страх турци обаче...се боят. Боят се от спомена за своя дълъг път. Сега е на ход нова борба – борбата на историите...“.

     За да не изглежда предвзета изказаната мисъл, ще цитирам думите на руския тюрколог Н. А. Баскаков: „(...) проникването на елементи от тюркските езици в руската реч и руския език е необичайно многообразно, но досега то не е напълно разкрито, особено по отношение на граматиката, фонетиката и фразеологията“. Цитатът е взет от книгата на учения „Руските фамилии от тюркски произход“, издадена през 1979 г. от издателство „Наука“. Трябва да отбележим, че тази книга беше неочаквана за руската наука. Някой и друг се почувства засегнат. Особено след като още не бяха утихнали страстите, разгорели се покрай излизането на книгата „Аз и Я“ от Олжас Сулейменов. За невежата част от прокомунистическата съветска интелигенция беше много неприятно да научи, че повече от триста известни дворянски фамилии, представляващи цвета и генофонда на нацията, по произход са свързани пряко или косвено с татаро-монголите, с тюрките. Съветските идеолози, разбира се, останаха шокирани. Въпреки че в царска Русия представителите на такива прочути фамилии като Юсупови, Ермолови, Огарьови, Тевкельови, Тургеневи, Татищеви, Кутузови, Булгакови, Карамзини, Аксакови, Урусови, Строганови не са виждали нищо лошо в произхода си, точно обратното, много от тях пазели родословията си в семейните архиви. Какво би струвало на знаменития род Строганови да преправи родословното дърво на прочутите си предци? Не. В продължение на няколко столетия те пазели древния свитък, гласящ: „Барон Александър Сергеевич Строганов, граф на Римската империя, произлязъл от татарски род; неговият предтеча, комуто с приемането на християнската вяра дали името Спиридон, за оказаните отлична вярност и храброст е обдарен от великия княз Дмитрий Иванович Донски със званието войвода в руската войска. Потомъкът на този Спиридон, Аникий Фьодорович Строганов се преселил в града, наречен Соливичегорск, учредил там заводи за сол, с което много спомогнал за покоряването към Руската империя на различните провинции и за придобиването на Сибир“. (Баскаков, в посоченото съчинение, стр. 13). Потомците на знатния руски род Юсупови (идващ от ногайския княз Юсуф) поръчвали на художниците свои портрети в татарски костюми, те и до днес се пазят в музеите.

     В никакъв случай не идеализирам отношението на властта към националния въпрос в царска Русия, но запазването на родословните благородници е показател за внимателното и уважително отношение към собствената история. Шумната кампания и резките отзиви на опонентите на книгата „Аз и Я“ против Олжас Сулейменов също е показател, но показващ единствено невежеството и неуважението към историята на коренните народи в Русия (тогавашния СССР). Запомнящи се, дори много запомнящи са статиите, които бяха публикувани тогава в централната преса. Особено яростни бяха критиките от доктора на историческите науки А. Кузмин - („Точката в кръга, от която расте репей“, списание „Млада гвардия, 1976 г., брой 12), от докторите на науките Л. Дмитриев и О. Творогов („Слово за похода на Игор“ в интерпретацията на О. Сулейменов“, списание „Руска литература“, брой 1 от 1976 г.), от кандидата на филологическите науки и известен литературовед Ю. Селезньов („Митове и истина“, списание „Москва“, 1976 г, бр. 3). Последния го познавам лично и дори го уважавах като боец-защитник на така наречената „селска проза“. Дълго сме беседвали с него в Литературния институт „Максим Горки“ за литературата, общественото положение в страната, имахме сходни възгледи по много въпроси на идеологията. Той беше руски патриот, но като всички нас не подозираше доколко е изчегъртана отечествената ни история. За съжаление така и не успях да поговоря с него след емоционалното му изказване срещу „Аз и Я“, скоро почина неочаквано...

     „Сивият кардинал“ М. А. Суслов подготвяше обсъждане на книгата „Аз и Я“ в ЦК на КПСС, за което бяха задействани силите на трите най-страшни отдела – пропаганда и агитация, наука, култура. Предполагаше се Сулейменов да бъде изключен от партията, освободен от работа и порицан на XXV-тия конгрес на КПСС...“. Заради неимоверно озлобената критика и яростта на партийните идеолози ми се струваше, че скоро ще пренапишат „Слово о полку Игореве“ на съветска основа, като премахнат от паметника на старата руска литература всичките видими и невидими тюркизми.

     Основното обвинение против Сулейменов се състоеше в това, че той е издигнал „концепцията за руско-половския произход на „Словото“ (според определението на Д. С. Лихачов). Макар че всъщност поетът-изследовател съвсем не третира произхода на „Словото“ по такъв начин. „Той (авторът на „Словото“, И. К.) - пише в „Аз и Я“ Сулейменов – като син на своето съсловие свободно и естествено е използвал в текста не само невидимите вече тюркизми, но и живи тюркски термини и лексикални форми, като не се е страхувал да не остане неразбран от читателите си. Той е разчитал на двуезичния читател от XII век“ (подчертано от автора).

     Дори да допуснем, че хипотезата на Сулейменов е невярна, не разбирам тогавашните яростни нападки над работата му. Авторът на „Аз и Я“ признава и художествените достойнства, и величието на произведението. Макар в науката да се води двувековен спор за истинността на „Словото“, Сулейменов ни най-малко не се съгласява с учените-скептици, смятащи творбата за фалшификат от края на XVIII век... Версията на Сулейменов също не беше нова, той има предщественици, изказали „сериозно аргументирана хипотеза за „Словото“ като паметник на културната граница между Рус и Половската степ“. В книгата „Аз и Я“ обосновава своята хипотеза. Разбира се, има и невярни, пригодени към изначално изказаната концепция мотивировки. Академик Лихачов в книгата си „Слово о полку Игореве“ и културата на неговото време“ посочва правилно някои заблуди на Сулейменов. Например при обяснението на изразите „буй туре“, „Троян“, „Сънят на Ярослав“ и т. н.

     (Интересно защо, но съм по-склонен да приема обясненията на Сулейменов, бел. моя).

     Като отчетем древността на произведението, нееднократните му преписи, в „Словото“ има много тъмни, неясни места, затова и възниква нуждата от обяснения, от трактовки. За два века обсъждане на паметника са изказани стотици неверни, грешни предположения. Указанията на академика към заблудите бяха необходими, за да не ги повтарят бъдещите изследователи.

     Все повече и повече съм склонен да приема, че главна причина за шумотевицата около „Аз и Я“ беше личността на автора. Съветските идеолози бяха възмутени от факта, че „абориген“ и „чуждородец“ се опитва да изрази своето, отгоре на всичко нетрадиционно отношение към „светая светих“ на руската отечествена литература и да издигне историческата роля на народите, срещали се с Древната Рус, до същото ниво като на техните славни предци. Никой от тези блюстители на чистотата на руската история не се вълнуваше от факта, че най-великият руски литературен паметник не е безразличен към потомците на всички описвани в произведението народи, че „Словото“ е паметник и на тяхната история.

     В самия Киевски каганат, в столицата Киев заедно със славянското население живеели тюрки: черните клобуци, торки, берендеи. Гвардията на черниговските князе се състояла от „поганите“ (тоест езичници) ковуи. Последните участвали в похода на Игор срещу половците. Тези племена не само живеели заедно, но и съвместно воювали срещу враговете на Киевския каганат, дори това да са били тюрки като тях: половци, печенеги, хазари.

     В означеното в „Словото“ време не се налага да говорим за някаква асимилация на торките, берендеите, черните клобуци и ковуите сред славяните. Техните управници имат устойчиви тюркски имена. Така в летописите торкският хан се нарича Кунтувдъ (Слънцето изгря), имената на предводителите на берендеите – Дудар Сатмазович, Каракоз Миюзович, Кораз (вероятно Карас) Кокей. Черниговските ковуи са езичници; летописците и авторът на „Словото“ осъждат езичеството, но добре познават обществения строй на този народ, посочват дори и съставящите ги племена: могут (мангит или ногут), татран, шелбир, топчак, олбер (елбори), ревуги (ер-буга). Следователно, знаят и езика на този народ. В руските летописи са съхранени значителен брой битови, военни и политически термини, отнасящи се до неславянското население, има дори легенда за произхода на тюркските ханове (легендата за „Емшан“). Дори само устойчивият израз „Цялата Руска земя и черните клобуци“, нееднократно звучал от устата на руските князе, не поставя ли тюркското племе черни клобуци (каракалпаците) в равностойно политическо положение с представителите на управляващия етнос? Имало е и много половци, отишли да живеят в Киевския каганат по времето на написването на „Словото“. Тези данни не са измислени и доизмисляни от Сулейменов, взел ги е от самия литературен паметник и от руските летописи.

     Данните, потвърждаващи тюркското влияние върху езика на жителите на древната Рус, са още повече и в самото „Слово“. Не всички от тях са попаднали в полезрението на Олжас Сулейменов, може би ги е избягвал съзнателно.

Например:

“А Игорева храброго плъку не кръсити.
За ним кликну Карна, Жля,
Поскочи по Русской земли,
Смагу людемъ мычючи в пламянъ роз”.

     В този откъс всеки тюрк ще разпознае думите карна и жля, те са така органично вплетени в произведението, че всичките преписвачи и изследователи са ги определили като собствени имена, а някои виждат в тях имена на езически богове (Д. С. Лихачов). Всъщност тези думи са тюркски: проклятие и плач. Карга – проклинам, жыла – плача (в западните тюркски езици буквата ы не съотетства на руското произношение, тази дума звучи както в древноруския – жла). „Карна“ и „Жля“ са употребени в „Словото“ като метафори. (Любопитно откъде са се получили думи като карма и жал; бел. моя)...

     Същото се случва и с прочутото име на вещия Боян. Името на този персонаж (смята се, че по традиция от „Словото за похода на Игор“) се споменава и в другия староруски литературен паметник „Задонщина“. Антропонимът Боян изобщо не е характерен нито за руската история, нито за руския език. Сред много тюркски народи името Баян е съхранено (съществувало е още преди новата ера). Знаем, че западните български ханове са носели тюркски имена: Аспарух, Курбат, Омартаг и др. Тюркското име Баян са носели управниците на Древна България, седящи на престола й през VI век. Същото име Баян имал и легендарният хан на тюрките-авари. През 558 г. Баян-хан завоювал „половин Европа“ и починал в 612 г. Епичният хан на огузите се наричал Баяндур. Това име е двусъставно: Баян-дур, етимологията на първата част води до думата баянлау – говоря красиво, втората „дур“ означава „истински“ и във вида на добавката -дур,-дир се употребява в много тюркски думи.

     Смисълът, заложен в тюркското име, е същият, който олицетворява вещият Баян в „Слово о полку Игореве“. В огузкия епос Баян-дур е син на Кам-хан. Както вече казахме, думата „кам“ означава и прорицател, и шаман, и жрец. Знаменитата героиня от казахския и ногайския епоси носи името Баян-слу (превежда се като Баян красавицата). В руския език също има дума „бая“ тя е от един и същи корен с тюркската дума баянлау и означава „пея, разказвам“. Пак оттук идва и думата „байка“, често използвана в ироничен смисъл.

     (Капаев пряко потвърждава превеждането на думата „пеони“ от гръцкия език в смисъла „старшият род, издигнатият род“. Очевидно пеоните са пеели и декламирали. На какъв език са го правели? Вече е лесно да се досетим, бел. моя).

Както и някои други изследователи смятам, че думата Баян в староруските литературни паметници се е използвала не като собствено име, а като нарицателно, означаващо „вещ разказвач, изкусен певец“. Не отричам и официалната версия. Възможно е наистина да е съществувал легендарен певец с име Боян (разбира се, не авторът на литературния фалшификат „Боянов химн“. Тогава изчезването на това име от руската антропонимика за дълги векове може да означава, че някога в Рус е живял торк (берендей или каракалпак), носещ тюркското име Боян. Навярно само затова в руския бит това име не е възприето, макар и да е било легендарно (но не популярно) през XII – XIV век. Защото съществува огромен разрив в традициите между Киевска Рус и Московската държава.

     При изучаването на текста на „Словото“ не можех да не обърна внимание на названието на църквата Богоматерь Пирогощая. Църквата с толкова странно име била построена в Киев. При завръщането си от плен княз Игор отива не в Новгород-Северски, а в Чернигов и оттам в Киев, за да изпълни дадения от него религиозен обет. Това обстоятелство е предизвиквало недоумение у много изследователи. Защо в Киев? Защо именно в тази църква? Името на храма се обяснява с много версии. Според мен обаче всички доводи в полза на гръцкия произход на имената на иконите, пазещи се в тая църква, са неубедителни. Академик Дмитрий Сергеевич Лихачов в посочения труд преразказва всички съществуващи варианти, тълкуващи смисъла на думата Пирогощая, не остава удовлетворен от нито един от тях и провежда собствено изследване. Той стига до извода, че такова наименование би могло да възникне от гръцката дума пируwris (имащ кула, подобен на кула) и че под него се подразбира иконата „Одигитрия Кулоподобна, изобразяваща Божията майка, обградена от седмокулите стени на Влахернския манастир“.

     В Киев, както говорихме, живеели много тюрки: черните клобуци, берендеите, част от половците, преминали към страната на киевчаните и много от тях били християни. Те имали параклиси, богатите се молели в семейните си църкви. Княз Игор с пристигането си не отишъл да се моли в семейната църква на киевските князе, а е избрал църквата Богородица Пирогощая. Дали тази църква не е можела да бъде една от светините на тюрките-християни?!

     На близкия до чувашкия език казанско-татарски диалект Бире-кощ означава Даващата сила. На ногайски език – Бере-кущ. Фонетичното сходство с Пирогощая е налице. 
     (Тази сутрин гледах научно-популярен фил за маите. Освен всичко друго показаха и костни останки на хора, очевидно от управленския им елит. Черепите им бяха подложени на изкуствена деформация.
     Всеки може и сам да провери къде този обичай се е срещал масово. 
     Тогава си припомних какво означава името на маите. Мъйъ - умните. Дали е нужно да поясня през кой език?
     Продължаваме с инките. Техен бог е Виракоча. Чието име е точно горният израз - БИРЕ-КОЩ. 
Apu-Qun-Tiqsi-Wiraqucha е пълното име на божеството. Дори и недотам обстойно запознат човек като мен би открил още две тюркски думи в него - кюн (слънце) и апу (аби, абай - мъдър).
     Стъкмяване и любителска лингвистика, ще кажете. Не. Инка - от гледна точка на тюркските езици етнонимът  може да се разглежда като думата "инг", или лице, външност. Личните, видните.
     Добавям, че син на Виракоча е Инти. Името съвпада с третия вид тюркски числителни имена - избирателните. Тяхна основа е думата инти, инши, инчи. Това е името и на Йовковия герой Индже войвода. Или Избраният; бел. моя).

     Християните се обръщали към Богородица за изцеление и за придобиване на душевни сили. По смисъла си названието Пирогощая (даваща сила) напълно съответства на целите на княз Игор – внук на половчанка. Опозорен след поражението си от половците (освен всичко князът оженил сина си за половчанка, докато бил в плен), Игор, заслужил лоша репутация сред руската аристокрация, не можел да се покаже пред очите на князете преди да премине някакво очистване. Трябвало е да се помоли, да изпълни религиозния си обет. За руския княз, свързан с половците-степняци и по рождение, и с роднински връзки видимо е било напълно естествено да се обърне с молитва към тюрко-християнската икона.

     Характерно е и това, че названието Пирогощая впоследствие изчезва от църковно-славянска употреба. Има две противоположни причини за това: от едната страна е русификацията, а от другата стои ислямизацията на западните тюрки.

     Като се позовава на летописните данни, Олжас Сулейменов говори за много брачни свидетелства или съюзи между руски князе и половчанки. Дмитрий Лихачов също не отрича този факт. Някои учени, например А. Н. Робинсън, сочат, че от тези смесени съюзи са се появили на бял свят около 100 деца и към 200 внуци и внучки. Дори обаче династичният брак да е бил единствен в древността, той не е можел да се ограничи с пристигането само на невястата в новото й семейство. Заедно с ханската дъщеря освен богата зестра тюрките изпращали прислуга, роби и роднини. Какво е ставало в именията на женихите на степните красавици можем само да предполагаме... Доколкото такива бракове имало много, то голям брой от новодошлите приемали нови обичаи, често приемали вярата на новите си стопани, освен това е трябвало да общуват с местното население. По същество, те не са можели за всяко едно нещо да ползват услугите на тълмачите. (Тълмач е преводач от и на тюркски език, бел. моя. Точно както са превеждали Библията на Исус Христос... не успявам да се удържа да не спомена и това). И славянската, и тюркската реч са били ежедневни в руските градове Киев и Чернигов. Щом е звучала реч, значи са се пеели песни, свирели са се тюркски мелодии, били са предавани традиции в словесността и изкуството. Значи, имало е и Баяни, съчиняващи нови разкази за военните дела...

     В една от главите на тази книга още веднъж ще засегна проблемите, свързани със „Слово о полку Игореве“. Сулейменов е прав, когато казва, че нашата наука преднамерено занижава ролята на тюрките в историята на древната Рус. В книгата си той цитира изказванията на известни учени като Б. Д. Греков, А. н. Иванов, А. И. Попов, Ф. П. Сороколетов и др. Ето изказването на Ф. П. Сороколетов от „Аз и Я“: „Ако хазарските и българските отношения със славяните – пише този учен – не са оставили никакви следи в славянските езици и фолклор, то какво биха могли да оставят половците...“.

     Това изказване е поразително. То е безкрайно отдалечено от истинското научно отношение към проблема и показва само едно нещо: нетърпимост към обективното оценяване на ролята на тюрките в историята. Как така тюрките не са можели да оставят следи в славянските езици, ако, например, руските князе са плащали данък на хазарите няколко века, и то с най-скъпата стока в Средновековето – мечове и роби? Хазарите не са изучавали славянски език! По-скоро точно данъкоплатците, васалите са искали да бъдат разбрани от сюзерена... Още повече, това изявление на учения е твърде типично. Почти сто години в училищата и университетите педагозите дрънкаха, че татаро-монголите не са внесли в историята на Руската държава нищо друго освен варварство и диващина. Докато от книгата на Баскаков читателят изведнъж научава, че по-голямата половина от знатните (образованите) потомци на татаро-монголите е създавала държавността на Русия. Затова момчето, върнало се разплакано от училище задето го нарекли „монгол“, би следвало да се гордее с този си прякор, я не да плаче...

     Баскаков е писал за най-известните в Русия дворянски фамилии. Татарските учени взеха за основа неговия труд и издадоха книга за 500 дворянски фамилии от татарски произход.

     Да се върнем още веднъж към работата на Баскаков. „Според отнасянето си към тюркския свят всички фамилии могат да бъдат разделени на четири групи“ - пише ученият. Голяма част от упоменатите в нея фамилии са преселници от Златната Орда и нейните правоприемници: Казанското, Астраханското, Кримското ханства, от Ногайската Орда, има също фамилии, които водят началото си от половците и други ранни тюркски народи. В тази книга вниманието ми привлече вторият тип тюркски фамилии; според класификацията на автора това са тези, които се обявяват със западноевропейски „изкуствено създадени родословия“. Родоначалниците на тези фамилии се разглеждат като преселници от Гърция, Италия, Швеция, Германия, Англия, Франция, Полша и Литва, но техните антропоними са откровено тюркски. В това отношение са показателни фамилиите на известните в Русия графски родове като Шереметиеви, Толстой, Суворови.

     За произхода на графовете Толстой в книгата пише следното: „Граф Пьотр Андреевич Толстой произлизал от древна благородна фамилия, неговият прадядо Индрис дошъл от Германия, през 1353 г. заминал за Чернигов с двамата си синове и три хиляди души и служители, след покръстването му (подчертано от Иса Капаев) го нарекли с името Леонтий, първият му син станал (след кръщението, бел. моя) Константин, а вторият – Фьодор. Внукът на Константин Леонтиевич – Андрей Харитонович след пристигането си от Чернигов в Москва получил от великия Княз Василий Василиевич прозвището Толстой“.

     Баскаков отбелязва, че Индрис (Идрис) се явява общ родоначалник на цяла редица руски фамилии. Заедно с Толстой от него произлизат дворяните Тухачевски, Дурнови, Данилови, Василчикови. „Родоначалникът на фамилията Тухачевски Индрис, а с покръстването наречен Константин, отишъл при великия княз Мстислав Владимирович в Чернигов от Цезаровите земи. Произлезлите от този Индрис Богдан и Тимофей Григориеви деца са обдарени от великия княз Василий Василиевич с поместия и селото Тухачевско, затова великият княз ги нарекъкл Тухачевски“. Родословието на дворяните Дурнови също поосочва този родоначалник: „В 6861 г./1353 г. се преместил в Чернигов от Германия мъжът от доблестен род Индрис, при покръстването му нарчен Леонтий, с двамата си синове Константин и Фьодор и с тях дружините и хората им три хиляди мъже. Великият княз обдарил споменатия Индрис с много милости и наследствено имение. Костантин Леонтиевич имал внук Андрей Харитонович, когото великият княз Василий Василиевич с пристигането му в Москва нарекъл Толстой и от него са тръгнали Толстоеви. Същият Андрей имал правнук Василий Юриевич Дурной, много от потомците на когото Дурнови служели на Руския престол...“.

     Интересно е, че праотецът на известните дворянски фамилии се разглежда като преселник ту от „Цезаровите земи“, ту от Германия. Мисля, че западният произход на рода невинаги се е приписвал изкуствено. Очевидно просто не е имало достатъчно аргументирани данни за ранното проникване на тюрките в Западна Европа. Дори по времето на Златната Орда значителен брой военни селища на тюрките имало в Полша, Литва, Унгария... Съдбата на ранните тюрки, уседнали в Европа от времето на хуните, въобще е била неизвестна.

     (За вас не знам, но на мен не ми излиза от главата Одриското царство... бел. моя).

     Този въпрос не се е изучавал и във връзка с това, че в Древната Рус са могли да проникнат скандинавските варяги, основатели на династията на киевските кагани. В историческата наука съществува мнение, че варягите са повикани от славянското население. Макар в историята на народите такова явление да има място, в историята на Древната Рус „повикването на варягите“ поставя немалко въпроси. Гумильов също обръща внимание на ситуацията. Той доказва аргументирано, че най-заинтересувано от пристигането на скандинавците (русите) за князуване в славянските земи е било юдео-хазарското правителство на мощния Хазарски каганат. Срещу получената власт придошлите конунги плащали „кръвен данък“, тоест доставяли роби, като по този начин способствали за развитието на „международната търговия на самото еврейство“. (Лев Николаевич Гумильов привежда сериозни доказателства за „откровено враждебните отношения“ между русите и славяните. Наред с това, струва ми се, неговото обяснение по тази тема е доста мъгляво. Ще го цитирам изцяло.

     „През IX век – пише ученият – русите и славяните нямали много общо. През X – XI век славяните били добре познати на всички европейски и византийски географи, докато за русите трябвало да се обяснява на читателите на хрониките. Епископ Адалберт в 959 г. нарекъл Олга „кралица на ругите“, английският принц Едуард (989 – 1017 г.) съобщава за Ярослав Мъдри като „крал на земите на ругите, която наричаме Русия“. Кои са били ругите, освен информацията, че от II-ри до V-ти век са воювали срещу готите, не е ясно. Неясни са взаимоотношенията им с росомоните от IV век – съюзници на хуните и, вероятно, на антите.
     (Хм, някои смятат, че Олга е принцеса от Дунавска България, усмихва се преводачът...).

     Изминало половин хилядолетие... и русите се показват като врагове на славяните, васали на хазарите и приятели на варягите, в чиито дружини влизат с удоволствие. Няма обаче основания да отъждествяваме скандинавските варяги с аборигените-руси. Точно обратното, през X век протича интензивна метисизация между победилите руси и славяните, киевски и новгородски, при което възтържествуват славянските обичаи и език. Древноруската държава била славянска, унаследила от русите само етнонима “ поляне, яже ныне рекомые русь” и династията Рюриковичи. Съвместният живот сплотил русите и славяните в единен етнос, макар процесът на асимилация да не бил лек и отнел повече от сто години, доста неспокойни, тъй като съседи на славяните-роси били хитрите хазари и хищните варяги“.

     От това обяснение виждаме, че Гумильов разделя пристигналите по-рано от Скандинавия (или Прибалтика) руси и придошлите в началото на IX век варяги.Според мнението на същия Гумильов, като започнем с VIII век, древните автори наричали росите или русите (име на германско племе) бившите росомони, които през I – II век напуснали Северните земи и се разпространили в Източна Европа; през IV – V век те се изправили срещу Готската империя в съюз с хуните. Варягите представлявали разноетнически отряди, в чийто състав имало и шведи, и прибалти, и полабски славяни, ести и фини. Ученият говори, че думата „варяг“ обозначава не етническа характеристика, а професия. Етимологията й се отнася към древногръцката дума варанг.

     Дали към тази дума нямат отношение съобщените от Бируни и Низами етноними Азо-Варанги и Алано-Варяги? Мисълта, че асите и аланите е възможно да се явяват варяги, трябва да бъде анализирана – това изисква разсъждения...

     (Могат, уважаеми Капаев. Не само могат, ами и са варяги асите и аланите, но, зависи по кое време разглеждаме „етносите“, бел. моя).

     Повиканият от прозападната партия на „гостомислите“ варяжки конунг Рюрик се появил в Новгород около 862 г., изгонил водача на антизападната партия Вадим Храбри и започнал да управлява северните земи. Скоро след това, като попълнил войските си със задморски рицари, той завладял Киев за сина си Игор и се разправил с управляващите каганата Асколд и Дир.

     (Припомням, че според старите български летописи и по-точно в „Болгар тарих“, написана на тяхна основа, Дир е син на Крум, бел. моя).

     Гумильов нарича и варяжкия конунг Рюрик представител на етноса „руси“. Не можах да разбера дали това е същият етнос като на Асколд и Дир. Някои изследователи представят Асколд и Дир като дружинници на Рюрик. Смея да предполагам, че с идването на Рюрик за князуване в Киев се е случила просто смяна на династиите.

     Гумильов рисува доста живописна картина на вражда между варяжките конунги и славяно-русите. От нея виждаме, че Рюриковичи са дошли да князуват в Киев не като представители на живеещия в Киев етнос. Като завоеватели те не смятали да се грижат за бъдещето на придобивката си и, като съдим по всичко, са се усещали като временни собственици. Конунгите отначало били „съюзници, след това съперници, а после васали на евреите-рахдонити“ (Л. Н. Гумильов) и съгласували всичките си действия с Хазария.

     В древността етническата принадлежност не играела толкова голяма роля при издигането на власт, както в късното Средновековие. Силата и могъществото също нямали решаващо значение. Впрочем, в историческите сведения виждаме, че варяжките конунги не са разполагали с голям човешки ресурс за водене на широкомащабна война. В повечето случаи те нападали внезапно градовете и селищата, взимали плячка и се оттегляли по вода. „Призивът към варягите“ за князуване извиква у съвременниците ни недоумение заради липсата и по-скоро заради нарушаване на властовата легитимност. Асколд, Дир, Рюрик и потомците му може би са имали законното право да князуват, но летописите скриват от нас този факт. Преди идването на варяжките конунги племената, населяващи Севера и Поднепровието, не са имали такива законни управници, затова са налични толкова много сведения за славянски племена, враждуващи помежду си и участващи в различни антагонистични коалиции.

     (Мисля, че уважаемият автор обърква (и не само той) славянските племена с неславянски, както и причините за враждите на тия племена помежду им, но това е вече закрит въпрос, бел. моя).

     Лев Гумильов, позовавайки се на събраните от А. П. Новоселцев сведения от арабско-персийски автори, се опитва да намери обяснение за това явление. При него четем следното: „Според сходните съобщения на Ибн-Русте, Мукадаси, автора на „Худуд ал-Алам“, Гардизи и Марваси русите нападат славяните, доплуват при тях на кораби, слизат на брега, залавят ги в плен, извозват ги в Хазаран и Булгар и там ги продават“. Едновременно с това за нападаща страна анонимният автор на „Сборник с истории“ (Муджмал ат-Таварих, 1126 г.) смята славяните: „...И славянинът пристигнал в Рус, за да се обоснове там. Русът му отговорил, че това място е тясно (за нас двамата)... Между тях започнала свада и сражение. Славянинът избягал и стигнал до мястото, където и днес е славянската земя. Тук той казал: „Тук ще остана и лесно ще отмъстя“. Затова пък отношенията между русите и хазарите през IX век били предимно мирни. Същият персийски източник съобщава, че „Рус и Хазар били от една майка и един баща. След това Рус пораснал, и понеже нямало място, което да му хареса, написал писмо до Хазар и го помолил за част от страната му, където да се обоснове“.

     Между другото арабите и персите наричат славяните с думата „сакалиб“. То обаче не е тъждествено на етнонима славянин. Това посочва и Лев Гумильов. Според мен думата „сакалиб“ е тюркско название на различно говорещи народи и произлиза от думата „сакау“ (ням). Сакаулъ е същото, което на руски означава „немец“, тоест, говорещ на друг, неразбираем език. В тюркските езици няма общо название за славяните. Говорещите на близки езици украинци, руси, казаци, белоруси били наричани с една и съща дума „орус“.

     (Откъсът се нуждае от пояснение. Цитирам Дроздов Ю. Н.

     „Има нужда и смисъл да подчертаем още един момент. Съгласно съвременната историческа концепция ас-сакалиба (асакольiоба, склавени (асаклабэн) и склави (аслаб) се смятат за изначално славяноезични народи в съвременното разбиране на тази дума и винаги биват превеждани като "славяни". Разбираме, че в светлината на изложеното тази представа е погрешна. Става ясно, че всички теоретични умопостроения относно етногенезиса на съответните европейски народи, основани върху тъждествеността на "склавени = славяни" в голямата си част не могат да бъдат признати за състоятелни по определение.“ Казано с други думи, втората съставяща „-ба“ убягва от вниманието на Капаев. Не може да наречеш племена с думи като „от немия род“. Ето каква е поредицата конструкции, която Дроздов е изброил и привел в табличен вид в книгата си.
  
     „В етнотермина "слав" първата съставяща "с" е етнонимът "ас" без гласния звук, а втората съставяща "лав" е афиксът за уподобяване "лаб". Изходната форма на този етнически термин е била "аслаб" и означава "подобни на асите". Както е видно, семантиката на този етнотермин принципно се различава от всички останали преди него - славите (аслаб) не са били "аси", а само са приличали на тях. Етнотермините "славен", "словен" и "славян" са фонетични варианти на на родово-племенното название на славите. В тях последните съставящи "ен" и "ян" са леко изменени варианти на на думата "эн" (род, порода). Изходна форма на названието на славите е била "аслабен" и е означавала "род, подобен на асите".

     „Племената "асаклаб" (ас-саклаб, скла, славен) са били аси, тоест тюркоезичен народ. Те обаче са се различавали от "асаколыоба" по това, че не са били старши или почтени (олы) и по това, че не са били светли (ак), а само са били подобни на светлите (аклаб). Не е изключено в сведението на Херодот под "прочиите" скити, които сколотите са смятали за "свои роби", да се има предвид точно тази група племена. Докато племената "аслаб" (слав, славен, словен, славян) не са били от "асите" въобще - те само са били подобни на тях (може би външно). Съдейки по всичко, това е била група нетюркоезични племена. Възможно е те да са били автохтонни, флективноезични племена. Във всеки случай названията на тази група племена в античните и ранносредновековни източници като че ли никъде не се свързват с тюркоезичните етноними като готи, авари, сармати, руси и т. н.“ - край на цитата).

     Във връзка с етнонима орус възникват доста асоциации. Не е ли тъждествено древното скитско название аорси с тюркското орус? Нямат ли орусите-варанги (русите-варяги) общ корен с азо-варангите и алано-варангите, за които пишат Низами и Бируни? Част от азо-варангите е можела да попадне в Скандинавия към началото на новата ера и от тях може би са произлезли нордическите аси. 
      (Не, не е тъждествено. Аорсите са айърсъ – отделилите се, отделените, бел. моя. Русите не са били само една група, така че Капаев може и да е прав в разсъжденията си).

     В Северен Кавказ е широко разпространена фамилията Урусови. Тя представлява крупен род от потомци на аланите карачай-балкари, осетини и контактувалите с тях адиги. Ако този род няма отношение към ногайската княжеска фамилия Урусови, идваща от Едиге и дала началото на руската дворянска фамилия Урусови, то можем да предполагаме, че в древността е съществувало крупно обединение „урус“ при асите. Можем съответно да допуснем и съществуването на подразделение от аси „рус-варанг“ в далечната Скандинавия, макар да няма хронологични указатели за това.








Гласувай:
6



1. notfun - .... много трудна работа, приятелю мой...
20.08.2022 20:54
ти си голямо изпитание,поне
за това..местенце ..
Приеми моето уважение. и благодарности
с усилия на волятаз, и на физичните възможности
се насилвам да те прочета,по но аз така и така схващам Мисълта ти много добре...
пак ще се дообясняваме утре )
Животът е колело @
интересна находка ,краси, лека вечер ..
цитирай
2. mt46 - Здравей, Добродане!
20.08.2022 23:43
Прочетох някои интересни неща в постинга ти... Да, нормално е взаимодействието между етноси и езици...
"... Тюрките и славяните, както знаем, са били съседи в продължение на хилядолетия – имало е епохи на сближаване, на разминаване, народите векове живеели заедно, след това се разделяли за дълго време, възприемали много неща един от друг механично или съзнателно. Сливали се и се смесвали отчасти един с друг. Езиците им обаче били самостоятелни! Всеки език по характерен начин е променял чуждата за него дума, като я приспособявал към собствените си закони. Значи инерцията на сричката, законът за създаването на думата е силно устойчива категория, и материална, и духовна. Като я използваме, можем отново да прочетем непознати по-рано за нас страници от древната история“.
цитирай
3. dobrodan - Юле, извинявам се, задето те измъчвам с четенето,
21.08.2022 10:02
но не мога да направя буквите по-големи. Ако правя постингите на снимки, ще отнеме твърде много време.
Аз също не виждам вече добре и с това никога няма да свикна.
Да, ти разбираш какво пиша и се радвам.
Хубаво е да видиш, че някой оценява положително работата ти :).
цитирай
4. dobrodan - Марине, тия постинги те накараха да прочетеш неща,
21.08.2022 10:05
които няма да намериш другаде.
Това е хубаво, харесва ми.
Остава да повярваш на очите си. Аз не съм Динамо, Дейвид Копърфилд или мистър Сенко :).
До края на тази седмица ще опитам да направя още десет страници.
Така че доскоро!
цитирай
5. notfun - ...по добре, се вижда , със Сърцето, затова, ще четем, и ''без очи''..красс ()
21.08.2022 11:58
[quote=dobrodan]но не мога да направя буквите по-големи. Ако правя постингите на снимки, ще отнеме твърде много време.
Аз също не виждам вече добре и с това никога няма да свикна.
Да, ти разбираш какво пиша и се радвам.
Хубаво е да видиш, че някой оценява положително работата ти :).
[/quote


....ти си Воин по Пътя, как, няма да се..'намерим'.)
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1043815
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4143
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031