Пускам статията за Кубратовата Велика България на покойния без време професор Рашо Рашев, един от Учените-Историци на Родината ни.
   Не мисля, че се нуждае от коментар. Четете, написано си е точно кое, какво, защо, как. Харесвам така оформени публикации. Позволих си кратки бележки на няколко места, сметнах ги за уместни. Науката не стои на едно място :).
   Приятно четене ви пожелавам с ясното съзнание, че за некои люде хич няма да е приятно (което пък на мен ми е изключително приятно)!

                                          Велика България

 

                                                                                                 Рашо Рашев

 

     През втората половина на VI век в степнaта зона на Източна Европа се случили съществени етнополитически промени. През 557 г. в Северното Причерноморие се преселили аварите (жуан-жуаните), чието господство в степите на Централна Азия било приключено след успешното въстание на тюрките (ту-кю, тюркютите). След десет години заедно със значителна група кутригури – племена от българския кръг, обитаващи дотогава същата област – аварите се придвижили на запад в Среднодунавската низина и създали там своя държава – Аварския каганат. Образуваният в Централна Азия Тюркски каганат не срещнал силна съпротива и бързо поел контрол над голяма част от населението на Евразийската степ. Около 570 г. тюрките достигнали бреговете на Азовско море и включили в територията на каганата живеещите там племена утигури и техни родственици (ИТ, 2002, стр. 173-184). Тези събития забавили за известно време процеса на обединение на степните народи, но преместването на аварите на запад, разделянето на тюркския каганат и последвалата след това криза в развитието на западната му част създали условията за поява на нова държава. Тя запълнила териториалната и политическа празнота между каганатите на аварите и тюрките и била завършек на политическата еманципация на местните племена. Тази държава била Велика България.

     Образуването на Велика България може да бъде оценено като своеобразно последствие от дългия процес, започнал с разпадането на Хунската държава. Разпадането се изразявало в изчезването на централизирания контрол над родствените племена в степите на север от Азовско и Черно море. Това довело до появата на страниците от съчиненията на древните автори на редица неизвестни дотогава племенни названия, скрити дотогава под общия етнополитоним „хуни“, макар и след смъртта на Атила името хуни да било използвано понякога като основно или пояснително относно степните племена.

     През VI век названието „българи“ било почти напълно изместено от етническата номенклатура на региона. Сведенията на Йордан, че те живеели „над Понтийско море“ (Йорданес, 1958, стр.377) и Захарий Ритор за тяхното обитаване в Северното Предкавказие (Пигульовская, 1941, стр.81) показват, че те са запазили присъствието си. Прокопий Кесарийски като съвременник на събитията пише, че там живеели, разделени, основно две племена: на запад – кутригурите, на изток – утигурите (Прокопий, 1959, стр.137-141).

     Кутригурите били настроени враждебно към Византия, както хуните. От края на V век и до идването на аварите през 558 г. те извършвали редовни нападения над територията на империята на Балканския полуостров, най-голямото от които бил походът на вожда Заберган (Саб-ир-кан, б. м.) срещу Константинопол през 557 г. Обратното на тях, утигурите запазили лоялността си към империята, докато тя не провокирала междуособна война помежду двете племена. В последната третина на VI век, след като попаднали във васална зависимост от аварите и тюрките, племената от българския кръг заедно със самите българи били изправени пред историческото предизвикателство или да изчезнат, или да се съхранят като независим политически субект. Осъществен бил вторият вариант. Създадената отново държава биля смятана от мнозина за пряк наследник на Хунската империя. Неслучайно в началото на „Именника на българските ханове“ стоят имената на Авитохол и Ирник от рода Дуло, отдавна и безспорно отъждествени с Атила и третия му син Ернах. След смъртта на по-възрастните си братя Ернах, който се обосновал в Северното Причерноморие, продължил за известно време живота на Хунската империя и по този начин в очите на потомците си бил пряк наследник на баща си. С цел отместването към по-ранен период началото на българската история съставителят на „Именника“ е дал на Авитохол библейската възраст 300 години, а поемането на властта от него е датирано по източния календар като „дилом твирем“, тоест деветия месец от годината на змията, което съответства на 153-та година и съвпада с годината на смъртта му – 453 г, отново годината на змията (дилом). Ирник живял 150 години и получил властта през същата година и пак през деветия месец – отново „дилом твирем“, като починал през 603 г. (Москов, 1988, стр.145). По този начин библейският живот и управление на Ирник съвпадат с периода на управление на децентрализираните хуно-български вождове от V – VI век. Те не са взети под внимание видимо поради замисъла основателят на Велика България, Курт, да бъде смятан за пряк наследник на Ирник (Рашев, 1996, стр.40).

     След Ирник и Кубрат съгласно именника управлявал Гостун от рода Ерми. Той бил „наместник за две години“. Предали му властта в „дохс твирем“, или деветия месец от годината на свинята. Като изхождат от своите представи за характера на древнобългарското летоописание, различните автори отнасят управлението му към 628-630 г. или 603-605 г. (Москов, 1988, стр.176-181). Името Гостун не е известно от други писмени източници. Особеният му статус дава възможност да виждаме в негово лице наместник на тюркския каган над българските племена в западната периферия на каганата, или по-скоро наместник или регент на Кубрат в периода на младостта му. Ред историци го отъждествяват с Орган, вуйчо на Кубрат (Златарски, 1994, стр.84-88). Някои автори отхвърлят тази възможност, като се позовават на липсата на пряко упоменаване на Органа (Орхан, така е познат сред турците, б. м.) в „Именника“, като го смятат за местен тюркютски хан, след смъртта на който и до образуването на Велика България управлявал наместникът му Гостун (Артамонов, 1962, стр. 161, 164). Все пак Гостун е първият реален български владетел след полулегендарните царувания на Авитохол и Ирник.

     След краткото наместничество на Гостун на престола, както съобщава „Именникът“, се оказал Курт. Той управлявал 60 години, произлизал от рода Дуло, а властта получил през „шегор вечем“, или годината на вола, в третия месец. Годините на управление на Курт биват смятани от някои историци като години, през които е живял и ги изчисляват различно. Съгласно последните опити за хронологизиране на „Именника“ това са 606-665 г. (Москов, 1988, стр.181-209). Отдавна е уточнено, че Курт е Кубрат. Като най-изявения политически деец в Източна Европа през VII век името му станало известно в различните източници като Кубратос, Кробатос, Кробатус, Кетрадес, Худбадр, Худбаат, Хубраат. За живота му са останали малко сведения. Йоан Никиуски, чиято съставена през VII век хроника по-късно е преведена на етиопски език, съобщава, че „Кетрадес, княз на мутаните (хуните) и племенник на Органа, в младостта си бил покръстен и възпитан в Константинопол в недрата на християнството и израснал в царския дворец. Свързвала го тясна дружба с (император) Ираклий и след смъртта му, като обсипан с неговата милост, оказвал признателна преданост към децата и съпругата му Мартина. В силата на светото и животворящо кръщение, получено от него, той побеждавал всички варвари и езичници“ (Артамонов, 1962, стр.161).

     Източниците не дават възможност за точна хронология на живота на Кубрат. Извън всяко съмнение остава свързаността му с византийския царски двор. Не е ясно кога е приел християнството. Патриарх Никифор пише, че през 619 г. „господарят (кириос) на хунските племена заедно с архонтите си и дорифорите (копиеносците) пристигнал във Византия, като помолил императора да го посвети в тайната на християнството. Той го приел радушно и ромейските архонти осиновили в божествения купел архонтите на хуните, а техните жени – съпругите им. Посветените в божествените тайнства били почетени с императорски дарове и звания; предводителят им бил удостоен от императора благосклонно със сана патрикий и благополучно пуснат да се върне в хунската страна“ (Чичуров, 1980, стр.159, 168-169; Никифор, 1960, стр.291). Това сведение понякога се прилага във връзка с покръстването на Кубрат, макар името му да отсъства в източника (Златарски, 1994, стр.94). По-нататък патриарх Никифор пише, че титлата е била дадена по-късно, около 632-635 г. От това можем да предположим, че през 619 г. се е покръстил Органа или друг "хунски господар" (Артамонов, 1962, стр.157-158). "Хуните" и "българите" за патриарх Никифор са равнозначни етноними. Няма съмнение, че в 619 г. византийската дипломация е успяла да привлече българската върхушка на страната на империята, като така си осигурила съюзници за запазване на визанстийското присъствие в Крим, където продължавали съществуването си след смутните години на хунското нашествие главните опорни пунктове на империята в Северното Причерноморие - Херсон и Боспор. Така продължила политиката, благодарение на която по времето на Юстиниан I (525-565 г.) бил покръстен утигурският вожд Грод (Горд). Кризата и разделянето на Тюркския каганат от 588 г. отслабили византийско-тюркския съюз, насочен срещу Персия. Византия искала за съюзници местните племена, които от своя страна целенасочено търсели кардинално сближаване с нея, в това число и приемане на християнството. Появата на хунския вожд в Константинопол не може да се смята за случайна. През същата 619 г. император Ираклий се намирал в тежко положение. Войната с Персия, започната през 605 г., не вървяла добре за империята. През 619 г. персите наложили контрола си над Сирия и Египет, застрашавали и други византийски провинции. Те влезли в съюз с аварите, които не спирали нападенията над балканските територии на империята. След като се оказала по средата между двама врагове и не можела да разчита на съюзниците си-тюрки, заети със собствените си проблеми в Средна и Централна Азия, Византия търсела нови съюзници. Съседството на проаварски настроените кутригури с племената от българския кръг в Приазовието можело да се окаже полезно за империята (Златарски, 1994, стр.95).

     Очевидно Органа бил добре известна личност, защото по неговото име определяме и Кубрат. Както отбелязахме, възможно е той да е Гостун от "Именника". Има мнение, че той е отделно назначен тюркски хан, на когото са се подчинявали местните племена в степите между Азовско море и Кавказ. Китайски източник го нарича Моходу-хеу (Богатирът-Княз). През 630-631 г. пламнала междуособна борба за власт в Тюркския каганат. Тя се водела между конфедерацията на племената Нушиби, подкрепящи каганския род Ашина, и конфедерацията на племената Дулу, чието местообитание било в Средна Азия. Моходу-хеу произлизал от подразделението Дулу или е бил подкрепян от тях. Той убил кагана Туншеху, зазвел престола му, но загинал във войната. Това вероятно е дало основание на племенника му да прекъсне слабите връзки с центъра на каганата и да конструира в периферийната васална област независима територия начело с управляващия род Дуло, към който той наистина принадлежал като племенник на Органа, вероятно син на неговата сестра (Артамонов, 1962, стр.162; Гумильов, 1993, стр.202-203). Обособяването на българските племена от центъра на каганата имало и още едно последствие. Родствените им хазари, обитаващи източно от българите в района на Долна Волга и Северозападното Прикаспие, се придържали към страната на Нушиби в меджуособната война. Това определило враждата между тях, завършила с 30-годишна окупация на българските територии от хазарите.

     Така около 630 г. българските племена се осовободили от пряката зависимост от Тюркския каганат, но това станало без политически демонстрации и военни сблъсъци и имало характера на естествен процес, доколкото Кубрат не само не отхвърлял, но и демонстрирал свързаността си с тюркските традиции.

     По-съществен фактор за образуването на държавата се оказали отношенията с аварите. По този повод патриарх Никифор пише: "По това време (634-640 г.) Куврат, племенник на Органа, господар на уногундурите, въстанал срещу хакана на аварите и, след като подложил на оскърбления, изгонил от земите си намиращия се при него "народ" на хакана. При Ираклий пратил (Куврат) посланици и сключва с него мир, който двамата запазили докато били живи. (В отговор) Ираклий му изпратил дарове и го удостоил със сана патрикий" (Чичуров, 1980, стр.161). В превод на български гръцката дума "лаос" (хора, народ) понякога се превежда като "войска" (Никифор, 1960, стр.294), но едва ли толкова далеч на изток би могла да пребивава на чужда земя войска в прекия смисъл на тая дума.

     Историческата достоверност на сведенията от патриарх Никифор за присъствието на аварите в Северното Причерноморие се приема и като напълно реален, и като малко вероятен факт. Някои учени смятат, че след преселването на аварите в Панония през 568 г. те са запазили контрола си над останалите в в този регион кутригури. Степите на Северното Причерноморие са определяни като източно крило на Аварския каганат, където управлявал аварски принц от името на хакана и имал свой стан в Среднодунавската низина. Основание за такова твърдение е сходството на някои вещи (златни копия на катарами, златен рог за пиене) от Малая Перещепина в Украйна и Боча в Унгария (Laszlo, 1955, р. 283-284). Тази трактовка днес не изглежда убедителна. Едва ли аварските хакани са имали стабилно политическо присъствие в Северното Причерноморие, а също така и военно-административен център, от който да упражняват контрол над местните племена. Не може и да бъде отхвърлено нацяло аварското влияние. Като подчертават, че центърът на Аварския каганат се е намирал прекалено далеч, за да оказва някакъв съществен натиск върху степите на Северното Причерноморие, някои учени са склонни да мислят, че отсъствието на други източници, потвърждаващи аварското присъствие в Северното Причерноморие и отслабването на каганата след 625 г. прави слабо вероятно реалното влияние на аварите в този регион. Допуска се във вида на хипотеза, че става дума не за народ или войска на аварите, изгонени от Кубрат, а за техните посланици (Чичуров, 1980, стр.175-176, бел. 65). Тази гледна точка се обяснява с това, че Велика България се е намирала на изток от Дон и Азовско море, където аварите, както единодушно твърдят изследователите, никога не са присъствали, защото там се е намирала зона на влияние на Тюркския каганат и тогава би било напълно възможно патриарх Никифор да е имал предвид не аварския, а тюркския каган (Новоселцев, 1990, стр.75). Изказано е и мнение, според което византийският хроникьор неправилно е разбрал първоизточника си и е смесил данните за аваро-българския конфликт от 631-632 г. в центъра на каганата и спомена за падането на Аварския каганат в началото на IX век, когато във Византия свързвали възхода на Дунавска България с упадъка на аварите (Pohl, 1988, p. 273-274).

     Следва да отбележим тези твърдения като неубедителни. Преди всичко едва ли образован и осведомен автор като патриарх Никифор може да обърка датировката на източниците си и да пренесе събитията 200 години по-рано. Независимо от кризата в Аварския каганат, започнала през 626 г., аварите през 30-те години на това столетие най-вероятно са запазили връзките си с причерноморските кутригури. Последните признавали властта на аварския каган и се явявали етнически масив, който разделял държавите на двата стари врага – тюрките и аварите (Артамонов, 1962, стр.160). Трябва да признаем правотата на тия изследователи, които отдавна са приели съобщението за въстанието на Кубрат против аварите като историческа реалност (Златарски, 1994, стр.920). Какъв е този „лаос“, пребиваващ в родината на Кубрат от името на аварския каган – народ, армия, постоянно дипломатическо представителство, някаква делегация? - не е ясно. Във всеки случай ние не намираме за уместно да присвояваме на Кубрат аварската титла „каган“ само заради това, че той се е смятал за наследник на аварската власт в Северното Причерноморие, а също и заради сходствата на вещите от погребенията на знатни авари с вещите от съкровището от Малая Перещепина (Werner, 1984). Византийските източници го наричат „кириос“ (господин, господар), но как се е титуловал той самият не е известно. (Кинг е титлата, разчетена върху пръстена на Кубрат, цитирам:

     „Kbrt kingg, следователно Kubrat king завършва с g, което го отнася в старотюркски език под формата на винителен падеж по отношение на съществителното и с афикс за принадлежност (А. Мухамадиев и др.). „Титлата на върховния владетел на Англия - "кинг" - най-вероятно идва от думата "киң", която в буквален превод означава "широк, голям, обширен". (Дроздов, ТПЕИ, стр.196, по Добрев).

     Събитията, описани от патриарх Никифор, трудно могат да бъдат датирани с точност. Той започва разказа си с думите „По това време“, като не указва точна дата. До „това време“ той разказва за връщането на отнетия от персите „животворен кръст в Йерусалим, което станало през 629 г., а след „това време“ - за отправянето на войска в Египет против арабите, което станало веднага след 640-та г. Затова въстанието срещу аварите се датира различно: 634-640 г. (Чичуров, 1980, стр.161), 635-638 г. (Никифор, 1997, стр.40), 635 г. (Златарски, 1994, стр.93), 632 г. (Артамонов, 1962, стр.163), 631-635 г. (Божилов, Гюзелев, 1999, стр.76). С отчитане на изброените дати за начало на Велика България условно може да бъде приета 635-та година от новата ера.

     В съчинението на Теофан Изповедник „господарят на споменатата (Велика) България и котрагите Кробат“ е назован в качеството си на основател на държавата. Патриарх Никифор го споменава като „Кубрат, господар на уногундурите“ и „някой си на име Коврат, който бил господар на тия племена“ (Никифор, 1960, стр.261, 295). Никифор е посочил за кои племена става дума – хуни, българи и котраги. Географията на племената в рамките на държавата на Кубрат показва, че той е бил обединител и повелител на всички основни племена от причерноморско-приазовските степи, познати от източниците към VI-VII век. Липсват каквито и да било основания, както предлагат някои изследователи, да бъдат търсени двама Кубратовци в този регион: един, който да е живял на територията на собствено Великата България в Прикубанието и втори – племенник на Органа, приятел на Ираклий, живеещ в Средното Приднепровие, на когото следва да е принадлежало златното съкровище от Малая Перещепина (Залесская и др., 1997, стр.99, 143-144). Тази хипотеза впоследствие бива основателно отхвърлена и е възстановено мнението за един-единствен Кубрат въз основа на данните от спорния български летопис „Гази-Барадж тарих“ от XIII век (Лвова, 2002, стр.223-227), макар това да става ясно дори и само от византийските летописи.

     Международната обстановка по време на образуването на Велика България спомогнала много за успеха на Кубрат. През 630-631 г. пламнала междуособна борба в Западнотюркския каганат, а Източнотюркският каганат паднал под ударите на Китай и прекратил съществуването си за повече от 50 години (ИТ, 2002, стр.228 и следващите). Всичко това сложило край на тюркските претенции към далечния запад на техните владения и повишило ролята на местните племена в разразилия се византийско-персийски конфликт. Към 626 г. персите все още имали превес, но неуспешната обсада на Константинопол през същата година, организирана от аварите и подвластните им славяни, ознаменувала бързия залез на двамата съюзници. На следващата година император Ираклий нанесъл съкрушително поражение на персите под стените на древната Ниневия, а по-късно иззел от резиденцията на шаха в Дастакерда съкровищата на Сасанидската династия. Вероятно можем да определим сребърните сасанидски съдове от намерените в Малая Перещепина като трофейни подаръци от Ираклий към бъдещия му съюзник и приятел Кубрат.

     Особено значение имало укрепването на имперските позиции в Европа. През 626 г. военното и политическо значение на Аварския каганат рязко спаднало. Още преди това, през 623 г. някой си Само опитал да обедини около себе си подвластните на аварите славянски племена и да организира самостоятелна държава, което показало наяве кризата с вътрешното единство на каганата. Към това се прибавила и междуособицата от 631-632 г. След смъртта на кагана Баян две групировки, аварска и българска, издигнали свои кандидати за престола. Последвал въоръжен конфликт, в който аварите победили, а оцелелите 9000 българи тръгнали към съседните бавари, където крал Дагоберт отначало ги приел съчувствено, но по-късно заповядал да ги убият. Спасили се 700 мъже, които Алциок отвел във владенията на венетите (Pohl, 1988, S. 269). Безуспешните действия на българите в самия каганат биха могли допълнително да стимулират антиаварското движение на Кубрат, но основна причина била претенцията на българите над политическото наследство в степите на изток от Карпатите.

     Тези претенции били благосклонно погледнати от Византия, която била заинтересована от изолирането на каганата чрез подкрепа на нов, провизантийски ориентиран политически субект в Северното Причерноморие. Едва ли Византия е очаквала пасивно успеха на Кубрат. По-вероятно му е оказвала морална и материална подрръжка и съвсем не е изключено още преди това опитната византийска дипломация да е направила всичко възможно, за да изправи българите срещу аварите. Не можем да изключваме и значението на личното приятелство между двамата държавни мъже – Кубрат и Ираклий. Веднага след приключване на действията бил подписан двустранен договор, чийто условия двамата владетели спазвали до края на дните си. Империята оказала спeциално, лично уважение на Кубрат, като го направила византийски патриций. Това висше отличие било давано на „варварските“ вождове – съседи на империята много рядко и само след покръстването им. Обикновено патрицият получавал съответните дрехи и колан, също и богати подаръци. Те могат да бъдат видяни в съкровището от Малая Перещепина. Голямата парадна златна катарама е била, каkто смятаме, част от патрицианския колан на Кубрат, а някои украшения са изработени в бижутериите на Константинопол. След като станал съюзник на империята, Кубрат получил подкрепата на най-голямата и силна държава в света, ако не броим далечния Китай. След преодоляването на Персия Византия вече нямала сериозен противник. Вярно е, че точно в това време, 635 г., започнало арабското нашествие към византийския Близък Изток, но в стана на Кубрат едва ли са знаели това.

     Създадената от Кубрат държава се упоменава в гръцките хроники като "стара Велика България" - хе палайб мегбли Булгарίа. Анастасий Библиотекар, който превел хрониките на Теофан, нарича държавата Vulgaria est magna (Анастасий Библиотекар, 1960, стр.248). Тя се явява стара по отношение на по-новата, Дунавска България, съществуваща по времето, когато пишат споменатите хроникьори (края на VIII и началото на IX век). Думата "мегали" в буквален превод означава "огромна, голяма" или голяма по територия в сравнение с територията на новата България. Някои учени изказват мението, че думата "магна" обозначава област на вторично колонизиране, отнесено спрямо първоначалната по-ранна територия; като например Велика Гърция, Велика Скития и т. н. (Трубачов, 1974; Степанов, 1995, стр.9). Ако това е така, то трябва да се определи по отношение на коя първоначална територия Велика България, намираща се между Дон и Кубан, се явява вторична? Предполагаемата източна територия (първоначалната), от която са излезли българите, засега не може да бъде очертана, а направените по въпроса предположения следва да бъдат признати за неубедителни. Сигурно е само едно - българите са дошли в Източна Европа като резултат от придвиждването на хуните и в тяхното етническо оформяне са взели участие тюркски, угърски и ирански елементи (Бешевлиев, 1981; Рашев, 2000, стр. 13-16). Гръцкият хроникьор от XII век Михаил Сирийски разказва, че трима братя - Булгар, Хазар и неизвестен - излезли от Вътрешна Скития и се придвижили на запад. Хазар спрял в района на Дон, Булгар тръгнал на запад, стигнал до Дунава и помолил византийския император Маврикий (582-602 г.) да се засели на негова земя, като се задължавал да охранява границите му. Тази легенда (Рашев, 2003) не дава точно обозначение на първоначалната територия, още повече тя, където и да се е намирала в обширните пространства на Вътрешна Скития, едва ли е била само българска. Може би за изходна територия трябва да смятаме степите на Северното Причерноморие? Както вече отбелязахме, там през втората половина на V век е била базата на Ернах, пряк наследник на когото съгласно "Именника" се явява Кубрат. През VII век там се появяват редица съкровища, в това число и познатата ни находка от Малaя Пeрещепина, което показва, че там е живеела богата аристократична група и е заемала регион, който може да бъде определен като централен по отношение на останалата територия. За съжаление засега няма източник, който да потвърди възможността да наречем тези земи "България", затова тази възможност следва да се разглежда само като хипотеза.

   (Тук си позволявам да приведа писаното от Методий Патарски, християнски богослов:

     "Както вече показахме, раннохристиянският гръкоезичен богослов Методий Патарски, живял на границата на III - IV век, съобщава: Магог от сего суть вси языци иж живут на полунощи. Козари, руси, объри, болгари и ини вси. (см. Описан. слав. рукоп. Моск. Синод. библ., отд.V, стр.31; Дроздов, ТПЕИ, стр. 60 и др. по Добрев)".

     Да разгледаме основните източници, от които можем да си съставим поне обща представа за границите на Велика България.

     Теофан е направил подробно изложение на географията на Източното Приазовие и определя местоположението на България доста точно: "...от самото езеро (Меотидското езеро, днес Азовско море) и до реката, наричана Куфис (Кубан), където се улавя българската риба ксистон, се простира старата Велика България и живеят съплеменните на българите котраги". Никифор предава буквално същото: "До Меотидското езеро по река Кофис се разполага наричаната в древността Велика България и така наречените котраги, техни (на хуните, българите) съплеменници" (Чичуров, 1980, стр.60, 161-162; Теофан, 1960, стр.261, 295). Няма съмнение, че в представите на хроникьорите Велика България се е намирала по долното течение на Кубан (Чичуров, 1976; обзор на мненията: Димитров, 1987, стр.107-112). Теофан обаче пише, че Кубрат е "владетел на споменатата България и котрагите". Съвсем сигурно е, че котраги е съкратена форма на името кутригури, обитаващи западно от Дон. Източно от Дон, където се намирала Велика България, аварите, срещу които въстава Кубрат, никога не са имали каквото и да било присъствие или влияние. Това може да се твърди само за територията, където са живяли кутригурите. Затова е изказано мнението, че истинската западна граница на държавата на Кубрат е минавала по Днепър или Южен Буг (Златарски, 1994, стр.92; Артамонов, 1962, стр.164-166; Новоселцев, 1900, стр.90).

Като доказателство за по-широкото определяне на границите на Кубратовата държава се привежда географията на погребалните комплекси от VII век. Границите на тази територия могат да бъдат очертани така: южна - северният бряг на Черно море (в Крим без зоната на планините и южния бряг) и склоновете на Кавказ до източния край на Ставрополските възвишения или още на изток; източна - Прикаспийската низина и Ергени - водоразделът на Дон и Волга; северна - границата на степта и лесостепта; западна - Южен Буг. Тази обширна територия с приблизителна площ около 450 000 кв. км е обичайна за степните държави и империи, където отделните племена и родове са имали големи участъци за номадско скотовъдство.

     Редица автори са склонни да търсят мястото на постоянния столичен център или резиденцията на хан Кубрат. Както е известно, отдавна, но без необходимата аргументация за столица на Велика България е обявена Фанагория - древногръцка колония на Таманския полуостров, където, предполагаемо, "според наличните данни", е починал Кубрат (История, 1966, стр.331). Това предположение се основава на твърдението на Теофан, че в района на Меотидското езеро, където той разполага Велика България, се намирал град Фанагория. Текстът не съдържа указания за столично значение на този град. Освен това археологичните изследвания, проведени над руините му, показват, че засега няма никакви материални остатъци от VII век, които могат да бъдат свързани с присъствието на Кубрат. Малобройното местно население на Фанагория обитавало по това време участъците, максимално близки до морето. За съжаление тези участъци са унищожени от прибоите и днес лежат на дъното на залива (Плетньова, 2000, стр.145). Следва да смятаме, че „столицата“ на Кубрат не е била по-различна от становете на другите владетели на степните държави, чието население е водело номадски начин на живот. По-скоро е имало зимен и летен стан: зимният е бил близо до морския бряг (едва ли обаче на изолирания от блата Тамански полуостров), летният навярно е бил на северната степна граница. Засега не знаем къде точно са били те.

     Населението в държавата не е било с еднороден етнически състав. На територията й са живеели няколко племена с общ произход: говорели са близки езици, имали са сходен начин на живот, сходни погребални обреди и вярвания. Имало е племена с ирански, тюркски и угърски произход. Водещо сред тях е било племето, дало името си на държавата – българите. Латинският хронограф от 354 г. помества племето vulgares в района на Северен Кавказ. Арменският историк Мойсей Хоренаци, чийто сведения за българите понякога биват оценявани като недостоверни, както и съотечественикът му Псевдозахарий потвърждават тази локализация. Северно от Кавказ определя „бургар“ сирийският автор Захарий Ритор. Там, между абасгите и аланите според Прокопий Кесарийски живеело племето „брухии“ (бушхи по Ананий Ширакаци) – възможна форма на името „българи“ (Новоселцев, 1990, стр.73). Йордан добавя, че през VI век българите живеят „над Понтийското море“.

     През VII век българите са отъждествявани с уногундурите или по-скоро уногундурите са били смятани за български клон. Изразът на Теофан „следва да разкажем за древността на уногундур булгар и котрагите“ (Теофан, 1960, стр. 261) понякога бива неправилно превеждан като „....за древността на българите, уногундурите и котрагите“ (Чичуров, 1980, стр.60). Очевидно е, че в източниците Кубрат е наречен господар на „посочената България (в която са живеели уногундурите-българи) и котрагите“ (Теофан) и „господар на уногундурите“, „господар на тези племена“, тоест хуните, българите и котрагите (Никифор). Уногундури е форма на името огури, племето, което в 463 г. заедно със саръгурите и огурите се заселило на север от Кавказ. Захарий Ритор ги нарича авнагур, а Равенският аноним от IX век ги помества в района на Азовско море, в областта Патриа Оногория. Оногурите станали известни на византийските хроникьори от VI век като утигури, а през VII век – като уногундури. Теофан нарича народа на Аспарух „народа българи“, но още през 713 г. подвластното на сина му - хан Тервел - население е определено като „уногури-българи“, а през X век Константин Багренородни е знаел, че същите тия българи по-рано са се наричали оногундури. Това название може да се разглежда като сборно, в него се смесват няколко сходни имена: хуни, оногури, утигури, българи и уногундур-българи. Те са живеели в степите между Кавказ, Азовско море и Ергени. Арменската география от VII век твърди, че „...Аспар-Хрук, син на Хубраат, който избягал от хазарите от планините Български....“ и по-нататък - „от Хиппийските планини избягал синът на Худбадр“ (Патканов, 1883, стр.26, 28). Хиппийската (Конската) планина е наречена там Българска планина, отъждествявана днес с Ергени (Димитров, 1987, стр.106, обр.2). Същият източник добавя нещо съществено ново за географията на българите. Той казва, че в Азиатска Сарматия – степите между Дон, Волга и Каспийско море, по-точно на север от извиращите от Кавказ реки Валданис (Кубан) и Псевхрос (?) „живеят народите турки и българи, които се наричат според имената на реките: Купи-Булгар, Дучи-Булкар, Огхондор (Вогхондор)-Блкар – пришълци, Чдар-Болкар“ (Патканов, 1883, стр.29). Разбира се, не трябва да свързваме всички български подразделения само с реките, край които българите са живяли. Например Огхондор-Блкар са несъмнено уногундур-българите на Теофан. Думата „пришълци“ К. Патканов (Керопъ Петрович Патканов или Патканян) обяснява , като изхожда от факта на преселване на част от българите през Кавказ в Армения съгласно данните на Мойсей Хоренски. Той ги нарича Вгндур-Булгар, като добавя, че това е било името на предводителя им Вунд (Патканов, 1883, стр.24-25). Битува мнение, че те са наречени пришълци, защото именно оногондурите-огхондор са се преселили начело с Аспарух по Дунава. Купи-булгар извън съмнение са получили името си от река Куфис (Кубан). Названието Дучи не е ясно. Предлаган е прочит като „Кучи“, „Кочо“, отъждествявано е с Днепър или днепровския лиман и в Кучи-Булкар са предполагани кутригурите-котраги (Артамонов, 1962, стр.168). За Чдар-Болкар е трудно да бъде посочена убедителна локализация. За тях са предполагани различни региони на източноевропейските степи (Димитров, 1987, стр.49) и дори Западна Европа (Хенинг, Халиков, 1964, стр.116).

     Второто основно племе от българския кръг са котрагите. Отдавна е установено, че котраги е съкратена форма на името кутригури във византийските източници от VI век. През VII век те продължавали да живеят в степите на Северното Причерноморие западно от Дон. В писмените източници те са пряко наречени „съплеменни (родствени) на българите“.

     Патриарх Никифор говори за хуните като народност, различна от българите, уногундурите и котрагите. Дали е имал предвид някое конкретно племе, наследник собствено на хуните, не е ясно. Трябва да си спомним, че още през IV-V век „хуни“ или „скити“ са наричани всички племена от хунския съюз и тази практика се проследява във византийските източници до X век. Можем да сметнем, че в този случай става дума за група население, която все пак се е отличавала от останалите жители на Велика България. Какво има предвид арменският географ, когато пише, че редом с българите живеят турки, не е съвсем ясно. Можем да предположим, че така са наречени техните роднини хазарите. Ненапразно езикът им бива отнасян към древнотюркския (западен) език. Освен това именно хазарите са истинските наследници на Западнотюркския каганат, а вождовете им са приели тюркската титла каган.

     Обособяването на няколко етнически групи във Велика България показва, че територията й е била организирана по племенен признак. Обединението на племенните територии предполага преодоляването на родово-племенния принцип и нарастване на значението на териториално-административната организация. Те се съчетавала с традициите на степните държави, където територията се разпределяла между братята и синовете на хана. Според византийските източници Кубрат имал петима сина, които след разпадането на държавата „се отдалечили един от друг, всеки с подвластния му народ“, „всеки от тях се отделил със собствената част от народа“ (Чичуров, 1980, стр.61, 162). Старшият син Баян (Батбаян) видимо е владеел територията в кубанските степи, където живеели купи-българите. Котраг, чието име се явява по-скоро епоним, контролирал цялата територия на кутригурите-котраги или част от нея, като степта на запад от Дон. Къде са се намирали владенията на Кубер и Ацек не е известно. Лично Кубратово владение била територията на уногундурите-българи в Източното Приазовие, доколкото той е посочен като техен господар. Пряк наследник на тази територия бил Аспарух. Неговите българи, заселили се край Дунава, се смятали за потомци на уногундурите. Съществувала е практика за предаване на наследството на бащата в ръцете на най-малкия син. Макар Аспарух да е трети поред в списъка на византийските хроникьори, можем да предполагаме уверено, че той е бил най-младият от всички (Степанов, 2000).

     Конкретните факти за военно-административната организация на Велика България, за отношенията между отделните племена и социални групи са малко. Възможните решения на тези проблеми се предлагат въз основата на съществуващите подобни институти в степните държави и общества на степна Евразия (Йорданов, I-III).

     Велика България е била обградена от многобройни племена, нейни непосредствени съседи. В Централното и Източното Предкавказие живеели съответно аланите и хазарите. Някои арабски източници указват на родствен произход и сходен език на българите с хазарите (Новоселцев, 1990, стр.76-81). Те се оказали свързани с враждуващите групировки от Западнотюркския каганат, но до смъртта на Кубрат няма сведения за сблъсъци помежду им.

     По северната граница на причерноморската степ съседи на българите били антите – носителите на Пенковската археологическа култура. Писмените източници не съдържат данни за отношенията между двата съседни народа, но анализът на материалите от археологичните паметници показва, че антите и българите са поддържали мирни отношения едни с други, основани, както смятаме, на основата на общата провизантийска ориентация (Гавритухин, Обломски, 1996, стр.145-146).

     В областта на външната политика Кубрат спазвал вярност към приятеля си Ираклий. Още повече, след смърта му в 641 г. той участвал в пламналата борба за престола в Константинопол. Част от византийските благородници поддържала правата на синовете на Константин – големия син на Ираклий от първия му брак. Друга група настоявала за правото на Ираклион – сина от втората му жена, Мартина. Йоан Никиуски твърди, че инциатор на втория проект изглежда е бил самият Кетрадес (Кубрат), който запазил привързаността си към Мартина и синовете й (ХИБ, I, стр.78). Победила първата група, успяла след неочакваната смърт на Константин да издигне на престола сина му Констант II (641-668 г.). Това не се отразило негативно на отношенията между Кубрат и новия император, защото най-новите монети от Перещепинското съкровище са сечени през 642-646 г. от Констант II.

     Кубрат починал „по времето на Константин, който умрял на запад“ (Чичуров, 1980, стр.162). Това е същият Констант II, който прекарал последните години от живота си (664-668) в Италия, където смятал да върне столицата на Римската империя. Има предположение, че българският владетел е починал точно по времето на „италианския“ период от царуването на Констант II. В действителност следва да имаме предвид цялото време на царуване на императора, тъй като пояснението за мястото на кончината му е направено с цел да не бъде обърквано името му с това на други императори. Въз основата на нумизматичните данни можем да мислим, че Кубрат е напуснал този свят около 650-та година или дори през следващото десетилетие. „Именникът“ съобщава, че три години след него управлявал Безмер, заел престола в „шегор вечем“ или в годината на вола, третия месец, което съответства по новите изчисления на периода между 665 г. (смъртта на Кубрат) и 668 г. Смята се, че Безмер е Баян (Батбаян), големият Кубратов син. Той изпълнявал функциите на престолонаследник до идването на хазарите.

     В източниците намираме две причини за гибелта на Велика България. Византийските автори твърдят, че това се случило заради несъгласието между синовете на Кубрат, макар приживе той да ги предупреждавал „в никакъв случай да не се делят един от друг, за да може с взаимното си благоразположение да пазят властта си“. Те обаче „се разделили един от друг и всеки се отделил със собствената си част от народа“ (Чичуров, 1980, стр.162).

     Както вече отбелязахме, Кубрат е имал петима синове. Най-възрастният, Баян, останал „на земята на предците“, като приел да бъде васал на хазарския хакан. Вторият – Котраг – преминал река Танаис (Дон) и се заселил „срешу“ Баян. Котраг – епоним или реално име – предвождал кутригурите-котраги. Съвременните автори понякога допълват произволно източника, като твърдят, че след преминаването на Дон той се е отправил на север и при сливането на Волга и Кама е създал Волжка България. Източниците не съдържат указания за такъв факт. Третият син, Аспарух, поел към Дунава. Четвъртият, чието име източниците не съобщават, уседнал в Панония и сключил договор с аварския каган. Името му – Кубер – ще стане известно по-късно от друг източник, когато той ще направи опит да създаде своя държава в югозападната част на Балканския полуостров. Петият син се наричал Алцек. Отначало той също се заселил в Аварския каганат, но по-късно преминал в Северна Италия, подчинил се на византийците, после на лангобардите по времето на крал Гримуалд (662-671 г.). Някои автори са склонни да виждат в негово лице не син на Кубрат, а наследник на Алциок от периода 631-632 г. (Pohl, 1988, S. 269).

     Втората, хазаро-арменска версия, твърди, че краят на държавата бил предизвикан единствено от военния натиск на хазарите върху българите, и то само върху тази част от тях, която заминала към Дунав. В известното си писмо хазаският каган Йосиф пише: "В страната, в която живея, преди са живяли в-н-тр"ьi (българи). Нашите предци, хазарите, воювали с тях...., те изоставили страната си и избягали, а тия ги преследвали, докато ги настигнали, до реката по име Дуна..." (Артамонов, 1062, стр.171-172).

     В действителност разпадането на държавата било логично заради това, че всяка дялова организация, при която синът е полуавтономен владетел на територията си, не може да обезпечи пълна централизация. Това разпадане е приело крайна форма, която се проявила не само в обособяване на отделни територии във Велика България, но и в разселване на родствени племена. Затова можем да допуснем, че между синовете на Кубрат е имало вътрешна междуособица, приличаща донякъде на гражданска война. Тя е довела до разселването, от което се възползвали съседите-хазари. Като правели отначало само набези, впоследствие те организирали истинска война, завършила с подчинението на Баян, който започнал да им плаща данък. Към края на VII век територията на Велика България съставяла част от нов политически субект в източноевропейските степи - Хазарския каганат. Византийската дипломация постигнала запазване на своето влияние в Северното Причерноморие, като в това отношение хазарите станали наследници на българите.

     Образуването и съществуването на Велика България е важно събитие в историята на източноевропейските степи от VII век. За пръв път след разпадането на Хунската империя била постигната интеграция на родствени степни племена. След хуните българите станали най-мощния и влиятелен народ, около който протекъл и процесът на обединение на степните племена. Разселването на Кубратовите синове, заминаването им към Дунав и Средна Волга може в известна степен да оценим като край на т. нар. Велико преселение на народите. В края на VII век разпадът на държавата предизвикал или съвпаднал с някои съществени етнокултурни изменения, установени благодарение на археологичните изследвания на степните покрайнини: пепелищата и „съкровищата“ на териториите на пенковската и корчакската култури, някои нововъведения в културата на Аварския каганат, нова вълна на славянско преселение по Долен Дунав и др. (Гавритухин, Обломски, 1996, стр.147). Най-съществен резултат от разпадането на Велика България било образуването на две нови български държави - по Долен Дунав и Средна Волга. Особено място в Хазарския каганат имат останалите да живеят на негова територия потомци на Баян, които били наречени "черни българи".

        Културата на Велика България е основно култура на номадско население, което от пролетта до късна есен се придвижвало из степта, а зимата прекарвало в зимни стоянки по брега на морето. За тази култура можем да съдим предимно по оцелелите паметници на погребален и поменален обряд. Известни са две такива групи паметници (Рашев, 2000, стр. 37-38; Приходнюк, 2001, стр.25-41, рис. 15-24, 38-43). Първата съдържа преимуществено златни и сребърни предмети: оръжие, конска сбруя, украшения, съдове. Тя е разположена по Среден и Долен Днепър. Част от паметниците се намират на територията на съседната пенковска култура. Най-забележителен сред паметниците е съкровището от Малая Перещепина, което съдържа предмети, принадлежали на вожд от най-висш ранг: златен рог за пиене, обкован със злато дървен жезъл, украсен с катарами пояс и др. (Werner, 1984; Вернер, 1988). Три златни пръстена имат монограмен гръцки надпис "Хобрату патрикиу" (единият е прочетен като "Баторхану патрикиу"), тоест Органу (Залесская и др., 1997, стр.42). Не знаем каква е била българската титла на Кубрат. (Знаем, б. м.). От гледна точка на престижа в областта на външните връзки най-вероятно се е предпочитала византийската титла. Предмети със сходен характер съставят "съкровищата" от Келеге, Нови Сенджари, Глодоси и др.

        Втората група включва над сто погребения на хора с нисък и среден обществен ранг (Рашев, 2000, стр. 16-37; Приходнюк, 2001, стр.39-40, рис. 25-37). Всички те са трупополагащи курганни погребения, намират се в степите и образуват три групи: причерноморско-кримска, приазовско-кубанска, волжка. Първите две групи цялостно съвпадат с вече очертаната територия на Велика България и са датирани от същото време, така че липсват основания да бъдат свързвани с "ранните хазари", както понякога е правено (Комар, 2000). Третата група, волжката, е принадлежала на родствено население, поддържащо лоялни връзки със своите съседи, възможно и в състояние на васалитет по отношение на Велика България. Потомците на това население по-късно се оказали на пътя на тази българска група, която се е придвижила на север и създала Волжка България.

 

     

И ПАК БРАВОС!
НАЙ-ПОСЛЕ НЕЩО ЧИТАВО!
БЕЗ ИЗЛИШНИ ЛУКУМИ И ПО СЪЩЕСТВО!
:):)!!

Поклон пред паметта му.
Има публикация и за Дунавска България. Предполагам, до седмица ще е готова.
Благодаря!

Кубратовите българи? Предполагам на български.

Огур тюркич, R-език са говорили българските племена.
Както и кажи-речи цяла Европа по това време :).

на тюркски? Ти си някакъв откривател ли? Как тюрките са ни насадили езика си? Та ние сме ги побеждавали. Нещо си се объркал, меко казано.

Извади си пръстите от контакта и хващай да четеш Дроздов.

https://www.mediafire.com/file/zzo5s5hpvpfseqr/%25D0%25A2%25D1%258E%25D1%2580%25D0%25BA%25D0

Досега трябваше наизуст да си го научила :).

Да не си бавноразвиващ.

Аспаруховите българи е славянски език. Това са думите Онгъл, Плиска и пр. Иначе кой би ги приел да живеят тук? Обясни го с 2 думи.

Браво и на автора, и на теб, Добродан, че ни запознаваш с нея!

аз не знам дали съм бавноразвиващ, но ти си бързо забравяща.
Коментар 4.
Искаш да ти преразкажа 450 страници с 2 думи?
Нещо друго да поискаш?
Ти какво казваш, си е съвсем отделен въпрос ;).
Като дам следващата статия за Дунавска България, ще стане ясно за кажи-речи всички на какъв език са говорили българите, но не и за теб :).

Ще има и още :), ще има.

Топонимите от това време са български, а и тук няма тюрки. Да не са ни дали езика си по нета? Тия ги приказвай в Тюркия.

Не на вдеки е дадено, затова си и соросоид.

глупости не ми се занимава в момента.

разтягай локуми извън историята ни.

Рашо Рашев



През втората половина на VI век в степнaта зона на Източна Европа се случили съществени етнополитически промени. През 557 г. в Северното Причерноморие се преселили аварите (жуан-жуаните), чието господство в степите на Централна Азия било приключено след успешното въстание на тюрките (ту-кю, тюркютите). След десет години заедно със значителна група кутригури – племена от българския кръг, обитаващи дотогава същата област – аварите се придвижили на запад в Среднодунавската низина и създали там своя държава – Аварския каганат. Образуваният в Централна Азия Тюркски каганат не срещнал силна съпротива и бързо поел контрол над голяма част от населението на Евразийската степ. Около 570 г. тюрките достигнали бреговете на Азовско море и включили в територията на каганата живеещите там племена утигури и техни родственици (ИТ, 2002, стр. 173-184). Тези събития забавили за известно време процеса на обединение на степните народи, но преместването на аварите на запад, разделянето на тюркския каганат и последвалата след това криза в развитието на западната му част създали условията за поява на нова държава. Тя запълнила териториалната и политическа празнота между каганатите на аварите и тюрките и била завършек на политическата еманципация на местните племена. Тази държава била Велика България.============Изключителни глупости,написани от доаена на прабългарската простотия!

solinvictus?
Бих искал да чуя аргументи.

че към днешна дата нямам собствени разработки по история. Конкретната статия също е преведена и мисля, че преводът стана добър.
Какво ще правя със знанията си отдавна съм решил. Смятам, че трябва да бъдат всеобщо достояние.
Да изкажеш мнение, че авторите, които де факто цитирам, разтягат локуми, означава не друго, а че можеш да ги обориш.
Дерзай, желая ти успех........в оборването....

Какви факти прилага Рашо Рашев в своите мозъчни спекулации ...? никакви,един надпис с канас субеги няма във великата му България. В цитата ,който приложих са написани изключителни простотии : всички понятия са изсмукани от сАветски алабализми за българският етнос

Източниците не дават възможност за точна хронология на живота на Кубрат. Извън всяко съмнение остава свързаността му с византийския царски двор. Не е ясно кога е приел християнството. Патриарх Никифор пише, че през 619 г. „господарят (кириос) на хунските племена заедно с архонтите си и дорифорите (копиеносците) пристигнал във Византия, като помолил императора да го посвети в тайната на християнството. Той го приел радушно и ромейските архонти осиновили в божествения купел архонтите на хуните, а техните жени – съпругите им. Посветените в божествените тайнства били почетени с императорски дарове и звания; предводителят им бил удостоен от императора благосклонно със сана патрикий и благополучно пуснат да се върне в хунската страна“ (Чичуров, 1980, стр.159, 168-169; Никифор, 1960, стр.291).

Патриарх Никифор не пише нищо подобно. Къде е източникът?

Стоян Динков е дал отговор. Кинг, solinvictus, Кинг. Това е прочетено на пръстена на Кубрат. Мисля, че отговорите на Юрий Дроздов и Стоян Динков по въпроса се припокриват добре.
Канасубиги. Може и да княз от бога, може и да е канъ су беги. През славянски език никога не можем да сме сигурни кое откъде е заето и преправено.
По съветски алабализми не си падам особено :).

https://pdf.zlibcdn.com/dtoken/88a6e219f942b22ebced4e2a6f045bee/Vizantyskie_istoricheskie_sochineniya_hronografiy_5001915_(z-lib).pdf

Страниците по Чичуров са посочени. Можете и сам да се уверите какво пише вътре. Кликвате на Никифор в pdf-a за по-бързо намиране :).

на оногундурите. Можете да започнете от стр. 293.

http://macedonia.kroraina.com/gibi/3/gal/3_295.html

Това не са източници...

какво са?

Кой е Стоян Динков?

Източник е най ранният възможен...ще ти предложа един материал за да знаеш ,кое е източник и как се инерпретира https://solinvictus.blog/history/2012/04/07/e-li-skopeca-narcis-ot-quot-protobulgariianskata-quot-turksk.936046

на поредица книги за скитите и хуните.
Уикипедия:
Стоян Иванов Динков е български геополитик, писател и художник, син на поета Иван Динков.

Ученик на проф. д-р Франсоа-Жорж Драйфус. Той е автор на прозаични, поетични и исторически книги, а също така съучредител на Клуба на младия български писател (2003 г.) и съучредител на Центъра за стратегии и анализи (2008 г.). Член е на редакционната колегия на вестник ”Пулс” и на списание „Българска лира“. Председател е на партия „Зелена България“ в периода 2007 – 2008 година, председател на Политическия съвет на „Зелена партия – Българските зелени“ през 2008 – 2009 г. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на българските журналисти. Съосновател на някои вестници като „Литературен магазин“, „Ранобудник“ и др. Автор на книгите „Гримаси“, „Свлачища“, „Приказка за вечността“, „Османо-римска империя, българи и тюрки“, „Туран – от скитите и хуните до тюрките и българите“, „Исус Христос – Земното име на Дявола“, „Траки и кимерийци“ и др. Негови текстове са превеждани на английски, турски, румънски, португалски език и адаптирани на македонска литературна норма.

С. И. Динков е известен и с публичните си неоосманистки позиции и твърденията, че:

„Османската империя спаси българския народ.
Българското възраждане е плод на руската пропаганда.
Нашият най-близък приятел е Турция.
Евроазиатски съюз ще замени Европейския."

Като оставим настрана неоосманизма му (който не одобрявам, но така си е избрал самият той), има много сериозна база изследвания, на които се опира като автор.
С други думи, не го харесвам :), но искам или не, се съобразявам с написаното от него.

Това са интерпретации ...Погребаният Патриций и някакъв азиятски измислен хан са различни неща...

а да сега си спомних за този маймун,антибългарска пачавра ...не си губи времето с подобни боклуци

Между другото, в една от статиите vulgares се свързва с други племена, не с българските. Така че наистина ми е любопитно на нас ли е наименувано простолюдието или е съвпадение?
Да, замяната на B и V в латински език е добре известна.
Това обаче ни най-малко не може да отхвърли другите източници.
Варианти на етнонима "българи" съм чувал като: балхар, полгар, палкар, малкар, бьiлгар, болгар, булгар, бургар, може да има и други.
Там латинският език не върши много работа.
Нито един от изброените варианти не противоречи на съответните езикови промени в произнасянето на етнонима.

дунавските, е патриотично смислена, но историята сочи едни съвсем други работи :).
Нямам нищо против да разглеждаме нашата си тукашна история като наша.
Обаче :) старата история да я заметем под кревата ли?
Историята е комплексна наука. Всичко трябва да бъде взимано под внимание, разглеждано и осмисляно.
Струва ми се, че прилагате твърде едностранчив подход :) в изследванията си.
Имал съм подобни диалози :) с колеги от блога :).
Между другото, като препоръчах Дроздов, имах нещо наум.
Лесно можете да съобразите има ли връзка между бъдещите римляни и пра-пра-старите българи.....
Както и с населението, което бъдещите гърци заварват тука.... Е, по-надолу де, не съвсем у нас :).
Освен това е цитирал практически неизвестни за българските учени автори. Съвсем сериозно, вярно е.

Материалът е сравнително обективен... "Голяма България" ми звучи по-логично от "Велика България"...

но във "велик" е вкарано допълнително семантично натоварване :). Не всичко голямо е велико :).
Можеш да не си толкова голям, но да си велик.
Нали?

Има генеалогия на Константинопол и там са разделени vulgares и bulgaros( като в много ръкописи бургарите стават булгари)

златарски припознава бургарите като българи ,но само тези на изток от малка скития,разбира се като руски възпитаник и антибългарски драскач

Къде са артефактите на тази Голяма (Велика ) България...в кои анали са законите,надписите,ръкописите,монетите и т.н. атрибутите на т.н. държава?

освен някои и други "съкровища" и изследвани погребения не са ми известни находки като тези, които търсиш :).
Все пак има едно такова понятие - степна държава. И днес има страни, ползващи чужда парична единица. Законите могат да бъдат спазвани, дори и да не са написани. Като парична единица (сега е моментът да се усмихнеш :) например волго-камските руси са ползвали щавени катеричи кожи :), а до днес Хърватска работи с "куни" (което е на практика същото наименование).
Писали са старите българи, но не много и не всичко. Има надпис на бъклица от Волжка България с руни, погледни също тук

https://bulgarianhistory.org/sukrovishte-nad-sent-miklosh/ и тук:

http://www.protobulgarians.com/Statii%20za%20prabaalgarite/Nadpisi/Nadpis%20ot%20Murfatlar%20-%203%20church/Nadpis%20ot%20Murfatlar-%20church%201.htm

Може би си разбрал вече, а може би още не, но руническо писмо са използвали народи, говорещи прастария език. Определян днес като прототюркски.

http://www.protobulgarians.com/Kniga%20na%20Aleksandaar%20Bayar/BAJAR-KNIGA-CHAST-5_files/image027.gif

Това е валидно дори за скандинавските руни.

Интересни неща са написани и ето тук:

https://www.forumnauka.bg/topic/15044-%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82%D1%82%D0%B0-%D0%BE%D1%82-%D0%BC%D1%83%D1%80%D1%84%D0%B0%D1%82%D0%BB%D0%B0%D1%80/

Ще приемем, че старите българи са пишели:) все пак.
Мисля, че не са проведени достатъчно на брой разкопки :), а няма и как да бъде направено такова нещо.
Все пак смятам, че древните хроникьори не са си измисляли Кубратова България.
Би било твърде учудващо, не е ли така?

Населението в държавата не е било с еднороден етнически състав. На територията й са живеели няколко племена с общ произход: говорели са близки езици, имали са сходен начин на живот, сходни погребални обреди и вярвания. Имало е племена с ирански, тюркски и угърски произход. Водещо сред тях е било племето, дало името си на държавата – българите. Латинският хронограф от 354 г. помества племето vulgares в района на Северен Кавказ. Арменският историк Мойсей Хоренаци, чийто сведения за българите понякога биват оценявани като недостоверни, както и съотечественикът му Псевдозахарий потвърждават тази локализация. Северно от Кавказ определя „бургар“ сирийският автор Захарий Ритор. Там, между абасгите и аланите според Прокопий Кесарийски живеело племето „брухии“ (бушхи по Ананий Ширакаци) – възможна форма на името „българи“ (Новоселцев, 1990, стр.73). Йордан добавя, че през VI век българите живеят „над Понтийското море“.

През VII век българите са отъждествявани с уногундурите или по-скоро уногундурите са били смятани за български клон. Изразът на Теофан „следва да разкажем за древността на уногундур булгар и котрагите“ (Теофан, 1960, стр. 261) понякога бива неправилно превеждан като „....за древността на българите, уногундурите и котрагите“ (Чичуров, 1980, стр.60). Очевидно е, че в източниците Кубрат е наречен господар на „посочената България (в която са живеели уногундурите-българи) и котрагите“ (Теофан) и „господар на уногундурите“, „господар на тези племена“, тоест хуните, българите и котрагите (Никифор). Уногундури е форма на името огури, племето, което в 463 г. заедно със саръгурите и огурите се заселило на север от Кавказ. Захарий Ритор ги нарича авнагур, а Равенският аноним от IX век ги помества в района на Азовско море, в областта Патриа Оногория. Оногурите станали известни на византийските хроникьори от VI век като утигури, а през VII век – като уногундури. Теофан нарича народа на Аспарух „народа българи“, но още през 713 г. подвластното на сина му - хан ..

...съжалявам, нямам чак такова..дългоТърпение, като..моят приятел - добродан..
ноо, какъв е този "българо-славянски език: в 5 -6 Век, Рассо,мила..
...??!!
кажи и на баба цеца кокошкова ,пише се лОкумки, и Ограмотявам!
според моето скромно..западноевропейско "гнило"..образование! и възпитание))

Ковидко не беше такъв, но аз бързо го превъзпитах и вече ми пише без изгъзици. А ти не подлежиш на нищо, защото си тежък случай.

понякога показваш и проблясъци :).
Засега не много често, но ги има.

И в медицината , и в историята. Тежък случай си.

[quote=notfun]
........Латинският хронограф от 354 г. помества племето vulgares в района на Северен Кавказ. ....... Северно от Кавказ определя „бургар“ сирийският автор Захарий Ритор.

vulgares не значи българи
бургариите са вид римски войници, в испанско бургарии има и евреи...

брухии или бруха на латин през спаниш означава вещица,много е близо до балгхари

отчете и времевия период, през който са използвани въпросните наименования.
За мое съжаление не мога да намеря кога за пръв път се появява думата vulgares като отнасяща се за простолюдието. Би било добре да се знае.
Колкото до брухиите :). Да, знам, че брухо през испански означава вещер, магьосник....
Не мога да дам етимология на думата :). С пълна сигурност обаче мога да твърдя, че т. нар. правене на магия не е от вчера и, ако съдя по Омуртаговите ритуали пред Кинамон :), въпросната дейност не ни е била чужда :).
Испанските евреи - защо си мисля, че се появяват след падането на Хазария там - е напълно възможно да са с български произход. Казвал съм вече - юдейството е религия, евреин не е народност, а вероизповедание, особено в началото на първото хилядолетие от н. е. Моля това да не се приема като персонално откритие, а просто констатиране на фактите. Освен това.......имам някои основания да смятам, че истинските евреи - тия от Ханаан и т. н. - са имали български произход в едната си част в някакво далечно минало. Един приятел ми беше писал за езика "булгар иврит", после погледнах "Именника" и ми направи сериозно впечатление, че думите там завършват на -ом, -ем...... Ами.....шалом алейхем.....не е много по различно......освен това очевидно старите им букви са рунически, както и да ги въртим :). А това обяснява добре някои събития в последващата история на света.
Хазария :). Откъде у бивш египетски народ рижи коси, бради и светли очи?
P.S. Solinvictus, благодаря за подсказката.
EMBRUHO (ЕМБРУХО).
Ем - частица за превъзходна степен в стария език (както емперор, император; ем така, ем онака :):):)!
Брухо разделям като бар-ух (ук); съществуват и двете форми. Бар - имам, намира ми се. Ук - стрела, острие. Или "имащият най-много стрели" - семантично значение "могъщ, силен, издръжлив"......
Задължен съм ти :) малко :).
Чувал си навярно за фамилия Барух?
Знаеш ли кои са? :)