Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
30.03.2021 21:37 - Савирите, Людмила Гмиря
Автор: dobrodan Категория: История   
Прочетен: 735 Коментари: 4 Гласове:
5

Последна промяна: 31.03.2021 10:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
    Продължаваме с хунското наследство в Югоизточна Европа. В тази статия има моменти, на които следва да обърнем особено внимание. На материали като тези не се отдава дължимото сред "историците" :), а това не е правилно.
   Няма да подчертавам важните редове. Те са си тук :) и така трябва.


                                                      Савирите

 

     Теофан Изповедник, византийски историк от средата на VIII век - началото на IX век около 613 г. от Александрийската ера (516 - 517 г.) отбелязва военен поход на новите прикаспийски племена към Мала Азия във владенията на Византия: "Тази година хуните, наричани савири, като се прехвърлили през Каспийските врати, извършили набег над Армения, разграбили Кападокия, Галатия и Понта, замалко не стигнали до Евхаит" (Теофан Изповедник, стр.49). Това сведение за появата на савирите в Прикаспието се смята за първото точно датирано такова. Савирите (сабири), както се предполага, обитавали в Западен Сибир между Урал и Алтай (обърнете внимание, бел. моя), но под натиска на аварите се преселили в Прикаспийските степи на Източното Предкавказие (Артамонов, 1962, стр.62 - 65). Етнически савирите не се отличавали от хуните и вероятно бързо се смесили с тях в степите на Предкавказ (Артамонов, 1962, стр.78). Прокопий Кесарийски, византийски виден историк от средата на VI век, пръв от съвременниците си различил сред нееднородните хунски племена в Прикаспието савирите (сабири), постоянно подчертава родството им с хуните, като в редица случаи употребява по отношение на тях двоен етноним - уните-савири или хуните-савири (Прокопий Кесарийски, I, стр.180 - 181; II, стр.432). Същото прави и съвременникът му Агатий Миринейски (Агатий, стр.88). Към втората половина на VI век хунското племе савири вече е добре познато на византийските историци. Тяхното споменаване в източниците не пояснява произхода им (Менандър Византиец (Протиктор), Теофан Византиец). Савирите активно участват в персийско-византийското противопоставяне в Кавказ през VI век. Византийските и сирийските автори от първата половина на VI век познават хуните-савири като многоброен народ, разделен на множество племена. Прокопий Кесарийски пише, че племето хуни-савири "...е твърде многобройно, разделено, както се полага, на много самостоятелни колена" (Прокопий Кесарийски, II, стр.407). Като подчертава непостоянството на савирите във военните съюзи, друг византийски писател от VI век, Агатий, дори се съмнява дали те са един народ: "...те самите или други, но във всеки случай от същия народ, пратени като сюзническа войска" (Агатий, стр.117). През 20-те до 30-те г. на vI век в Източното Предкавказие течал процес на оформяне на съюза на хуно-савирските племена. Хунският управляващ на име Зилгивин, с когото през 522 г. водел преговори Юстин I (518 - 527 г.), е обозначен в "Хрониката" на Теофан Изповедник с титлата "цар на хуните" (Теофан Изповедник, стр.50). През 527 - 528 г. с византийския император Юстиниан I преговорите за мир водела пратеничката на савирите Боарикс, под чиято власт се намирали 100 000 хуни. Тя оглавила хунския съюз след смъртта на мъжа си Валах. Боарикс се прославила с това, че "заловила двамата царе на другото племе вътрешни хуни с имената Стиракс и Глон, склонени от перийския император Кавад да му окажат военна помощ срещу ромеите и пресичащите нейните земи (в пределите) на Персия с 20 000 души. Точно тях разбила Боарикс: единия им цар, наречен Стиракс, като го заловила, пратила в Константинопол при императора. Глон бил убит в сражение". (Пак там). Имената Боарикс и Валах са признати от изследователите като тюркски. Името Стиракс е гръцко, означава "копие". Възможно е това име да е приел хунският вожд при покръстването си. Глон, както се смята, е предадено в гръцка транскрипция персийско име (Чичуров, 1980, стр.77 - 79, бел.62, 63, 66, 67).

     В последващите ирано-византийски военни кампании от 30-те до 60-те г. на VI век хуно-савирските отряди срещу заплащане се сражавали във войските на двете враждуващи страни, като понякога предприемали самостоятелни акции. През 551 г. при щурма на град Петра от византийците за пръв път били употребени изобретените от савирите леки стенобойни тарани, изиграли решаваща роля за превземането му (Прокопий Кесарийски, II, стр.407). При атаката на персите на гр. Археопол (551 г.), в която участвал 4000-ден отряд от хуни-савири, също били използвани хунските леки стенобойни тарани, които имали съществено предимство в гористата местност пред познатите тежки стенобойни машини. Обсадата на града обаче била неуспешна. При повторния, също неуспешен опит щурм на града в 553 г. римляните, преследващи отстъпващите перси, убили "началника на сабирите", заради което се разгорял силен бой, продължил до свечеряване (Прокопий Кесарийски, II, стр.432). При новия щурм на Археопол от 555 г. персите, които научили, че край градските стени е разположен двехиляден отряд от савири, съюзници на Византия, ръководен от "Баймах, Кутилзис и Алагер, най-знатните у тях хора", изпратили 3000 долимнити да ги унищожат. Макар нападението на оградения с колове лагер да станало неочаквано, савирите успели да удържат победа, като използвали тактиката на засадата (Агатий, стр.88).

     През 562 г. Византия и Персия сключили мирен договор за 50 години. Византия се задължавала да изплаща на Иран ежегодно над 450 ливри злато (128,8 кг) за охрана на кавказките проходи Хоруцон и Каспийските врати, а Персия не трябвало да пропуска през проходите хуни и алани (Менандър Византиец, стр.342). Към 60-те години на VI век персийският цар Хосрой Ануширван (531 - 579 г.) разгромил савирските пемена, заселили се в Задкавказието и усилил Дербентските укрепления с каменни съоружения, като затруднил проникването на хуните-савири в подвластните на Персия земи. По време на ирано-персийските военни действия от 572 - 591 г. саирите подкрепяли Персия. Влезлите в Албания през 575 г. византийци с намерението да усмирят живеещите там савири и албани, взели от тях заложници, но "след отдалечаването им савирите незабавно отхвърлили гопсодството на римляните. Римските военачалници отново влезли в Албания, принудили савирите и албаните да се преселят по другата страна на река Кир (Кура) и занпред да останат в римската страна" (Менандър Византиец, стр.411 - 412).

     През 576 г. във Византия пристигнало посолство от задкавказките савири и алани. Император Тиверий (578 - 582 г.) обещал на аланите и савирите по-изгодни от персийските условия на сюзничество. Посланиците видимо се колебаели, за щото императорът трябвало да прибегне до заплаха. "Той им каза, че на тези, които доброволно се присъединят към него ще оказва благодеяния, а тези, които не искат, ще подчини на властта си" (Менандър Византиец, стр.416). През 578 г. савирите според Менадър били сред войските на византийския император, озадачен от настъплението на 20 000-дна персийска конница (Менандър Византиец, стр.437). Смята се, че това е последното споменаване на хуните-савири във византийските източници.

      Характеристиката, дадена от византийския историк Агатий на прикаспийските хуни-савири, която става класическа : "Този народ......твърде жаден за войни и грабежи, обича да живее вън от дома си на чуждата земя, винаги дири чуждото, само заради едната надежда за плчка и изгода се присъединява като участник във войни и опасности ту към едната, ту към другата страна и се превръща от приятел във враг" (Агатий, стр.116 - 117). се представя най-малкото от едностранна гледна точка върху сложната система на взаимоотношения на хунските управници с външния свят. Във външнополитическите си акции хунските, по-късно и хуно-савирските управляващи постоянно отчитали вътрешната обстановка и международното положение на двата главни съперника в Кавказ от V - VI век - Иран и Византия. На свой ред те използвали хунския фактор за своите интереси.

     Византийските историци от VI век, писали толкова много за савирите, не посочват практически никакви данни за тяхното местообитание. Прокопий Кесарийски, един от най-просветените византийски историци, осведомен за много страни от живота на хунските племена в Прикаспието - социално-икономическото им развитие, военно-политическата им ориентация, въоръжението и военната им техника описва доста подробно пътищата по превалите на Кавказ, които хуните-савири използвали за проникване в Задкавказието, но сведенията му относно локализирането на страната на хуните не се отличават с конкретност. Според неговата информация савирите и другите хунски племена обитавали предпланините на Кавказ и близо до владенията им се намирали двата главни прохода - Дербент и Дзур (Дарял). Хуните заемали равнинните пространства - "...полета равни и гладки, напоявани обилно с вода, удобни за отглеждането на коне" (Прокопий Кесарийски, I, стр.112). По случйност на обстоятелствата с по-подробни сведения за хуните разполагат някои сирийски автори. През IV век Иешу Стилит (писла около 517 г.) свидетелства, че територията, контролирана от хуните, била ясно обособена от владенията на съпределните им народи. За обозначаването й авторът използва словосъчетанията "техните земи" и "границите на техните земи". Тези данни се потвърждават от даннните на съвременника на Иешу Стилит - Псевдо-Захарий, датирани точно от 555 г. (Н. Пигульовская). Той отбелязва, че земите, подвластни на хуните, се разполагат по крайбрежието на морето и "в пределите на хуните" се намират Каспийските врати (Псевдо-Захарий, стр.165). От юг към "пределите на хуните" прилягала "земята Базгун", а за граница между тях служат Каспийските врати. Местоположението на етнополитическите образувания авторът определя по следния начин: "...земята Базгун със (свой) език, която е долепена и се простира до Каспийските врати и морето, намиращи се в хунските предели. Отвъд вратите (живеят) българите със (свой) език, народ езически и варварски; те имат градове, и аланите, те имат пет града. От пределите Даду живеят в планините, те имат свои крепости. Авнагурите са народ, живеещ в палатки. Авгар, сабир, бургар, алан, куртаргар, авар, хасар, дирмар, сурургур, баграсик, кулас, абдел, ефталит - тези тринадесет народа живеят в палатки, съществуват чрез месото на добитъка и рибата, дивите зверове и оръжието си" (Пак там). При това самите хуни, като народ, приел християнството в средата на VI век, се причисляват от автора към петте вярващи народа на Кавказ, а по същото време тринадесетте други, в това число сабирите, Псевдо-Захарий определя като народи езически и варварски.

     При анонимния сирийски автор има подробни сведения за мисията на арменския епископ Кардост до каспийските хуни, с която успял да осъществи християнизацията на някои племена от хунския съюз меджу 537 - 544 г. и за въвеждане на писменост при хуните в 544 г. Тези сведения Псевдо-Захарий предава по думите на двама византийски пленници, преживяли сред каспийските хуни 34 години (503 - 537 г.). Подробностите от личните им съдби по време на пребиваването им при хуните осветяват много страни от живота на хуните, в това число и взаимоотношенията на Хунския съюз с Византия в първата третина на VI век, нивото на развитие на обществените и икономически отношения, занятията на населението. Предполага се, че с етнонима "хасар" Псведо-Захарий е обозначил станалото известно по това време племе хазар (хазир) от други източници.

     В края на VI век обстановката по северозападните граници на персийските владения започнала да се изостря. Албанският историк Мовзес Каганкатваци отбелязва ситуацията в отделна глава на втората си книга, където помества само едно съобщение: "...на втората година (от царуването)на Хосров, царя на царете, когато беше положено началото на арменското летоброене, тази същата година патриаршеският престол на Алуанка (Кавказка Албания) беше пренесен от град Чола (Дербент) в столицата Партав заради разбойническите набези на враговете на кръста Христов" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.71). Цар на царете албанският автор нарича персийския цар Хосрой II Парвиз (591 - 627 г.), като при случай специално подчертава приемствеността му от Хормизд IV (579 - 590 г.): "царят на царете на Персия Хосров, син на Ормизд" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.73). Така пренасянето на патриаршеския престол на Албания може да се отнесе към 592 г. Управлението на Хосров II е охарактеризирано от албанския историк като период на особено тежки изпитания за страните, свързани с "безбройни набези на обкръжаващите ни врагове - варвари". Най-важните събития са отнесени от автора към 35-тата година от царуването на Хосров, тоест 626 г. Те са обусловени от поредното противопоставяне на Византия и Персия. В периода 622 - 625 г. войската на византийците, водена от император Ираклий (610 - 641 г.), предприела успешен рейд в дълбокия тил на персийските владения, но в Кавказка Албания, където византийските войски спрели за презимуване, персите им нанесли поражение: "...и макар на персийските войски да били нанесени силни удари, всички те го прогониха (Ираклий) обратно в страната му" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.77). Изследователите обръщат внимание и на това, че около 572 г. Теофан дава следното пояснение към етнонима "хуни": "...хуните, които обикновено наричаме турки" (Теофан Изповедник, стр.54). Става дума з ахуните, кото пратили посланиците си при византийския император Юстин II (565 - 578 г.) през земите на аланите. Затова е възможно в това съобщение Теофан Изповедник да е имал предвид тюрките (Чичуров, 1980, стр.97, бел. 2001). В предходните си съобщения (516/517, 522, 528, 572 г.) Теофан обозначава прикаспийските хуни с етнонима "хуни", като в двата случая пояснява, че става дума за савирите и в другия - за турките. Авторът особено отбелязва другите хуни, живеещи "близо до Боспора", тоест в западната част на Кавказ (527/528 г.). Същият автор нарича аварите "западни хуни" (625/626 г.) - Теофан Изповедник, стр.58). Затова отстъплението на византийците от Кавказка Албания под натиска на персийските войски в граничещите на север "земи на хуните" (страната на хуните при арменските автори) би могло спокойно да се случи в 624 г.

     Съгласуваните действия на Иран и Аварския каганат, предприети по време на обсадата на Константинопол през 626 г. принудили византийския император да прибегне до съюз с тюрките. Данните в източниците кого точно е повикал Ираклий за съюзник, не са отчетливи. Теофан Изповедник за 625/626 г. отбелязва, че император Ираклий, който се намирал в Лазика (западна Грузия), "...призовал за съюз източните турки, които наричат хазари" (Теофан Изповедник, стр.59). Това е първото споменаване на хазарите във византийските източници. Мовзес Каганкатваци, който описва хода на преговорите на византийския посланик Андре, посочва, че към съюз с Ираклий се склонил "приемникът на царя на севера, който в източниците е обозначен и като "...вторият човек в неговото царство на име Джебу-хакан..." (Мовзес Каганкатваци, II, стр.81). Войската, която изпратил "царят на севера" в Кавказка Албания след сключването на споразумение с Византия начело с племенника си с княжеската титла шат (шад), е обозначена от албанския историк като "хазири" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.77 - 78). От следващото в повествованието се изяснява, че шад е бил големият син на Джебу-хакан, следователно последният е бил роднина на "царя на севера". У Теофан Изповедник същият исторически персонаж (Джебу-хакан) е обозначен като "Зиевил, вторият по достойнство човек след хакана" (Теофан Изповедник, стр.59). В действителност става дума за Тон-ябгу-каган. Номадското население на Западнотюркския каганат в съответствие с военно-административната система било включено в "съюза на десетте стрели", който се състоял от източен и западен клон. Принадлежащите към династия Ашина управители на западния клон се смятали за младшата линия на каганския род за разлика от източния клон - рода Дулу. Първите носели военната титла "ябгу" и се наричали "ябгу-кагани". Всяка "стрела" осигурявала 10 000-дна войска - един "тумен", командван от "велик предводител", носещ титлата "шад" (Клящорни, Савинов, 1994, стр.18 - 19; Клящорни, Султанов, 2000, стр.86 - 87).

     Военно-политическата сила, обозначена в източниците като "източни турки" или "хазари/хазири" се определя в литературата нееднозначно (за версиите по тоя въпрос виж Чичуров, 1980, стр. 100 - 102, бел. 214, 218). Според едната от двете основни версии през първата четвърт на VII век водила преговори с тюрките (Артамонов, 1962, стр.146 - 147); Гумильов, 1993, стр.159, 193 - 195). Според другата - през първата четвърт на VII век се образувала Хазарската държава (Новоселцев, 1990, стр.89), намираща се в номинална зависимост от Западнотюркския каганат. Джебу (или Затварящият, Преграждащият - бел. моя) -хаканът се определял от управляващия на Хазария и едновременно с това бил васал на тюрките. След образуването на Хазарския каганат обаче последвал продължителен период на утвърждаването му (до 70-те години на VII век), изразяващ се в покоряването на съседните народи и разширяването на територията му. Джебу-хакан обаче според данните на Мовзес Каганкатваци е представен като управник, в подчинение на когото се намират към 626/627 г. "...всички племена и родове, живеещи в планините и долините, на сушата или на островите, уседнали или номадстващи, бръснещи главите си или носещи коси..." (Мовзес Каганкатваци, II, стр.78). Известно е и това, че Джебу-хакан с войските си взимал участие в задкавказките операции през 627 - 628 г. След това той напуснал армията, като поверил ръководството на военните акции на сина си - шад (ето я и думата "чадо", б. м.), чието пребиваване в региона приключило в 629 г. след получаването на тайното съобщение от баща му. В него Джебу-хакан съобщавал за постигналото го нещастие и за смъртната опасност, надвиснала над главата на шада като негов наследник: "...вместо да си стоя в безопасност, се стремях към царството на неосъществимото, което не трябваше да правя. Именно заради тая си надменност бях низвергнат отвисоко. Не се бави да избиеш всички, които в тоя миг са с теб и се спасявай от тях. Защото, ако узнаят за случилото се тук, преди ти да го направиш, те ще сторят същото с теб. В този случай ще загина без наследник" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.93). Според китайските източници нишката на събитията от това време се възстановява по следния начин. През 630-та г. в управляващия род на кагана на Западнотюркския каганат започнали смутове. Каганът Тон-ябгу бил убит от чичо си Кюл-багатур, който заел престола, но в 631 г. загинал в борбата с новия претендент за властта. Смъртта на Тон-ябгу каган е потвърдена от византийския историк Никифор (около 758 - 829 г.) за това, че "Ираклий заповядал на дъщеря си Евдокия да се приготви за път далеч от Византия, защото я е сгодил за турк. Когато научил, че туркът е загинал в сражение, й заповядал да се върне" (Никифор, стр.161). Под "турк" авторът има предвид Зиевил (Джебу-хакан), комуто византийският император при срещата си с него край обсадения Тбилиси в 626 г. "обещал да даде за жена дъщеря си Евдокия" (Никифор, стр.160). Това съобщение се датира около 628 - 629 г.

     Относно събитията от 626 - 629 г. в Задкавказието, споразумението с Джебу-хакана било сключено от император Ираклий в 626 г. и против Иран в Задкавказието била изпратена армия от тюрки начело със шада. На нападение били подложени Албания и Атрпатакан, откъдето била заграбена огромна плячка - "...златни изделия и съдове, пищни облекла и множество откарани (в плен) хора и добитък..." (Мовзес Каганкатваци, II, стр.78)... Заплахата на персийския цар да организира военна акция в източните земи на каганата не постигнала успех.

     През 627 г. се състоял нов поход на тюрките и хазарите в Албания, воден този път от Джебу-хакана, но в него взел участие и синът му - шад. Преди настъплението в Албания бил щурмуван и превзет Дербентът. Мовзес Каганкатваци описва страшната картина на разрушенията, на които бил подложен градът, независимо от съвременните си укрепления, изградени за защита. Щурмът на града от многобройна войска парализирал силите на защитниците: "Страшното множество от хора безобразни и широкоскули, без ресници, които с дълги разпуснати коси като у жените летяха на конете си, и страх велик ги обзе, още повече като видяха какви изкусни стрелци са те, как от жилавите си лъкове пращаха върху главите им истинска градушка от стрели....." (Пак там).

     После, след като разгромила Албания, войската на Джебу-хакана влязла в Иверия и обсадила "...знаменития и изнежен богат град Тбилиси" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.79). Персийският цар успял да изпрати при защитниците на Тбилиси прочутия си пълководец Шархаках (Шархапал) и хиляда подбрани войници от личната си стража. Сред обсадените се намирал и царят на Иверия - Стефан (Степанос). Император Ираклий от Лазика (Западна Грузия) побързал с войските си на помощ на своите съюзници - тюрките. Срещата на византийския император и Джебу-хакана се състояла край стените на обсадения Тбилиси. Мовзес Каганкатваци я описва доста лаконично: "Те бяха много радостни от срещата си и си размениха царски подаръци и приношения" (Пак там). Византийските автори описват с най-големи подробности дипломатическата церемония, разиграна от Ираклий и предводителя на тюрките и хазарите Зиевил (Джебу-хакан). Особен интерес представлява церемониалът на тюрките, поразил византийците: "Като съзря Ираклий, Зиевил се забърза към него, целуна рамото му и падна ничком пред него пред очите на персите от град Тифлис. Цялата тюркска войска легна на земята с лица надолу и почете василевса с почест, непозната у варварите. Също и вождовете им, които се качиха на камъните, легнаха на земята по същия начин. Зиевил доведе големия си син при василевса, наслаждаваше се на речта му, като беше поразен от вида и разума му" (Теофан Изповедник, стр.59). Друг византийски хроникьор - Никифор - отнася тази среща към 622 г. и я описва малко по-различно: "...той, като чу, че императорът е пристигнал, излезе да го посрещне с огромно пълчище турки. Слезе от коня и се поклони на императора доземи. Това направи и придружаващата го тълпа. Императорът, като видя оказаните му почести, даде на турка да разбере, че намеренията му да сключат съюз са твърди, доближи го отгоре и го нарече (турка) свое чедо. Тогава туркът прегърна императора, а Ираклий свали венеца от главата си и го постави на главата на турка; като вдигна пиршество в негова чест, Ираклий му подари цялата посуда от пира, императорски дрехи и украсени с бисер обици. Точно по същия начин императорът собственоръчно украси с подобни обици и съпровождащите турка архонти" (Никифор, стр.159 - 160).

     Обсадата на Тбилиси продължила до лятото на 627 г. Обсаждащите използвали специални приспособления за обстрел на градските стени с камъни. Те опитали да предизвикат наводнение в крепостта, като преградили речното русло с кожени мехове, пълни с чакъл и пясък (Мовзес Каганкатваци, II, стр.79 - 80). Предвид големите загуби, горещината и умората на войниците от обсадата било решено тя да бъде свалена от града и подновена на следващата година "след изтичането на горещите месеци". Защитниците на града, възгордяни от успеха си, предприели акция, благодарение на която в историческите анали е запазено портретно описания на Джебу-хакана (Зиявил): "...те донесоха огромна тиква кангун на ширина и кангун на дължина и нарисуваха върху нея лицето на царя на хуните: вместо ресници начертаха линии, които не можеха да се забележат, мястото, където трябваше да има брада, оставиха отвратително голо, ноздрите направиха широки една педя, мустаците - редки, така че не беше трудно да бъде разпознат. След това донесоха (разрисуваната) тиква, поставиха я на стената с лице към него, и започнаха да викат, като се обръщаха към вражеските войници: "Ето го тук вашия цар-господар, елате да му се поклоните. Това е Джебу-хаканът! И, като взеха копия, пред очите им започнаха да пробождат тиквата, изобразяваща хакана" (Пак там). Макар типичните черти на Джебу-хакана да са предадени в карикатурна форма, авторите на "скулптурата" са наблегнали на главните особености на физическия му облик - голяма кръгла глава, гол череп (вероятно така е осмян обичаят да бъде избръсвана косата), широки ноздри, тясна форма на очите, слаба лицева оскосменост, или е изобразен типичен монголоид. Това не означава, че цялата армия е била съставена от представители на монголоидите. Източниците говорят за преобладаването на хазарите/хазири в нея и участието в операцията на много подвластни на тюрките народи. В частност, в армията имало както "такива, които бръснат косите си и носещи плитка", така и войници с "дълги и разпуснати като на жените коси". Физическият тип на Джебу-хакана (мисля, че е време да уточним, че Ябгу/Джебу не е човешко име, а прозвище, означава "затварящият", в случая "затварящият" Дербента, б. м.) както следва за представител на управляващата династия от рода Ашина, имащ монголски произход е описан от Мовзес Каганкатваци като типичен монголоид (голяма кръгла глава, тесни очи - в карикатурата е изобразен като "сляп", без брада и ресници, с широк нос). Войската му обаче, коренният му полк, се състояла от тюрки, чийто облик поразил защитниците с необикновеността си - воините носели дълги разпуснати коси. От китайските източници е известно, че носенето на дълга коса е една от характерните черти на етническите тюрки: : "..обичаят на тукюесците: разпускат косите си, лявата пола на дрехата си замятат нагоре..." (Бичурин, т. I, стр.229), тоест замятат горната си дреха отляво надясно. Във войската на Джебу-хакана имало и носещи плитка, с тях биват свързвани аварите. От данните на Теофан Изповедник научаваме, че през 557/558 г. жителите на град Бизантий се стичали да гледат "необикновеното племе на така наречените авари", които се обличали като хуните, но имали други прически: "Отзад косите им бяха много дълги, вързани на снопчета и сплетени..." (Теофан Изповедник, стр.52). Тази черта на аварския етнически портрет е отбелязана от много съвременници на събитията - латински, византийски и сирийски автори. Бръснатоглави във войската на Джебу-хакана биха могли да бъдат българите. От писмените източници знаем, че прабългарските управници - князе оставяли на главата си само кичур коса на темето, която понякога сплитали (Артамонов, 1962, стр.155).

     След снемането на обсадата на Тбилиси Джебу-хаканът отвел основните си войски в Задкавказието, като оставил при император Ираклий 10 000-дна армия тюрки начело с шада. Ираклий предприел военен поход дълбоко в персийските владения, но участвуващите в акцията тюрки, които не понесли трудностите, "малко по малко започнаха да се разжягват, и накрая всички, като го напуснаха, се върнаха по домовете си" (Теофан Изповедник, стр.59). През декември 627 г. в сражението край Ниневия персите били разбити. Персийският цар Хосрой Парвиз бил убит в организирания от сина му Кавад дворцов преврат. Управляващият след него седем месеца Кавад Широйе през април 628 г. сключил мир с Византия. Поданиците на Хосрой II били недоволни от политиката му, и, което е особено интересно, от затварянето на планинските проходи: "Докога ще бъдат крепко заключени проходите по пътищата, което възпрепятства изгодната търговия с други страни" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.82), като видимо са имали предвид Кавказките проходи и на първо място Дербентския проход, преграждащ древния Прикаспийски керванен път, съединяващ Югоизточна Европа с източните страни.

     През 628 г. се състояла нова обсада на Тбилиси от тюркютите начело с Джебу-хакан, продължила два месеца. Сред пленените градски жители бил и персийският управник на Тбилиси и представител на княжеския род Иверия - авторите на карикатурния портрет на Джебу-хакана, направен от тиква. Насмешката над необичайния хакански облик им докарала страшни мъчения и смърт. Труповете им, напълнени със сено, били окачени на градската стена за назидание (Мовзес Каганкатваци, II, стр.86). Като трофеи тюрките отнесли много съкровища, те били толкова големи, че Джебу-хаканът "се умори да ги гледа".

     Джебу-хаканът напуснал Иверия, като заръчал на сина си да покори Албания, като го напътствал в случай на неподчинение "...да не се смилява окото ваше над (жителите) от мъжки пол над петнайсетгодишна възраст. Младенците и жените оставете като прислужници за мен и вас" (Пак там). Управляващият Албания отказал да приеме условията на тюрките и избягал в Персия. Католикосът на Албания - Виро - влязъл в преговори с тях, но чакал заповедите на персийския цар. Тюрките започнали да опустошават страната: "...по жребий те от по-рано разпределили между отделните отряди (всичките ни) хавари и селения, реките и притоците им и всички едновременно в уречения час развърнаха опустошителните си набези" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.87). Католикосът Виро бил принуден да преговаря с тюрките. Като взел със себе си подаръци "...за князете и пълководците, нахарарите и началниците на племената, (намиращи се) в тяхната войска", той пристигнал в стана на шада, намиращ се близо до град Партав. Пристигналите албанци били поразени от трапезата на велможите и нахарарите на шада: "...те седяха там (в шатрата), подвили краката си под себе си, като тежко натоварени камили. Пред всеки от тях имаше тас, пълен с меса от нечисти животни, а редом с тасовете имаше и купи със солена вода, в които те топяха (месото) и го ядяха...... Имаше и големи купи, направени от рог и големи продълговати (кани) от дърво, от които пиеха напитките си. Със същите тези мръсни и неизмити, със застинала по тях мазнина кани и съдове те жадно си наливаха......чисто вино или камилско мляко, като един съд се използваше от двама-трима" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.88 - 89).

     На албанската делегация наредили преди влизането в шатрата на шада да се поклони три пъти. При шада допуснали само католикоса Виро, който "падна ничком пред него и му поднесе подаръци". Царевичът се закле пред католикоса на Албания да възмезди причинения му ущърб: "Кълна се в слънцето на баща ми Джебу-хакан, че непременно ще изпълня всичко, което поискаш от мен" и заявил претенциите на тюрките към част от Задкавказието: "...баща ми получи за владеене тези три страни - Алуанк (Албания), Лпинк (югоизточната част от планинския Кавказ) и Чора (Дербент) завинаги" (Мовзес Каганкатваци, II, стр.89). Католикос Виро признал властта на тюрките над Албания и в знак на уважение към него поданиците на шада го величели по същия начин, както сюзерена си: "Бог Шат и бог католикос". По време на вечерята трапезата на албанската делегация отрупали със "скверно месо", видимо конско, от което те се отказали заради 40-дневните пости. Тогава им поднесли "...малко тънък хляб, изпечен на ламарина" (Пак там).

     В края на 629 г. тюрките предприели покоряването на Армения. Трихиляден тюркски авангард успял да разбие 10 000-ден отряд на персите, но не е известно как е звършила цялата операция. През 630-та г., както е отбелязано, в каганата започнали смутове и тюрките се принудили да напуснат Задкавказието.

     През 658 г. Западнотюркският каганат се разпаднал окончателно. Негов приемник в Източното Предкавказие станал Хазарският каганат, под чиято власт попаднала и страната на хуните-савири. През 40-те - 50-те години на VII век Арабският халифат започнал настъпление в Източното Предкавказие, което е началото на продължилото почти столетие арабо-хазарско противопоставяне. Страната на хуните в борбата с арабската експанзия от VII до първата половина на VIII век е съюзник на Хазария, тъй като тя се явявала една от основните сили в Прикаспието, способна да противостои на укрепването на Арабския халифат в региона.

   Един път дошли насам и....повече не се върнали :):):). Шегувам се, но, както казват, във всяка шега има и доза истина. Подготвям превод за аварите. Малко или много, с всички тези народи и племена е свързана и нашата история (колкото и да се стремят днес някои лица?!...хм... да го отрекат). Затова.






Гласувай:
6



1. eva666 - ...хубава статия, има за четене..ето, това ,ми "прави" особено впечатление..
30.03.2021 22:15

а ,защо, се отричат тези истор. следи и документи..все се чудя )
поздрави, и благодаря за труда ти, приятел..

/В последващите ирано-византийски военни кампании от 30-те до 60-те г. на VI век хуно-савирските отряди срещу заплащане се сражавали във войските на двете враждуващи страни, като понякога предприемали самостоятелни акции.
цитирай
2. dobrodan - Защото, Юли, играта "кой е поп:)-по-най" не е от вчера.
30.03.2021 22:46
Впрочем, предлогът по и частицата за степенуване са от гръцки език, така попадат при славяните.....
цитирай
3. mt46 - Поздрав!
31.03.2021 13:13
Интересен, но доста обемист постинг... :)
цитирай
4. dobrodan - Каквото и колкото има, това поствам.
31.03.2021 15:44
Постоянното посочване на страници от един и същ исторически автор наистина е малко досадно, обаче така е написано и не съкращавам даже буквица :):):).
Радвам се, че ти харесва.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: dobrodan
Категория: История
Прочетен: 1043979
Постинги: 381
Коментари: 4984
Гласове: 4144
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031