Тази статия е добро изследване на хунския проблем. Посветена е на сюнну-хуните, или т. нар. източни хуни. На западните хуни ще бъде отделено дължимото внимание в следващия превод. Понеже въпросът за произхода на етническия състав и коренния народ на западните хуни е остро дискутиран и особено спорен, се надявам двете статии да внесат една сериозна доза светлина върху него.
   Първо поднасям снимковия и рисунъчния материал. Непобралия се в постинга текст ще поместя в коментари под основния. И така: 






































 


 

Хуните от Изтока, Сергей Клящорни

 

 

В периода на първото хилядолетие пр. н. е. до първата половина на новото хилядолетие уседналото население и номадските племена в степите и планините между Долното Поволжие и Алтай били носители предимно на индоевропейски езици. Заедно с това още тогава в резултат на интензивните миграции на население в евразийските степи на територията на Казахстан и Средна Азия непрестанно прониквали повече или по-малко компактни групи не само индоевропейски, но и протоугърски племена от Западен Сибир и Приуралието, както и т. нар. „алтайски“ племена от Източен Сибир и източните части на Централна Азия. Тези племена са наречени „алтайски“ условно; първоначално те се оформили значително далеч на изток от Алтай, на огромната територия на Южен Сибир, между Енисей и Тихия Океан, в Монголия, Манчжурия и на пространството, заемащо днес провинциите от Северен Китай. През 2-ро – 1-во хил. пр. н. е. в средата на алтайските племена постепенно се сформирали пратюрко-монголската и пратунгуско-манчжурската езикови общности. В първата общност към средата на 1-вото хилядолетие пр. н. е. започнало сглобяването на прототюркския и протомонголския езици, като племената-носители на протомонголските езици се консолидирали в Северна Манчжурия и Североизточна Монголия, а племената-носители на прототюркските езици се разселили главно в Централна и Вътрешна Монголия, от Байкал до Ордоса. Процесите на езикова диференциация били доста сложни и протичали различно в различните области; на много територии прототюркските и прото монголските племена живеели смесено; в Западна и Централна Монголия, където до началото на 2-ри век пр. н. е. преобладавали ираноезичните юечжи, прототюркските племена се намирали в непосредствено съседство с тях.

В най-общи линии това е била етнолингвистическата карта на Средна и Централна Азия преди образуването на първата номадска империя в Централна Азия, която била създадена от племенния съюз хунну, изтикали юечжи и многобройните сакски племена в Средна Азия.

Макар самите хунну да не се отнасяли към алтайските етноси, в хунската конфедерация преобладавали племената, видимо говорещи на древните тюркски езици; следва да отчетем, че в лингвистично отношение номадските племена, влизащи в състава на Хунската империя, не били еднородни. Проникването на прототюркските и протомонголските племена на запад започнало рано; още сред приуралските саки антрополозите фиксират монголоиден примес. Именно „алтайските“ племена били носители на монголоидния физически тип. Средноазиатските и казахстанските степи през първото хилядолетие били огнище на постоянни езикови и културни контакти между иранските, угърските (приуралските) и „алтайските“ племена. Вероятно чак след започналото на границата на новата ера придвижване на запад на хунските племена в степната зона на Средна Азия са започнали да се сглобяват големите тюркоезични общности.

През IV – V век в Поволжието и в Западен Казахстан се консолидират така наречените огурски племена, най-големи сред тях били българите. Те говорели на един от архаичните тюркски езици. По отделни думи и граматични форми, запазени в писмени паметници и отразяващи езика на волжките и дунавските българи (до славянизацията на последните), е установено, че българското наречие е било предшественикът на съвременния чувашки език; негови елементи са запазени при татарите от Поволжието, гагаузите, кумиките и някои други тюркоезични народности.

Всички тези етнолингвистични процеси са свързани с измененията, които в продължение на много столетия се случвали в дълбините на Централна Азия и Далечния Изток, с промените, които породили мощни миграционни потоци, разтърсили цивилизациите от Средна и Предна Азия, а после и Европа за повече от хилядолетие. Именно в изтока на Великата степ се родила номадската държавност от този тип, който е характерен за протодържавните и държавните образувания при номадите от Средна Азия и Казахстан. Всичко това ни кара да обърнем поглед към процесите, случили се в периода от края на 2- рото хил. пр. н. е. до началото на новата ера в центъра на Азия.

 

Ранните номади в Централна Азия

 

В средата на второто и началото на първото хил. пр. н. е. в Евразийския изток окончателно се сформирали два различни един от друг стопанско-културни региона – собствено китайският, по средното и долното течение на Хуанхъ и централноазиатският, обхващащ огромната територия от Източен Туркестан на запад до Южна Манчжурия на изток, от Гоби и Ордоса в кривината на Хуанхъ до Тува и Задбайкалието. На голяма част от тази територия основна стопанска дейност било номадското и полуномадско скотовъдство, съчетавано с лов и примитивно земеделие. В началото на първото хилядолетие пр. н. е. племената, населяващи Централна Азия, създали номадската култура от скитски тип. Те усвоили металургията на бронза и желязото, металообработката, колесните возила и ездата. За жилища им служели полусферични с коничен връх плъстени фургони, които при местене укрепвали на големи каруци, теглена от бикове.

Обликът на скитската култура в Централна Европа, възстановена от археолозите, донякъде се допълва от писмените източници, създадени в древен Китай. В Инските гадателни надписи върху коруби на костенурки и лопатъчни животински кости (XIV – XI в. пр. н.е.) североизточните съседи на протокитайските племена обикновено са наричани „цян“, или в по-късните исторически трактати, „жуни“. В надписите за тях пишат като за „конните цяни“ и „развъждащите много коне цяни“. Северните съседи на китайските държави от VIII – VII век пр. н. е.), наричани „ди“, също се отнасяли към кръга на скитските племена, което е археологически засвидетелствано от находките на така наречения „ордоски бронз“ - великолепни паметници на скитското изкуство в Централна Азия.

Ранните разкази за „северните съседи“ е събрал в своите „Исторически записки“ създателят на нормативната китайска историография Съйма Цян (135 – 67 г. пр. н. е.). Неговите сведения са откъслечни, несистематизирани, пределно кратки и по нищо не напомнят обширните повествования на Херодот за причерноморските скити.

Номадите, населяващи Централна Азия през VII – VI век пр. н. е., са наричани от Съйма Цян „жуни“ или „ди“. По-късно ги нарекли „ху“. През същата епоха в степите на Вътрешна Монголия, Южна Манчжурия и по хребетите на Голям Хинган живеели планинските жуни или „дунху“ (източни варвари). Северните племена били постоянни участници в политическия живот на древнокитайските царства, като ту се сражавали с тях, ту влизали в коалиции с воюващите една с друга китайски държави, като получавали за помощта си възнаграждение.

Съйма Цян ярко описва техните „варварски“ начин и обществено устройство. Жуните, или дунху, не били политически обединени, „всички те бяха разсеяни из планинските долини, имаха собствени вождове, и, макар и нерядко да се събираха над сто племена жуни, те не успяваха да се обединят в едно цяло“. Източниците отбелязват при жуните и дунху наличие на посеви от просо, но главно тяхно занятие си оставало скотовъдството: „...преминават с добитъка си от място на място, като гледат да има достатъчно трева и вода. Не познават постоянното пребиваване. Живеят в кръгли юрти, чийто изход е обърнат на изток. Ядат месо, пият кумис, правят си дрехи от разноцветни вълнени тъкани.... Който е храбър, силен и способен да разрешава споровете, го поставят за старейшина. Наследствено предаване на властта нямат. Всеки стан си има свой началник. От сто до хиляда юрти съставят община... От старейшината до последния подчинен всеки сам си пасе добитъка и се грижи за имуществото си и не се използват един друг за слуги... Във всяко нещо следват мнението на жените си, като единствено военните дела решават сами... Войната е важно занимание за тях (Бичурин, т.1, стр.142-143).

Трудно е да се нарисува по-изразителна картина на родово-племенното общество, непознаващо класовото деление и насилствения авторитет. По думите на китайския наблюдател от VII век пр. н. е. при жуните „висшите запазват простотата в отношенията си с по-нископоставените, а низшестоящите служат на висшите (т. е. на избираемите старейшини и вождове (С. Клящорни), като се ръководят от искреност и преданост“ (Таскин, изд. 1, стр.123). Войната и набегът с цел набавяне на плячка е важна страна от техния живот. Според думите на китайския сановник от VI век пр. н. е. „северните варвари ценят богатството и с пренебрежение се отнасят към земята“ (думата богатство се обяснява тук като „злато, яспис, платове и коприна“. Жуните обаче никога не заплашвали със завоюване дребните китайски царства дори и по време на най-големите им отслабвания. Набезите на номадите се ограничавали с военни мерки, дарове, подкуп на вождовете, търговия. В хода на военните стълкновения китайците неведнъж се убеждавали в достойнствата на „варварската“ конница, като понякога копирали дрехите и оръжието на противниците си. Управляващият царството Чжао – Улин-ван (325 – 299 г. пр. н. е.) - „като промени съществуващите обичаи, започна да носи варварско облекло, обучаваше се в езда и стрелба с лък“. Впрочем Улин-ван, както и другите управляващи, повече се осланял на строителството на дълги стени и укрепления покрай граничната линия, отколкото на полевата си армия. Заедно с това китайците не само сдържали жуните покрай границите си, но завладявали и земите им. Първото такова съобщение се отнася за 623-та г. пр. н. е., когато владетелят на царството Цин – Мугун – нападнал жуните и завоювал дванадесет техни владения (Таскин, изд.1, стр. 122-123).

Радикална промяна на общата ситуация в Централна Азия се случила, съгласно Съйма Цян „в периода на воюващите царства“ (403 – 221 г. пр. н. е.). Вместо предишните жуни на север и на запад се появяват силните обединения на номадските племена сюнну-хуни и юечжи, а за дунху се съобщава, че „те достигнаха разцвет и у тях се появи единен управник“. През IV век пр. н. е. китайците за пръв път използват името сюнну сред тези на противниците си; по-късно те започнали ожесточена борба за Ордоса с царството Чжао. Войната се водела с променлив успех, но в състава на хунското обединение се оказали и тия жунски племена, които дотогава били независими. Съседи на сюнну на запад били юечжи – източноскитски (сакски и сарматски) племена, заемащи заедно с родствените им усуни огромната територия от Тян-Шан до Централна Монголия. Тамгите (хералдичните знаци) на вождовете на юечжийските племена, неотдавна намерени на черните скали в пролома Цаган-год в Гобийския Алтай, фиксират южната граница на земите на юечжи.

Балгодарение на работата на руските и монголските археолози се оказа възможно да се проверят, допълнят и конкретизират съобщенията от писмените източници. След разкопките бяха намерени два типа култури от скитския кръг (I-во хил. пр. н. е.). Единият тип е представен от културата на плочните гробове и „еленовите камъни“. Плочните гробове се изграждали от плитко заровени в земята плоски каменни плочи, образуващи правоъгълна кутия. Погребваните били полагани с глава на изток заедно с оръжията си, с украшения и съдове. Специфични за тези погребения предмети се явяват трикраките съдове (триподи) и бронзовите ножове с извити фигурки на хора и животни, бронзови трензели, често и конски кости. Плочните погребения са разположени в местността в редици, образуващи родови гробища. За съжаление, повечето от тях са изцяло ограбени.

С плочни погребения е съпроводен другият тип паметници, „еленовите камъни“ - каменни стели, върху които са нанесени изображения на стилизирани елени с извити надолу край туловището дълги разклонени рога и подвити в летящ галоп крака. Заедно с тях върху камъка има нарисувани и други предмети – бойни брадви, кинжали, огледала, силно огънати лъкове. Голяма част от тези предмети, направени от бронз, както и краища за окачване на тетивата от рог са намерени в плочните гробове. Железни предмети в тях са откривани крайно рядко.

Културата на плочните погребения е разпространена на огромна територия от Задбайкалието до Северен Тибет, обхваща степната част от Манчжурия, цялата Вътрешна, Източна и Централна Монголия, като рязко прекъсва върху западните склонове на Хангайските планини. Там започва областта на другата култура от скитски тип: каменните кутии се заменят от кургани, същите като разкопаните в Алтай прочути Пазъръкски гробове. Тази област обхваща Западна Монголия, Тува, Алтай, Източен Казахстан. Антропологичните признаци у погребаните се различават рязко, както и начинът на погребване. В плочните гробове са положени монголоиди от северния (палеосибирски) клон на тази раса, в курганите са открити европеиди. През III - II век пр. н. е. плочните гробове и скитските кургани се изместват от други по облика си погребения, в които железният инвентар заменя бронзовия.

Днес, като сравняваме писмените сведения и картите на археолозите, логично е да заключим, че носителите на културата на плочните гробове са били племената на жуните и дунху. Културата на курганните погребения от Западномонголския и Саяно-Алтайския регион, датирана V – VII век пр. н. е., е принадлежала на сакските и сарматските племена – юечжи и усуни.

Именно сред паметниците, близки, но не тъждествени на скитските, са отделени многобройните погребални комплекси от VII – V век пр. н. е., носещи всички признаци, характерни за по-късните хунски погребения. Районът на разпространението им е разположен на юг-югоизток от днешна Монголия и частично във Вътрешна Монголия. Това е била и най-вероятно първоначалната родина или територията на формирането на тези номадски племена с ярко изразен монголоиден облик, които по-късно – през IV – III век пр. н. е., след преместването си на запад и овладяването на степите между Ордоса и Задбайкалието, са станали известни под името сюнну-хуни. (Миняев, стр. 70-77).

 

 

Държавата на хунските шанюй

 

 

(Малко изпреварващо ще напиша, че според професор Анна Дибо титлата шанюй се превежда като „тархан“. По-нататък ще видим защо това е от значение, б. м.)

 

През последните десетилетия на III век пр. н. е. съюзът на хунските племена, оглавяван от военен вожд – шанюй – изпитал заедно с подчинените племена небивал прелом в традиционните обществени отношения, завършил с възникването на примитивна държава. Съйма Цян излага събитията в степта, положили началото на хунското могъщество, по-скоро в стил „епични сказания“, отколкото на историческа хроника – повествованието му съдържа отзвук от легендите, родени в далечните станове и простори (Таскин, изд.1, стр.37-39).

„По това време дунху били силни, а юечжи достигнали разцвет. Шанюй на хуните бил Тоуман. Той имал двама синове от различни жени. За да направи свой наследник по-малкия син, шанюй решил да пожертва по-големия, Маодун, и го изпратил като заложник при юечжи. След това Тоуман нападнал юечжи. Маодун не загинал, откраднал кон и препуснал при своите. Баща му предал под негово ръководство отряд. Докато обучавал войниците си, Маодун заповядал да стрелят натам, накъдето лети свирещата му стрела (хунските бойни стрели били снабдени с костени топчета с отвори – стотиците свирещи стрели всявали ужас във враговете и плашели конете им). Скоро Маодун пуснал стрела по прекрасния си кон. На тези от отряда си, които не стреляли в коня, заповядал да отсекат главите. След още някое време Маодун пуснал стрела по любимата си жена. На тези, които не стреляли по нея, отсякъл главите. По време на лов Маодун прострелял коня на баща си и никой от войниците му не закъснял да стреля. Така Маодун разбрал, че е дошъл неговият час. Когато пратил стрела по баща си, никой от подчинените му не трепнал – Тоуман бил надупчен със стрели. След като посякъл малкия си брат, мащехата и приближените на баща си, Маодун станал шанюй.

След като научил за събитията в ордата (така наричали хуните-сюнну военния си лагер и княжесккия стан), управляващият на дунху решил, че смутовете сред хуните са ги отслабили и поискал от Маодун да отстъпи част от пограничните си територии. Много от старейшините, опасяващи се от война, посъветвали Маодун да отдаде земите. Крайно разгневеният Маодун отвърнал: „Земята е основа на държавата, как така ще я даваме?“

На всички, които го посъветвали да преотстъпи земя, отсякъл главите. След това яхнал коня си, заповядал да бъдат отсечени главите на всички, закъснели за сбора, потеглил на изток и внезапно нападнал дунху... Разбил ги до крак, убил управника им, взел в плен хората от народа им и прибрал добитъка“. Така описва Съйма Цян началото на хунските завоевания.

През 203-202 г. пр. н. е. Маодун подчинил племената от Саян, Алтай и Горен Енисей (в това число и древните киргизи на територията на съвременна Хакасия) и окончателно установил северните граници на държавата си. Оставали му два главни противника - Китай и юечжи.

В 202 г. пр. н. е. завършила гражданската война в Китай. На власт дошла династията Хан. Основателят й, Лю Бан (император Гао-ди), в желанието си да обезопаси границата през зимата на 200 г. пр. н. е. лично повел войската срещу хуните. След първите сблъсъци Маодун отстъпил, а ханският авангард при преследването на противника се откъснал от основните сили. Заедно с авангарда бил и самият император. Хуните веднага прекратили отстъплението. Четирите им конни корпуса обкръжили императора в планините Байден. „В продължение на седем дни ханските (на държавата Хан, б. м.) войски, намиращи се в планините и извън тях, не можели да окажат една на друга нито военна, нито продоволствена помощ“ - пише Съйма Цян. „Конниците сюнну от западната страна яздели бели коне, от източната – сиви с бяло петно на муцуната, на север – врани (черни) коне, а на юг били тези с рижите коне“ (Таскин, изд.1, стр.41).

Императорът се спасил само благодарение на обещанието си да сключи с хуните мирен договор, основан на роднинска връзка, тоест да омъжи за Маодун принцеса от императорския род. Маодун снел обсадата. Императорът изпълнил обещанието си след няколко нови хунски набега и заедно с принцесата изпратил богати подаръци, като се задължил да ги подновява ежегодно – копринени тъкани и плъст, вино и ориз, украшения. Фактически това бил добре замаскиран данък. Между хуните и Хан за 40 години се установили мирни отношения, прекъсвани от хунски набези за кратко – 166-163 г. пр. н. е.; след тях договорът за мир и роднинство бил подновен.

Най-жестоката война Маодун и наследникът му, Лаошан-шанюй (управлявал 174-161 г. пр. н. е.) трябвало да проведат с юечжи. Борбата продължила четвърт век и едва в 177-176 г. пр. н. е. с цената на огромно напрежение хуните успели да обърнат борбата в своя полза. Крайната победа била удържана между 174-165 г. пр. н. е. Вождът на юечжи паднал в боя, а от черепа му Лаошан-шанюй си направил чаша за пиене. Изтиканите в Средна Азия юечжи завладяли земите в горнта част на Амударя и впоследствие станали създатели на Кушанската държава. Западната граница на хуните задълго се стабилизирала в Източен Туркестан, където те неведнъж се сражавали с ханците за властта над богатите градове-оазиси в Таримския басейн.

 

 

Юечжи и хуните

 

 

Юечжи – могъщият племенен съюз на централноазиатските номади – е известен под това име само от китайските източници, описващи събитията в степите по границите на севернокитайските държави от III-II век пр. н. е. По това време юечжи вече били утвърдени обитатели на Вътрешна Азия - „данните за юечжи, усуните и съ (саките) свидетелстват, че тези племена са се придвижили далеч на изток (юечжи достигат провинция Хансу) дълго преди III век пр. н. е.) и най-вероятно не по-късно от VII-VII век пр. н.е. (Грантовски, стр.80).

Макар Съйма Цян да разполага коренната територия на юечжи в края на III век пр. н. е. „между Дунхуан и Циляншан“, или на север от Нан-Шан, в югозападната провинция Хансу, по-задълбоченият анализ на източниците позволи на Кадзуо Еноки да твърди, че там са се намирали само основните центрове на юечжи, навързани по древното трансазиатско търговско трасе. Реалната власт на вождовете на юечжи и разселването на племената се е разпространявало тогава върху обширна част от Монголия, Джунгария и Тян-Шан, където те съседствали с усуните, а също и в Таримския басейн и горните части на Хуанхъ.

Неясните и смътни сведения за юечжи и страната им се появяват в Китай още в предханската литературно-историографска традиция. В малко по-различна йероглифна транскрипция (юйши, юйчжи) етнонимът е упоменат в трактата „Хуанцзъ“ (V-IV век пр. н. е.) като название на народ и страна, в чийто планини се добива нефрит. По-късните китайски коментатори на текста поясняват, че „юйши е название на северозападните варвари“ (Haloun, стр.316). Страната Юйчжи се споменава в друг древнокитайски трактат - „Повествование за Сина на Небето Му“. Трактатът, записан на бамбукови дъсчици, е намерен през 279 г. в разграбената княжеска могила заедно с летописа „Бамбукови хроники“, датиран към 279 г. пр. н. е. (Кравцова, стр. 354-363). Страната Юйчжи, съгласно тази реалистична част от маршрута на пътешественика на Небесния Син Му, която точно съответства на маршрута на похода на Чжаоския господар Улин-ван (325 – 299 г. пр. н. е), се намирала на пет дни път на запад от днешния планински проход Янменгуан, на севера на Шанси и източно от извивката на Хуанхъ. Тя се споменава във връзка с Нефритената планина. Китайските транскрипции юйши, юйчжи и юечжи адекватно предават една и съща форма на етнонима.

Друг аспект на проблема с юечжи е етнолингвистичната идентичност на носителите на този етноним. Изтъкнати изследователи на древната Вътрешна Азия като Н. Егами и К. Еноки заедно с Хелоун решително свързват юечжи със скито-сакската етнокултурна общност (Халоун, стр. 316; Еноки, стр. 227-232). Не по-малко разпространена е и другата гледна точка, според която юечжи са същия този народ, който в античните и индийските източници се нарича тохари. Тази идентификация е сериозно подкрепена в текстовете от средата и втората половина на първото хилядолетие от новата ера, намерени в Източен Туркестан, които свързват юечжи с тохарите от Таримския басейн, говорили и писали на диалекти на архаичен индоевропейски език (тохарски А и тохарски Б, Иванов, 1967, стр. 106-118). Опитът за реконструкция на етапите на придвижването на тохарите на изток и възможните тохаро-китайски езикови връзки, предложени от Е. Пулибланк, основателно подкрепят хипотезата за тъждественост между юечжи и тохарите (Pulleyblank, 1966, стр. 9 – 39; 1970, стр. 154 – 160).

По-определени изводи за етнолингвистичната принадлежност на юечжи, изглежда, могат да бъдат получени като резултат от анализа на тези езикови материали, представляващи паметници на средноазиатските потомци на юечжи, създателите на Кушанската империя. Благодарение на епиграфските и нумизматични находки се изясни, че освен гръцки език и санскрит в кушанската официална езикова практика е използван и ирански език, несъмнено свързан с територията на древна Бактрия и наречен бактрийски (Лившиц, 1969, стр. 48). Какъв език са пренесли в Бактрия преците на кушаните, юечжи-тохарите? Според мението на В. А. Лившиц може да става дума само за „сакски диалект на кушаните“ (Лившиц, 1969, стр.48), пряко свързан с хотано-сакските диалекти от Източен Туркестан. Сакският език на кушаните, подобно на езика на парните в Партия, е изчезнал в резултат на асимилация от местната езикова среда (пак там). В. В. Иванов, точно обратното, не изключва тохарската принадлежност на първоначалния език на тохарите-кушани, като има предвид тохарския диалект Кучи (Иванов, стр. 1992, стр. 19 – 20).

Заедно с това точно В.В.Иванов сформулира хипотезата за етническата нееднородност на юечжийския племенен съоз, в който „на определен етап заедно с тохарите са влизали и източноирански племена“ (Иванов, 1992, стр.17). Като взема под внимание, че през II век пр. н. е. далеч не всички юечжи са напуснали Вътрешна Азия (съгласно китайските източници в Хансу и Източен Туркестан останали „малките юечжи“), Иванов допуска „факта за отпътуване на запад, в Средна Азия, именно на източноиранския компонент на това (юечжи, С. К.) племенно обединение, ползващо заедно с другите етнонима „тохари“ (Иванов, 1992, стр. 17).

Тезата за етнополитическата нееднородност на юечжийския племенен съюз получи неочаквано потвърждение след петроглифните находки в Югозападна Монголия, където върху скалите в пролома Цагангол (Гобиалтайския аймак) сред наскалните рисунки се показа комплекс от тамгови знаци (Вайнберг, Новгородова, стр. 69-73). Б. И. Вайнберг изследва възможните връзки на цаганголските тамги и показа единството им по начертаване и произход с твърде специфична група тамги от Средна Азия и Причерноморието – с тамгите от монетите на Хорезъмските, Согдийските и Бухарските царе, също и със сарматските тамги. Още по-рано тя бе установила, че родствените династии на Согда, Бухара и Хорезм през II – I век пр. н. е. са произлезли от средата на номадските племена, взели участие в разгрома на Гръко-Бактрия, като освен това изобщо не са свързани с кушанската династия (Вайнберг, 1972, стр.146 – 154). Б. И. Вайнберг ги нарича „юечжи от рода Чжаову“. Именно с този род според китайските източници са свързани всички управляващи родове, създадени от юечжи на север от Бактрия.


   Най-сърдечно и горещо моля, ако някой е чувал и виждал такова нещо като ИРАНСКИ ТАМГИ, да не се притеснява да ми пише. 
   Дали са занесени до Цаган-Гол или са донесени оттам - това е въпросът.


   Понеже на места се среща откъслечна информация за амазонките, смятам да ви покажа на живо какви са били и как са изглеждали.
   Гаухартас, моля. "Земята на казахите"

Очевидно е, че клонът юечжийски племена, чийто тамги са фиксирани в Гобийския Алтай, а по-късно в Согда, Бухара и Хорезм, не са идентични с южната кушанска група юечжи. Генетичните връзки на северните юечжи водят до сарматските племена от Казахстан и Приуралието, чиито аналогични цанголски тамги са фиксирани към III-II век пр. н. е. (за сарматските връзки с юечжи виж при Манделщам, стр. 194 – 195). Цаганголският комплекс от тамги свидетелства за разселването в Югозападна Монголия, най-малкото в пределите на Монголския и Гобийския Алтай „през втората половина на първото хил. пр. н. е. на групи ирански племена“ (Вайнберг, Новгородова, стр.71). Точно с това цаганголските тамги надеждно потвърждават хипотезата за юечжийската принадлежност на „пазъръкците“, повдигната от С. И Руденко и, още повече, за техните сарматски (източноирански) връзки.
Етнополитическото разделяне на юечжийските племена и техните „владетелски родове“ през II – I век пр. н. е. на северна и южна група отразява разпзадането след тежки военни поражения от III век пр. н. е. на юечжийския (тохарски) мултиплеменен съюз, създал преди това във Вътрешна Монголия архаична номадска империя, начело на която стоял един управник и която разполагала с армия до 100 000 конни воини (Hulsewe, стр. 119 – 120). За този период от историята на юечжи Съйма Цян пише: „В предишните времена (юечжи) бяха могъщи и с презрение се отнасяха към сюнну“ (по Крюков, 1988, стр.237).
Освен това хуните (сюнну) се намирали в политическа зависимост от юечжи, които ги принуждавали да пращат в двора на управляващия синовете на шанюй като заложници. Последен такъв заложник бил Маодун, който, като станал шанюй, нанесъл на юечжи първото военно поражение и нахлул в коренните им земи в Източен Туркестан. След едва няколко десетилетия „наследникът на Маодун и шанюй на сюнну Лаошан убил управляващия на юечжи и направил от от главата му чаша за пиене“ (Крюков, 1988, стр. 237). След 165 г. пр. н. е. започнал големият изход на голямата част от юечжи на запад.
Ето така и пряко, и косвено китайската историография свидетелства за дългата история на хунху-юечжийските войни, два периода в историята на хунну-юечжийските отношения. До края на III век пр. н. е. юечжи имали явно превъзходство над хуните („с презрение се отнасяли към сюнну“), което загубили на границата на III-II век пр. н. е.
Къде и кога са станали възможни първите котакти между юечжи и хуните? Съйма Цян споменава сюнну във връзка с набезите им срещу царството Чжао (403 – 222 г. пр. н. е.). Царството Чжао заемало южната част на провинция Хебей, източната част на провинция Шанси и земите на север от Хуанхъ до Хенан (Таскин, изд.1, стр.124). Под контрола на Чжао се намирали земите на север от Ордоса, така ценени от номадите от монголските степи. За противодействие срещу тях били създадени няколко военни окръга. Хунну станали главен противник на Чжао на север. В средата на III век пр. н. е. тези окръзи били под командването на най-опитния пълководец на Чжао – Ли Му. В продължение на много години той противостоял успешно на хунну и дори причинил тежка загуба на самия шанюй. Едва през 244 г. пр. н.е го отзовали от границата (Сйма Цян, т.7, стр.259 – 260).
Доста по-рано на територията на Вътрешна Монголия, близка до Ордоса, се появили юечжи, което е потвърдено и археологически. Както показа Ема Банкер, само с появата на юечжи можем да съотнесем многобройните находки във Вътрешна Монголия на значки с изобразени на тях битки между митични хищници, напълно с пазъръкски облик, добре датирани към IV век пр. н.е. (Bunker, 1993, стр. 99-116; 1997 г., стр.41-74). Юечжи водели активна политика не само на запад от Алтай – за което свидетелстват някои „трофеи“ на пазъръкските вождове, но и в далечния Изток на Великата Степ. Тук те са срещнали с доста различни на външен вид от тях племена.
Били ли са хунну монголоиди? Антропологично потвърдената с материали от хунски погребения в Монголия монголоидност се приемаше с уговорката, че „нямаме нито изображения, нито описания на външността на хунну и дунху“ (Руденко, стр.177). По отношение на хунну тази уговорка обаче не е напълно коректна.
През 121 г. пр. н. е. император У-ди назначил прославения воин Хо Цюй-бин за „военачалник на силна конница“, която трябвало да подави хунну на тяхна територия. Действията на Хо Цюй-бин били успешни дотам, че независимо от скоропостижната си смърт (117 г. пр. н.е.) той успял да нанесе на хуните невъзстановими загуби. Особено се прославил с победата си над хунну край планините Цилян, в земите на „малките юечжи“. На гроба на Хо Цюй-бин „насипали хълм, по форма наподобяващ планината Цилян“ (Таскин, изд.1, стр.94). Върху мраморната гробница нанесли барелеф, изобразяващ няколко групи от неговите противници и сцени на триумф. През 1936 г. унгарският антрополог Золтан Такач посети погребалния комплекс на Хо Цюй-бин и сне печатни копия на тази група, която носи названието „Коне тъпчат сюнну“. В 1938 г. копията и рисунките бяха публикувани от Такач в Пекин (Takacs, стр. 275-277), но великолепният иконографски материал остана извън вниманието на изследователите. Между другото, резултатите от работата на Такач имат еталонно значение и ние използваме случая да покажем рисунките му точно в тази им функция (рис.1).
Иконографските отпечатъци на хунските изображения от гробницата на Хо Цюй-бин са най-близки до загадъчните лица на пазъръкската юзда – същите признаци на монголоидност: изпъкнали скули, ниско чело, дебели устни, къс и сплеснат нос, брада и стърчаща нагоре права твърда коса. Имаме всички основания да твърди, че позлатените глави върху пазъъкската юзда, украсяващи парадния набор на коня, са главите на убитите от него воини-хунну, от чийто черепи са били направени позлатени чаши – свидетелство за жестоките хунско-юечжийски войни. През войните, задържали задълго западната експанзия на хуните, юечжи създават във Вътрешна Азия своята номадска империя, като според оценката на Съйма Цян „достигнали развет“. Свидетелство за хегемонията на юечжи във Великата Степ по времето, когато управниците им, погребани в Алтай, се сражавали далеч на изток заради властта над „народите, опъващи лъкове“ (Таскин, изд.1, стр.43), е пазъръкската юзда. Минали по-малко от две столетия и на Алатй се утвърдили новите владетели на Великата Степ, правили позлатени чаши от черепите на вождовете на предишните си сюзерени – юечжи.


Стопанство, обществено и държавно устройство на хунну


Даровете, които шанюите получавали от Ханския двор, били съвсем недостатъчни да удовлетворят потребностите на голямото номадско население от продукцията на уседналото стопанство. Затова за хуните по-належащо било да организират погранична търговия, която обаче императорското правителство не разрешавало, понеже виждало в търговията единствено инструмент за оказване на натиск върху „варварите“. Същността на тази политика е точно формулирана от един китайски историограф: „Няма данък (от варварите) – няма и търговия с тях; има данък – има и възнаграждение (тоест търговия)“ (цитат по Мартинов, стр.234).
Като постигнал отваряне на пазари по границата, шанюй започнал през 158 г. пр. н. е. нова серия набези и опустошил няколко северни окръга. „След това (през 152 г. пр. н. е.) император Сяо цзин отново сключи с хунну мир, основан на родство, отвори пазари на граничните пропусквателни пунктове, прати подаръци на хуните и проводи принцеса, съгласно предишния договор“. „Отличаващи се с алчност – добавя Съйма Цян – хуните ценяха пазарите по граничните пропускателни пунктове и обичаха китайските изделия“ (Таскин, изд.1, стр.49-50).
Икономиката на хунското общество, описана от Съйма Цян, е била съвсем примитивна: „В мирно време те се движат след добитъка и едновременно с това ловуват птици и животни, по тоя начин поддържат съществуването си, в размирни години всеки се обучава във военно дело за извърщване на нападения. Такива са вродените им свойства... Като започнем от управниците им, всички се хранят с месото на домашните животни, обличат се в кожите им и носят плъстени шуби“ (Таскин, изд.1, стр.34-35). Точно така простичка изглежда и произлизащата от характера на икономиката програма за отношенията с Китай, формулирана от един от шанюите: „Аз искам да отворим заедно с Хан големи застави за търговия, да се оженя за дъщеря от рода Хан, искам ежегодно да ми пращата 10 000 дани оризово вино, 5000 ху (мерки) просо, 10 000 парчета от различни копринени тъкани, както и всичко останало, и в такъв случай на границата не ще има взаимни грабежи“.
Никак обаче не се връзват с представите за чисто номадския характер на хунското общество многократните споменавания за градчетата в дълбините на хунските земи, за съхраняваните там зърнени запаси; като съобщава за суровите за хуните зима и лято на 89-83 г. пр. н. е., летописецът отбелязва: „По това време започна снеговалеж, който продължи няколко месеца подред, добитъкът измираше, сред населението плъзнаха болести, зърното не узря, изплашеният шанюй построи молитвено място“ (Тасков, изд.2, стр.28).
В Задбайкалието археолозите изследваха едно от хунските градчета край вливането на р. Иволга в Селенга. Иволгинското градище, обградено с четири рова и четири вала, има площ от 75 хектара, застроени с полуземлянки (намерени са към 80 жилища); там има следи от железообработващо и бронзолеярно производство, главно остриета за плугове от чугун и леярни форми за тях, железни сърпове и каменни мелници за зърно. Ако съдим по размера на остриетата, хуните са имали неголеми плугове от дърво и са изоравали земята плитко. За развиване на земеделие обаче са им пречели суровите природни условия в страната им и собственото зърнопроизводство (предимно просо и ечемик) никога не достигало за доста многбройното население (според разчетите на изследователите около 1,5 милиона души).
Основен предмет на стопанска дейност на хуните винаги е било номадското животновъдството, което се потвърждава както от писмените източници, така и от резултатите от археологичните разкопки. Първостепенно място за хуните е имал конят. При екстензивното скотовъдно стопанство, в което не се е заготвяла храна за добитъка през зимата, конят е имал предимството целогодишно да намира храна, като изрива снега с копита и намира трева. Съдейки по костите, намерени в хунските погребения, конете са били типично монголски – невисоки, с груб и мускулест екстериор, с къса и широка муцуна.
Освен огромните табуни от коне основно богатство на хуните били стадата от бикове, якове и камили, грамадни стада от овце и кози. Според съвременни разчети, дори и твърде приблизителни, по време на разцвета си хуните имали на глава от население 19 глави добиттък, я по времето на упадъка си – 5 до 9 глави. За сравнение ще отбележим, че в дореволюционна Монголия (1918 г.) на човек се падат около 17 глави от всички видове домашни животни. Добитъкът бил семейна собственост; всяко семейство имало право на определена част от родовата територия за пасище и се ползвало от закрилата на целия род. За съхранение на числеността си и неразделяне на имуществото семействата на хуните, както отбелязва Съйма Цян, „след смъртта на бащата се женят за мащехите си, след смъртта на по-голям или по-малък брат се женят за техните съпруги (както много номади, хуните също били многоженци). Предвиждала се семейна отговорност за кражба на чуждо имущество, преди всичко на добитък – семейството на виновния можело да попадне в робство.
Социалното устройство на хунското общество и държавната му организация не могат да бъдат реконструирани в достатъчна пълнота, но социално развитият характер на Хунската империя е извън съмнение. Върхушката на хунското общество била съставена от четири аристократични рода, свързани помежду си с брачни отношения: мъжете от един род можели да избират съпруги само измежду другите три знатни рода. Главата на държавата, шанюй, можел да стане само човек от рода Люанди, най-знатния от четирите рода. По-късните източници споменават и другите знатни родове. Очевидно йерархията на родовете и племената е играела в хунското общество немаловажна роля, като на най-ниското стъпало се намирали покорените племена, адаптирани към хунската родово-племенна система. По-долу от тях стояли покорените племена, невключени в състава на хунските; те били подложени на особено безжалостна експлоатация. Например подвластните на хунну племена дунху изплащали постоянен данък от тъкани, овче месо и кожи. Ако данъкът закъснявал, хунну убивали родовите старейшини, изземали и поробвали жените и децата на данъкоплатците, като искали отделно откуп за освобождаването им.
Робството при хуните често се споменава в източниците. Роби ставали пленниците, но в робство заради различни престъпления попадали и самите хуни. Робите-едноплеменници били използвани най-вече в уседналите стопанства, те живеели заедно с хуните в укрепените градове, копаели напоителни канали, участвали в строителните и в планинските работи, оряли земята, били и занятчии. Положението на робите-хуни остава неясно; възможно е те да са съставяли нископоставената част от голямото патриархално семейство.
Устройството на хунската държава било също толкова йерархично като обществената структура. Държавата на хуните, израснала от племенните съюзи на жунските племена през V - IV век пр. н. е., била учредена в борбата не на живот, а на смърт със съседните племенни съюзи и китайските царства. Основателите на страната и приемниците им виждали главната си цел в господството „над всички народи, опъващи лъкове“ (тоест над номадите) и превъзходство над „хората, живеещи в домове от пръст“ (уседналите земеделци); така ва държава би могла да съществува само като централизирана империя, организирана на принципа на военно-административна организация. Според Т. Барфилд не следва да подценяваме и запазването на значението на племенната аристокрация, а самата хунска държава е най-правилно да наречем с термина „имперска хунска конфедерация“. Барфилд смята, че за вътрешното развитие на номадското общество държавни структури не са необходими и те възникват при номадите едва в резултат на външни обстоятелства, изключително за военно принуждаване на съседните уседнали държави да изплащат данъци (контрибуции) или да отворят пазарни площи по границите си (Barfield, стр. 45-60). Обратното, според Е. И. Кичанов държавата на хуните, както и другите държави на номадите, възниква като резултат на вътрешни процеси в самото номадско общество, процеси на имуществено и класово разделение, довели до раждането на държава с всички нейни атрибути (Кичанов, 1997, стр. 36-37).
Начело на държавата стоял шанюй, чиято власт била строго наследствена и осветена от божия авторитет. Наричали го "син на Небето" и официално го титуловали "От Небето и Земята роден, от Слънцето и Луната прославен, велики хунски шанюй". Властта на царя била определена от неговите права и функции: а) правото да се разпорежда с цялата територия на държавата, с всички земи, принадлежащи на хуните и функцията да охранява тази територия; б) правото да обявява войни и сключване на мир и функцията лично да ръководи войските; в) правото да концентрира в ръцете си всички външни отношения на държавата и функцията да определя външнополитическия курс; г) правото над живота и смъртта на всеки поданик и функцията на върховен съдия. Вероятно шанюй е съсредоточавал в свое лице и сакралната власт; във всеки случай, всички споменати действия по защитата и съблюдаването на култа произлизали от шанюй, който "сутрин излизал от стана и се покланял на изгряващото слънце, а вечер се прекланял пред луната".

(Бел. моя - канасубиги Омуртаг документирано е изповядвал сходна вяра, цитирам: "Ето какво конкретно казва Теофилакт Охридски, византийският архиепископ на Цяла България: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва (на или без на ?) кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец. И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. ) Върховният владетел бил обкръжен от многобройна група помощници, съветници и военачалници, но решаващата дума винаги била негова, дори и да действал противно на единодушното мнение на обкръжението си.
Следващите в йерархията след шанюй държавни лица - левият и десният (западният и източният) "мъдри князе" - били синовете му или най-близки родственици. Те управлявали западните и източните територии на империята и едновременно с това командвали лявото и дясното крило на армиите. По-надолу от тях стояли други роднини на шанюй, управляващи определени територии; всички те носели определени титли и се наричали темници (това е руската дума за обозначаване на началника на десет хиляди конника; казано с други думи и далеч по-правдоподобно - туменбашии, б.моя :). Техният брой бил строго фиксиран - 24 висши военачалници, разпределени между дясното и лявото крила на войската, източната и западната част на империята. Назначаването на един или друг пост зависело от степента на роднинската връзка с шанюй. Началниците на тумените били назначавани от самия владетел. Той заделял подвластна на всеки темник територия заедно с населението. Каквото и да било преместване на племената без заповед от шанюй било строго забранено.
Определящо значение имал не размерът на дяла, а числеността на населението, която определяла властта и военната сила на темника; числото 10 000 войници, намиращи се под командването на последния, било условно - Съйма Цян отбелязва, че всеки от 24-мата военачалници имал десет и повече хиляди войници.
В границите на своите владения темникът, подобно на шанюй, назначавал хилядници, стотници и десетници, като им заделял земя с живеещото на нея население. Единствено шанюй имал властта да смени или накаже темника. Темниците участвали в издигането на владетеля на престола, но това бил формален процес; те нямали право на избор - властта се прехвърляла по строго наследствена система, която загубила значението си едва в периода на пълното отслабване на хунската държава.
Основна повинност на цялото мъжко население в държавата била военната служба. Всеки хун се смятал за войник и най-малкото отклонение от изпълняването на военните задължения се наказвало със смърт. Всички мъже от детството си до смъртта си били записани към строго определено военно подразделение и всеки се сражавал под командването на темника си. При Лаошан-шанюй започнало системно вземане на данъци, за размера и вида на които липсват сведения. Три пъти годишно всички началници, по правило произлизащи от четирите аристократични рода, се събирали в базата на шанюй за "поднасяне на жертви на предците, небето, земята, духовете на хората и на небесните духове", за обсъждане на държавните дела и веднъж през есента "за преброяване и проверка на броя на хората и домашните животни.
Така управляващата класа на Хунската империя била съставена от родово-племенната аристокрация; роднинските отношения запазвали решаващо значение за определяне на социалното положение и политическата роля на всеки, който принадлежал на висшите слоеве на хунското общество. През това време благородниците, които запазвали вътрешнородовите и вътрешноплеменните си връзки, представлявали и патриархалната върхушка на племената като техни естествени вождове, кръвно свързани със съплеменниците си.
Основата на общественото влияние и политическа мощ на аристокрацията била собствеността върху пасищата, изявяваща се в правото да се разпорежда със стоянките и по този начин да разпределя хранителния ресурс между родовете. Степента на реализация на правото на собственост изцяло зависела от мястото на едно или друго знатно лице във военно-административната система , което на свой ред било определяно от мястото му в родово-племенната йерархия. Цялата тази структура била достатъчно устойчива, за да даде на Хунската империя повече от три века съществуване и още няколко столетия живот на малките хунски държави.





Разцвет и упадък на номадската империя


С образуването на Хунската империя и след приключването на дългата война на юечжи с хуните в степта настъпил мир. По-голямата част от II век пр. н. е. била време на подем за номадското хунско стопанство. В хода на няколко хуно-китайски войни номадите си възвърнали завладяните от цинските императори пасища на юг от Гоби и постигнали главната си цел - постоянното снабдяване с тъкани и зърно от Китай чрез търговия по границите и "дарове" (замаскирани данъци) към шанюите.
Новият цикъл на хуно-китайските войни започнал през 133 г. пр. н. е по инциатива на ханците. Император У-ди (140 - 87 г. пр. н. е.) решил отново да завземе хунските земи южно от Гоби и завинаги да съкруши мощта на северните номади. Настъплението на ханците ги довело до успех в 127 г. пр. н. е. "Хуните избягали надалеч и на юг от пустинята вече го нямаше стана на владетеля им. Ханците, като преминаха Хуанхъ......построиха напоителни канали, след което, завладявайки по малко от земите, започнаха да граничат с хуните....". През 124 - 123 г. пр. н. е. войната се пренесла в коренните земи на хуните - монголските степи, където продължавала с променлив успех. През 119 г. пр. н. е. огромна китайска армия завладяла северната ставка на шанюй и избила около 90 000 хуни, но и самата тя понесла тежки загуби (Таскин, изд.1, стр.50 - 54).
Едновременно с това започнало придвижване на ханските войски на запад в Средна Азия, където в 101 г. пр. н. е. ханците разграбили ферганските градове, като отрязали хуните от оазисите на Източен Туркестан. През 99-та и 97-ма г. пр. н. е. ханците отново предприели две големи настъпления срещу хуните, но нямали успех. Накрая през 90-та г. пр. н. е. 70 000-дна китайска армия под командването на пълководеца Ли Хуан-ли нахлула в хунските земи, разгромила челните отряди на хуните и се събрала за генерално настъпление срещу армията на шанюй. В същото време Ли Хуан-ли научил, че семейството му е арестувано в столицата по обвинение в магьосничество и всичките му роднини, както и него самия след завръщането му, ги заплашва смърт. Той решил да заслужи милостта на императора чрез победа, но понесъл тежки загуби в първото сражение. Старшите командири на армията решили да го задържат под стража. Ли Хуан-ли убил участниците в този заговор и започнал генерално сражение край планината Янжин. В тежък бой китайците били обкръжени, а Ли Хуан-ли се предал. Императорът останал без полева армия, с която да продължи войната. Китай не успял да сломи хуните със собствени сили, но след двадесет години те понесли тежка загуба от други номадски народи - през 72 г. пр. н. е. усуните от запад, ухуаните (част от дунху) от изток и енисейските динлини от север навлезли в хунските земи; в жестоката война хуните загубили около една трета от населението си. Започнала кризата в политическото господство на хуните в Централна Азия.
Външен израз на тази криза бил разпадът на хуните в 56 г. пр. н. е. на южни и северни. Южните хуни начело с Хуханье-шанюй установили мирни отношения с Китай, като се отказали от набезите, а Китай правел всичко за умиротворяването им. П:овече от 50 години по хуно-китайската граница нямало сериозни стълкновения. Северните хуни с водач Чжи-чжи-шанюй заминали в Средна Азия, в съюзната държава Кангюй (на средна Сърдаря), но там ги настигнал китайски експедиционен корпус и ги унищожил – властите на Хан се опасявали, че Чжичжи в съюз с кангюйците ще заплашат господството им в Източен Туркестан.
За кратко единството и могъществото на Хунската империя било възстановено към I-ви век от новата ера. През 48 г. станал нов разпад на хуните на северни и южни. По-нататъшната съдба на южните хуни чак до падането на Ханската империя по същество представлява обикновена история на варвари-федерати, изцяло зависими от правителството в имперската столица. Северните хуни вследствие на натиска на бившите си васали – древнокиргизките племена от Енисей и в частност потомците на дунху – сянби – протомонголските племена от Югозападна Манчжурия, както и заради ударите от юг, с всяко десетилетие губели своето могъщество и части от територията си. Становете им се изместили в Западна Монголия, Югозападен Сибир и Източен Туркестан, където до средата на II-ри век продължили да се съпротивляват на придвижването на Хан на запад. Най-тежки поражения хуните понесли във войните със сянби от 93 – 94 г., когато десетки хиляди техни семейства били включени в състава на сянбийската племенна конфедерация, и през 151 – 155 г., когато създателят на ефимерната Сянбийска империя изтикал хуните от последните им владения в Джунгария. Именно през първата половина на II век започнала миграцията на хунските племена отначало в Източен Казахстан и Седморечието, където те създали държавата Юебан, просъществувала до V век, а след това заедно с угърските племена от Западен Сибир – в Приуралието, в прикаспийските и задволжките степи.


Хуните между Алтай и Арал



Ако споменът за хуните в Европа е съхранен в многобройните и ярки свидетелства от гръцки и латински автори, то сведения за появата на нови номадски завоеватели от Изток в Средна Азия почти няма. Крайно оскъдни са и археологичните материали. Съобщенията на сирийските и византийските летописци за „белите хуни“ - хионити и ефталити (IV – VI век) не посочват генетично родство на двата народа с хуните от Централна Азия. Все пак частичната реконструкция на „хунския период“ в историята на номадските народи, живяли между Алтай и Арал, е възможна.
Придвижването на хуните на запад започва още при шанюй Маодун с войните за политическо надмощие в Източен Туркестан. Писмото, пратено от Маодун през 176 г. пр. н. е. до ханския император, разказва подробно за разгрома на юечжи и покоряването на другите племена на запад: „Благодарение на милостта на Небето командирите и воините ми бяха в добро състояние, и конете ми бяха силни, което ми позволи да унищожа юечжи, те бяха или избити, или се предаваха. Аз усмирих лоуланите, усуните, хуцзъ и двадесет и шест съседни на тях владения, които до едно принадлежат на сюнну“ (Таскин, изд.1, стр.43). Маодун явно преувеличава успехите си – нито юечжи, нито усуните не били разгромени и победени тогава, макар вероятно да са понесли тежки поражения. В това писмо обаче за пръв път се споменава за навлизане на хуните в Източен Туркестан и излизането им към краниците на Казахстан. Политическият авторитет на хунските шанюй в Западния край (така в Ханската империя наричали Източен Туркестан и Средна Азия в продължение на почти столетие бил много сериозен. Ханският летописец съобщава: „Всеки път, когато посланникът на сюнну с удостоверяващи личността му знаци от шанюй пристигаше в една от държавите (Западния край), го съпровождаха по пътя му от държава към държава, снабдяваха го с провизии и никой не се осмеляваше да го задържи или да му пречи“ (Hulsewe, стр.37).
Зависими от хуните владения скоро се появили не само в басейна на река Тарим, но и много по-западно от нея. Едно от тях е упоменато от китайските историографи във връзка със събитията от средата на I век пр. н. е. Синът на наследника на хунския престол бил женен за дъщерята на владетеля Учанму, за когото се разказва следното: „Учанму отначало бил управник на неголямо владение, лежащо между земите на усуните и владенията Кангюй. Той неведнъж се излагал на нападения и притеснения от страна на съседите си и затова заедно с народа си (войниците?) от няколко хиляди човека преминал на страната на хуните. Шанюй Хулугу..... (му) заповядал да управлява народа си както преди и да живее в западните земи (Бичурин, т.1, стр.85).
И така, в Северо-Западното Седморечие (между усуните и кангюйците) съществувало неголямо княжество, чийто владетел с встъпването си в брачни отношения с царския род на хуните обезпечил защитата и покровителството на могъщия си роднина при условия на васалитет. Малко по-късно зетът на Учанму – принц Цзихоусян – след неуспешен опит да заеме освободилия се трон, бяга с ордата си във владенията на тъста си. Това е най-ранното известие за преселването на хуните на територията на днешен Казахстан.
Трепетът, който будела властта на шанюй у западните им съседи, накарал владетелите на държавите от Западния край да признаят сюзеренните права на хунските управляващи и да спазват интересите им. Тази ситуация се запазила до разпадането на Хунската държава и подчиняването на шанюя на южните хуни – Хуханье – на властта на китайския император (53 г. пр. н. е. По-малкият брат на Хуханье – Чжичжи-шанюй – оглавил северните хуни и скоро пренесъл столицата си в Джунгария. Точно с неговото име се свързва първата исторически отбелязана намеса на хуните във войната между Кангюй и усуните, завъшила с преселването на Чжичжи-шанюй и части от войските му в долината на Талас. През 42 г. пр. н. е. хуните и кангюйците разгромили столицата на усуните – град в Долината на Червените скали на брега на Исик-кул. След него Чжичжи организирал поход към Фергана. Обезпокоеното за целостта на границите си китайско командване в Западния край насочило експедиционен корпус към Кангюй. Крепостта , в която била базата на ЧжиЧжи, била превзета с щурм, а той и спътниците му загинали.
В началото на I-ви век северните хуни възстановили политическото си влияние в Източен Туркестан, но в периода 73 – 94 г. им се наложило да водят ожесточена борба с ханските войски. Особено тежко поражение хуните понесли през 90 – 91 г. в Източен Тян-Шан. Лагерите на „северняците“, оглавявани от аристократичния род Хоян, се намирали между езерото Баркул и Алтай. Върху тях се стоварила армията на двамата хански пълководци – Доу Сян и Хен Куй, след което, по думите на китайския историограф „изплашеният шанюй навлече плъстените си одежди, и, като се боеше да диша от страх, избяга в земите на усуните. Земята на север от пустинята се обезлюди“ (Таскин, изд.2, стр.98).
Така в края на I-ви век от новата ера след загубите в борбата за Джунгария и Източен Тяншан масата от „северните“ хунски племена се преселила в „земите на усуните“, тоест Седморечието и Източен Казахстан, съседстващи с предишните им земи. В източниците отсъстват сведения за завръщането им в Джунгария, макар и да са предприемали неуспешни опити да установят дипломатични отношения с ханския двор (104 – 105 г.). Между 120-та и 150-та година от новите си земи хуните правели набези към оазисите в Таримския басейн, но военните им успехи често се сменяли с поражения. През 137 г. управляващият на Дунхуан изклал хунски отряд край езерото Баркул, а в 151-ва година хунското нападение над Хами завършило със спешно бягство от войските, пратени от Дунхуан. Сянбийското нахлуване през 70-те години на II век окончателно прогонило „северняците“ от Джунгария и ги отблъснало отвъд Тарбагатай. Започнало постепенното овладяване от хуните на земите в степта между Тарбагатай и Прикаспието.
Единственото държавно образувание, създадено от хуните на север от езерото Балхаш, в китайските източници е наречено Юйбан. По думите на авторите на „Бей ши“ „северният“ шанюй, спасявайки се от войските на Доу Сян, „премина през хребета Хин-вей-шан (Тарбагатай) и замина на запад в Кангюй, в посока Сърдаря и Арал. Част от ордата му (200 000 души) остана пред Тарбагатай, защото беше „слабосилна“. Точно те създали новата хунска държава, чийто владетел приел традиционната титла „шанюй“. Тя още съществувала през V век, разменяла посланици с една от севернокитайските държави и дори сключила с него военен съюз срещу жуан-жуаните. Като отличителна черта на тези номади китайците посочват изключителната неопрятност, което като че ли и станало подбудителен мотив за вражда между юебанския шанюй и жуан-жуанския каган. Източник предава следния разказ, дочут от юебанския посланик: „(Юебанският) владетел беше (по-рано) в дружески връзки с жужаните (жуан-жуаните). Веднъж той с няколко хиляди човека влезе в жужанските земи, като искаше да се види с (кагана) Датан (починал в 429 г.). Докато се придвижваше из пределите му, неизминал още и сто ли (50 км), видя, че мъжете не перат дрехите си, не завързват косите си, не мият ръцете си, а жените облизват посудата с език. Той се обърна към велможите си и каза: „Смеете ми се, защото предприех пътешествие в тази кучешка държава!“ И препусна обратно към владенията си. Датан прати конница след него, но не го догони. Оттогава те станаха врагове и няколко пъти тръгваха на война един срещу друг“ (Бичурин, т.2, стр.258 – 259).
Особено знаменателно в съобщенията за Юебан е сведението за езиковата еднаквост на населението на тази държава – потомците на северните хуни – с езика на гаогюй, или с езика на древните тюркски племена. По този начин напълно осведомен източник, чиято информация е получена от отчетите за личното общуване на китайските чиновници на династията Северна Вей с юебанските посланици, фиксира съвършено определена и именно тюркска езикова принадлежност на населението на една от древните държави, съществувала на териториите на Казахстан и Джунгария от II до IV век. Можем уверено да твърдим, че оттогава на огромното пространство из казахстанските степи заедно с племената „северни“ хуни се появява население, говорещо на древен език или езици от тюркското езиково семейство.

...моята Водеща Духовна Идея/Идеал/, се покрива с тази древна/ наша/ История.
всяко друго отклонение, е Занятие от Лукавого)))
за това, и тане4ка/баВна/ пише за Тангризма /нашата езическа,
и паганическа Космогония /забележи! а не Религия!
Таня, е объркала,явно, Посоките,север - юг ,заради поредното обръщане на полюсите )
така си го обяснявам аз, и то най сериозно..
ще чета по подробно..)


(Бел. моя - канасубиги Омуртаг документирано е изповядвал сходна вяра, цитирам: "Ето какво конкретно казва Теофилакт Охридски, византийският архиепископ на Цяла България: “.... когато тоя народ (аварите) се изтегли, дойде друг, още по-беззаконен и свиреп, така наречените българи, от скитските предели; той като премина през реката, наречена Истър (Дунав), дойде като тежък бич, изпратен от Бога върху западните краища (на империята). Те не познаваха името на Христа и със скитското си невежество служеха на Слънцето, Месечината и други звезди. Имаше и такива, които принасяха жертва (на или без на ?) кучета. Дотолкова се беше помрачило тяхното безумно сърце, че почитаха тварите, вместо техния творец. И понеже покриха цялата илирска страна, старата Македония, дори до града Солун и част от старата Тракия, именно около Боруй (Стара Загора), казвам и Филипопол (Пловдив), както и планинските до тях местности, те се настаниха като същински жители на тая страна”. ) Върховният владетел бил обкръжен от многобройна група помощници, съветници и военачалници, но решаващата дума винаги била негова, дори и да действал противно на единодушното мнение на обкръжението си.

Кажи сега откъде ти плащат. От Скопие , нали? Или от США?

От секретния подземен завод за гайди в село Съйбешти, Карпатите, Румъния.
Хапчетата?!

отчайващи, нали?

Отпусни се, бъди по-неясна:).

ми напиши другите възможни причини.

Други причини за кое? Че да ти кажа какви са.

Като не ти плащат защо пишеш неверни неща? Ние не сме говорели тюркски, а македоните български. Осъзнаоваш ли какво правиш или кякво? Коя е причината за мозъчната недостатъчност?

оо, краси, благоодарскоо за музиката () приятел!!

Туранска (тюркска) теория
според автозомен анализ от 2014 г. българите са носители на 2% източноазиатска ДНК, примесено в региона през 9 век, което би могло да кореспондира със заселването на прабългарите по нашите земи.[28] Според същия анализ чувашите, които също претендират прабългарска връзка са носители на 9% азиатска ДНК, която е привнесена на 3 пъти през различчи времеви интервали, като приноса през 9 век е обвързан от авторите със създаването на Волжка България.[29][30]
В тази връзка, някои учени предполагат, че генетичния принос на прабългарите на Балканите е бил символичен и на практика е трудно установим.[31]

снимка /
Образ на победоносен прабългарски конник от съкровището от Наги сент Миклош, Трансилвания от 9 век с изразени туранидни черти. Опитите да бъде приписана документална стойност на образите на прабългари от по-късни византийски миниатюри са некоректни, защото те са създадени след изчезването на прабългарския антропологичен тип.[27]

В тази връзка, някои учени предполагат, че генетичния принос на прабългарите на Балканите е бил символичен и на практика е трудно установим.[31]

Отървавам веднъж завинаги, надявам се, старите българи от тюркската теза за произхода им. Когато са съществували пратюркски езици, никой не е предполагал, че един ден тюрките ще ни бъдат натресени за прародители. Какво да каже цялата Европа без изключение?
Изваждам на бял свят за пореден път историческата истина за идването на прабългарите на Балканите. С наличието на старо автохтонно население, което се е вляло в Българската държава, аз проблем нямам.
Старите българи са спасили това население от окончателно погърчване.
Новият славяноговорящ етнос (който всъщност никак не е нов), също се е влял в Българската държава. Дори е претопил езиково (през църквата) и генетично немалко племена и народи по пътя си из Европа. Ние не правим изключение....днес.
Какво лошо и неправилно има в това?
НЯКОЙ ДЕН ЩЕ ЛИ СЪМ ЖИВ ДА ЗАПОЧНЕШ ДА ЧЕТЕШ, ПРЕДИ ДА СПОРИШ АБСОЛЮТНО НЕПОДГОТВЕНА?


На теб Русията ли ти плаща :):):):):)? Или БКП?
Хайде без глупости, ако обичаш. Не бих приел пари дори и за това, което правя. Имам си достатъчно, НЕ ТЪРГУВАМ С ИСТОРИЯ.

Все по-интересна става тезата за тюркоезичност на упраляващата аристокрация. Това обаче съвсем не трябва да означава, че само монголоиди са участвали в оформянето и налагането на новия тюркски език. Припомням: открити са заемки в прасамодийски език от стария огурски език. На който, дявол го взел, са говорели първите римски племена и същия език е дал основна терминология на древните?! гърци!
Става дума за горе-долу 6000 години преди новата ера. Това подават известни данни, може и до тях да стигна някой ден.
Тюркоезичност намираме у индианците в двете Америки.
Всички тези племена тюркски ли бяха? Е как така те не са, а ние СМЕ?

Имаше кратка статия за генетично изследване при минойците. Един от образците подава ДНК от СИБИРСКИ ПРОИЗХОД!
Ще им се не види и славяно-европейците?!
Фантасти!!!