За щастие на днешните студенти те могат да учат навсякъде, поне привидно. Ако няма финансова бариера, ще отидат където искат. И където ги искат, разбира се. Неотдавна нещата не стояха точно така. Който можеше поне за малко да излезе извън границите на НРБ, си го брояхме за късметлия. Пък било то и до СССР, който вече не съществува, поне привидно. Докато си беше цяла съветската страна и думата перестройка още не се беше чула, имаше традиция на обмяна на студенти между Русия и България, разбирай Москва и България. Отидох, разбира се, защо не. Кога друг път щях да видя великата съветска страна и световната й столица. Настаниха групата - бяхме почти целия поток - в един корпус с четири крила и висок петнайсет етажа, същински малък Вавилон. Оказа се, че има чужденци от почти цял свят - американци, африканци, австралийци, китайци...абе каквото се сети човек. Българите бяхме двама, момичетата - над двайсет. Сега вече не са момичета, може някои от тях да гледат внуци...А аз си бях най-обикновен дрисльо на двадесет и две години, светът чакаше да го завладея и т. н. ...подробности. Българинът е контактен човек, българката пък е любопитна и скоро си бяхме намерили различни повече или по-малко приятели и познати. Афганистанската група ни канеше с повод и без повод на всякакви събирания. Бяха шарени като цветове - черни, бели и синеоки, абе всякакви.
Общувахме си на руски - кой колкото го знаеше. Не ходех много често, но все пак...
Спомням си веднъж някакъв техен празник, поканиха ме, защото щели да се обидят, ако не ида. Гледах всякакви пъстри дрехи, слушах непривична музика и ни в клин, ни в ръкав изтърсих: - Циганска работа!  Групата се умълча и ме загледа. Изправи се Анфиса - около тридесетте, бяла, червенокоса, леки азиатски черти...Присви очи, приближи се, заби очи в моите и тихо каза с някак присвито гърло...- Ние също сме българи!  Познайте как се чувствах после някой и друг месец, ако можете...Добре, че не ми хвърлиха и една гора бой, щеше да си е в реда на нещата. Така става, когато човек не си познава историята...
  Простете ми, Ашраф, Анфиса, Мохамед...Откъде можех да зная...
Имам и една весела на пръв поглед случка. Поводът за нея бяха гостите на един монголски професор, с когото бяхме съквартиранти заедно с Ники, колегата ми. Ники, ако случайно четеш тоя блог, да знаеш, че си спомням този московски семестър като вчера, със всички дивотии и изцепки, които сътворихме на първи април...млади бяхме тогава.
Този монголски професор беше повод на непрестанни шеги от наша страна към неговата особа... Но не за това ми е думата. Една вечер заварихме професора с някакви негови хора - един значително по-млад от него мъж и жена, която после си тръгна. Останахме да разпиваме на монголска водка и да приказваме. Трудно ни разбираха двамата монголци, ние тях също. В един момент реших да се отбия до тоалетната. Професорът имаше същата нужда, естествено реших да го изчакам. И тогава...професорът отвори вратата и ми каза...ти мини пръв, аз ще почакам...Възрастен човек...отваря врата на млад келеш и с поклон му прави път...щото оня му се допикало, видите ли. Хубаво. Върнах се, седнахме, пак пийнахме. Знам ли, мисля си, може такава да е традицията у тях...Младият се поразговори повече. Имал жена и две деца...Какви работи помня само...Но става дума за друго. Каза ни на двамата, на мен и Ники дословно това:
 - Аз много уважавам българите, вие се бихте срещу нас. Само как се бихте обаче!
Тридесет години по-късно вече разбрах какво е искал да каже. Надявам се и вие да сте разбрали. Той не питаше от коя част на света сме. За него ние бяхме...българите.